Никос Казандзакис
Братоубийците (7)

VII

23 януари. Тая сутрин намерихме трима замръзнали войници в едно дере. Краката им стърчаха от снега и така ги открихме. До тях лежеше един партизанин с лятна униформа хаки, без фланела и бос. Беше ранен в краката, та беше допълзял до войниците. Четиримата се бяха прегърнали, за да се стоплят, плътно допрени един до друг.

 

 

29 януари. Любима моя, тази нощ сънувах най-удивителния и несвързан сън в живота си. Не мога да го разтълкувам, но въпреки това той разтърси душата ми. Сякаш малката рибка, която викаше в съня ми, бях самият аз.

Бях се потопил дълбоко в морето и гледах как един ядосан смарид се репчи на Бог и му крещи. Виждах как рибката разтваря и затваря уста. Не чувах звук, но разбирах какво говори, както се разбират помежду си немите, и гневните й думи се взривяваха в ума ми. Беше разперила възмутено немощните си зъбчати перки и викаше на Бог: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“. Очевидно някаква голяма риба го беше онеправдала и смаридът беше надигнал глава и се оплакваше. И Бог му отговаряше, но аз не можех да чуя нито гласа, нито думите му. Само виждах, че от време на време водата над смарида се завихря и се пени, а той се преобръща зашеметен във водовъртежа. Но щом въртенето престанеше, смаридът отново надигаше глава и в ума ми пак отекваха същите думи: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“.

Любима моя Марьо, ако остана още дълго сред тия диви планини, ще полудея. За да не се помрачи разсъдъкът ми, скъпа Марьо, имам нужда да мисля за тебе всеки ден и всяка нощ.

 

 

1 февруари. Днес прекарах целия ден заедно с тебе, скъпа Марьо. Цял ден долавях някакъв лек и сладък аромат, сякаш вътре в мен имаше цъфнало бадемово дръвче. Помниш ли, че миналата година на същия този ден, първи февруари, ние се срещнахме за първи път и отидохме на екскурзия до нос Сунион, за да разгледаме храма на Посейдон? Носехме със себе си малко хляб, голямо количество портокали и Омир. Бадемите бяха цъфнали, земята беше покрита със свежа трева, новородените козлета подскачаха върху топлата пръст, а боровете — помниш, нали — ухаеха на мед. Над нас беше спряло слънцето, нашият отец, и ни топлеше, и ни се радваше, докато пъплехме по камъните като две малки щастливи насекоми.

Ти носеше розова пролетна блуза и бяла велурена барета, от която изскачаха и се вееха на вятъра две непокорни къдрици. Вървяхме бързо — каква младост, какъв девствен свят, колко зелени бяха дърветата, колко синьо и пълно с обич небето! И колко много остарях за една година! Тогава в живота ми нямаше нито един убит, а сега седя върху цяла камара от трупове и сърцето ми е вкаменено. Говорехме за Омир — помниш ли — и бяхме увлечени от безсмъртните му стихове като от морски вълни. Какво щастие изпитвахме, как ненадейно в гърдите ни беше оживял свещеният Омиров текст — Старият завет на нашето племе! Имахме чувството, че великата песен влиза в нас, че се смее и бучи като морето. Среброногата Тетида излизаше от дълбините на свещеното Средиземно море и носеше новото, току-що излязло изпод ръцете на бог Хефест оръжие на сина си Ахил — бляскаво, изковано от бронз и злато. Какви божествени орнаменти беше изобразил отгоре му куцоногият бог с изкусното си майсторство! Застанали под боровете, окъпани от лъчите на пролетното атическо слънце, загледани в морето, ние се държахме за ръце и рецитирахме безсмъртните стихове:

Първо започна да прави той щита огромен и плътен.

Вещо обточи отвред, обкова го със светло кръжило,

тройно, блестящо, а сребърен ремък отвътре притъкна.

Пет металически пласта в самия щит бяха споени.

Майсторът с чудно изкуство му вниза богата украса.

Изобрази във средата земята, небето, морето,

неуморимото слънце наред с пълноликия месец,

всички съзвездия, дето обкичват небето високо,

всички Плеяди, Хиади, стрелеца могъщ Ориона,

Мечката също, която мнозина наричат Колата —

тя все на север кръжи, наблюдава безспир Ориона

и се не къпе единствена в бездните на океана.

После представи два града цветущи със жители смъртни.

В първия сватби се вдигат, гощавки и пиршества пищни.

Пряко града се извеждат невести от брачни чертози

с ярко запалени факли и сватбена песен отеква,

в кръшно хоро се понасят младежи, чевръсти играчи,

флейти и цитри в средата издават ликуващи звуци.

Спрели пред къщните порти, дивят се и радват жените.^[16]

Помниш ли как не можехме да се наситим да рецитираме безсмъртните стихове на древния ни праотец под ония борове? И виждахме как те се устремяват като река и се вливат в морето. Колко красив би могъл да бъде животът, любима моя, а какъв се оказа той! Ето, аз, който бях с тебе в оня безсмъртен ден и сърцето ми преливаше от обич и към най-незначителния червей, сега се намирам сред епирските планини, държа в ръцете си пушка и убивам хора! Не, не! Все още не сме заслужили правото да се наричаме човеци, би трябвало да ни наричат постмаймуни. Тръгнахме от маймуната, за да стигнем до човека — но все още сме по средата на пътя… И все пак сърцето ми се разтапя от обич и си спомня за тебе, скъпа Марьо, и цъфти като бадемово дръвче. Спомня си и за Омир и усеща какво ще рече човек и какво ще рече безсмъртие.

 

 

2 февруари. Когато се събудих, бадемовото дръвче все още цъфтеше в мен, а кръвта ми пулсираше в музикален ритъм, изпълнен с радост, тъга и носталгия. И твоето име, скъпа Марьо, се рееше и полюшваше в кръвта ми като гларус над морската шир. Ах, как бих искал да имам време — време и сили — за да въплътя този ритъм в думи, в ударени и неударени срички, и да напиша стихове! Някаква песен прохождаше по устните ми и си казвах: „Ех, защо не ни оставят на мира днес, та да се хвана за листа и молива!“.

Обаче тръбата би тревога и грабнахме пушките. Партизаните били забелязани да изпълзяват от Еторахи, където са се окопали от много месеци, без да можем да ги изтласкаме оттам. Наложи се отново да убиваме и да бъдем убивани! В момента, в който ти пиша, вече е нощ и ние се прибираме изтощени, целите в кръв. Доста хора бяха убити и от двете страни. Не постигнахме нищо — нито ние, нито те — напразно се проля толкова много кръв…

Четем у Омир за ахейците и троянците — как воюват, биват ранявани и умират — и се изпълваме с възторг. Умът ни се окрилява, сърцето ни ликува, защото един голям творец е превърнал кръвопролитието в песен. Сякаш онова не са хора, които се избиват, а облаци с човешки образ, които не изпитват болка и се борят, играейки сред полъха на безсмъртния вятър. И кръвта, която проливат, не е друго освен прелестния розов цвят на залеза. В поезията човек и облак, смърт и безсмъртие стават едно. Но когато войната избухне тук, на Земята, а боецът е осезаемо тяло, направено от плът, кости, косми и душа — какъв страх и ужас е такава война, любима моя! Тръгваш на бой и си казваш: няма да падна толкова ниско, ще запазя човещината си и в битката, не мразя никого, пристъпвам с човешко сърце към битката. Но щом усетиш, че животът ти е в опасност и искат да те убият, внезапно от недрата ти изскача нещо мрачно и рошаво, някакъв предтеча, който се е криел в теб, без да подозираш. Човешкото ти лице изчезва и сякаш ти поникват остри кучешки зъби, като на горила, а умът ти се превръща в кълбо от косми и кървища. Надаваш вик: „Напред! Да ги размажем, момчета, давайте!“. И викът, който излиза от устата ти, не е твой, не е възможно да е твой, не е човешки вик това. Дори постмаймуната си плюе ужасено на петите и от теб изпълзява не баща ти, а дядо ти — горилата.

Понякога, за да спася човека в себе си и да се отърва от звяра, изпитвам желание да се убия. Но се въздържам, защото ти все още ме крепиш в живота. Потърпи още малко, казвам си, все някога братоубийствената война ще свърши. Тогава ще захвърля маймунската си кожа — униформата хаки, кубинките и пушката — и пак ще се хванем за ръце, скъпа Марьо, и пак ще отидем на Сунион, и пак ще рецитираме щастливи вечните стихове на Омир.

 

 

11 февруари. Днес валя сняг през целия ден. Лют студ, мръзнем и нямаме дърва за огрев. А през нощта, всяка нощ, не можем да мигнем заради партизаните. Гледаме с ужас настъпването на деня, гледаме с ужас спускането на нощта. Пушките не напускат ръцете ни, ушите и очите ни постоянно са нащрек. Камък да се търкулне, животинка да шавне — скачаме и започваме да стреляме в мрака. Стопили сме се от безсъние и страх. Поне да можехме да бъдем сигурни, че се борим за някаква голяма идея…

Капитанът ни е див човек, тръпчив по природа, постоянно разярен. Върху плещите му тегне някаква мрачна участ, която го мрази и го тласка към пропастта, за да го умори. Той самият усеща това и озверява. Иска да се съпротивлява, но не може и проклинайки, напредва неудържимо към пропастта. Прилича на герой от антична трагедия нашият капитан и аз го гледам със страх и съчувствие, както гледаме Агамемнон, когато влиза в банята, или Едип, когато, обезумял и заслепен от съдбата си, се мъчи да намери истината.

