Никос Казандзакис
Братоубийците (16)

XVI

Седем пъти на ден Бог духа над тръстиките и ги огъва. Кои тръстики? Хората. „Духни, Господи, над Дракос и го огъни…“, говореше си сам поп Янарос, докато се спускаше по надолнището. Когато отмина първите скали и стана невидим за партизаните, той се спря и вдигна ръце към небето.

— Иисусе Христе — извика силно, защото искаше гласът му да стигне до небето, — Иисусе Христе, докога водач на хората ще бъде Антихристът? Докога човекът няма да има доверие на човека? Праведниците на тая земя са в опасност. Колко са те — малцина. Защо не ти е жал за тях? Защо им даваш единствено любов, добродетел и смирение, а не им даваш и сила? Тях трябва да въоръжиш, тях, а не другите. Другите са вълци, имат зъби, нокти и сила. Ами агнетата? Тях трябва да въоръжиш, Христе, за да не ги изяждат вълците. И ако мислиш да слизаш отново на Земята, недей да слизаш отново като агне, слез като добродушен лъв… Мисля, премислям и нищо не разбирам. Защо измъчваш толкова сурово хората, които те обичат, Господи?

След като поднесе оплакванията си на Бог, поп Янарос изпита известно облекчение и отново се забърза към Кастелос. Луната беше залязла, денят надничаше от небето. Скоро селото започна да изплува от скалите бавно, като камък между камъните. Лека-полека се откроиха селските покриви, със зеленясалите и почернели керемиди, с комините без пушек. Рояци схлупени къщурки, болни от проказа, а помежду им — тяхната скръбна и грохнала майка — църквата, Божият дом, направен по образ и подобие на човешките къщи. А в църквата, легнал върху цветята в гроба си, Христос очакваше да бъде възкресен от хората на днешната Велика събота.

Поп Янарос поклати глава и прошепна: „Помогни ми и ти, Христе, вдигни десницата си и ми помогни да въдворя единомислие, ако искаш да видиш възкресение в Кастелос“.

Поп Янарос се шмугна бързо в селото. Не искаше да го види някой, беше започнало да се развиделява. Прекоси припряно двора, влезе в църквата и се стовари изтощен върху една скамейка. Клепачите му бяха тежки като олово. Гробът Христов, иконите, позлатеният иконостас се завъртяха като вихър пред очите му, черни, червени и златисти. Прималя му, склопи очи и на мига потъна в сън.

Селото се разшава, беше почнало да се събужда. Открехваха се порти, надничаха глави, дочуваха се гласове, пролайваше куче и отново наставаше тишина. След малко от нечий двор се разнасяше изгладнялото жужене на детски плач. Чуваха го махленските кутрета, които също бяха гладни, и започваха да скимтят и те. В другия край на селото войниците се бяха събудили и почистваха пушките си.

Колко секунди, колко часа прекара, потънал в сън, поп Янарос? Не, това не беше сън. Старецът се беше потопил в някаква ужасна сцена от бъдещето и цялото му тяло, от глава до пети, започна да трепери. Присъни му се, че седмият печат се е разломил, а той, поп Янарос, е прегърнал някакъв камък, който стиска здраво, за да се спаси, понеже го мисли за Бог. Оглеждаше се наоколо с опулени очи: слънцето беше почерняло, като кълбо от косми, луната беше кървавочервена, а звездите падаха на земята, както окапват плодовете на дивата смокиня, когато ги забрули силен вятър…

Внезапно мракът се раздра и от небето изникнаха седем ангели с тръбите си.

Първият ангел наду тръбата си и над земята се изсипаха градушка и огън, примесени с кръв. И една трета част от земята, една трета част от дърветата и цялата зелена трева се превърнаха в пепел.

Вторият ангел наду тръбата си и над морето се стовари планина от огън. И една трета от морето се превърна в кръв, една трета от рибите измряха, една трета от корабите потънаха.

Третият ангел наду тръбата си и от небето се спусна огнена искра, и една трета от реките и изворите пресъхнаха.

Четвъртият ангел наду тръбата си и една трета от слънцето, луната и звездите изчезнаха яко дим.

