Никос Казандзакис
Братоубийците (4)

IV

Взе тоягата си и изскочи навън. Нощта беше сладостна и спокойна — като всички нощи, които идват след човешките битки и кръвопролития. Тази вечер звездите се бяха снишили — така се стори на поп Янарос — и висяха като кандила сред черното Божие обиталище. „Хубаво нещо е сънят — помисли си поп Янарос. — Дава ни онова, което ни е отказано наяве.“ В сърцето му внезапно беше полъхнал свеж ветрец, медът на съня все още капеше в душата му. Де да беше истина този сън, де да беше такова Второто пришествие! Милост, милост, а не правосъдие! Клетото човешко същество не може да понесе правосъдието. Слабо е то, хубав и вкусен му изглежда грехът, тежки — Божиите заповеди. Хубаво нещо е правосъдието, ама то е за ангелите. Клетото човешко същество не може да го понесе, милост иска то…

Влезе в църковния двор, откъдето изглеждаше, че долитат човешките стенания. Прескочи няколко стари гроба. По отколешен обичай селските попове ги погребваха тук, на двора. Тук поп Янарос беше изкопал и своя гроб, със собствените си ръце. Сам беше издялал надгробния си камък, върху който беше издълбал няколко думи, написани с главни букви и оцветени с червена боя: НЕ СЕ БОЯ ОТ ТЕБЕ, СМЪРТ! Поп Янарос радостно се спря до гроба си. „Не се боя от тебе, смърт!“, прошепна той и изведнъж се почувства свободен. Какво означава да си свободен? Да не се боиш от смъртта. И той поглади доволно брадата си. „Божичко — помисли си, — има ли на този свят по-голяма радост от това да не се боиш от смъртта? Не, няма.“

В този миг отново се чуха стенания, по-хриптящи, но все още далечни. Поп Янарос се отдели от гроба си. „Сигурно е някой ранен, който е изостанал и сега се връща в селото“, помисли си, прекрачи прага и изтича на улицата. Озърташе се във всички посоки, чат-пат поспираше, ослушваше се в мрака. Излезе от селото и тръгна по пътеката, която се изкачваше към планината. Чуха се стъпки, бавни и уморени, търкулна се камък. Някой се спускаше от планината.

Поп Янарос се втурна натам. Както се препъваше, налучквайки посоката, внезапно чу един тих и отпаднал глас:

— Поп Янарос, ти ли си?

Старецът изпружи врат, пристъпи напред и различи силуета на някакъв мъж, който се беше подпрял на една скала и протягаше ръце към него. Бързо се приближи до мъжа, хвана го за рамото, наведе се да го огледа. Изглеждаше все още млад, тъмнокос, много слаб, кожа и кости. Мъжът сложи ръце на гърдите си и изстена. Поп Янарос опипа гърдите на мъжа и ръцете му се окървавиха.

— Кой те рани така? — попита тихо, сякаш искаше да научи някаква голяма тайна.

— По-добре питай кой не ме е ранил — отговори младежът. — Някакъв комунист, защото съм бил християнин. Някакъв християнин, защото съм бил комунист. И аз не можах да разбера.

— Ела с мен. Живея наблизо, ще ти промия раната. Много ли е дълбока?

— Ти ли си поп Янарос? — отново попита младежът.

— Да, аз съм този, дето хората го наричат поп Янарос, а Бог го нарича грешник. Това е истинското ми име. Много ли е дълбока раната ти?

Младежът прегърна стареца през раменете и опрян на него, се остави да го води.

— Много добре знаеш, отче, че раните, които ни нанасят братята ни, винаги са дълбоки.

Двамата замълчаха. Стигнаха до селото, варосаното кубе на църквата нежно просветна в мрака. Поп Янарос отвори една ниска врата до самата църква и влязоха в килията.

— Седни, синко — каза старецът и помогна на ранения да легне върху канапето.

Запали светилника и бледото, скръбно и изразително лице на младежа се освети. При вида му поп Янарос се стъписа. Беше виждал някъде този младеж — но къде, кога? Може би насън? Носеше расо и на шията му висеше железен кръст. Очите му бяха големи, тъмносини и гледаха с удивление към света, сякаш го виждаха за първи път. Поп Янарос винаги си беше представял така очите на архангел Гавриил в момента, в който се спуска на Земята и казва на Мария: „Радвай се, благодатна!“^[9].

Внезапно една светкавица проряза ума на поп Янарос и той си спомни. Преди години митрополитът на Янина му беше поръчал да зографиса икона с Благовещението и той беше изобразил архангел Гавриил досущ като младия калугер, със съвсем същите очи.