А в последните дни вече не е човек, а същински звяр. Наскоро жена му избяга и тръгна с партизаните. Беше дошла за Коледа от Янина. Що за жена беше това, що за чудо — така ни изглеждаше сред тия диви чукари. Сякаш слънцето изгря след дълбока нощ. Както не бяхме виждали истинска жена, изгубени в планината, недоспали, мърляви и неизбръснати, тази жена ни приличаше на нереида с русите си коси, с бенката на бузата, с кръшното тяло и леката походка — и най-вече с мириса на пудра и лавандула, който се носеше след преминаването й.

През това време за пръв път видяхме капитана да се смее и да ни гледа, сякаш и ние сме хора. Лицето му се промени, бръснеше се всеки ден, обличаше се по-добре, ботушите му бяха лъснати до блясък. Гласът и походката му също се промениха. Но никога не видяхме жена му да се смее. С всеки изминал ден лицето й все повече помръкваше и когато очите й се спираха върху нас, изглеждаха сурови, ледени и пълни с омраза. Една нощ отворила вратата и хванала гората.

Стратис, кривокракият зевзек, ни донесе вестта, засмян до уши. Влезе с песен на уста и обходи казармата, чуруликайки: „Птичката ми отлетя и няма да се върне вече!“. — „Свършено е с нас — измънка приятелят ми Васос. — Сега вече капитанът няма да ни остави на мира, преди да ни е изтребил всичките. Ден и нощ на война!“. Замълча умислено, после се обърна към мен и прошушна тихо, за да не го чуе някой: „Не ми пука дали ще ме убият, Леонидас. Не ми пука, кълна ти се. Стига да знам за какво ме убиват. Заради кого ме убиват. Ама не знам. Ти знаеш ли?“.

Откъде да знам? Какво да му отговоря, любима моя? От всички мъчения това е най-голямото.

 

 

12 февруари. На бойна нога от ранни зори. Обкръжихме селото, в случай че някой реши да избяга. Заповед да заловим всички, които имат роднини в партизанското движение — родители, братя и жени — и да ги наблъскаме в един дълбок ров, обграден с телени мрежи вън от селото. Рано сутринта нахлухме в къщите и награбихме стариците, старците и жените. Надигнаха се вопли. Хората се дърпаха и се хващаха за вратите, за прозорците, за ръбовете на кладенците. Удряхме ги по ръцете с прикладите, теглехме ги и късахме ризите и връхните им дрехи. Докато ги строявахме в редица и ги подкарвахме към обградения ров, неколцина бяха ранени. В началото сърцето ми се беше свило, идеше ми да заплача. Не можех да гледам това безчинство и да слушам тия вопли. Старите майки ме гледаха с омраза, вдигаха ръце и ме проклинаха. А аз ги дърпах с все сила и ми идеше да падна върху повехналите им гърди и да се разрева заедно с тях.

— Какво сме направили? Защо ще ни затварят зад телените огради? Каква е вината ни? — викаха.

— Нищо не сте направили — отговарях аз. — Нямате никаква вина. Да вървим.

Но лека-полека — ех, това мръсно и опасно животно, дето го наричат човек — лека-полека и аз освирепявах. Докато правех животински жестове противно на волята си, озверявах и аз. Започнах бясно да налагам вкопчените в портите ръце, да влача жените за косите и да тъпча децата с ботушите си.

 

 

14 февруари. Сняг, сняг, планината е чисто бяла, къщите — накачулени със сняг. Цялата грозота на селото беше затрупана и се превърна в екзотична приказка. Покрит със сняг парцал, увиснал на едно въже — каква прелест! Мъртво конче, засипано изцяло от снега — какви очарователни извивки! Какви нежни цветове — розови на разсъмване, сини по пладне, теменужени привечер! Какъв лунен покой, какъв чудесен снежен свят! Колко прекрасно щеше да бъде, ако нямаше война и ако можехме двамата с тебе, скъпа Марьо, да тръгнем по тази снежна планина, с дебели обувки и пуловери, с вълнени шапки, нахлупени до ушите, а вечерта да пристигнем в една къщурка със затоплена баня, със застлана маса край запаленото огнище и с димяща в дълбоките купи супа!

Кой беше оня велик завоевател, който завладял целия свят, а в смъртния си час въздъхнал и рекъл: „За три неща съм мечтал в живота си: една къщичка, една жена и една саксия с къдрав босилек. Така и не успях да ги получа“. Какво нещо е животът, любима моя, от колко малко неща се нуждае човек, за да бъде щастлив! А вместо това се погубва заради някакви велики призраци… Толкова пъти ми е идвало да захвърля пушката и да избягам. Да избягам и да изникна неочаквано пред прага на малката ти студентска стаичка, скъпа Марьо! Да докосна ръката ти и да не казвам нищо, просто да усещам топлината на ръката ти в дланта си. Едва ли съществува по-голямо блаженство от това да докосваш любимата ръка.

Но това няма да се случи. Ще остана тук и ще воювам с пушка в ръка, докато ми кажат да се махам. Защо ли? От страх. От страх и от срам. И да не се страхувах, пак нямаше да избягам. Страшните и велики думи — дълг, родина, храброст, измяна, безчестие — са оковали с вериги и заключили малката ми, гореща и направена от плът душа.

 

 

16 февруари. Любима моя, за да понасям всичко, което виждам и правя тук, имам нужда да знам отговора на един-единствен въпрос. Защо воювам? За кого воювам? Как така ние тук, националната армия, черните кепета, както ни наричат, воюваме за спасението на Гърция и как така враговете ни високо в планината, червените кепета, воюват, за да си поделят и продадат родината? Ех, ако можех да знам и да съм сигурен! Тогава навярно всичко щеше да бъде оправдано: всички жестокости, всички злини, които сеем, убивайки, палейки, оставяйки хората без дом, унижавайки. Тогава бих дал живота си не с радост — в никакъв случай с радост, защото съществуваш ти, скъпа Марьо — но безропотно. Тогава щях да си кажа: нека и аз да се превърна в кости като толкова много мои предци. Нали е писано, че само от костите се ражда Свободата, както се пее и в националния ни химн.

Бях сграбчил за шията една майка, жена на партизанин с бебе в пазвите, и я подритвах, за да се строи в редицата. Тя се обърна и ме погледна: няма да забравя очите й до края на живота си. Колкото и добри дела да извърша през живота си, сърцето ми никога няма да намери покой. Тя не каза нищо, но в мен отекна силният й вик: „Не се ли срамуваш, че си я докарал дотук, Леонидас!“. На мига ръцете ми се вцепениха: „Срамувам се, срамувам се — казах й тихо. — Срамувам се, госпожо, но съм войник, загубил съм свободата си, не съм човек. Прости ми!“. Но жената не проговори. Вдигна високо глава, притисна бебето към гърдите си и застана в редицата… Само ако можеше, помислих си, тази жена би подпалила казармата и би ни изгорила всичките. Това бебе вече няма да суче мляко, а омраза, презрение и жажда за мъст. И когато порасне, ще тръгне по горите да стане партизанин. Каквото не са успели да направят майка му и баща му, ще го направи то. Скъпо и справедливо ще си платим за тая неправда.

Тази мисъл — можеш ли да повярваш, любима моя? — ме успокои. Не са напразни жестокостите, безчестията и неправдите, които причиняваме. Те будят и разяряват душите на онеправданите. Кастелчаните биха могли да пребивават в робство и летаргия до края на живота си и никога да не надигнат глави. Но нашите жестокости са за тяхно добро: те няма да им позволят да гният в безропотност и малодушие. И тия роби, които сега подритваме, ще се събудят, и планините ще рухнат връз полетата. И капитан ще им стане — дай Боже — невръстното дете, което безмълвната и горда майка днес притискаше в обятията си.

 

 

17 февруари. Война, война и сняг. Студ, глад и гарвани. После напрегнато спокойствие, после отново студ, глад и гарвани. Обход в снеговете, нощни стражи. Един наш събрат не се завърна и тръгнахме да го издирваме. Взехме кучета, търсихме. Открихме го замръзнал в едно дере, с извадени очи. Гарваните изяждат най-напред очите. Навред из планинските пътеки — мъртви мулета и коне, убити от оръдейните изстрели, глада и студа. „Не ми е жал за убитите хора — каза ми днес Васос. — На нас така ни се пада. За мулетата и кончетата ми е жал.“

 

 

22 февруари. Защо воювам? За кого воювам? С всеки изминал ден съмненията се умножават, а заедно с тях и мъчението. Настръхвам само като си помисля, че съм изпаднал дотам, та най-поносимите мигове в живота ми да са безчовечните мигове, в които гоня и избивам хора с пушка в ръка. Защото тогава нямам нито време, нито сили да мисля за каквото и да било, и само се боря като зверовете да убия или да не бъда убит. Ала веднага щом този ужасен шум се уталожи, страховитият въпрос отново се надига пред мен като змия с издута шия. Да не би да воювам в защита на лъжата и неправдата, за поробването на Гърция и спасението на безчестните? Да не би предателите и продажниците да сме ние, а ония грабливи птици в планината да са хайдутите и бунтовниците от 1821-а^[17]? Как да се ориентирам кое е право и кое е криво, как да разбера с кого трябва да бъда и за какво си заслужава да си дам живота? За воина едва ли има по-голямо мъчение от този въпрос.