Петият ангел наду тръбата си и кладенецът на бездната се отвори, и от кладенеца се надигна дим, и от дима изскочиха пълчища от скакалци с отровни опашки, които се пръснаха навсякъде, хапейки като скорпиони всичко, което все още беше живо. Приличаха на обучени за война коне, лицата им бяха като на хора, космите им — като на жени, зъбите им — като на лъвове, гласовете им — като цвилене на жребци, които се втурват в атака.

Един скакалец съзря поп Янарос, както се беше сгушил зад големия камък, който носеше, и връхлетя отгоре му. Старецът изпищя и припадна в съня си. Когато се съвзе, всички — ангели и скакалци — бяха изчезнали, а той се беше озовал в някакъв голям град. Разрушените му къщи все още димяха, въздухът миришеше на мърша, изгладнели кучета и котки обикаляха из руините. Поп Янарос стоеше на някакъв кръстопът и се питаше дали не е полудял. От време на време се мяркаше един минувач, който залиташе като пиян. Тялото му беше човешко, но лицето му беше като на див звяр, раздрано и окаляно. От муцуната му стърчеше дълъг, изцапан с кръв хобот. Застанал неподвижно на кръстопътя, поп Янарос протягаше ръце като просяк: „Моля те, господарю, кажи ми — питаше той минувача, — да не би да съм полудял? Не мога да преценя и се тревожа“. — „Какво да ти кажа, господине! — отвръщаше минувачът, без да спира. — А ти как мислиш, аз луд ли съм? И аз се тревожа и се питам луд ли съм, или не съм.“ Поклащаше хобота си, избухваше в смях и продължаваше по пътя си. А поп Янарос стоеше неподвижно на кръстопътя с протегната ръка и чакаше с нетърпение да мине някой друг, за да му зададе въпроса си.

 

 

— Поп Янарос, хей, поп Янарос!

И както стоеше в съня си с протегната ръка, чу някой да го вика по име. Подскочи, огледа се, надникна от вратата, излезе на двора — никой. „Господ се смили над мен — помисли си той, — и извика името ми, за да се събудя. Да се събудя и да престана да надничам в Божията работилница…“ Влезе отново в църквата, завтече се към иконата на Христос в иконостаса, повдигна се на пръсти и целуна дългопръстата ръка, която държеше зеленото кълбо на Земята.

— Иисусе Христе — примоли се той, — смили се над хората и недей да сбъдваш съня, който сънувах… Мир, само мир — нищо друго не искаме от тебе, Господи. Нито имане и охолен живот, нито почести и слава. Мир, само мир, пък за останалото не бери грижа, ще се оправим някак си.

Пристегна колана си, погледна към Христос и продължи да му говори:

— Днес имаме много работа за вършене, Господи. От днешния ден зависи спасението или гибелта на Кастелос. Не ни изоставяй сами в тоя труден час, помогни ни! Надвеси се над сърцето на капитана, умиротвори го. Довечера от планината ще се спуснат партизаните. Наведи се, Христе, и духни връз очите им, та да се отворят и да видят, че всички сме братя. Човешкото сърце е кълбо от какавиди. Духни, Христе, превърни ги в пеперуди!

Тъй рече и се насочи към вратата. На прага се обърна и погледна отново към иконата:

— Не си играй с нас — каза, — хора сме ние, не издържаме!

Излезе навън и слънцето го заслепи. Огледа гробовете в църковния двор. Взря се в своя гроб.

— Почакай малко — каза, размахвайки пръст, — почакай първо да приключа с поръчката, с която Бог ме е пратил на земята. Не бързай толкова.

Крехки скромни тревици бяха поникнали край празния му гроб и между плочите на църковния двор. Ухаеше на пролет. Първите пеперуди бяха излезли от гробовете си и упражняваха неукрепналите си крилца посред свежия въздух. Наоколо бръмчеше един златистозелен бръмбар и яростно се блъскаше в стените.

— Господи, помилуй! — възкликна поп Янарос. — Слънцето вече е високо. Май съм се успал, а всеки момент ще дойдат хората от околните села. Трябва да бия камбаната!

Изпъна се, костите му изскърцаха, кръстът му се схвана и за миг му се зави свят. Църковният двор се завъртя край него.