За миг поп Янарос настръхна. Що за мистерия е човешката душа? Как може да е толкова всесилна, че да твори и пресътворява света? Няма съмнение, душата е искрица от огъня на Бог, която пада в сеното на плътта и го подпалва.

Наведе се към младия калугер и го попита с тръпнещ глас:

— Кой си ти, синко?

Но раненият прехапа устни.

— Боли ме — каза той и затвори очи.

Поп Янарос се засрами, че е забравил за раната и е тръгнал да разпитва човека. Изтича, взе стомната с водата, разгърна расото на младежа и изми старателно гърдите му. Взе от лавицата едно мазило, което пазеше за черни дни, намаза раната и я превърза. Помогна на младежа да легне на канапето, после взе една табуретка и седна до него.

Раненият се облекчи, отвори очи, погледна поп Янарос и се усмихна.

— Добре съм, олекна ми. Жив и здрав да си — рече той и отново затвори очи.

— Искаш ли да поспиш, синко?

— Не. Искам да си събера душата, да си възвърна силите и да говоря.

— Първо си отдъхни. Не се напрягай. Няма да ти задавам никакви въпроси, няма да те питам нито кой си, нито какво търсиш сред чукарите на Кастелос. Не искам да знам, почивай си.

— Не мога да си отдъхна, преди да съм поговорил с тебе, отче. Затова съм дошъл. Имам една тайна…

— Тайна ли? — каза поп Янарос и го изгледа разтревожен. „Да не би да е някой луд? — помисли си. — Тези очи са от ония, които виждат невидимото. Само лудите и ангелите имат такива очи.“ — Каква тайна?

Младежът преглътна и замълча за миг. После каза:

— Чаша вода, гърлото ми е пресъхнало. Ще ме прощаваш, отче.

Пи и се освежи, езикът му се поразвърза.

— Когато ме раниха, се помолих на Бог и напрегнах всичките си сили, за да дойда навреме при теб. Да споделя тайната си, преди да умра. Защото може да умра, отче.

— Не говори така, синко — каза поп Янарос и се изпълни с неизразима нежност към младия човек, който се бореше със смъртта и с Бог пред очите му.

— Да не би да се страхуваш от смъртта, поп Янарос?

— Не.

— Тогава?

Поп Янарос не отговори. Искаше му се да каже, че се страхува от смъртта и че я мрази, но само когато прибира младежи в разцвета на силите им, без да им е дала време да вържат плод и да узреят. Но замълча.

— Някога и аз се страхувах, отче. Когато бях по-млад. Но веднъж един свят аскет ми каза нещо, което ме накара да се сдобря със смъртта.

— Какво ти е казал? Искам и аз да го чуя.

— „Мигът, в който Бог докосва човека, се нарича смърт“ — това ми каза. Усещам, че една невидима ръка докосва сърцето ми, отче. Затова бързам толкова. Затова напрегнах всичките си сили да дойда при теб и да споделя тайната си. За да не умре заедно с мен.

— Но защо точно при мен? Та аз съм един седемдесетгодишен старец.

— Ти си двайсетгодишен младеж, поп Янарос. Чувал съм много неща за теб. Отец Арсений…

Поп Янарос подскочи.

— Отец Арсений от Скита…

— Да, на света Анна. Бог да го прости.

— Мъртъв ли е?

— Не, полудя.

— Полудя!

Очите на поп Янарос се просълзиха.

— Полудя от твърде много постене, от твърде голяма добродетелност, от прекалено много разговори с Бог. Не издържа. Капакът се отвори и всички скрити демони изпълзяха от бездната. Престана да дълбае по дървото Богородици и Христосовци. Започна да става през нощта, да пали светилника и да рисува демони, голи жени и прасета…

— Не, не! — възкликна поп Янарос и се надигна рязко от табуретката. — Отец Арсений не носеше в себе си демони, а ангели. Не осквернявай паметта му!

— Той носеше в себе си демони, голи жени и прасета — каза младежът. — Всички носим в себе си демони, голи жени и прасета, поп Янарос.

Поп Янарос не отговори. Взря се в себе си и видя. Приближи се до масата с Второто пришествие, прекръсти се и се поклони. Загледа се в иконата замислен. За миг беше забравил за ранения младеж и тайната, дето уж му носеше. Сърцето му беше обсебено от отец Арсений… „Демони, голи жени и прасета — промърмори той. — Уви, младежът май има право…“ Спомни си, че един ден беше попитал отец Арсений за сърцето на грешника, какво ли носи в себе си то. А той сведе поглед и отвърна със сподавен глас: „За сърцето на грешника ли ме питаш? Аз имам сърце на добродетелен човек и всички демони са вътре в него“.