Тази сутрин капитанът отново изправи пред стената петима младежи, петима снажни левенти, и ги уби, защото отказаха да се присъединят към редиците на националната армия. Възможно ли е да не е истинска една идея, която поражда такъв героизъм, такова презрение към смъртта — това се питам днес цял ден. Но не намирам отговор. Защото знам, че хора от противниковия лагер, черни кепета, са проявили същия героизъм. „Искате ли да дойдете с нас в планината?“, ги питали партизаните, които ги пленили. „Не, не искаме.“ — „Ще ви застреляме.“ — „Застреляйте ни! Гърци сме се родили и гърци ще умрем.“ И ги убили. И в смъртния си час те викали: „Да живее Гърция! Да живее свободата!“.

Следователно героизмът и вярата не са безпогрешен критерий. Как тогава да различа истината от лъжата? Малко ли герои и великомъченици са се жертвали за недостойни идеали? И Господ, и Сатаната имат своите пречисти мъченици и герои. Как да ги различавам?

 

 

1 март. Небе и планина се сляха. Денят е непрогледен, обвити сме в облаци, а снегът се сипе на парцали. От сутринта ринем сняг, за да прокараме пътеки за минаване. Днес няма война — нито червените кепета ще слязат при нас, нито ние ще се катерим да ги търсим. Бог се намеси и ни даде време за отдих.

Към обяд се появи Стратис. Завари ни натъпкани в едно кьоше на казармата — верния ми приятел Васос, простодушния овчар Панос и сатанинския Аврам Леви. Стратис ни направи знак и станахме.

— Елате, че имам да ви казвам нещо.

Поведе ни, а ние, стъпвайки един след друг в следите си, потънахме до колене в снега и го последвахме. Отвори една врата и влезе в къщата — тя беше пуста. Преди няколко дни бяхме влизали в нея, за да изведем двама старци и да ги пратим зад телените ограждения, защото имаха двама прочути със смелостта си синове, и двамата партизани.

В ъгъла на стаята имаше една софра. Намерихме балтия, насякохме софрата на парчета и запалихме огнището. Разкъртихме и едно сиромашко канапенце — огънят се разгоря и заигра в оджака. Скупчихме се край него, простряхме ръце, долепени един до друг, постоплихме се. Ръцете и краката ни се размразиха, кръвта ни се раздвижи, грейнаха лицата ни. Спогледахме се — колко му трябва на клетото човешко същество, за да изпита радост? Протягахме ръце към огъня, сякаш се молехме. Сякаш огънят беше най-древният и най-любимият ни бог, най-големият благодетел на човека, който ни сливаше около себе си и ни побратимяваше с топлината си като квачка пиленцата си.

Бяхме петима. Всеки с различни идеи, различна работа и различна цел в живота. Пет различни свята: печатарят Стратис, овчарят Панос, дърводелецът Васос, дребният търговец Леви и аз, студентът. И въпреки всичко в онзи момент, стоплени от един и същ огън, ние се бяхме слели в едно. Вените и сърцата ни се бяха размразили. Сладко блаженство се надигаше от краката ни, които бяха протегнати към огъня, и се разливаше към коленете, бъбреците, сърцата и умовете ни. Панос се унесе и потъна в сън. Прииска ми се и на мен да го последвам след толкова много безсънни нощи. Притворих клепачи, но Стратис ме сръга недоволно.

— Не съм ви довел тук, за да спите. Я отворете очите си, мекотели! Трябва да ви прочета нещо важно.

И извади от джоба си някакво писмо.

— Братлета, нямам представа как това писмо се е озовало в джоба ми, заклевам се. Сигурно сред войниците има шпионин, който, както знаете, разпространява ту броеве на вестник „Радикал“, ту червени позиви, ту разни писма. Днес сутринта намерих това писмо в джоба си, прочетох го веднъж, прочетох го втори път, не знаех какво да мисля, и ви събрах тук, за да го обсъдим всички заедно. Хайде да го обсъдим бе, будали такива, нали сме хора, а не овчици, които се оставят да ги водят на собственото им заколение, без да разсъждават, и само блеят — беее-беее, което ще рече: „Заколи ме, аго, за да стана светец. Заколи ме, аго, за да стана светец!“.

Леви се изсмя присмехулно и му смигна:

— Бре, Стратис, вагабонтино неден, мене ли ще будалкаш? Гъркът се бои само от едно нещо — от ума на евреина, евреинът се бои само от едно нещо — от ума на арменеца. Не можеш да ме преметнеш, щом не си арменец. Това писмо си го писал ти! Опичайте си акъла, момчета…

— Хитрата сврака с двата крака, драги ми Авраме — отвърна Стратис, като гледаше евреина с омраза. — Ето, виж почерка, виж и подписа!

Леви взе писмото, наведе се към огъня и го разгледа.

— Брей, това да не го е писал куцият Алекос? — извика. — Значи не са го убили. Язък за сълзите, дето пролях за него.

Алекос беше един хитроумен готвач от Превеза, който ни готвеше в казармата. Куц, мазен, с дебели мустаци — доста косми от тях бяхме погълнали заедно със супите. Беше изчезнал преди месец и мислехме, че е бил убит и изяден от чакалите. Бяхме си поделили дрехите му — чорапи и фланели, както и четири откраднати отнякъде сребърни лъжички.

— Жив ли е? Жив ли е? — развикахме се всички в един глас. — Я чети бе, Стратис. Откъде е писмото? Какво ни пише? Пустият му кьопчо!

— До кого е писмото? — попита Леви.

— До никого и до всички — отвърна Стратис. — Това е циркулярно писмо, както и сам той го нарича. Хей, Панос, овчарина, я се събуди. Слушайте сега!

Стратис се приближи до огъня и започна да чете с удебелен глас.

„Войници, войниченца, будали такива! Пише ви един върколак, куцият Алекос. Това не е обикновено писмо, а циркулярно — за да го прочетете всички и да ви се отворят зъркелите, тъпаци с тъпаци. Преди месец си бих камшика от касапницата, в която сте натикани, и сега се намирам в планината, на свобода заедно с юнаците. Не слушайте какво ви говорят ония мръсници, дето ви пълнят главите с лъжи, че тук сме гладували, че сме убивали пленниците, че сме били в комбина с албанците и българите. Не е вярно — кълна се в мустаците, с които ви храних толкова месеци! Тук се развява гръцкото знаме и когато заловим някое черно кепе, оставяме го само̀ да избере: ако искаш да дойдеш с нас — добре си дошъл, ако ли не — прав ти път! Колкото до храната — имаме си от пиле мляко. Да са живи и здрави американците, дето ви пращат цели кораби с месни консерви и чай, и захар, и мармалад, пък ние, като същински пирати, ви ги взимаме. Ако не бяха американците, щеше да ни е много зле, браво на тях, знае си работата чичко ви Труман. Както научихме, щял да ви прати и ново лятно облекло, и оръдия, и автомобили. Ами да вземе да побърза! Иде лято — трябва да се въоръжим, трябва да се преоблечем.

Мисля си за вас, кълна се във вярата си, и ме боли сърцето. Докога ще воювате и ще мрете бе, тъпаци? Още ли не сте зацепили, че играта ви е загубена, че вие сте турците, а ние — хайдутите и бунтовниците, които се борят за свобода? Това е новата 1821 година, драги ми турчоля!

За свободата винаги се бори едно малцинство — казваше ни завчера капитанът — и винаги това малцинство побеждава мнозинството. За ваше добро ви го казвам: прескочете дувара, зад който са ви натикали, както го прескочих аз, сакатият. Прескочете дувара и елате! Иначе сте загубени, горкичките ми. Представям си ви един по един и ви пея заупокойните молитви. Как е блаженопочившият капитан Касапина? Как е блаженопочившият сержант Митрос, добрият човек със свинската зурла, идиотът? Как е блаженопочившият Леонидас, доброто момче, дето се е хванало за листа и писалката? Дето светът е пламнал, пък той пее ли, пее като охлюв върху жарава? Как е блаженопочившият Аврам, ученикът на дявола? Ами блаженопочившият Стратис, кривокракият дребосък? Драги мои покойници, все още имате време. Излезте от гробовете си и елате тук, в планината, да пиете от водата на безсмъртието, нещастници такива! Горното написа Алекос куцоногият, Алекос бързоногият, който избяга от касапницата, готвачът с червеното кепе!“

Стратис сгъна писмото и го пъхна обратно в джоба си.

— Това е — каза той. — Хайде сега да го обсъдим, момчета. Нека всеки да си каже мнението. Истина ли е това, което пише Алекос…

Никой не отговори. Всички се бяхме загледали в огъня, който вече се смаляваше и тлееше. Заедно с него и сърцата ни, които допреди малко бяха възпламенени, сега се свиваха и угасваха.

— Какво има да обсъждаме, Стратис? — казах аз. — Нека първо да улегнат в сърцата ни думите на Алекос, пък после ще говорим…

— Страх ли те е? — попита иронично Стратис. — Страх те е да не те заловят и убият, ако тръгнеш да бягаш.

