Никос Казандзакис
Братоубийците (5)

V

Дойде и Велики четвъртък. Христос беше препратен от Анна при Каяфа, беше хулен, бичуван и увенчаван с тръни. Циганите ковачи вече изчукваха гвоздеите на разпятието. Ангелите вече се надвесваха от небето и гледаха как на Земята разпъват на кръст Добродетелта. Архангел Гавриил, който някога се беше спуснал на Земята, за да каже „здравей“ на бъдещата Христова майка, сви крила между ангелите и очите му се просълзиха. Въздухът на Велики четвъртък беше неподвижен и скръбен като самия архангел Гавриил.

Поп Янарос седеше в двора на църквата, върху каменния перваз вдясно от портата. Не беше мигнал цяла нощ. Сърцето му беше свирепо и мрачно. Вътрешното му кипене все още не се беше уталожило и имаше чувството, че сърцето му е омърсено, потънало в лой и кал. Не беше посмял да се доближи до иконата на Христос в иконостаса и да изрече ежедневната си молитва с такова сърце. Между старите гробове, където гниеха костите на предишните кастелски попове, тук-там беше поникнала лайка. Поп Янарос разтваряше ноздри и поемаше смирената миризма на мъртвите. Погледна към все още празния си гроб и разчете думите, издълбани отгоре му с главни червени букви: „НЕ СЕ БОЯ ОТ ТЕБЕ, СМЪРТ“, но сърцето му не подскочи от гордост или от увереност. Сърцето му се беше превърнало в късче плът, пълно с кръв, вместо с божествена вяра. Късче плът, което вика от болка.

— Господи, прости на сърцето ми, че вика. То, безсрамното, и само̀ не знае какво желае. Но откъде да знае, Господи, като върви над хаоса и е замаяно горкичкото?

В този момент една пеперуда прелетя под слънчевите лъчи, спусна се към земята и кацна върху лайката. Изсмука каквото беше останало от покойника, после долетя и запърха с крилца край мустаците на поп Янарос. Той задържа дъха си, за да не я уплаши, и се загледа в нея. Сигурно тъкмо се беше родила и това беше първият й танц под слънцето, защото крилцата й, бели на сини точици, все още бяха леко накъдрени по краищата. Внезапно някакво сладко вълнение размекна коравата гръд на поп Янарос. Този див огнеходец обичаше пеперудите повече от всички останали живи твари. Веднъж някой го беше попитал защо, и тогава за първи път се беше замислил и намерил отговора: „Защото е била червей, влязла е в пръстта и напролет червеят се е превърнал в пеперуда. Коя пролет ли? Второто пришествие“.

Поп Янарос помръдна и пеперудата отлетя уплашено. На стареца му се зловидя, че двете крилца го изоставиха да седи самичък на перваза под лъчите на слънцето.

За миг умът му се беше разведрил и страшилището, което го беше смазвало цяла нощ, беше пропъдено. Понечи да влезе в църквата и да приготви кръста. Бяха му донесли диви цветя от Прастова за кръста Христов довечера и за гроба Христов в петък. Отвори вратата и надникна вътре. Светлината, която се процеждаше през прозореца, падаше върху иконата на Христос в дясната част на иконостаса. Различи спокойната му фигура, русата му брада, дългопръстата му ръка, която държеше зеленото кълбо на Земята. Бързо затвори вратата, сякаш се срамуваше да се яви пред него в това окаяно състояние, и седна отново на перваза.

По улицата отекнаха стъпки. Поп Янарос се зарадва на тази нова възможност да поразсее ума си. Надникна от външната порта и се огледа. Минаваше една жена с едра мъжка снага, боса, парцалива, мустаката, нагърбила наръч дърва. Небрежно вчесаните й посивели коси бяха завързани с широка червена панделка, каквито носят младите момичета. След нея подтичваха две деца, замеряха я с камъни и подпяваха присмехулно:

— Искам мъж, искам го веднага! Искам мъж, искам го веднага!

Превита под товара си, злочестата жена беше забола поглед в земята и мълчеше. Поп Янарос поклати глава, съжали я от сърце.