Колко ли дълго демоните се бяха крили в утробата му, оковани с вериги поради страх от Бога! Ето защо дълбаеше светци върху дървото с такава безсънна тревожност, ето защо се боеше от сънищата и не искаше да заспи. Благодарение на молитвите най-скришните му желания са могли да останат потиснати до края на живота му и да умре като светец. Но капакът се беше открехнал, умът му се беше разхлабил и завързаните демони бяха намерили процеп, през който да изскочат на светло.

Потта се лееше като река по челото на поп Янарос. Жегата му се стори непосилна, изгаряше. Отиде до вратата, отвори я и постоя на прага. Облъхна го нощният вятър, разхлади се. Спомни си, че тая вечер има гост, затвори вратата и седна отново до ранения.

— Говори ми още за отец Арсений — каза. — Не ме жали, кажи ми всичко.

— Боли те толкова много за една душа, защото не те боли за всичките — каза със строг и назидателен тон младежът. — Аз пък си мислех… и точно затова дойдох.

— Аз съм човек — сопна се поп Янарос. — Човек съм, още не съм станал ангел, както виждаш, но вече не съм и звяр. Човек съм, боли ме дори за отделната човешка душа… Какво се случи с отец Арсений? Искам да знам.

— Лека-полека лудостта му се задълбочавала. Започнал да излиза от килията си чисто гол, да се разхожда между портокаловите дръвчета, да се въргаля по земята, цвилейки. Една неделя влязъл в църквата по адамови одеяния… Един стар аскет го проснал на пода и му прочел молитва за пропъждане на демона, но демонът не си отивал. Калугерите развързали кожените си колани и започнали да го налагат безмилостно. Окървавили го, но демонът не си отивал. Тогава го заключили в килията му и всяка сутрин му носели хляб и вода, но той не ги докосвал. Сигурно вече е умрял.

— Стига! Стига! — извика поп Янарос. — Това ли беше тайната ти?

— Не, не това е тайната ми, поп Янарос. Ти ме попита и аз ти отговорих. Няколко месеца аз също живях в една килия близо до неговата. Той беше надушил всичките тия черни демони, които носеше в себе си, и бързаше да умре. Да умре, преди да са намерили отворена врата и да изхвръкнат навън. И съм сигурен, че докато дълбаеше върху дървото светци и ангели, той надаваше слух и при всеки удар на сърцето си долавяше приближаването на Смъртта, своята спасителка. И се усмихваше. Един ден го попитах: „Защо все се усмихваш и лицето ти сияе, отче Арсение?“. А той отвърна: „Как да не се усмихвам, братко Никодиме, като всеки час и всеки миг дочувам приближаването на смъртта?“.

Лицето на младия калугер беше озарено и не трепваше. Гласът му беше спокоен, но проникнат от овладяна страст. Очите му блестяха, сякаш криеха зад себе си някакъв голям пожар. Поп Янарос го гледаше тревожно. Не му харесваше покоят на това лице и на този глас. Тази душа беше като къпината, която гори, но не изгаря^[10].

Младежът протегна ръка и леко докосна рамото на поп Янарос.

— Чуй кои бяха последните думи на отец Арсений, преди демоните да изпълзят от него: „Братко Никодиме, ти скоро ще умреш. Иди да намериш поп Янарос, дето толкова пъти съм ти говорил за него. Иди да го намериш и да му разкриеш тайната си. Той може да я понесе, но ти не можеш. Кажи му, че съм жив, че още се боря с Бог над мен и с демоните под мен. Това са моите два воденични камъка, които ме мелят. Така да му кажеш“. Аз се наведох, а той положи ръце върху главата ми и ме благослови, сякаш се прощаваше с мен. По-късно разбрах, че действително се е прощавал.

Млъкна за миг, огледа сиромашката килия и се усмихна.

— И ето че дойдох — рече.

След малко продължи:

— Дойдох да те спася. Отец Арсений ме прати да те спася.

Поп Янарос се усмихна горчиво.

— Тялото или душата ми? Кое от двете?

— И двете, поп Янарос. Много добре знаеш, че докато сме живи, тези два звяра са неразделни.

— Аз ги разделям! — сопна се старецът.

— Затова и се луташ. Затова и не знаеш накъде да поемеш. Недей да се мръщиш, поп Янарос, чувал съм много неща за теб. Почтен си, беден си. Див човек, но добър. Смел боец, съчувстваш на народа. И все пак още не си взел решение. Луташ се.

— Може точно такъв да е моят дълг. Да се лутам — възрази поп Янарос. — Може това да е постът, на който ме е поставил Бог. Няма да го предам.

— Горко на душата, която умира, без да е казала ясно и честно „да“ или „не“ — отвърна младежът. — В едни по-други времена сигурно е било възможно да се мотаеш наоколо, без да се хващаш на хорото. Сега обаче настанаха страшни времена, поп Янарос. Нима не разбираш? Настанаха страшни времена и е срамно да седиш със скръстени ръце.