— Не ме е страх да загина, но не искам да загивам за тоя, дето духа. Още не знам кое е истина и кое — лъжа.

— Ами ти, неподкупни? — обърна се Стратис към евреина. — Недей да ми намигаш, нямаме общи тайни с тебе. Говори открито.

— Аз — каза Леви и ме погледна насмешливо, — пет пари не давам кое е истина и кое — лъжа. Те дори не се различават помежду си, и двете са кучки. Имат еднакви муцуни. Толкова много са видели очите ми, че съм се отвратил от всичко, от всичко, от всичко!

И се изплю в огъня.

— Аз имам само едно желание — додаде след малко той. — Да бъда жив. А в момента съм от жив по-жив, защото имам пушка и съм получил от полицията разрешително да убивам. И още нещо искам: войната да не свършва никога! Все ми е тая кого убивам и по каква причина.

— Ти си фашист — каза Стратис и го изгледа накриво.

Леви пребледня.

— Какво ли знаеш ти, бедни ми Стратис! — измънка той и протегна длани към угасващия огън.

Отново се умълчахме. Стори ми се, че Стратис иска да каже нещо. Изгледа ни един по един, но преглътна думите си.

Панос изплува от съня си, погледна жарта и се прозя. Направи кръстния знак пред устата си и заговори:

— Ех, братлета, де да имахме една тава и в тавата — баница със сирене. Де да имахме и една купа мед… И едно шише ракия!

— И де да нямаше война — продължи мисълта му Васос, въздишайки, — и де да нямахме сестри за женене. И де да бяхме дошли в тая снежна планина, да речем, като петима приятели ловджии, които са тръгнали не на лов за хора, а за глигани…

 

 

3 март. Няма по-голяма тъга от това да обичаш — защото е възможно да се разделиш с любимата. Няма по-голяма радост от това да обичаш — защото е възможно да се слееш с любимата. Часовете, дните и седмиците тук отминават, понякога шеметни и окървавени, друг път — тягостни, сякаш повдигат мъртъвци. И аз отминавам заедно с тях, но погледът ми е вперен в теб, мила Марьо, и се мъча да се преборя с раздялата. Заглеждам се в облаците, които се носят на юг, и в ума ми изплуват народните песни, с които изпращаме — по облаците, по птиците, по ветровете — вести и поздрави до малкото горещо тяло, което обичаме. А момата седи на своя прозорец, вижда облака, разтваря обятия и чака любимия да се излее върху й като дъжд:

Стани ми облак, либе ле, стани прохладен вятър,

стани дъждовни капчици, по покрива почукай…

 

 

7 март. Война и пак война… Времето стана по-меко, но вместо да се смекчат, сърцата ни озверяха. Партизаните се спуснаха надолу, ние тръгнахме нагоре и влязохме в схватка по средата на склона: в началото с пушки, после с щикове, накрая с голи гърди. Няма по-страховито нещо от това да усещаш, прилепнало до теб, тялото на човека, който иска да те убие, дъха, пяната и слюнките, които извират от устата му. Да усещаш как ужасът му се слива с твоя ужас заедно с бесния порив да го убиеш — не защото го мразиш, а за да не предвари той да те убие пръв… Едва ли има по-голямо падение от това да убиваш от страх, а не от омраза.

Бях се сборичкал с едно голобрадо русо момче, босо, само по дизлици^[18] като древните ахейци. То беше забило зъби във врата ми, но в онзи момент не изпитвах болка. Бях го сграбчил през кръста и се опитвах да го поваля. От устните ни не излизаше нито звук, чувахме само ускорения си дъх и скърцането на костите си. Колко време сме се борили? Помня само, че коленете ми вече се огъваха от изтощение. Русият момък ме обездвижи с едната си ръка, а с другата надигаше кинжала си. Внезапно нададе пронизителен вик и се свлече в краката ми. Един нож беше проблеснал зад него и се беше забил в гърба му. Сигурно някой от приятелите ми се беше втурнал на помощ. Стратис? Васос? Панос? Не успях да различа. Чух само някой да вика: „Кураж, Леонидас!“, и видях проблясващия нож. Аз също бях рухнал на земята. От врата ми струеше кръв и ме болеше.

Същата вечер, когато вече се прибирахме, Васос се приближи до мен.

— Добре го подредих, нали? — каза той. — Насмалко да те прати на оня свят.

Бяхме заловили трима пленници. Единият, русичкият момък, беше ранен в гърба. Другите двама бяха едри мъжаги, които бяха влезли в битката само с гегите си, надявайки се да убият някого и да му вземат оръжието. Накараха ме да ги охранявам с още двамина през нощта. Дадохме им по купа варен фасул и по един сух къшей хляб. Двамата мъжаги се нахвърлиха върху храната и я изгълтаха като гладни псета, както си бяха проснати на пода. Русият момък имаше болки и губеше кръв — не искаше да яде. Заговорих го.

— Откъде си, приятелю? Как ти е името? — попитах.

— Епирец съм, от Парамития. Аз съм Никольос, синът на вдовицата, ако случайно си чувал.

— А мен не ме ли познаваш?

— Не, братле, откъде да те познавам?

— Не се ли бяхме сборили днес следобед и не ме ли беше захапал за врата? Какво съм ти направил?

— Ти ли? Нищо, братле. Нито те знам, нито те познавам. А аз какво съм ти направил?

— Нищо, нищо…

— Ами тогава? — каза той и ококори очи, сякаш за първи път му минаваше през ума тая мисъл. — Ами тогава защо искахме да се избием?

Не отговорих. Приближих се до него.

— Боли ли те?

— Боли ме, я. А на теб как ти е името?

— Леонидас.

— Боли ме, Леонидас, боли ме. Какво ще правят с мен сега, ще ме убият ли?

— Не се бой, Никольос. Ние също не убиваме пленници.

— Ако решат да ме убият, ще ме защитиш ли, Леонидас? Само към тебе смея да се обърна. Никой друг не познавам тук… Ще ме защитиш ли, Леонидас? Нали сме приятели?

— Не бери грижа, Никольос. Ще направя каквото мога — казах аз и се изчервих от срам.

Но откъде у мене такава власт? Как бих могъл аз, простият войник, студентчето, да се изправя пред капитана, да тропна с крак и да му кажа да не убива Никольос?

И внезапно си спомних за съня, който ти описах преди няколко седмици — за смарида, който се оплакваше на Бог и викаше: „Трябва да даваш сила на тези, които имат право, а не на онези, които нямат. Това ще рече Бог!“. Горко ми! Викащият смарид съм бил самият аз.

 

 

8 март. Тая сутрин ги екзекутираха и тримата. В момента, в който ги изправиха до стената, раненият младеж се обърна и ме погледна. Как да забравя този поглед? Очакваше да се намеся, да отида при капитана, да го защитя, да го спася. А аз стоях, неподвижен и безмълвен, и треперех от възмущение и болка. Никольос, синът на вдовицата, ме гледаше толкова осъдително, че ми разбиваше сърцето. Затворих очи, за да не виждам.

Сержантът мина пред строя, за да избере екзекуционния корпус. Коленете ми се подкосиха. Ами ако извикаше мен? Ако пак ми кажеше: „Ела тук, Леонидас, даскалчето, ела да закоравееш и да ти мине страхът от кръвта!“, какво щях да направя? Щях ли да захвърля пушката и да извикам: „Убийте и мене, не издържам повече“? Не, нямаше да имам смелостта да го направя, щях да се подчиня, защото съществуваш ти, защото искам да те видя пак и пак да те докосна. Много страхливи постъпки извърших тук само заради тебе, мила Марьо. И много героични постъпки извърших — пак заради тебе. Ти си тази, която вече направлява мислите и делата ми.

Слава Богу, сержантът мина пред мене, без да ме повика. Избра трима други. Затворих очи. Чуха се пушечни изстрели и три тела се строполиха с глух пукот върху снега. Отворих очи. Никольос, синът на вдовицата, се беше претърколил и русата му глава беше хлътнала в червения сняг.

 

 

12 март. От три дни имам треска, а приятелят ми Стратис е моят санитар. През тези три дни бях щастлив, защото не знаех къде се намирам, бях забравил, че са ме довели да воювам в дивата планина, и в трескавото си състояние имах чувството, че се намирам у дома, на любимия остров Наксос. И не бях самотен там, бях заедно с теб. Както ми каза Стратис, бълнувал съм и постоянно съм произнасял твоето име, смеейки се. И двамата бяхме получили дипломите си и бях те завел на острова да те представя на родителите си. „Това е моята жена — казах им. — Това е моята жена, дайте ни благословията си.“

Слязохме на малкото пристанище. Въздухът ухаеше на гнили лимони и цитрон. Преди да отидем в бащината ми къща, аз те заведох до скалата встрани от пристанището, където все още се издига величествената мраморна порта, останка от храма на Дионис. Когато богът на виното отвлякъл Ариадна, той я довел тук, при тази скала, и тук се слели за първи път. Седнахме върху мраморните руини, протегнах ръка и те прегърнах през кръста. Не помня за какво ти говорех, помня само, че в онзи трескав унес се чувствах като същински бог. Бях обзет от сладостно божествено опиянение и ми се струваше, че светът е потънал и че само тази скала продължава да се издига над вълните, яка, непоклатима и вечна. Двамата стояхме върху нея, държах те в обятията си и гледахме щастливи безбрежната пустош на морето. Богът на виното отново беше слязъл на Земята, дъщерята на Минос беше възкръснала от критската пръст и двамата отново се бяха срещнали прегърнати върху същата скала, и всичко друго беше същото освен имената им: Дионис сега се наричаше Леонидас, а Ариадна — Марьо.