— Клета Поликсени — промърмори той, — дългото девство ти е разклатило ума и си станала за посмешище. Горката жена, закичила се с червена панделка като със сватбен байрак…

Пладнето вече преваляше. Кастелчаните бяха легнали да спят, за да имат сили да изслушат Дванайсетте евангелия на светите страсти същата вечер в църквата. Не се долавяше никакъв звук — нито от човек, нито от куче, нито от птица. Само от време на време от някои къщи се разнасяше бучене — сладко и монотонно, като от пчелен рояк. Жените, майките и сестрите на мъжете, които бяха умрели оня ден, на Велики вторник, все още кротко и уморено ги оплакваха.

И ето че страшилището отново налегна гърдите на поп Янарос. Думите на нечакания среднощен калугер отново обсебиха ума му. И колкото повече прехвърляше в мислите си случката, толкова повече се убеждаваше, че онова тяло, с монашеското расо и железния кръст на шията, не може да е било човешко. Онзи, дето беше влязъл в килията му с болезнени стонове и плувнал в кръв, а после беше изчезнал безшумно в нощта, сигурно е бил Изкушението. Единствено вселукавият Антихрист би могъл да подбере така изкусно думите, които беше изрекъл калугерът. Защото най-дълбокото и съкровено желание на поп Янарос беше именно това: този неправеден и нечестив свят да бъде разрушен — само че от Христовата ръка.

Поп Янарос отново и отново прехвърляше в ума си думите на калугера и се чувстваше объркан. Те му изглеждаха разумни, но някакъв вътрешен глас се противеше и ги отричаше.

— Не, не! — викаше гласът. — Новата истина, която проповядват партизаните, не може да е от Бога. Ако Утешителят наистина беше техен водач, те нямаше да говорят така разпалено за материалните блага — какво да ядем, как да си делим печалбата, как да убиваме враговете си. Да си ги чувал някога да говорят за небето? Погледите им са вторачени единствено в земята. Нека първо да се засити стомахът, разправят, нека първо да се заситят всички стомаси на тоя свят, пък после ще видим. Стомахът — това е техният постамент. Стомахът, а не сърцето, не вечният живот. Що за Утешител е това?

Поп Янарос въздъхна и известно време седя умислен. Когато оставаше насаме със себе си между гробовете в църковния двор, умът му често се потапяше в разсъждения. Запратен в това селце, с грапавия ум, който му беше даден от Бог, той се мъчеше да открие отговора на тайната, която се нарича живот, смърт и отвъдност. И непрестанно питаше и очакваше отговор. Днес обаче го мъчеха думите на калугера и той пъшкаше върху перваза, а челото му се обливаше в пот.

— Ами ако е истина, ако е истина? — мърмореше си той. — Тогава недей да се маеш, поп Янарос! Ставай, надявай патрондаша и беж в планината! Намери Утешителя, воювай на негова страна!

Но онзи вътрешен глас отново се надигаше и не му позволяваше да стане и да тръгне.

— Не, не! — викаше той. — Недей да се палиш толкова лесно, поп Янарос. Ако стомахът е сит, ще може ли душата да се лиши от сладостта на храносмилането? Земното щастие никога не води до небето, щастието е капан на Сатаната. Земният Рай е дяволско творение. Колко пъти да ти го повтарям, поп Янарос? Дяволът е водач на щастливите, доволните и ситите. Христос е водач на нещастните, неспокойните и гладните. Опичай си ума, поп Янарос!

Но докато отмяташе глава назад, доволен, че е разкрил съблазнителния капан на Изкушението, той си припомни — сякаш споходен от ново Изкушение — историята, която преди много години му беше разказал един стар рибар, на онзи благословен роден бряг.

Беше слънчев августовски ден — ден като днешния, сякаш току-що сътворен от Божиите ръце. Ранна утрин, морето ухаеше, подухваше лек ветрец. Две пеперуди, бели с оранжеви петънца, се гонеха и играеха над крайбрежните камъчета. Бос и разгърден, поп Янарос се разхождаше по пясъка и пееше с цяло гърло един от любимите си химни — „На тебе, Богородице, поборница-войвода“, който беше огласил триумфално всички византийски църкви по времето, когато Войводата закрилница беше спасила Цариград от варварите^[14]… Пеейки, поп Янарос стигна до една бедняшка колиба, в която живееха двама сговорни и неразделни братя. Единият беше рибар, другият грънчар — омесваше калта, мяташе я върху колелото и й придаваше формата, която желаеше сърцето му. Поп Янарос се беше уморил и поседна при тях на раздумка. Единият брат вече обработваше глината, другият приготвяше риболовните си мрежи.