Говоренето го беше уморило. Изпи още една глътка вода, облегна се на възглавницата и замълча.

Поп Янарос се изправи. Напълни една чаша с вино, взе двата сухара, които му бяха останали, и се приближи до младежа.

— Вземи, сигурно си гладен. Топни това сухарче във виното. Да ти укрепнат костите, да си възвърнеш силите, да продължиш да ми говориш, синко.

Отново се загледа с нежност в бледия младеж. Топна сухарчето във виното, нахрани го майчински, сякаш му даваше причастие. Сякаш хлябът и виното бяха наистина тяло и кръв Христови, които влизат в човешкото тяло и се превръщат в сила. Бузите на младежа леко се зачервиха.

— Благодаря ти, отче — каза. — Вече се чувствам по-силен. Сега и ти си по-силен, поп Янарос. Можеш ли да ме изслушаш? Защото ти също си ранен, и то по-тежко от мен, не забравяй това.

— Не съм забравил. Но мога да понеса каквото и да кажеш. Говори.

— Ти ме попита кой съм. Ще ти разкажа с две думи, защото бързам да стигна до целта. Бях дякон при един владика. Понеже се бях изучил, някой ден и аз щях да стана владика. Но видях каквото видях, разширих ума си и разбрах. Словото на Христос днес е опошлено. Следите от свещените му стъпки по тази земя днес са изличени и ние вървим по дирите, които оставя в калта козекракият Сатана… Думите на Христос са преобърнати с краката нагоре: „Блажени надменните духом, защото тяхно е царството на земята. Блажени дебелокожите, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за неправда. Блажени безмилостните. Блажени нечистите по сърце. Блажени войнолюбивите“. Ето кои се наричат християни днес.

— Знам, знам — изръмжа поп Янарос. — Всичко това ми е известно, давай нататък!

— И така, изтупах от краката си прахта на епископията и заминах. Приютих се в Света гора. Но и там, в така наречената свята самота, намерих всичките страсти на тоя свят, и то по-свирепи и по-коварни, защото не е допустимо да излизат наяве и да бушуват. Както знаеш, има три вида хора: мъже, жени и калугери. В душата на калугера тайно и безнадеждно кипят всички възможни страсти. Защото, нали знаеш, поп Янарос, горко на онзи, който живее в пустошта и помни светските неща. Затворих се в килията си и тайно започнах да чета кощунствените книги, които носех със себе си.

— Книги ли? Значи и твоя милост си приел монашеството, мъкнейки със себе си всички демони на външния свят?

— Имаш право, поп Янарос. По-късно и аз осъзнах това. Наистина, не бях отишъл в манастира, за да стана аскет, а за да събера разпиляната си душа. За да намеря някаква опора, да стъпя на нея и да отскоча. Защото аз не мога, не мога да живея без чувство за сигурност, отче.

— И аз, и аз… — въздъхна поп Янарос. — Затова и страдам.

Но младежът не го слушаше. Очите и ушите му бяха се обърнали навътре и виждаха и чуваха само собствената му душа. А пък и бързаше, защото раната отново го беше заболяла и не знаеше дали ще успее да изповяда всичко пред беловласия старец.

— Не мога да живея без чувство за сигурност — повтори той. — От една страна, вярата ми в представителите на Христос върху тази земя се беше разклатила, от друга, състраданието към онеправданите беше изпълнило душата ми с възмущение. На какво да се опра? На Христос, какъвто го бяха направили владиците, или на ония, които искат да съградят един нов и по-справедлив свят без Христос? Ходех в църквата, постех, молех се, призовавах Бог, но не намирах облекчение. Бог не ми отговаряше. С времето осъзнах, че пътят не минава през молитвата и монашеството. Някога те са могли да те вдигнат от Земята на небето, но вече не могат. Днес те ни отдалечават от Земята, без да ни качват на небето… Оставят ни да висим във въздуха посред пътя. Трябва да поема по нов път, казвах си, но не можех. Не можех и отчаяно се лутах точно като тебе.

— Само че аз не съм отчаян — подскочи поп Янарос, който започваше да негодува. — Аз имам на какво да се опра, приятелю — на Христос. И хич не ме е грижа за владиците. На теб Христос не ти ли е достатъчен?

— Не се ядосвай, отче — каза калугерът и докосна умолително коляното на поп Янарос. — Не ми е достатъчно това, в което са превърнали Христос: със златни дрехи и дворци, а вечер седнал да яде и да пие с господарите на тоя свят. Копнея за един Христос, който е беден, бос и гол, гладен и онеправдан. Като онзи, когото срещнали двамата смирени ученици на път към Емаус. Христос от Емаус търсех аз и не успявах да го открия. Затова се и измъчвах. Разбра ли ме, поп Янарос?