А след това — дали беше след това, или в същия онзи миг? Озовахме се в градината на дядо ми в Енгарес, едно прелестно, потънало в зеленина селце на час път от града. Ръката ми не беше помръднала, все още те прегръщах през кръста и се разхождахме под дърветата — праскови, ябълки и портокали, отрупани с плод. Беше пладне, две големи колкото дланта ми пеперуди летяха и кацаха върху косите ти, после политаха напред и ни водеха като ангели. Час по час те се обръщаха да видят дали ги следваме. После отново политаха напред и проправяха пътя ни.

— Накъде ни водят? — попита ме ти и стисна тревожно ръката ми.

Аз се засмях.

— Нима не разбираш? — отвърнах.

— Не.

— В Рая.

Три дни и три нощи се намирах в Рая. Какво щастие, какъв покой, каква свежест! Сигурно така изглежда любовта, сигурно така изглежда и смъртта.

Днес температурата ми спадна, отворих очи и се огледах: казарма, пушки, щикове. Надвесен над мен, Стратис ме гледаше нежно…

 

 

12 март. И днес не можах да стана от леглото. Изпитвам сладко изтощение. Още не мога да хвана пушка, колкото и да му се иска на сержанта. Останалите излязоха още в ранни зори и се хванаха на работа. Планинските склонове отекват от пушечни изстрели и пукот на снаряди. От време на време докарват ранените на носилки и стаята се изпълва със стонове. Но аз съм толкова приятно изтощен, че всичко това ми изглежда като сън и никак не ме напряга. Край мене викат и реват от болка, а аз си мисля само за тебе, мила моя Марьо, за тебе и поезията. Цял ден в тая мърлява стая над главата ми хвърчат, като ония големи пеперуди от съня ми, четирите стиха на Платон, които толкова обичахме, мила моя Марьо:

Хвърлям на теб тази ябълка и ако мен ти обичаш,

ти я вземи и отдай твойто моминство на мен.

Ако ли сметнеш това за съвсем невъзможно да стане,

все пак вземи я и виж: миг само трай любовта^[19].

 

 

18 март. В последно време наоколо обикаля една жена с червена забрадка. Крие се, пак се появява, тръгваме да я търсим, а тя изчезва. И след всяка нейна поява получаваме вест: някакъв камион бил вдигнат във въздуха, някакъв мост бил разрушен, двама-трима войници от нашите били намерени убити. И всяка нощ, а понякога и посред бял ден, един звънък глас отеква по планинските склонове — едно момче крещи, навярно през фуния: „Побратимете се, братя! Побратимете се, братя!“. Панос, нашият добродушен овчар, се кръсти и мънка уплашено: „Това не е човешки глас. Това е тръбата на ангела. Дошло е Второто пришествие!“. А ние се смеем с половин уста.

— А коя е жената с червената забрадка бе, Панос? — питаме.

— Може и Богородица да е — отвръща той колебливо и пак се прекръства.

— Богородица убийца ли е бе, богохулнико? Носи ли ръчни гранати, залага ли динамит по мостовете? Какви са тия приказки бе, Панос? Светотатстваш май.

Панос се почесва смутено по главата.

— Знам ли бе, момчета? — мънка той. — Какво да ви кажа? Нали е Богородица, може да прави каквото си поиска.

— Аз пък си мисля, че това е майката на дявола — подхвърля Леви, за да го подкачи.

— И това е възможно — отговаря Панос. — Всичко е възможно. Аз знам със сигурност само едно.

— Какво знаеш бе, Панос, лъжепророк такъв?

Панос снижава глас:

— Че са ни хванали дяволите.

Стратис подскача. Той е навсякъде, нищо не убягва от вниманието му и постоянно взема на подбив войниците. Наричаме го конската муха, остена, будилника.

— Защо тогава не отидеш при партизаните бе, будала? — викаме на Панос.

— Защото и тях са ги хванали дяволите — отговаря Панос.

— Ами Бог бе, малоумнико? Не е ли сварил и той да хване някого?

— Кога да свари бе, момчета? През това време е спал.

Всички си умираме от смях.

— Ама ти сериозно ли бе, Панос? Може ли Бог да спи? — питам го аз.

— Че как? Ти не знаеше ли? На какво са те учили в училище? Спи, я! Докато Бог спи, дяволът е буден и прави каквото си поиска. Работят на смени, дето се вика. Докато дяволът спи, Бог е буден и прави каквото си поиска. В момента Бог спи и ето че дяволът ни е хванал всичките!

 

 

25 март. Полъхна свеж ветрец, умът ми се покри със злак, утробата ми се напълни с маргаритки. Днес, на нашия национален празник, капитанът ни държа реч. Закачи картата на Гърция върху стената на казармата, посочи северната граница, обясни ни как и защо партизаните искат да дадат Северен Епир и Македония на албанците и славяните. Очите му пламтяха и пръстът му трепереше, докато сочеше гръцката граница. Тупна дланта си върху Епир, Македония и Тракия, сякаш извършваше окупация.

— Тази земя — викаше разпалено той, — от векове се напоява с гръцка кръв, гръцка пот и гръцки сълзи. Тя е наша и няма да позволим на никого да стъпи върху нея. По-добре смърт! Затова сме тук, в тези епирски планини, и затова воюваме, момчета. Смърт за предателите! Никаква милост! Куршум за всеки партизанин, който попадне в ръцете ни! Целта оправдава средствата. Нашата цел е спасението на Гърция!

Никога не съм харесвал този човек — саможив, жесток и тесногръд, направляван от някаква мрачна и безчовечна сила. В недрата му ръмжи един наранен и горд звяр. Някога една жена беше погалила този звяр, беше му казала две мили думи и той беше започнал да се опитомява. Но жената си беше отишла и звярът отново беше започнал да ръмжи, с една рана в повече. Но аз изпитвам към него и някакъв необясним респект — респект, страх и съчувствие. Той е смел, честен и беден, вярва в своята борба, готов е всеки миг да даде живота си за Гърция. Ако си в неговата рота, никога не можеш да бъдеш сигурен, че няма да паднеш убит, но винаги можеш да бъдеш сигурен, че няма да се посрамиш. Капитанът е от онези хора — толкова рядко срещани в тия разпадащи се времена — които поставят някаква идея над личния си интерес и личното си щастие. Права или крива — важното е, че са готови да пожертват живота си за нея. „Гърция е в опасност! — крещеше той, завършвайки речта си. — Гърция надига глас и ни зове! Нека да я спасим, войници, всички ние, които сме й верни!“ Гласът му беше пресипнал и една сълза се търкулна от малките му, дълбоко хлътнали в орбитите си очи.

Огледах се наоколо. Много войници плачеха. Сержант Митрос засукваше румелийските си мустаци. Панос се беше загледал в картата на Гърция, тъй както вярващите гледат чудотворните икони. Зад гърба ми Стратис се покашляше подигравателно, а Леви, прежълтял, съсухрен и кривоглед, се подсмихваше злобно.

Тази нощ си легнах увит в шинела заедно с другите войници, както си бях с кубинките, пушката и патрондаша. Затворих очи — но как бих могъл да заспя? Прав беше капитанът, мислех си, цялата тайна се състои в това: да откриеш някаква идея, да я въздигнеш на трон над себе си, да си поставиш за цел да живееш или да умреш за нея. Така делата ти се сдобиват с благородство, а животът ти — с единство. Така смъртта започва да ти изглежда като безсмъртие, защото си сигурен, че си се слял с един безсмъртен полъх. Може да наречеш тази идея Родина, може да я наречеш Бог, Поезия, Свобода, Справедливост. Само едно нещо има значение: да вярваш в нея и да й служиш.

Не е ли казал това и Соломос^[20]? „Затвори в душата си Гърция — или каквото и да било друго — и ще усетиш в себе си трепета на величието.“ Това, че е добавил „каквото и да било друго“, показва колко много е изпреварил времето си умът на нашия велик поет.

Любима моя, аз още не съм открил идея, на която да посветя незначителния си живот. Лутам се насам-натам, понякога се оставям да ме изкуши поезията, друг път науката, после родината… Може би защото все още съм твърде млад и неузрял. А може и никога да не я открия и тогава ще бъда загубен. Човек не може да извърши нещо достойно на този свят, ако не подчини живота си на някой по-висш от себе си Господар.

 

 

Първи април. Рано сутринта Стратис нахлу превъзбуден в стаята. Смееше се, пляскаше с ръце, танцуваше. После запя с цяло гърло:

Докога, юнаци, ще вървим сами,

сиротни като лъвове, в гори и планини^[21].

Пееше, кръжейки из стаята като обезумял, подритваше ни и ни дърпаше да ставаме.

— Какво става с тебе бе, Стратис? Да не си пиян? — викахме ние.