Поговориха за морето и войните, после за сиромашията, после за смокините, каква е била реколтата им тая година. Изведнъж рибарят се обърна към поп Янарос:

— Да ме прощаваш, отче, ама ще те питам нещо. Можеш ли да ми кажеш как Христос е намерил първия си ученик?

Поп Янарос му разказа каквото знаеше от книгите, но старият рибар поклати глава и се усмихна. Наведе се към стареца.

— Само аз знам истината. Христос е направил много чудеса, казал е велики думи, но никой не знае за тях. Недей да вярваш на нещата, дето ги пише по книгите. Искаш ли да ти кажа как е намерил първия си ученик — как му беше името?

— Андрей.

— Андрей. И така, веднъж захванала силна буря: вятър, мъгла, грамадни вълни. Напразно се трудели рибарите. Връщали се с празни мрежи и отчаяни. И не щеш ли, зад една скала на брега — що да видят? Огън, а до него мърда някаква сянка — надига се, снишава се, пак се надига. „Сигурно е някой, който нещо пече — помислил си един от изгладнелите рибари. — Я да ида да видя!“, и изтичал към огъня край морето.

— Не е било море, а езеро — поправи го поп Янарос. — Генисаретското езеро.

— Какво значение има? — отвърна троснато старият рибар. — Да ви имам грижите на вас, учените. Та изтичал, дето ти разправям, към огъня, и заварил жаравата почти угаснала, а край нея — рибешки остатъци. Само че човекът бил изчезнал. Извикал — никаква жива душа наоколо. На другия ден бурята била още по-свирепа. Отчаяните рибари пак се завръщали с празни мрежи. И хоп — пак гледат огън и сянка, която се навежда над него, сякаш нещо пече. Предишният рибар пак хуква натам и заварва един мъж, който държи тръстикова пръчка с нанизани на нея риби. Бил млад човек, към трийсетгодишен, почернял от слънцето като рибар. „Какво правиш тук, приятелю?“, пита го рибарят. „Риба пека.“ — „А къде я намери?“ — „Днес следобед я улових.“ — „И как успя в тая буря? Ние не сме яли от два дни.“ — „Защото не знаете как да мятате мрежите. Аз ще те науча.“ Рибарят — а той бил Андрей, както сигурно си се досетил — паднал в краката на странния човек и рекъл: „Учителю, никога вече няма да се отделя от теб“. Същата вечер Андрей разказал на брат си, че е срещнал човек, който може да лови риба и в най-големите бури. Той пък разказал на другарите си и така Христос — защото онзи бил Христос — лека-полека намерил учениците си. В началото ги учел как да ловят риба, за да не гладуват, а после, от риба на риба, бавно и неусетно ги направил апостоли.

Поп Янарос слушаше стария рибар с отворена уста. И както го слушаше, си спомни за едно старо евангелие с превъзходни пъстроцветни миниатюри, което се пазеше в селската църква. Една от миниатюрите изобразяваше Слизането на Светия дух. Спуска се Светият дух право надолу като гладен гларус. Прицелва се в апостолите отвисоко и пронизва коремите им с дванайсет червени въдички. Те се мъчат да се откопчат, но кукичките са проникнали дълбоко в тях и няма мърдане. „Колко непогрешимо Божието слово пада и се засява първо в корема на човека — помисли си поп Янарос, — а после бавно се изкачва и завладява сърцето и ума му!“

Старият рибар беше доловил удивлението на поп Янарос и го гледаше доволно.