Поп Янарос беше протегнал врат към бледото лице на калугера, а сърцето му подскачаше в гърдите. „Какъв е този нечакан гост? — мислеше си той. — Кой го е пратил при мене? Бог или Сатаната? Не мога да определя.“ Думите на младежа проникваха дълбоко в него и го пронизваха.

— Да не мислиш, че като съм стар, не мога да те разбера? — тросна се поп Янарос. — Може да съм на седемдесет години, но мъките на младостта никак не са ми чужди, ако искаш да знаеш. Не спирай да говориш! Намери ли оня Христос, когото търсеше? Как го намери? Това ли е тайната, която искаше да споделиш?

— Много бързаш, почтени отче — отвърна младежът и се усмихна, — обаче аз…

Не можа да довърши, беше жаден. Поп Янарос му донесе още една чаша вода. Той пи и езикът му се охлади.

— Взех ония кощунствени книги, за които ти разправях, и се оттеглих с тях в пустошта. „Отче Никодиме, какво правиш по цели нощи, та лампата ти е все запалена?“, питаха ме монасите. „Моля се“, отговарях аз. „Не можеш ли да се молиш на тъмно?“ — „Страх ме е — отговарях. — Щом угася лампата, се появяват демоните.“ От време на време се виждах само с отец Арсений и разменяхме по няколко думи. Той ми говореше за дървото, което дялкаше, и разправяше, че не било дърво, а самата му душа. А аз му говорех за босия Христос… Докато една нощ, една благословена нощ…

— Видял си истинската светлина? — попита поп Янарос, надвесен над лицето му.

— Как разбра, отче?

— Виждам го в очите ти, синко. Та какво?

— Видях истинската светлина. И излязох от килията си. Беше Великден. Калугерите бяха насядали около масата, тъпчеха се с месо и надигаха двойни чаши с вино. Аз отместих своята чиния и разлях виното си. „Я ставайте! — извиках. — Светът пропада, а вие сте седнали тук със скръстени ръце! Не искам тамян и молитви, казва Господ, не искам месо, влезте в правия път! Нека манастирът тръгне на път като преносимите чудотворни икони! Днес молитвата не е достатъчна, отворете манастирските килери и раздайте хляб на бедните… Нека всички обединим пътеките си, нека проповядваме словото Христово: мир, любов и справедливост!“

— И после?

— Двама яки калугери, Венедикт и Авакум, ме грабнаха, изнесоха ме на ръце и ме заключиха в килията ми. На другия ден ме натовариха в една лодка и ме изпъдиха от Света гора.

Поп Янарос стисна ръката на младежа.

— Благословен да си, синко — каза. — Добре че не са те разпънали на кръст. А после?

— Да не се уплашиш, поп Янарос?

— Аз не се плаша, когато Христос излиза от иконата и ми говори, че сега ли ще се уплаша? Говори! Какво стана после?

— После хванах гората, отче.

— Партизанин! Комунист! — възкликна поп Янарос и се отдръпна изненадан.

— Знаех си, че ще се уплашиш — каза младежът огорчено. — Да, видях истинската светлина, хванах гората и се събрах с партизаните.

— Но те не вярват в Бог! — извика поп Янарос. — Те свалиха Бог от престола му и искат да седнат на него. Само че без Бог светът не може нито да се създаде, нито да се управлява… Събрал си се с партизаните! Значи това беше голямата тайна, която трябваше да ми съобщиш? Благодаря, но по-добре да се лутам.

Калугерът хвана ръката на поп Янарос и я целуна.

— Отче, не бързай толкова, недей да се гневиш… Да, отидох при партизаните. Знам, че светът не може да се съгради без Бог, но и не може да се управлява без справедливост. Слушай внимателно: това, което ще ти кажа сега, е голямата тайна. Тя спаси мен, ще спаси и теб, а вероятно и много други хора. Възможно е да спаси дори идеята, за която воюват и умират партизаните. Укроти душата си и имай търпение, поп Янарос. Изслушай ме…

— Добре, добре, слушам те — каза поп Янарос, който все още усещаше върху ръката си пламъка на калугеровите устни.

Лицето на младежа внезапно беше пламнало. Гласът му вече излизаше от дъното на душата му, дълбок и развълнуван. Беше настъпил най-трудният момент, решителният момент на изповедта.

— Помниш ли, отче — каза тихо той, — помниш ли какво обещание беше дал Христос, преди да възлезе на небето, за да утеши апостолите, които плачели: „А когато дойде Утешителят, когото аз ще ви изпратя^[11]…“; „А когато дойде оня, Духът на истината, той ще ви упъти на всяка истина^[12]…“.