— За какво пиянство бълнувате, бре? Има ли тук вино, та да се напие човек? Я ставайте, будали с будали, имам да ви съобщавам важна новина! Като я чуете, ще подскочите до тавана и ще започнете и вие да пляскате с ръце и да танцувате като дервиши.

Всички наскачахме и се скупчихме край него.

— Казвай бе, Стратис, Бог да те поживи! Зарадвай ни. Каква е новината?

— Само капитанът я знае, но я пази в тайна. Само че аз току-що я научих и веднага тичам да ви я съобщя, та и вие да се зарадвате, нещастници такива!

Всички вперихме жадни погледи в устата му.

— Казвай, не ни мъчи!

— Бях се качил до стаята на капитана и се спотайвах пред вратата му. По това време той винаги пуска радиото с батериите, по което слуша новините. Някакъв демон отвътре ми подсказваше, че в Атина се случва нещо важно. И тъй, наострих уши — и що да чуя? Като ви кажа, ще се размажете от радост!

— Да не би червените кепета да са напуснали Еторахи? — попита някой.

— Още по-хубаво, още по-хубаво! — викаше Стратис. — Други предположения? Ти какво ще кажеш, Панос, кротко ми агънце?

— Какво да кажа? — отвърна добродушният овчар. — Да не сме завладели Аргирокастро^[22]?

— Още по-хубаво, още по-хубаво! Ваше любомъдрие, кажи нещо и ти!

— Свършила е войната — отвърнах аз през смях, но сърцето ми биеше учестено.

— Правилен отговор! Браво на тебе, мъдри Соломоне! Войната свърши, братлета! В Атина се събрали планинските капитани от едната страна и кралят, министрите и генералите от другата. Стиснали си ръцете и си казали: „Защо да се избиваме, момчета? Не сме ли всички братя? Ако си свалим кепетата, червените и черните, главите под тях няма ли да са всичките ромейски? Стига толкова кръвопролития. Юнаци сте вие, юнаци сме и ние, хайде да си подадем ръцете!“. И така, стиснали си ръцете, подписали документите, всичко започнало и свършило само за една нощ. Помирили се, издали заповеди да се връщаме по домовете си, партизаните да слязат от планините, във всяко село да застелят трапезите, да извадят виното, да заиграят хора, като подхвърлят шапките си във въздуха — черните и червените. В момента, в който ви говоря, Атина кипи от веселби, камбаните бият, народът се е стекъл по улиците. Митрополията е отворила врати и кралят ще посети славословната служба.

Всички се хвърлихме и разцелувахме Стратис. Прегръщахме се и крещяхме, едни плачеха, други се смееха и танцуваха, целувахме се. Поздравявахме се един другиго: „Христос воскресе!“ — „Воистину воскресе!“ — „Що за глупост, що за проклятие беше това, да се избиваме толкова години, да живее Гърция!“

Стратис подхвърли фуражката си към тавана.

— Момчета, хайде да отидем в селото и да направим митинг! Да ударим камбаната, да викнем попа, да вземе той евангелието и всички заедно да се върнем в казармата, за да въздадем славословия на Бога!

Втурнахме се навън, спуснахме се по улиците, всички запяхме националния химн. Вратите и прозорците се заотваряха, занадничаха кастелчаните.

— Какво става бе, момчета?

— Войната свърши, братя! Спомина се, отиде по дяволите! Сложете знамената, прострете шарени одеяла по покривите, извадете бъчвите да пием! Войната свърши!

Селяните изскачаха от къщите и се кръстеха. Жените и момичетата се показваха на праговете и пляскаха с ръце.

— Да сте живи и здрави, момчета! Честито!

Поп Янарос, един костелив старец и закален боец (герой от Албанската война с множество рани по гърдите), изскочи от църквата и разпери ръце.

— Какво чуват ушите ми, момчета? — извика той. — Наистина ли е свършила войната?

— Сложи си епитрахила, отче! — извика му Стратис. — Вземи евангелието и да вървим да поздравим капитана, да изнесеш реч и да извикаме „да живей“! Умря, спомина се войната, старче! Дано изгният кокалите й в катрана!

И Стратис запя с присмехулен глас заупокойния тропар: „Елате да дадем последна прегръдка…“.

Попът се прекръсти и очите му се насълзиха.

— Помирение ли бе, момчета, помирение ли? Я го кажете още веднъж, да се възрадва сърцето ми!

— Помирение! Помирение! — изревахме вкупом. — Слагай епитрахила!

В тоя момент се появи задъхан сержант Митрос.

— Какво става тук бе, момчета? — извика той.

— Митрос, левенте наш, войната свърши! Готви се да се върнеш в леглото при кира Митрица.

Митрос отвори уста и сърцето му спря.

— Ама вие сериозно ли говорите? — рече накрая. — Кой ви каза, че проклетата война е свършила?

— Радиото на нереидите.

Митрос направи подскок, запляска с ръце и започна да танцува.

— Да живее Румелия! — извика той. — Братя, елате да се хванем за ръце и да тропнем едно хоро — и нека да се пука Харос^[23]!

Петима-шестима войници се хванаха за ръце, запяха и заиграха цамикос^[24]. В това време се приближи попът, наметнал златоткания си епитрахил и прегърнал сребърното си евангелие.

— В името Божие — каза той, — ето това е истинското възкресение. Да вървим!

Поехме по нагорнището. Подир нас цялото село — мъже и жени. А ние тропахме по портите и викахме: „Елате! Елате с нас!“.

Аз вървях редом със Стратис, а в мислите си бях при теб, мила Марьо. Вече пристигах в Атина и чуках на вратата на стаичката ти. Ти отваряше, виждаше ме да стоя на прага и разтваряше ръце за прегръдка. Аз се навеждах и те целувах по шията и по бенката на бузата. И исках да ти кажа нещо, но не можех, задавен от вълнение. Исках да ти кажа толкова много неща: че трябва да отидем в Наксос, както го бях сънувал, да получим благословията на родителите ми и да се оженим в градината на дядо ми в Енгарес, под портокалите и прасковите… Такива мисли се въртяха в ума ми. И летяха край тебе, и кацаха като пеперуди по косите ти.

Но изведнъж Стратис се спря и вдигна ръка.

— Чакайте малко! — извика той. — Трябва да ви кажа нещо!

Всички спряхме и погледнахме към него.

— Всичко това е лъжа, всичко това е лъжа! Честит първи април! С най-добри пожелания! — извика той и побягна, заливайки се от смях.

Стояхме като попарени, с подкосени колене. Попът наведе глава и въздъхна. Без да каже нито дума, той свали епитрахила, загърна с него евангелието и тръгна назад към църквата. Напетият ни поп внезапно се беше сгърбушил и едва тътрузеше краката си… Разпръснахме се безмълвни, никога преди това войната не ни беше изглеждала толкова непоносима. Всички радостни видения — майките ни, къщите ни, жените, които обичахме — се изпариха и отново се върнахме в мръсните казармени помещения при пушките.

 

 

3 април. След оня ден животът ни стана по-тягостен. Сякаш бяхме зърнали щастието да проблясва като светкавица, сякаш бяхме протегнали към него ръце и то се беше изпарило. Бяхме видели как нещо съвсем просто може отново да ни превърне в хора и как, понеже то не се беше случило, отново се върнахме при зверовете. Някаква невидима сила, която не мога да назова, ни разиграва на малкия си пръст, и все още не знам дали тя е сляпа и безумна, или, напротив, с изключително остро зрение и ум…

От вчера мисля за тази сила и я наричам ту Съдба, ту Нужда, ту зъл сляп демон, ту Бог. Тази сила управлява и подрежда всичко. Използва за целите си — без никой да знае какви са целите й — ту мира, ту войната. Днес е ред на войната. Ако не си боец — горко ти! Размишлявам за тази сила и в ума ми се вихрят всевъзможни мисли. Дали тя е всесилна, независимо дали е сляпа, или всевиждаща? И ако е всесилна, възможно ли е да окажем съпротива? Не би ли било по-достойно и по-ползотворно да си сътрудничим с нея, да приемем безропотно отредения ни дял и да влезем във войната с цялото си тяло и цялата си душа? И така да помогнем, доколкото е по силите ни, за осъществяването на нейните цели? Ако пък не е всесилна, няма ли да е по-добре да окажем съпротива, да си поставим собствени цели, по-съзвучни с умовете и сърцата ни, и да основем на Земята царството на човека — по-справедливо и по-разумно от царството на природата?

Подчинение и сътрудничество с тази ужасна сила или протест и съпротива? Умът ми стои безсилен на този разклон и не знае по кой от двата пътя да поеме. И все пак от този избор зависят щастието и успехът на човека. Древните гърци сякаш са поели по първия път, пътя на хармонията, и са стигнали до превъзходното чудо на красотата. Християните са поели по втория път и са стигнали, те също, до великото и невъобразимо чудо на добротата и любовта. Значи ли това, че по който и път да поеме човекът, все ще успее да извърши своето човешко чудо?

Любима моя, колкото повече умът ми напредва, задълбава и скача от мисъл на мисъл, толкова повече се оплита в противоречия и се обърква. И не достига до никаква последна и сигурна мисъл, на която да се опре и да намери покой. И все пак си мисля, че ако бях до теб, ако докосвах ръката ти, щях да усещам под краката си стабилна основа и всичките ми въпроси щяха да намират прости и сигурни отговори. Но ти си толкова далече, чак на края на света, а аз протягам ръка и не намирам за какво да се захвана, и се губя… Любима моя Марьо, тук, в планината, аз се измъчвам по хиляди причини и се губя, хванал в ръцете си пушката в момента, в който бих искал и би трябвало да държа единствено твоята любима и топла малка ръка.