— Ето така работи Бог, отче — каза той. — Не съм ли прав? Вие, учените, разправяте, че Бог бил някаква идея, някакво рядко нещо — знам ли и аз какво. Други пък разправят, че бил старец, който живее над облаците, така го и рисуват. Нищо подобно! Представи си едно грънчарско колело като това тук, на брат ми. А ние сме калта. Колелото се върти неспирно, върти се, свива ни, раздува ни и ни превръща в каквото си иска: в делви, стомни, саксии, гърнета, лампи. Някои ги пълнят с вода, други — с вино и мед, трети служат за готвене, четвърти дават светлина… Ето така излизат хората от Божиите ръце. И Бог не го е грижа дали ще се строшим. Върти си колелото той, изработва си нови и нови грънци и хич не се и обръща да ни погледне — че за какво сме му притрябвали?

— И защо му е всичко това на Бог? — рече поп Янарос, за да изпита стария рибар. — Защо изобщо ме е направил? И след като ме е направил, защо му е да ме троши? Не искам да ме троши!

— Ако щеш! — отсече присмехулно старецът. После додаде: — Кой ли ни пита нас, отче?

 

 

Поп Янарос беше притворил очи и гледаше далечния бряг, целия облян в светлина, и чуваше отчетливо, една по една, думите на стария рибар. Ами ако онзи неграмотен старец беше прав? Ами ако Бог наистина се хваща първо за човешкия стомах, за да може да пусне корени, и едва след това да започне лека-полека да върви нагоре? Изкачва се, завладява сърцето, после ума и накрая се издига над главата. Ами ако партизаните имат основание да стъпват здраво по земята? Първо да се нахранят, за да не са гладни. Първо корените да се напият с кал, пък после да цъфне и дървото… Какво е предназначението на оборския тор? Да се превърне в мед и аромат, в свежа плът на плода. Благословени да бъдат тогава и оборският тор, и човешкият стомах!

В такова положение, обсаден от Христосовци и Антихристи, го завари Кирякос, селският телалин. Зад телените мрежи на лагера отново умирал някой и трябвало да получи последно причастие. Поп Янарос стана и се протегна. Всичко го болеше: колената, кръстът, ставите. „Остарях — помисли си той. — Остарях, а все още се лутам.“ Обърна се към телалина:

— Докога бре, Кирякос, докога?

— Не те разбирам, отче — отвърна той недоумяващо.

— Докога ще продължават да разпъват на кръст Христа?

Кирякос вдигна рамене:

— По-добре ме попитай докога ще продължава да възкръсва, отче. Докога?…

Поп Янарос не отговори. Влезе в църковния олтар, взе светия дископотир, покри го с кадифен вишнев плат, излезе на улицата и се отправи към големия ров вън от селото. Капитанът, който отговаряше за защитата на Кастелос, държеше запрени там петдесетина старци и жени, чиито мъже и синове участваха в партизанското движение. Прави, изпосталели, наблъскани един върху друг, обградени с телени мрежи. Бяха избръснали главите на жените, а върху мъжките чела бяха дамгосали с нажежено желязо думата ПРЕДАТЕЛ.

Поп Янарос крачеше забързано по уличките на Кастелос, вдигнал високо светия дископотир, с който щеше да даде причастие на поредния смъртник. Всеки ден, понякога и много пъти дневно, той разнасяше тялото и кръвта Христови и помагаше на хората да се срещнат със смъртта. Те умираха и намираха покой, но поп Янарос трупаше в себе си последните им измъчени думи и последните им ужасени погледи. За него нямаше покой, защото мъртъвците продължаваха да берат душа в утробата му.

Докато поп Янарос отиваше натам, капитанът бавно крачеше напред-назад пред телените мрежи, набивайки силно пети. Нисък, слаб, загорял от слънцето, с дълбок белег от сабя на дясната буза, с щръкнали вежди, под които лъщяха две малки кръгли очи — като на таралеж. Ту крачеше, дъвчейки мустака си, ту поспираше и се взираше продължително във всеки един от затворниците. Очите, веждите и устните му излъчваха заплаха. Камшикът току изплющяваше върху високите му охлузени ботуши.

— Предатели! — ръмжеше той и бясно хапеше мустака си. — Предатели, нищожества, продажници!

 

 

Един нисичък войник с черни подрязани мустачки се обърна към съседа си:

— Казах ли ти, че сънувах макове, Авраме? Значи пак ще се лее кръв. Какво ли ще стане с нас, приятелю Леви?