— Смелост, дърто магаре — измърмори, — дръж се! Минаваш край пропаст, гледай да не се подхлъзнеш! — рече и приятелски потупа якото си тяло.

„Предстои ми тежък ден — помисли си. — Ще ми трябва сила, за да издържа.“

С две крачки се приближи до камбаната и хвана въжето й. Заудря я припряно и настойчиво. Имаше чувството, че тя, камбаната, е истинската му уста. А църквата със зографисаните светци и демони, с двора и гробовете си, беше истинското му тяло. И чуваше как високо горе, под кубето, което беше неговата глава, прилепът, истинската му душа, пищи в ръцете на Вседържителя.

Камбаната беше цялата от бронз, сребро и човешки глас. Въздухът беше топъл и уханен. И турчин да си, пак би почувствал, че днес е Велика събота, че е Великден, че един Бог, увенчан с крехки зелени треви, се надига от пръстта.

От време на време поп Янарос поставяше дланта си като козирка и се взираше в далечната пътека, за да види дали пристигат селяните от близките села. Лицето му ту се озаряваше от възкресението, ту се навъсваше умислено. В ушите му все още отекваше смехът на партизаните в момента, в който напускаше свърталищата им на разсъмване и тръгваше по обратния път. Сякаш цялата бунтовна планина му се присмиваше и го пъдеше с дюдюкане. Поп Янарос настръхна като змия, студен вятър прониза сърцето му. Тия хора нямат Бог, помисли си, нямат над себе си никого, от когото да се срамуват и да се боят. Сигурно ще престъпят клетвата си. И старият пастир трепереше от страх да не би да е отворил кошарата си, за да влязат вълците…

Изведнъж почувства умора и пусна въжето. Камбаната замлъкна. Наостри слух и чу захлопващи се порти и приближаващи се човешки гласове. Седна на каменния перваз и забърса потта от челото си. Чуха се стъпки и някой спря до външната врата на църквата. Старецът вдигна глава. На прага стоеше нисък и пълен човек с дебели бузи, с широка като кладенец уста, със сплъстена коса, която се спускаше до раменете му.

— Ти ли си, Кирякос? — попита поп Янарос. — Влизай де. Тъкмо ти ми трябваше.

— На твоите заповеди, отче — каза Кирякос, но не помръдна от прага. — Имам едно съобщение за твоя милост.

— От кого?

— От капитана, отче. Каза да заповядаш при него.

— Предай му, че имам работа. Аз не служа на двама господари, не служа на Бога и на Мамона. Само на Бога служа, така да му кажеш.

— Прости ми, отче, но не смея да му кажа такова нещо. Смили се над мен и иди.

— Ще отида, когато получа знак от моя началник, че всичко е наред. Тогава ще отида при него, така му кажи. Много зле се подготвяш за попския чин, Кирякос, със страх. Свещеник ще рече да нямаш страх от хората.

Кирякос въздъхна.

— Мене ме е страх и от хората, и от Бога. Какво да сторя?

Поп Янарос внезапно изпита съжаление към тоя благ и боязлив човечец с разплути телеса.

— Ела при мен и се наведи! — нареди му той.

Кирякос разбра за какво иде реч и се разтрепери. Коленичи и наведе глава. Поп Янарос положи върху главата му двете си тежки, топли и пълни със сила ръчища. Задържа ги неподвижно известно време. Вдигна очи към небето:

— Господи на силата — промърмори той, — слез и напълни със силата си този празен мях. Ти, който даваш сила на мравката, на комара и на червея, дай сила и на това човешко същество. Дай сила на Кирякос, глашатая на Кастелос!

Поп Янарос отдръпна ръцете си.

— Ставай горе! — рече.

Но Кирякос не помръдваше.

— Още, отче, още — примоли се той. — Още…

Поп Янарос положи длани върху наведената глава и постоя така още известно време.

— Какво усещаш, Кирякос? — попита тихо.

Но Кирякос не отговори. Усещаше как от ръцете на стареца се разлива сладостна топлина, река от благост. Какво беше това? Огън, радост, сила? Не можеше да си отговори, но усещаше, че изпълва тялото му.

Сграбчи ръката на поп Янарос и я целуна. Стана със сияещо лице.

— Отивам — каза.

Поп Янарос го погледна изненадано.

— Къде?

