Никос Казандзакис
Братоубийците (17)

XVII

Застанал на прага на църквата, Поп Янарос наблюдаваше с разтуптяно сърце прииждащите хора. „Настъпи благословеният ден, в който ще се реши съдбата на света — помисли си той. — Нищо че Кастелос е едно жалко село. Този ден е съдбовен за света.“

Зад църковните хоругви вече се виждаха мъжете, които мъкнеха на рамо работните си инструменти — мотики, чапи, сърпове, вили и гребла. Те напредваха — приведени и безмълвни. Слънцето беше спряло в средата на небето. Навярно високо горе духаше силен вятър, който беше разпръснал малкото облаци, и сега планината блестеше, обляна в светлина. Като виждаха, че отново започват да се струпват хора, гарваните предусещаха неизбежното им превръщане в леш и кацаха по земята, за да наточат човките си в камъните. Това, което ние наричаме битка за вярата и за родината, за гарваните е гуляй. Това, което ние наричаме герой, за гарваните е вкусна плът.

Селяните прииждаха, а поп Янарос разтваряше обятията си и ги поздравяваше:

— Добре дошли в Божия дом, чеда мои! Това е единственият сигурен покрив, това е непревземаемо убежище. Влезте под крилата Христови, не се страхувайте. Днешният ден ще сложи край на мъките на християнския род.

Църковният двор преливаше и народът се беше разлял и по улицата. Надигнаха се гласове, няколко жалеещи жени тихо оплакваха умрелите. Старият Мандрас със синовете си и другите трима първенци на Кастелос застанаха в редица пред попа. Зад тях се струпа в безпорядък селската сиромашия.

Всички очи бяха отправени към поп Янарос в очакване. Слънцето падаше отвесно върху вдигнатите лица и разкриваше безжалостно насълзените очи, съсухрените бузи и сбръчканите шии. Един старец с подути от плач очи вдигна бастуна си:

— Хей, поп Янарос — извика той, — защо ни повика в двора си? Ако имаш да ни казваш нещо, казвай го. Ние вече сме на ръба на пропастта. Изядохме всичко, което имахме. Колкото трева беше покарала в планината — изядохме я. Колкото сълзи имаше в чувала зад очите ни — изплакахме ги… Ама какво съм седнал да ти говоря? Човешката мъка не се побира в проклетите думи.

Гласът на стареца се пропука. Той се засрами и покри лице с кърпата си.

Една старица развърза чембера си и белите й коси се разляха по раменете й. Вдигна юмрук, за да го стовари върху гърдите си и да почне да нарежда на умряло, но тъкачът Стелянос, който стоеше до нея, я хвана за ръката:

— Не искаме погребални песни, стрино Мариора, не се бий в гърдите. Имай вяра в Бога.

— Не издържам повече, Стелянос — изписка старицата, възмутена, че не й позволяват да си излее мъката. — Не издържам повече. Къде е тоя Бог, дето щял да слезе в Кастелос и да оправи нещата? Искам го тук, искам го сега! Ако Бог не помага на хората, за какво ми е притрябвал той, синко Стелянос?

— Поп Янарос е наместникът на Бога в Кастелос — вметна се в разговора Кирякос, който тъкмо се беше върнал възбуден от казармата. — Замълчете! Поп Янарос ще говори, Бог ще говори чрез устата му. Имай търпение, кира Мариора!

Някъде встрани селският лечител бай Танасис, спретнат, слабоват, с рядка сива брадица, беше започнал да негодува. Той вдигна ръцете си с широките бели ръкави и се развика, вторачен заплашително в поп Янарос.

— Аз знам едно: два демона си поделиха Гърция, два проклети демона. Единият е червен, другият — черен, и никой от тях не е грък. Нека Бог ме изкара лъжец, поп Янарос, но ми се струва, че си си наумил да изгониш единия и да отвориш вратата, за да влезе другият. А него как ще го изгоним, знаеш ли? Кой ще го изгони? Кога най-после ще се избавим и от двата демона и ще станем отново господари на домовете си? Няма ли някъде гърци, та да предадем Гърция на тях?

— Млъкнете! Млъкнете! — чуха се гласове от разни посоки. — Отчето иска да говори.

Поп Янарос се прекръсти и с един подскок се озова върху каменния перваз до църковната врата.