Аврам Леви, с жълтеникаво лице, тънки отровни устни и руси като царевична свила коси, се изкиска саркастично:

— Колко пъти да ти повтарям бре, Панос? Дотам я е докарал Бог, че само една надежда ни остава — дяволът. Днес той е управител на света, на него трябва да палят свещи хората. С вашия Христос, дето, колкото и плесници да изяде, не се насища, и с нашия Йехова, дето, колкото и човеци да изяде, не се насища, никога няма да прокопсаме. Аз показвам среден пръст на небето и се кланям на твоите рога, Велзевул!

Преди време нацистите бяха прибрали Аврам Леви от Солун и го бяха пратили да свири на цигулка в концлагера Дахау. Било дадено нареждане евреите да влизат в крематориума с музика, та Леви стоял до вратата на газовата камера и свирел. Оттогава му останала една-едничка радост — да гледа как се пролива кръв.

Панос остана изумен от чутото. Дори му се стори, че вижда пред себе си рогата на Велзевул, и целият настръхна. Обърна се за подкрепа към другия си съсед:

— А ти какво ще кажеш, Васос? Чу ли какви ги говори Аврам?

Но как да чуе клетият Васос! В мислите си той се намираше много далече, в една сиротна къща с четири неомъжени сестри. Беше съсипал тялото си от работа, за да събере пари за зестрата им. Но въпреки всичките си усилия още не беше успял да задоми дори най-голямата — Аристея.

— Какво? — попита той. — Не чух.

Двамата войници се разсмяха.

— Мисли за сестрите си бунакът му с бунак — казаха те и се обърнаха назад към един тънък момък с миша муцуна.

— Ами ти бе, Стратис, няма ли да кажеш нещо? Я си отвори устата, от три дни зъб не си обелил.

— Не ми се говори! — изръмжа Стратис. — Вървете по дяволите всички!

— Още не може да прежали трупа на авера си Леонидас — каза Леви и отново се изкиска. — Свършено е с него, клети Стратис, няма да се върне вече. И нас това ни чака!

По лицето на Стратис се търкулна сълза. Обърна се настрани и замълча. Приближи се сержантът.

— Какво сте се разбърборили бе, диванета? — попита той с гневен тон. — Ей сега ще дойде попът да даде причастие. Пазете тишина!

— Аз съм евреин — изсумтя Леви, потривайки ръце. — Отървах се!

В края на пътя изникна поп Янарос. Държеше с две ръце светия дископотир, високо пред себе си и напето, сякаш носеше знаме и беше тръгнал на война. Беше гологлав, посивелите му коси се спускаха по раменете му, обущата му трополяха върху камъните като конски копита. Усещаше как някаква дива и тъмна сила се разлива от светия дископотир към ръцете, раменете и цялото му старческо тяло. И понеже не успяваше да я овладее, той преплиташе нозе и се препъваше в камъните.

Затворниците го видяха да се задава отдалече, и очите им блеснаха. Бяха възложили всичките си надежди на онзи свят дископотир, на тялото и кръвта, които съдържаше… Откъде другаде можеха да очакват спасение? От хората ли? До този момент хората ги бяха измъчвали и убивали. Оставаше им само Христос. Ако и той не им донесеше спасение, проклет да е часът, в който са се родили, проклети да са ръцете, които са създали тоя свят!

Когато попът се приближи към лагера, една майка, която кърмеше, вдигна рожбата си високо над телената мрежа. Беше прежълтяла като лимон.

— Вода! — извика тя. — Дайте вода, за Бога!

Един старец протегна костеливата си ръка. Капитанът се спря и изсумтя:

— Какво желаеш?

— Свобода — каза старецът със сподавен глас.

— Я да мълчиш! Синът ти е с предателите!

— Свобода… — промълви старецът тихо и умолително, сякаш просеше за къшей хляб.

— Ще ви изпозастрелям всичките! — изръмжа капитанът, който все още не беше забелязал приближаването на поп Янарос. — Най-напред двуликия ви поп, след него охтичавия ви даскал, а най-накрая всички, всички до крак! Ще прочистя селото!

Обърна се към сержанта:

— Утре ще вземеш двама войници и ще ми доведеш тук даскала. Искам го зад телените мрежи — и него, и жена му, и детето му.