 

 

7 април. Безсъние, глад, война — как може да понесе всичко това нещастното ни тяло? То не е от дърво или от камък, то е от плът. Но ако имахме в какво да вярваме, щяхме да устоим. Как устояхме голи, боси и гладни в албанските планини, за да се случи чудото, наречено Албанска война? Често си мисля за нашето племе, многострадалното, вечно преследваното, вечно недохранваното ромейско племе, и ме обземат вълнение, съчувствие и възхищение. От колко хиляди години ние воюваме и устояваме, вкопчени в тези камъни и в тази плитка пръст, връхлитани от несекващи варварски вълни? И не само устояваме, но сме намерили сили и време да дарим света с двете най-драгоценни блага: свободата на душата и яснотата на ума. Открихме силогизмите и внесохме порядък в хаоса. Освободихме душата от страха.

И не са само варварите. От хиляди години братоубийствената война постоянно се завръща и окървавява Гърция. И често пъти — ужасно е дори да го помислиш! — често пъти след подобни гибелни войни душата ни се въздига и сътворява велики неща. В момента, в който ти пиша тези редове и ти изплаквам мъката си, любима моя, една ужасна мисъл раздира ума ми: да не би тази братоубийствена война да е необходима, за да въздигне душата ни за нов полет? Много гръцки души страдат от този нечестив раздор, освирепяват, трупат упорство и сила. Но когато кръвта се утаи и намерим малко покой, тези души, които щяха да бездействат и да тънат в леност и посредственост, ако не беше избухнала войната, сега ще сътворят велики неща — от възмущение, от гордост, от нужда да забравят болката, превръщайки я в мисъл, красота и действие. Не трябва ли тогава да бъде благословена тази отвратителна война? Обзема ме ужас при самата мисъл за това. Ами ако е истина? Ако е истина, любима моя?

 

 

11 април. Тия дни очакваме генералът да дойде на инспекция. Очакваме и нови подкрепления, за да извършим решителен щурм и да прогоним партизаните от възвишенията. „Кастелос — вика капитанът, — е на ключова позиция. Който го завладее, получава достъп до долината и влиза в Янина.“ В ясните дни можем да различим с биноклите си в мътната далечина този легендарен град, прострян край възпяваното езеро, което пази в дълбоките си води съкровищата на Али паша и тялото на любимата му кира Фросини.

Един поет мина през това тяло и го направи безсмъртно. Един друг поет мина през друго тяло, тялото на хубавата Елена, и го направи безсмъртно. Омир, великият патриарх на рода ни, отново се надига в утробата ми. И копнежът, за който толкова пъти съм ти говорил, любима моя, копнежът някой ден да възпея, с Божията помощ, срещата на Омир и Елена, трепти в утробата ми като семе. Дъщерята на лебеда Зевс вече е остаряла, гърдите й са увиснали, зъбите и косите й са окапали. Менелай е мъртъв. От юнаците, които са воювали заради нея, едни са мъртви, други са оглупели от старост и са я забравили… И Елена седи скръбна и неутешима сред олеандрите на брега на река Евротас, размишлявайки за живота си. Защо се е родила? За кого се е родила? Животът й е преминал напразно. Блеснал е за миг и веднага след това е угаснал. Скоро всички ще са я забравили, следващото поколение няма дори да е чувало името й. Нима е била само цвете, което увяхва? Нима не е била онова тяло, на което съдбата е отредила да разтърси света из основи? Оная велика душа, която не се е побирала в моретата? Елена крачи напред-назад сред олеандрите, въздишайки. Ах, ако можеше да замине, да замине отново. Сякаш някакъв велик любовник, седнал на някакъв далечен бряг, й пее, подканва я, приласкава я. „Ах, трябва да замина, да замина отново и да се избавя от смъртта. Не искам да умирам!“

Речено — сторено. Спуска се надолу по брега на Евротас и стига до морето. Съблича се, хвърля се във вълните, плува с широки махове, радва се, освежава се. Морето е нейната жива вода. Надига глава и се насочва на изток.

И ето, върху белите камъчета на йонийския бряг седи един достолепен старец с дълга снежнобяла брада, величествен и спокоен благородник, подобен на статуя на божество и сляп. С изправена глава, той е насочил тъмните орбити на очите си към Гърция. Оттам полъхва свеж ветрец. Всеки момент ще се съмне, сетивата на стареца разцъфват. „Какво щастие — шепне си той, — какъв свеж ветрец, колко е хубава песента на морето!“

Щом изрича това, цялото крайбрежие започва да пее. Слепият старец наостря слух, побелялата глава се изпълва с хармония. Простира дясната си ръка към Гърция, сякаш за да спаси удавник.

Цяла нощ Елена се носи с глава над вълните. И с приближаването й към йонийския бряг косите й отново стават гарвановочерни, веждите й — като изпънати лъкове, повехналите й многоцелувани гърди се повдигат, устните й се накъдрят. И щом съзира под първите слънчеви лъчи стареца с протегнатата длан, за първи път осъзнава защо се е родила и накъде се е отправила.

— Татко! — вика тя. — Татко!

Старецът се изправя, нагазва в морето, вълните охлаждат голите му нозе.

— Елена! — вика той. — Дъще моя!

И разтваря обятия.

И Елена, напълно девствена, вечно млада и вечно подмладяваща се, потъва в обятията на безсмъртието.

Любима моя, дали ще успея да напиша някога песента за Елена? Дали ще оцелея? Дали ще се измъкна от тия планини? Ще бъда ли отново с тебе? Има дни, в които душата ми се покрива с черен воал. Но ти ми вдъхваш смелост — любовта побеждава смъртта.

 

 

13 април. Любима моя, днес получих писмо от вуйчо ми Велисариос, професора от запаса, което предизвика у мене дълбок размисъл, но и гняв. Преписвам го по-долу, за да видиш и ти в какво се превръщат хората, които са прекалили с четенето, с изследването на хората и с човъркането на идеите.

Познаваш вуйчо ми — веднъж посетихме дома му и го заварихме да пуши лулата си, надвесен над една разтворена книга. Подхвана разговор за големите теми: цивилизацията, Бог, войната. И както говореше, той късаше на парчета един лежащ пред него ръкопис и сгъваше от откъслеците хартиени петлета, лодки и карагьозовци, които подреждаше в редица и се смееше. Спомняш си колко мъдри и завладяващи бяха думите му. И все пак, въпреки вълнението, с което ни говореше, той час по час изработваше по едно хартиено петленце и избухваше в смях. И ние се чудехме и не знаехме дали това, което говори, е истина, извлечена от дълбините на мъдростта и болката му, или се подиграва с нас.

Така си представям последния и най-висш представител на всяка велика цивилизация: той гледа на всичко от толкова високо, че хората му изглеждат като някакви мръсни лъскави насекоми — торни бръмбари и миризливки — а земята — като орехова черупка, която се люшка по морските вълни. И наблюдава човешките бури с такова спокойствие и от такава висота, че ту се смее, ту поклаща съчувствено глава. Обаче съчувствието му е хладно и безсърдечно, то не би протегнало ръка, за да спаси черупката от потъване в морето.

Често пъти, когато му разказвах на какво ни учат в университета, той ме гледаше и се усмихваше със сатанинска ирония. Като го питах защо ме гледа иронично, отговаряше:

— Когато пораснеш, може би ще разбереш. Много е рано да ти го казвам отсега, защото няма да ме разбереш и думите ми ще отидат на вятъра. Възможно е обаче и никога да не разбереш. Аз, млади момко (така ме наричаше с насмешка), аз, млади момко, виждам цивилизациите така, както един поет вижда облаците, които се издигат, издуват се, пълнят се с дъжд, въздух и мълнии, а после подухва ветрец и те променят формата си, сливат се, разделят се, порозовяват от слънчевия залез, после подухва по-силен вятър и те изчезват. Ще съумееш ли някога да видиш цивилизациите, хората и боговете по подобен начин? Много се съмнявам. Но ти дерзай, млади момко, стигни докъдето можеш, продължавай напред, кураж.

Започна ли да разказвам за този брат на майка ми, все не мога да престана. Затова и млъквам и го оставям да говори сам. Явно е бил в добра форма, когато е писал това писмо. Забележи с каква наслада мачка хората и идеите, но и как постепенно се пали и изпада в ярост.

„Скъпи племеннико Леонидас, лъжеспартанецо, привет! От последното ти писмо научавам, че твое любомъдрие има интелектуални терзания — прословутите духовни тревоги на младежите. С размах формулираш проблеми и после се втурваш да ги разрешаваш, и не успяваш, и се отчайваш, и се сърдиш на Бог, на дявола и на човешкия ум. После надаваш горестни викове и ме зовеш на помощ. Как да помогна на едно нещастно очилато паленце от Атина? «Напред, юначе, и ура!», както крещите вие, когато вземате на юруш партизаните. Хвърли се върху страшните бодливи таралежи — тези вечни въпроси — разбий си муцуната, усети кръвта от бодлите им и едва когато осъзнаеш, че кръвта, която облизваш с наслада, не е тяхната, а твоята собствена лееща се кръв, едва тогава капитулирай безусловно и мирясай. Отдай се на някой голям таралеж, сиреч на някоя голяма идея — има ги толкова много: родина, религия, наука, изкуство, слава, комунизъм, фашизъм, равенство, братство… Дошло е време за разпродажба, скъпи младежи, избирайте и взимайте! Днес съществуват цели дузини големи идеи, защото всъщност не съществува нито една. Вие заварихте разпродажбата — настъпила е вечер, панаирът е към края си, цените са паднали и можеш да си купиш голяма идея срещу един къшей хляб.