Калугерът замълча, дъхът му беше секнал. Погледна поп Янарос право в очите.

— Помниш ли?

— Помня, как да не помня! — каза нетърпеливо поп Янарос. — Накъде биеш?

Гласът на калугера се надигна от душата му, пълен с ужас и ликуване. Наведе се към ухото на поп Янарос.

— Чуй голямата тайна, поп Янарос, споделям я с тебе…

Поп Янарос настръхна. Неволно изпита ужас.

— Утешителят вече е тук!

Поп Янарос се отдръпна, сякаш пред очите му беше изскочил лъв.

— Вече е тук? Тук, на Земята! — възкликна той.

— Вече е тук, на Земята, в човешко тяло и с човешко име.

— И как се казва?

Калугерът се наведе още повече и устните му докоснаха косматото ухо на поп Янарос.

— Ленин.

Поп Янарос се хвана за главата и притисна силно слепоочията си, сякаш искаше да им попречи да се пръснат.

— Ленин ли? — рече накрая и бавно отлепи длани от лицето си. — Ленин!

Погледна ужасѐн калугера, който внезапно се беше изправил на крака и се усмихваше като архангел Гавриил.

— Ленин — повтори той спокойно.

Поп Янарос понечи да възрази, но калугерът протегна умолително ръка.

— Не бързай да отговаряш, отче. Първо ме изслушай. И аз като Ваше благоговейнство се изненадах, когато бях поразен от светлината… Такава е светлината — непредвидима. Пронизва човешкото сърце като копие. Почувствах се наранен, подскочих, исках да защитя онова, в което бях вярвал дотогава. Но светлината лека-полека се възкачи в ума ми и разбрах…

Но поп Янарос не го остави да продължи.

— Ленин ли е Утешителят? — извика и ноздрите му се издуха от гняв. — Той ли ще ни спаси? Той ли?

— Той, отче, и недей да викаш. Виждам, че и теб светлината те порази като копие… Изслушай ме, ще говоря спокойно и ясно и ще видиш. Живял съм с владици и калугери, живял съм съвсем самичък, живял съм с партизани. Извървял съм пълния кръг…

— И откри Утешителя при партизаните? — саркастично го прекъсна поп Янарос.

— Открих Утешителя при партизаните — спокойно отвърна калугерът, — но те не знаят кой го е изпратил и го наричат Ленин. Не знаят и защо го е изпратил. Мислят, че е дошъл да създаде един по-справедлив нов свят. Но той не е дошъл да създаде, той е дошъл да разруши. Да разруши стария свят, за да проправи пътя за онзи, който идва…

— И кой е онзи, който идва?

— Христос. Той ще дойде и ще поведе партизаните. И този път няма да бъде разпънат на кръст, няма отново да напусне Земята, няма да ни остави сиротни, за да изпаднем пак в неправда… Небе и Земя ще станат едно, поп Янарос.

— Това искам и аз, към това се стремя, откакто се помня: небето и Земята да станат едно. Но не знам пътя и затова се измъчвам.

— Затова и дойдох при тебе, отче, да ти покажа пътя. Прости ми, че искам да ти стана водач аз, младият. Но не аз те водя, а младежта. Тази нощ в килията ти влезе младежта и ти кимна с глава: „Ела при нас!“.

Поп Янарос наведе глава и тихо изръмжа. Кръвта му беше кипнала, но не каза нищо.

Младежът се надвеси над него. Старецът усети горещия му дъх върху врата и дъното на ухото си.

— Ела при нас! — каза калугерът със спокоен и прелъстителен глас. — Все още сме малцина. Закваската винаги е малко, само една шепа. Но тя ще издуе тестото и ще го превърне в хляб.

Поп Янарос вдигна глава.

— Тия неща проповядвал ли си ги на партизаните?

— В началото си мълчах. Срамувах се и се страхувах да разкрия тайната си пред света. Живеех сред тях, воювах с тях, убивах заедно с тях, мъчех се да разруша каквото мога, да бутна поне едно камъче от този свят, за да проправя, доколкото е по силите ми, пътя на Христос. Но не говорех. Пазех тайната за себе си, макар че ми разкъсваше утробата. Но един ден, една сутрин, в мен се надигна глас: „Те мразят, убиват, биват убивани, надяват се, но не знаят защо. Ти знаеш. Стани и говори“. И станах. Качих се на една скала, заобиколен от петдесетина юначаги — с пушки, патрондаши, кубинки и бради. Преди да започна, се прекръстих, а те избухнаха в смях. Завързах сърцето си на възел и заговорих, за да ги просветя. Но едва успях да кажа две думи, и наоколо се разнесоха смехове, ругатни и дюдюкания. „Този е подставено лице! Религията е опиум за народа! Продажник! Предател! Вън! Вън!“, крещяха. Пребиха ме, рухнах, избягах оттам… Отидох в друга планина, пак същото, изгониха ме и оттам. Отидох в друга планина, обикалях от планина на планина, биеха ме, псуваха ме, залагаха ми клопки, изплъзвах се. Бог ми помагаше и аз се изплъзвах. Но тази вечер…