— Да кажа на капитана, че не можеш да служиш на двама господари, на Бога и на Мамона. А само на Бога. И че ще отидеш при него, когато Бог ти нареди.

Старецът се зарадва и вдигна ръка.

— Имаш благословията ми — каза. — Разбра ли вече?

— Разбрах, отче.

— Какво?

— Че бях един празен мях, а сега съм пълен и мога да се изправя на крака.

Поп Янарос видя как Кирякос се отправи към казармата с твърди и бързи крачки. И внезапно, докато го гледаше, беше обзет от гняв и възмущение.

— Нещастни човече — извика, — можеш да местиш планини, да правиш чудеса, а се въргаляш в помията, мързела и неверието! Носиш в себе си Бога, без да знаеш. Разбираш го едва като умреш, но вече е твърде късно. Нека ние, които го знаем, да се запретнем и да го изкрещим! Може и да ни чуят.

Тъй рече и хвана отново въжето на камбаната.

— Какво му става на поп Янарос, че бие камбаната? — питаха се озадачени селяните. — Да не би все пак да е решил да извърши възкресението тоя малоумник?

Заотваряха се порти, занадничаха мъже, зад тях и старици със забрадени глави.

— Един Господ знае какво си е наумил тоя път. Да идем да видим!

Пръв изникна на прага на църквата ковачът Андреас с дебелата си тояга в ръце. Протегна отрудената си ръка и пое въжето на камбаната.

— Дай на мене, отче, уморен си — каза.

— Здравей, Андреас — рече поп Янарос. — Днес е голям ден, имаме много работа.

— Ще възкресяваме, отче, нали?

Поп Янарос го потупа гальовно по рамото.

— Първо човека, синко, първо човека, а после и Бог. Не бързай толкова.

Старецът обичаше ковача и в трудни моменти винаги разчиташе на него. Той беше грубоват и недодялан, но почтен човек. Беше работил в солунските ковачници. Там се запозна с един евреин, който започна да му държи проповеди и да му разяснява, че е гладен и онеправдан. Повярва му, запозна се и с други посветени. В началото се събираха в едно мазе, после на открито по площадите. Провеждаха митинги, катереха се по раменете на евреина, държаха речи, умовете им се окриляваха, грабваха камъни, надигаха тояги, разбиваха магазини. Полицията ги хващаше и ги пращаше в ареста, пускаше ги, започваха отново. Накрая на Андреас му додея. Видя, че справедливостта не бърза да се възцари, че богатите продължават да ядат като разпрани, бедните да гладуват, жените да се цапотят с помади, шкембестите попове да се разхождат с разни отрепки по площадите. Затворите бяха претъпкани с почтени хора, улиците бяха претъпкани с негодници — светът не се променяше. И така Андреас се върна на село, в Кастелос, и отвори собствена ковачница, за да стане и той добър стопанин. Но нямаше измъкване! Пое го селският даскал, умът му отново взе да се разпалва, загуби отново душевния си покой. Започна отново да ненавижда тоя свят и да иска да построи на негово място друг. Веднъж видя поп Янарос и се приближи към него: „Отче, не знам какво е Бог, знам само, че съм прост ковач, с дебела глава и дебело сърце, неокастрен пън. Но ако трябваше да създам света, щях да го създам по-добър“. Попът се разсмя: „Светът се създава всеки ден, Андреас, и всеки ден се обновява. Не се отчайвай. Кой знае? Може някой ден Господ да те призове да създадеш света такъв, какъвто го виждаш в мислите си“. Двамата се разсмяха и оттогава станаха приятели.

Ковачът пое въжето и започна да бие камбаната с все сила.

— Ще събудя и мъртвите — каза през смях. — Нека дойдат и те, голям ден е днес. Всички заедно в атака, живи и мъртви!

И смигна хитро на стареца.

— Май надушвам нещо, дядо попе — каза. — Снощи не можах да заспя и обикалях из нивите. По едно време видях, че някой се катери по планината. Расо ли беше, фуста ли беше, не можах да различа.

— Расо е било — рече попът. — Расо е било, а в расото — един старец, нарамил цялото село на плещите си.

— И какво… — рече ковачът и езикът му запецна. — Видя ли се… знаеш с кого? Споразумяхте ли се?