Поп Янарос се спря. Светият дископотир потръпваше в ръцете му.

— Господи — прошепна той, — докога ще предаваш робите си на зверовете? Няма ли да имат край безчестията и мъките на тоя свят? Кога най-после ще връчиш оръжие на любовта, Господи? Сега е моментът да се явиш, Христе! Не виждаш ли? Не чуваш ли? Не ти ли е жал за затворниците, за стражите, за капитана, за всички хора? Стори чудото си, Господи, умолявам те!

Капитанът се обърна, сякаш беше усетил тежкия дъх зад гърба си. Видя ниската набита фигура на попа, който стоеше пред него разярен и мятащ мълнии из очите си. Капитанът свъси вежди, извърна лицето си и наведе глава. Мразеше този вироглав седемдесетгодишен поп, страхуваше се от него. Усещаше, че очите му излъчват някаква няма сила, която иска да го повали. Със своите дископотири, евангелия, епитрахили, псалмопения и заклинания този козебрад старец сякаш владееше някакви страховити невидими енергии и капитанът, макар и смелчага, се страхуваше от него. Отново се обърна към попа и тропна с крак.

— Какво си ме зяпнал, поп Янарос? Отивай да дадеш причастието и да приключваме!

— Не се ли срамуваш? Не се ли боиш от Бога, господин капитан? — рече старецът с нисък и овладян глас.

Капитанът стисна камшика си и вдигна ръка, сякаш искаше да нанесе удар.

Но поп Янарос продължи да пристъпва към него, говорейки. Брадата му вече докосваше и отъркваше лицето на капитана. Гласът му беше пресипнал.

— Ти мъж ли си? С право ти викат Касапина. И кои са агнетата, които колиш? Отвори си очите и виж: това са твоите братя, братята ти, нещастнико!

— Ще те изправя пред стената, мръсен поп такъв! — изръмжа капитанът, сграбчи го и го избута встрани. — Не бери грижа, ще дойде и твоят ред!

— Ще дойде и моят ред, господин капитан. Вече е дошъл. Хайде, изправи ме пред стената. Срамувам се, че съм жив.

— Ще те убия, когато аз пожелая. Не когато пожелаеш ти. Махай се оттук!

— Няма да се махна. Ще викам!

Обърна се към войниците и вдигна високо дископотира.

— Стига вече кръв, чеда мои, стига толкова!

Капитанът се нахвърли отгоре му, сграбчи го за брадата и запуши устата му.

— Тия ги разправяй на оня предател сина си, на капитан Българин!

Но поп Янарос се отскубна от ръцете на капитана, пристъпи към войниците и извика:

— Чеда мои, не слушайте тия, дето ви казват да убивате. Надигнете глави и извикайте: „Няма да убиваме!“. Чухте ли? И не се страхувайте! Този, който се покорява на Бога, е свободен. Този, който се покорява на хората, е роб. Свобода, чеда мои, свобода!

Капитанът се втурна към попа с вдигнат камшик, но сержант Митрос, добросърдечният румелиец^[15], успя да избута стареца встрани. Дотърчаха и войниците. Попът се дърпаше и се мъчеше да се изплъзне от ръцете им.

— Оставете ме! — викаше той. — Срамувам се, че съм жив. Не искам да живея повече. Нека Касапина ме заколи, преди да съм наругал и Бога!

— Млъкни, отче — каза му тихо сержантът. — Млъкни. Тук се разпорежда сабята.

Поп Янарос го погледна с изпълнени с болка очи.

— Ами ти, Митрос, ами ти, чедо мое, как я докара дотук? Как ти даде сърце да убиеш ония седем жени завчера?

— Господ ще ми прости. Той знае причината. Не съм го направил по своя воля. От нужда съм го направил.

— Всичко знае той — прекъсна го поп Янарос. — Знае той, че душата е по-силна от нуждата, Митрос, страхливецо. Знае и не прощава! Горко ти!

Дочуха се хриповете на смъртника. Поп Янарос се сепна и се прекръсти.

— Прости ми, Христе, че забравих за рожбата ти, която бере душа…

Вдигна високо тялото и кръвта Христови и се спусна в преградения ров.