Спомням си, че когато и аз бях млад, на нашия остров беше дошъл един италиански шарлатанин с шапка като комин, който лекуваше всякакви болести и прочее бабини деветини. Стоеше прав в една каруца, теглена от блага и безропотна магаричка, която наричаше, незнайно защо, Каролина. На него пък му викаха Каролито. Шепите му бяха пълни с шишенца, прахчета и мазила. Имаш ли някакви болежки? Каролито за всичко ще намери цяр. Вадеше даже зъби и поставяше стъклени очи. Продаваше дървени ръце с дебели куки за едноръките, дървени крака с пружини за еднокраките и ластични колани за сецнатите в кръста. Имаше и магически заклинания за любовни страдания, и една бяла мишка, която избираше с муцунката си листче с двустишие, което пророкуваше съдбата ти…

Драги Леонидас, човешкият ум прилича на този Каролито. Кажи му от какво си болен, и той непременно ще намери лек за болестта ти. А както мога да се досетя от други твои писма, за твоята болест съществува лек, и то чудотворен. Питаш ме откъде сме тръгнали, накъде вървим, каква е целта на човешкия живот и какво, и как, и защо? Много тежка болест! Но Каролито ще намери целебния отговор. Аз също знам какъв е този отговор, защото, в една или друга степен, и аз съм Каролито. И тъй, твоят лек се нарича Марьо. Тя може да даде сигурен и безпрекословен отговор на всичките твои въпроси. Изпивай по две-три капки Марьо вечер преди заспиване — или колкото можеш да поемеш (колкото повече, толкова по-добре) — и ще намериш покой.

Може би ще си помислиш, че както обикновено се шегувам и не благоволявам да обсъждам сериозни теми с тебе? Лъжеш се, млади момко. Не бих могъл да бъда по-сериозен — това тук е най-висшият плод на цялата ми мъдрост. Не вярвам нито в човешката издръжливост, нито в големите идеи, които тормозят младежите като младежки пъпки. Младежката им кръв кипи, тревожно се питат за началото и края на света, за целта на живота, за това дали кокошката е първа, или яйцето. Това е кожна болест, млади момко, нищо повече. Някоя сутрин, тъй както се разхождат неспокойни и потънали в сложни размишления, те срещат една стърчиопашка — пухкава селянка или анемична столичанка, чернокоса, руса или кестенява (има ги за всички вкусове) — и зяпват като невидели. И ето го отговора — женят се за нея и мирясват.

Това е, което мога да отговоря на великоидейното ти писмо, скъпи мой племеннико. Както вече казах, не вярвам в хората, в техните тревоги и в големите им идеи. Дошло ми е до гуша. Повдига ми се, когато слушам някой проповедник да проповядва за любов и доброта. Повдига ми се, когато слушам някой политик да говори за родина, чест и справедливост. Всичко е опошлено — знаят го и тези, които говорят, и тези, които ги слушат. При все това никой не смее да стане и да ги заплюе.

Започнах да пиша това писмо с усмивка, но колкото повече пиша и си припомням всичко чуто и видяно, толкова повече се изпълвам с отвращение и гняв. Не ми се сърди, млади момко, че не вярвам в твоите големи тревоги. Прости ми, но те са въздух под налягане. Стана ми жал за тебе и вместо лечебно мазило, ти пращам това писмо. Прочитай го всеки път, когато получиш духовен сърбеж, и ще видиш, че действа. На мене ми дадоха друго мазило и го загазих здравата. Болестта ми се влоши, няма повече лек за нея. Накрая душата ми се превърна в магаричката Каролина, която тегли шарлатанския ми ум. Безутешна е тя, защото знае добре табиетите и номерата му и защото му няма никакво доверие. И въпреки това тя го тегли, слуша го как си хвали илачите и поклаща благата си глава с търпение и погнуса. И все пак аз предпочитам моята неизлечима болест пред вашите лекарства. Под достойнството ми е да търся сигурно убежище в някоя голяма идея. Посред вятъра, дъжда и страховитата буря, която вилнее, аз крача по пустите улици гологлав, без черно и без червено кепе, гологлав, бос, безнадежден и несломим като крал Лир, но не защото съм изоставен от дъщерите си, а защото аз съм изоставил тях. И когато падна насред пътя, бих искал да издъхна така, както е издъхнал любимият ми кондотиер Пиеро Строци на святата дата 20 юли 1558 година. Един негов богобоязлив приятел коленичил пред него и с умолително прилепени длани казал:

— Покай се, велики грешнико, покай се за всичките си деяния. Скоро ще се представиш пред Бога, прекръсти се и призови името на Христос.

— На кой Христос? — изръмжал издъхващият Строци. — На кой Христос, по дяволите? Отказвам! Моят панаир приключи.

Бих могъл да ти пиша още дълго, но още си млад и няма да го понесеш. Даже и това, което ти написах, ще ти дойде в повече. Остани си със здраве! Убий колкото от братята си можеш, клети племеннико — мръсна работа, но не е по твоя вина. Опитай се поне да се върнеш жив, за да успееш да изминеш пълния си кръг: детски радости, младежки духовни терзания, женитба, тегоби, деца и смърт. Лека ти нощ!

Горното написа вуйчо ти Велисариос, Servus diabolicus Dei или — което е едно и също: Servus divinus diaboli^[25]“.

 

 

15 април. Страстната седмица. Камбаната бие на умряло. Ходихме на църква, за да станем свидетели на страстите Христови. „Ето, младоженецът иде в полунощ“… Поп Янарос произнесе реч. Но много скоро той се разпали и както беше започнал да говори за Христос, лека-полека обърка конците и взе да говори за Гърция. Гърция е тази, която страда, бива ранявана и разпъвана на кръст, за да спаси човеците. Думите му ни просълзиха. Този поп притежава някаква дива тайнствена сила и непреклонна вяра. Има у него нещо свирепо и нежно, някаква дълбока болка. Очите и брадата му са като на Моисей. Върви напред, прекосява пустинята, но ние, страхливците, не смеем да го последваме. Докато слушахме словото му, разпнатият Христос, Гърция, домовете ни, любимите ни хора, изтляващите ни животи се преплетоха и в нашите мисли… Христос се преобразяваше и сменяше лицето си за всеки един от нас — превръщаше се ту в неразорана нива и неорязано лозе, ту в съсипано стадо овце или осиротяла къща, ту в наскоро венчана невеста, ту в сучещо кърмаче… Всеки оплакваше най-скъпото, което имаше и на което нямаше възможност да се радва. И Христос наистина беше слязъл на Земята, лежеше мъртъв между нас, а ние ридаехме и чакахме възкресението му…

Аз също плаках, скъпа Марьо, защото си мислех за теб. Христос беше приел милия ти лик и когато се наведох да му се поклоня, не успях да сдържа сълзите си.

 

 

Велики понеделник по обед. Любима моя, времето днес се затопли. Слънцето изгря, сърцето ми се окрили, видях и първата лястовичка. Пролетта пристигна и в тази дива планина, мила Марьо. Христос възкръсна от пръстта като крехка зелена трева. Прелетните птици се завръщат, скоро ще започнат да свиват гнездата си. Досущ като прелетна птица, надеждата си заминава, завръща се, търси, намира старото си гнездо — човешкото сърце, и снася яйцата си.

След дългите зимни терзания днес изведнъж усещам, че сърцето ми се пълни с яйца. Всичко ще бъде наред, любима моя, не се тревожи, имай вяра. Пъпките ще разцъфнат, яйцата ще се излюпят, желанията ни ще придобият плът — ще се превърнат в дом, в син и в песен за Елена.

Аз вярвам в душата. Тя има крила, може да полети и да види бъдещето много преди да са го видели очите ни. Тази нощ душата ми полетя и те намери в една къщурка, нашата къщурка, прегърнала едно човече, което приличаше на нас — нашия син. Имай вяра, любима моя, и всичко ще бъде наред!

 

 

Велики понеделник вечерта.

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

приличам на болника, който си възвръща здравето,

надигам се като след дълга болест.

 

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

прилича на уханието, реещо се над цветята,

и сякаш стоя безгрижен посред бурята.

 

Смъртта кръжи край мислите ми днес,

прилича на копнежа, който изпитваш по дома си

след хиляди години пленничество.

На това място дневникът на Леонидас внезапно свършваше. Той беше убит на Велики вторник.

Даскалът бавно затвори окървавения ръкопис. Наведе се и го целуна, сякаш целуваше мъртвото тяло на злочестия младеж. Очите му бяха пресъхнали, сърцето му се беше вкаменило. Злонамерен, несправедлив, безсърдечен, безумен му изглеждаше животът — препъващ се по земята, сякаш не знае къде отива.