— Споразумяхме се.

Ковачът заряза камбаната и сниши глас.

— Ще играе ли ножът, дядо попе? — попита и очите му лъснаха.

— Ще играе помирението, Андреас. По дяволите ножът!

— Хайде, бе! — рече насмешливо ковачът. — Още ли си на тоя акъл, дядо попе? Още ли не си разбрал, че тук има нужда от меч?

— Любовта е меч, Андреас. Христос само тоя меч е имал и с него е завладял света.

— Христос е можел да завладее света и с една сламка, и с едно перо от петел. Ама ние… Недей да мериш всичко с Христовите мерки, отче!

— Христос е вътре в нас, Андреас. Христовите мерки са и наши. Недей да омаловажаваш човека, имай му доверие. Даскалът нали ти е приятел? Иди му на гости някой ден и той ще ти обясни. Само дето той нарича Христос с друго име. Да си го виждал напоследък — какво става с него?

— Какво да става, дядо попе? Бори се със смъртта и стиска зъби. Но не се предава. Аз имам велика идея, разправя, как е възможно да умра? Това го поддържа жив.

— Това поддържа жив и мене — рече попът. — Това поддържа и света да не се разпадне. Прав е даскалът. Да го поздравиш от мене.

Снижи глас и известно време обясняваше нещо на Андреас, а той го слушаше радостно, с отворена уста.

— Хубаво, отче, съгласен съм — рече накрая. — Слава Богу, че и ти си дошъл на тоя акъл. Но ако стане нужда да заиграе ножът, да знаеш, че ще заиграе. Тоя свят има нужда от подкастряне, поп Янарос.

— Имаш право, синко. Светът е като дърво. Идва момент, в който клоните, дето не дават вече плод и напразно се хранят от дървото, стават прекалено дръзки. Но нека оставим подкастрянето в ръцете на Бог.

Тъй рече попът, но вътре в себе си той съзнаваше, че ние, хората, сме ръцете на Бог и че нас, своите работници, Бог ще накара да окастрим дървото. Но не разкри мислите си пред ковача, за да не му замайва главата.

Докато двамата водеха тоя таен разговор, по тесните селски улички се носеха и прииждаха все повече хора. Църковният двор започна да се пълни.

Селските първенци с калпаците и броениците — старият Мандрас, Стаматис, бай Тасос и Хадзис. Зад тях като опашка — синовете и цялото им домочадие. После всички останали — угрижени, с хлътнали бузи и уплашени лисичи очи, парцаливи, някои боси, други — с продупчени цървули. Няколко старици с черни забрадки изтръгваха от повехналите си гърди безкрайни, едва-едва изплакани погребални вопли. Разнасяше се глухо бучене като далечно оплакване на мъртвец, като пукот на сухи клони, раздирани от вятъра. Двама старци и три млади жени, които бяха загубили разсъдъка си от преживените ужаси, подтичваха най-отзад и се късаха от смях. С тях беше и старата Поликсени, слугинята на бай Мандрас, боса, с широка червена панделка в косите. Щом я видя, дивият старейшина я пропъди с едно помръдване на веждите.

Слънцето вече се рееше в средата на небето, твърде жарко, като пред дъжд. От нажежените камъни се надигаше пара. И внезапно откъм планинския склон се чу трополене на забързани стъпки. Затъркаляха се камъни, разлаяха се кучета, надигна се глъчка, сякаш някой ругаеше, сякаш някой ридаеше. Поп Янарос се втурна към прага, протегна шия и се огледа. От планинския склон се спускаха на тумби мъже и жени от съседните села, понесли църковните хоругви в ръце. Петте почернени майки вървяха най-отпред и щом чуха камбаната, която ги зовеше, не се сдържаха и завиха на умряло. Старата Крусталеня отметна черния чембер на раменете си и започна да раздипля болката си. Щом гласът й се прекърши и секна, жената от съседната пътека пое мелодията и биейки се в гърдите, заоплаква мъртвия си син. Майките запредаваха мъката си от уста на уста.

Появиха се тъмни къдрави облаци, които запълзяха по небето. Един от тях скри слънцето и светът се смрачи. Лицата на селяните помръкнаха. Уплашиха се и ускориха крачка.