Потта се лееше по челото на поп Янарос. Той стана, отиде до прозорчето на килията, опря глава на желязната решетка, за да се разхлади. Дълбока нощ и бучене в мрака. Нощна птица изпърха с крила, чакал нададе вой в планината, доволен, че се е нахранил до насита. Поп Янарос вдигна глава и видя късче небе с три големи звезди. Луната се беше издигнала над хоризонта и малките звезди бяха угаснали.

— Ще кажеш ли нещо? — попита калугерът.

Светлината на лампата беше изтъняла, газта сигурно беше на привършване и фитилът пращеше. Килията потъмня. Само кандилото все още гореше пред иконата на свети Константин Огнеходеца и осветяваше танцуващите му крака и горящите въглени под тях.

Поп Янарос гледаше иконата. Сърцето му изведнъж укрепна и някаква тежест се стовари от гърдите му. Олекна му и се засмя.

— Ти също си огнеходец, отче Никодиме — каза той, сочейки към иконата. — Всички ние сме като раци върху жарта, които пеят. Пеем или плачем? Не знам със сигурност. Това, което ти наричаш светлина, аз го наричам горящи въглени, едно и също е.

Но младежът се намръщи. Очакваше отговор, а поп Янарос сякаш му се присмиваше.

— Не си добър човек ти, поп Янарос. Не ти е жал за хората.

Поп Янарос кипна.

— Коя според теб е най-висшата добродетел, млади човече? Добротата ли?

— Да, добротата.

— Не, не е тя, а свободата. Или по-точно: борбата за свобода.

— Не е ли любовта?

Поп Янарос се запъна.

— Не — рече най-накрая. — Борбата за свобода.

— Тогава защо проповядваш „любов, любов!“?

— Любовта е началото, а не краят. Аз викам „любов, любов!“, защото хората трябва да започнат оттам. Но когато говоря на себе си или на Бога, не казвам „любов“, а казвам „борба за свобода“!

— За да се освободиш дори от любовта?

Поп Янарос отново се поколеба. Кръвта се изкачи в слепоочията му.

— Не ме питай! — извика.

После се засрами, че не е посмял да отговори, и тихо промълви:

— Да, и от нея, и от любовта…

Калугерът настръхна, уплаши се.

— Но тогава защо ти е свободата? Каква е целта?

— Свободата няма цел — отвърна поп Янарос с тръпнещ глас. — Тя дори не се и намира на тази земя. На тази земя се намира само борбата за свобода. Ние се борим за непостижимото, затова човекът е престанал да бъде животно… Но стига толкова! Каза достатъчно! Утешителят, Ленин, босият Христос, Христос — предводителят на партизаните — объркани работи, умът ми не може да им намери края.

— Ами сърцето ти?

— Остави на мира сърцето, не намесвай тая стърчиопашка в трудните въпроси. Сърцето винаги се противи на ума. Който го следва, трябва да му е як гърбът, а моят не е.

Замълча и след малко добави:

— Ще разкажа всичко това на Бог. И ще видим какво ще ми отговори.

— Аз вече съм му разказал — рече калугерът. — И той е съгласен с мен.

— Бог подхожда отделно към всяка душа и й дава спасителния за нея отговор. Нека видим какво ще каже на мен. Когато намеря своя път, аз ще го извървя докрай, заклевам се.

— Чак до свободата! — рече насмешливо калугерът.

— Чак до свободата — рече поп Янарос и отново усети, че челото му се облива в пот. — Искам да кажа — чак до смъртта!

Калугерът хвърли поглед към вратата.

— Аз ще тръгвам вече.

Поп Янарос го изгледа. Очите на госта му блестяха в полумрака, тъмносини и големи. Държеше лявата си ръка върху раната, сигурно го болеше. Поп Янарос отново изпита нежност, съчувствие и възхищение към младия огнеходец, който стоеше насреща му. „Този трябваше да бъде моят син — помисли си, — този и никой друг.“

— Къде ще отидеш?

— Не знам. Където ме изведе пътят.

— Гонят те от манастирите, гонят те от планината, гонят те от полето — къде ще отидеш?

— Аз имам една непревземаема крепост, отче. В нея живея.