— Тишина, чеда мои, тишина! — извика. — Пристигам от много далече, не от върха на планината, а от Божия връх. Имам да ви казвам много неща, изслушайте ме. Не аз говоря, говори Бог. Бях легнал върху плочите на църквата и се молех на Бог да се смили най-сетне над нас, защото загиваме! Плаках, умолявах, негодувах. По едно време умът ми се помрачи от мъка и надигнах глас срещу Бога, аз, червеят, и го заплаших. И Бог ме съжали, и чух глас отгоре: „Ела!“ — „Къде да дойда, Господи!“ — „Следвай стъпките ми и върви накъдето те водя!“ Той тръгна напред, а аз подир него като куче. Той пое по нагорнището, аз подир него. Стигнахме до свърталищата на партизаните… Не викайте! Недей да вдигаш юмрук, бай Мандрас! Хей, вие, недейте да си тръгвате! Говори Бог, уважавайте го! Аз съм устата, той е гласът, слушайте!… Стигнахме до партизанските свърталища и той спря там. Отвори уста и никой друг освен мене не го чуваше. Той диктуваше, а аз предавах думите му на партизаните.

Поп Янарос замълча за миг и забърса навлажненото си чело с края на ръкава си. Беше се разгорещил от словото си и сега за пръв път осъзна, че това, което разправя на народа, е истина и действително се е случило именно така. Докато се случваше, той през цялото време беше докосвал пламъци край тялото си. Сега вече знаеше, че не са били пламъци, а Бог.

— И какво? — попита нетърпеливо бай Мандрас. — Остави настрана големите думи, попе, наду ни главите. За какво си говорил с червените кепета? За какво сте се договорили? Страх ме е от тебе, поп Янарос, много лесно се палиш. Гледай да не подпалиш селото ни!

— Да не вземеш да подпалиш селото, поп Янарос! Да не вземеш да подпалиш селото! — разнесоха се гласове от всички посоки. Народът се разбуни, развълнува се като море.

Поп Янарос махна с ръка, хората притихнаха и отново се разнесе дълбокият му глас.

— Чеда мои, свещен е моментът, в който народът стига до ръба на пропастта, внезапно я вижда пред себе си, протяга ръка и се хваща за дрехата на Бог. Кастелос протегна ръка и се хвана за дрехата на Бог. Наближава неговото спасение!

— Думи, думи, думи! — изръмжа старият Мандрас. — Говори направо! Какви си ги замислил с оня предател сина ти? Ако някой иде да повика капитана, загубени сме още на мига! Чуй и моето мнение, поп Янарос. Прецени добре нещата, преди да сложиш в подноса ключовете на Кастелос и да ги предадеш. Чуваш ли, поп Янарос? Чувате ли, кастелчани и гости от селата? Това имах да ви казвам. Чухте единия, чухте и другия — преценете!

— Прав е бай Мандрас, прав е!

— Прав е поп Янарос — ревнаха други гласове. — Трябва да се сложи край!

Поп Янарос размахваше ръце и местеше крака, сякаш танцуваше върху перваза. Усещаше навсякъде край себе си Божията пещ и изгаряше. От кого би могъл да се страхува? Душата му се мяташе в гърдите му всемогъща.

— Чеда мои — извика, — голяма мъка и голям страх са ни налегнали. Надигнете се! Превърнали сме се в стадо овце и всеки ден касапинът избира и коли. Докога? Надигнете се, всички заедно! Това ми нареди да ви кажа Бог: надигнете се!

Обърна се към Кирякос, който се беше доближил до него и го гледаше с отворена уста и блеснали очи.

— Кирякос, чедо мое, иди в олтара и ми донеси евангелието от светата трапеза. То трябва да дойде с нас!

— Вече сме се надигнали! — извика ковачът, размахвайки тояга високо над главата си. — Напред, момчета!

Но бай Мандрас разбута тълпата и се насочи към външната врата.

— Елате с мен, християни! — извика той. — Да вървим да обадим на капитана какво сме видели и чули. Поп Янарос ни е заложил капан.

Стигна до прага на външната врата, подир него вървяха първенците и цялото му домочадие. Обърна се към хората, които шаваха възбудено, не знаейки накъде да поемат.

— Братя, ако вярвате в Христа — извика той, — не допускайте партизански ботуш да прегази селото ни! А ти не бери грижа, поп Янарос, ще си уредим и с тебе сметките!

Тъй рече и се завтече със своите хора към казармата.

Но поп Янарос протегна ръце, за да прегърне хората. Слънцето падаше върху брадата и спуснатите му коси, от главата му се издигаше пара.

— Чеда мои, ако вярвате в Христа, спрете се и ме изслушайте! Знам със сигурност, че партизаните са решили днес, на Велика събота, да атакуват, да сложат ръка на Кастелос, да горят и да колят, да не остане камък върху камък. Помирението е единственият път към спасението… Ония момци ще слязат тук и няма да посегнат на никого — заклеха се. Ще уважат живота, честта и имота ви и ще празнуваме Възкресението всички заедно, побратимени и сигурни. Нека се слави името Божие! Кастелос ще застане начело по пътя към помирението и — неведоми са желанията Господни — може от това незначително селце да тръгне спасението на целия гръцки род!

Обходи с поглед хората и полите на расото му се развяха като крила.

— Чеда мои, в момента, в който ви говоря, Бог стои до мен и е доволен. Никой не го вижда, но аз, свещеникът, го виждам. Вярвайте му. Той стои между двамата демони, червения и черния, стои пред тях, проправя нашия път и ни кима: елате!

Хората настръхнаха. Петте майки видяха над перваза вдясно от стареца някаква светлина, един чисто бял плащ и две пламтящи очи.

В онзи миг се чу див писък и Кирякос, блед и обезумял, излетя от църквата.

— Братя — извика той, останал без дъх, — Богородица плаче!

Хората нададоха викове и се раздвижиха. Скупчиха се край Кирякос и го притиснаха. Той опря гръб в стената с разпенена уста.

— Какво говориш бе, Кирякос? — крещяха хората. — Възможно ли е? Видя ли я, видя ли я?

— Видях я, тя плаче! Като отивах да взема евангелието, погледнах към иконостаса… Вдигнах очи, за да се поклоня — и що да видя? От очите на Богородица се стичаха две едри сълзи! Тя плаче, плаче! Идете да видите! Не ме притискайте! Идете да видите!

При тези думи поп Янарос скочи от перваза и започна стремително да си проправя път към църквата. Познаваше добре Кирякос, знаеше, че е вятърничав, но кой знае, Девата е чудотворка, може да е усетила, че селото й е в опасност, и да се е разплакала.

— Отместете се, отместете се! Какво сте се разграчили и се кокорите. Нали е майка. Болно й е за чедата й и плаче. Пуснете ме да мина!

— Искаме да видим! Да видим и да пипнем! — крещяха селяните.

Старата Крусталеня отметна черния чембер на гърба си:

— Богородице, ти си майка и аз съм майка! Искам да пия от сълзите ти и да се разхладя!

Казвайки това, тя нададе писък и припадна. Подхванаха я другите старици, нейните дружки кира Мариго, Христина, Деспина и Зафиро, и също започнаха да пищят.

Поп Янарос беше стигнал до църковния праг. Протегна ръце и запречи входа.

— Стойте тук и никой да не влиза! — нареди той. — Ще ми счупите скамейките, канделабрите и гроба Христов! Чакайте тук, отивам да я донеса!

Но хората не бяха съгласни. Чуха се гневни гласове и вопли:

— Чудото! Чудото! Искаме да видим чудото!

Поп Янарос се обърна и гневно размаха ръце.

— Какво чудо? — изкрещя. — Няма никакво чудо, не викайте! Чудо щеше да бъде, ако Богородица гледаше мъката, глада и злощастието ни, без да плаче! Стойте тук и не се блъскайте, казах! Хей, Андреас, застани на вратата и не пускай никого!

Поп Янарос влезе в църквата с разтуптяно сърце. Нямаше да види чудо за първи път в живота си, но още не беше свикнал с мисълта и трепереше. Щеше да е хиляди пъти по-добре да види пред себе си лъв, отколкото чудо. Защото зад чудото се крие Бог, който се е спуснал от небето, а поп Янарос още не беше свикнал да понася ужасния му дъх.

Пристъпваше с подкосени колене. Ей сега ще види Богородица, мислеше си. Сигурно е слязла от иконата си, стои върху плочките пред иконостаса и плаче… Как да се доближи до нея, как да я докосне, как да повдигне святото й тяло, за да го занесе на хората си?

През кръстатото прозорче на олтара се процеждаше рядка светлина. Позлатеният Христов гроб проблясваше бегло, а дивите цветя, с които беше украсен, излъчваха приглушена сладост. Зад гърба на поп Янарос тълпата бушуваше и ревеше, налитайки на вълни, за да избута Андреас и да се разлее в църквата.

Дивите крясъци вдъхваха смелост на поп Янарос и той пристъпваше все по-напред, бавно и опипом, с очи, приковани в иконостаса. Изведнъж се спря със секнал дъх. Една светлосиня светкавица раздра мрака на олтара. Коленете на поп Янарос се подкосиха. Гласът му се заплете трепетливо в пресъхналите му стиснати устни:

— Помощ, Богородице, помощ! Не ме ослепявай!

И след малко:

— Нека те видя, нека те видя, пък ако ще да си загубя зрението!

Протегна ръка, за да се хване за една скамейка и да запази равновесие, но не успя. Ревящата тълпа беше изтласкала Андреас, стъпка го и нахълта в църквата. Гробът се разпадна и Христос се изтърколи на плочника. Кирякос се наведе да го вдигне, но единият от двата дървени канделабъра падна отгоре му и от главата му бликна кръв, която започна да се стича по дългите му сплъстени коси. Но той не изпита болка. Простря ръце към иконостаса и извика:

— Гледайте, братя, гледайте! Сълзите й се леят!