— Коя е тази крепост?

— Христос.

Поп Янарос се изчерви. Засрами се, че е попитал коя е крепостта, все едно е забравил за Христос.

— Е, има ли от какво да се страхувам? — каза засмян калугерът и протегна ръка към мандалото.

— Не — отвърна поп Янарос.

Младежът се наведе, целуна ръка на поп Янарос, отвори вратата и потъна в нощта.

Застанал прав на прага, поп Янарос го гледаше как се топи и изчезва в мрака. Не мислеше за нищо. Поемаше дълбоко нощния въздух. Не искаше да си ляга. Предстоеше Велика сряда и утре вечер нямаше да има нощно бдение, беше свободен. Беше наострил уши и слушаше как стъпките на калугера върху камъните все повече заглъхват и изтляват.

Изведнъж в сърцето му се заби нож и понечи да извика: „Стой далече от мен, Сатана!“, но устата му беше съвсем пресъхнала. Едно ужасно подозрение запълзя из ума му. Да не би това да беше Изкушението? Поп Янарос знаеше, че Лукавият често се опитва да подлъже хората. Беше го виждал веднъж в Света гора — обикаляше манастирите във вид на пухкаво момче и искаше да влезе. Друг път, тук, в Кастелос, вървеше към кладенеца, приел образа на хубава жена със стомна на рамо… Беше отминало времето, когато Лукавият се е явявал пред хората с истинското си лице — с рога, опашка и обвит в пламъци. Хората бяха захитрели, захитрял беше и той. И ето че тая нощ беше влязъл в килията му като чист и боговдъхновен монах с железен кръст на гърдите…

Възбуден и разгневен, поп Янарос превърташе в ума си думите му. Ленин бил Утешителят. Когато безчестието се разляло над света, Бог го бил пратил да разчисти пътя. Как? Като разруши този нечестив свят. И така щял да проправи пътя, по който ще крачи бъдещият Христос…

— Не, не, не съм съгласен! — извика поп Янарос в мрака. — Колко ловко смесва истината с лъжата Лукавият, за да ни подмами. Да, нечестив е този свят, беззаконен. Изплъзнал се е от ръцете на Бог и е попаднал в ръцете на Сатаната. Трябва, трябва да бъде разрушен… Но кой ще го разруши?

Потта отново започна да се стича на вадички по сбръчканото му чело.

— Не мога — простена той, — не мога да му намеря края. Умът ми остаря, плътта ми остаря, не издържам повече. Нека с мъките на света да се заеме някой по-млад от мене!

Във въздуха пред него като старинен стенопис проблесна Света гора. Небето над нея не беше синьо, а от чисто злато. Отдолу се простираше зелена ливада, осеяна с бели маргаритки като звезди. Сред тази обсипана със звезди зеленина се възправяше един чисто бял манастир с четири кули. На всяка кула се развяваше знаме. На първото беше изобразен ангел, на второто — орел, на третото — бял телец, на четвъртото — лъв. В двора на манастира имаше цъфнало дърво, а под него стоеше аскет, който се беше заслушал в нещо с притворени клепачи и вдигната нагоре глава. Какво ли слушаше? На всеки от цъфналите клони беше кацнала по една снежнобяла птичка с червена шийка. Всички птички бяха разтворили човките си и чуруликаха. Какво чуруликаха, можеше да се прочете на една синя лента, която се раздипляше под човките им: „Самота, Самота, Самота, Самота, Самота…“. Само това и нищо повече.

Поп Янарос скръсти ръце и неусетно започна да си припява, въздишайки: „Самота, самота, самота…“. Каква прелест, какъв покой, какво умиротворение! Идва Бог и го виждаш да сяда до теб като дълго отсъствал баща, сякаш ей сега се е върнал от странство и ръцете му са пълни с подаръци…

Поп Янарос затвори очи, за да не му се изплъзне видението. Покой, покой и прелест… Такъв трябва да бъде Бог, такъв трябва да бъде човешкият живот. Защо да задаваме въпроси? Защо да се тревожим? Не е ли Бог над нас? Не държи ли той кормилото на света? Той знае по кой път да поемем и къде ще ни изведе. Ти не си сътрудник на Бога, човече, ти си негов роб. Следвай го!

Но щом го споходиха тези мисли, поп Янарос тръсна гневно глава.

— Стой далече от мен, Сатана! — извика той и плю във въздуха. — Тук, в Кастелос, е моят пост. Тук ще воювам като човек редом с хората. Отминаха времената, когато човекът можеше да намери спасение в пустошта. Днес Тиваида^[13] е сред хората. Бъди смел, поп Янарос! Бог е воин, човекът също е воин. Воювай заедно с него!