Вратовете се протегнаха и плачещата Богородица влезе във всички очи.

В същия миг хората се свлякоха на пода и плочките прокънтяха от тежките им колене. Внезапно светлината изтъня, чуха се гръмотевици и небето се покри с облаци. В полумрака на църквата лъснаха лицата на селяните, пожълтели, с хлътнали бузи, с огромни изцъклени очи. Не бяха лица това, а черепи. Плътта се беше стопила, прозираха костите.

Известно време цареше дълбока тишина. Чуваше се туптенето на сърцата. И изведнъж се разнесе страшен грохот: едни плачеха, други се въргаляха по пода, пищейки, трети надигнаха глави и запяха нестройно, пресипнало и неистово:

— Спаси, Господи, народа си…

Кирякос, с оплескани в кръв лице и шия, сякаш внезапно обезумя и започна да се превива от смях и да плаче.

Прав и безмълвен, поп Янарос гледаше иконата с ококорени очи. Сърцето му се беше свило, гърлото му се беше запушило, не можеше да си поеме дъх. Направи крачка напред, доближи се до Богородица, повдигна се на пръсти, докосна молитвено устни до очите й. Но веднага се отдръпна отчаян — устните му не се бяха навлажнили. „Аз съм неверник — помисли си. — Аз съм неверник, не виждам. Всички виждат, само аз не виждам.“

Почернените майки развързаха черните си чембери и налетяха на иконата. Сборичкаха се, пищейки пред иконостаса, коя да се доближи първа до Богородица. Старата Крусталеня изблъска с юмруци и викове останалите, протегна чембера си и забърса очите на Богородица. После завърза сълзите й на възел и прибра чембера дълбоко в пазвите си.

— Очите й отново се просълзиха! — възкликна втората старица и простря чембера си, за да забърше очите на Богородица. — Непресъхващи са сълзите ти, Богородице! Не викайте бре, женоря, не ме блъскайте. Има за всички.

Жега голяма, всички се бяха разгорещили, потта се лееше по шиите. Тънко резбованият иконостас се беше разлюлял под напора на хората и започна да скърца. Поп Янарос се уплаши да не го съборят, стъпи на едно столче, откачи иконата и я пое в обятията си.

— Чеда мои — извика, — часът настана. Да вървим! В името Божие!

— Нека Богородица ни води! — разнесоха се гласове. — Нека ни води, ние ще я следваме!

— Дайте път, дайте път да мина, чеда мои! — извика поп Янарос, повдигайки тежката икона колкото можеше по-високо. — Усещам го с ръцете си, Богородица бърза!

— Къде отиваме, отче? — попитаха неколцина старци, които се бяха съвзели от свещеното опиянение и стояха втрещени от страх при звука на тръбата, който в същия миг долетя откъм казармата.

— Не я насочвам аз, чеда мои — отвърна поп Янарос, залитайки под тежестта на Богородица. — Не я насочвам аз, тя ме води. Заклевам се, тя ме води! Следвайте я!

Излезе на прага. Слънцето се беше хързулнало от средата на небосклона и отново черни облаци бяха покрили небето. Едри и хладни капки дъжд се търкулнаха върху лицето на Богородица. Сълзите и дъждът се смесиха и потекоха обилно от очите й.

Поп Янарос подпря иконата върху стълба на вратата, наведе се над очите на Богородица, помоли се, устните и брадата му се овлажниха. Вече не си задаваше въпроса дали това са сълзи, или дъжд, или е просто сън. Не питаше нищо. Усещаше как някаква мощна сила изтича от иконата и се разлива в ръцете, гърдите, коленете и цялото му тяло. Каква сила, каква младост, какъв пламък! Прекръсти се и прошепна: „Да ме прощава Господ, но ако в този миг разгърна расото си, ще ми поникнат крила и ще полетя. Какво са някакви си там казарми, капитани, войници и партизани? Въздух и нищо повече!“.

Отново пое Богородица в обятията си и насочи лицето й към казармата. Зад него шумно напираше народът. Иконата трепереше в старческите ръце. Неколцина младежи се завтекоха, грабнаха я от ръцете му и я понесоха напред, препускайки. В действителност не те носеха Богородица, а тя носеше тях. Напираха и други мъжаги, избутваха младежите, грабваха я в ръце и продължаваха да препускат напред. А подгизналата Богородица с дълбоката рана на лицето се усмихваше и се полюшваше като фрегата над бушуващите вълни от хора. Човешкото море връхлиташе, понесло своята Царица.

Вратите се заотваряха, занадничаха разрошени жени. Виждайки подгизналата Богородица, те нададоха викове и започнаха да плачат заедно с нея. Навън изскочиха и децата, подпухнали, с посинели коремчета и тънички крачета. Те също последваха тълпата и патеричките им зачаткаха по калдъръма.