Никос Казандзакис
Братоубийците (19)

XIX

Богородица отново застана начело, последвана от възбуденото множество. Нощта беше настъпила и първите звезди увиснаха на небосклона. Поп Янарос вървеше напред с разтуптяно сърце и изпитваше радост и облекчение. „Кога изпитвам радост и облекчение? — питаше се той, вървейки. — Когато се моля на Бог или когато работя за хората? Прости ми, Боже, но когато работя за хората. Това е истинската ми молитва. Бог предизвиква у мене бунт или страх.“ Спомни си за убитите и въздъхна: „Няма сватба без заколение. Дано Бог даде покой на душите им“.

Поп Янарос влезе в църквата. Сърцето му щеше да изхвръкне. Това, за което толкова отдавна жадуваше, сега беше започнало да се сдобива с плът — добро начало! Разделените братя в Кастелос отново ще се побратимят и Христос ще възкръсне, тъй както истински желае да възкръсва: в човешките сърца. В мислите си той кроеше планове да стане утре рано сутринта, да тръгне на обиколка по селата в планини и долини, да говори с поповете, със старейшините и с народа, да им разказва какво се е случило в Кастелос, как всичко се е уредило по мирен начин и колко по-добър и по-лек е пътят на любовта. „Ще стана глашатай на Бога и ще викам — мислеше. — Не е ли правил това и свети Йоан Предтеча, когато е бил в пустинята? Викал е, викал е, докато най-накрая на камъните им поникнали уши, чули го, размърдали се, помирили се помежду си и така била построена Църквата Христова.“

Обърна се към дясната част на иконостаса и заговори на Христос:

— Прости ми, Христе, че за миг загубих самообладание. Нали съм човек, глина и въздух, и загубих самообладание. В началото си мислех, че не те е грижа за хората, че наблюдаваш с безразличие неправдата и наглостта. А би могъл да уредиш нещата само с едно помръдване на малкия си пръст. По-късно — грешен съм, Господи — затънах още по-дълбоко в блатото. Помислих си, че не обичаш хората и ти харесва да ни гледаш как страдаме и биваме онеправдавани. Умът ми се беше помрачил от болка и съгреших! Ала сега разбирам, че ти си добър. Оставяш хората да стигнат до дъното на Ада и спасението им да започне оттам. Да не би вратата към Рая да се намира на дъното на Ада, Господи? Ето на̀, тая вечер братята се побратимиха точно в ужасния миг, в който щеше да започне касапницата!

Гърдите му се изпълниха със сладостна възбуда. Виждаше, че пътят се разтваря пред него, усещаше, че нови крила затрептяват на гърба му. Почувства се подмладен, беше отново на двайсет години. Поклони се пред разпънатия на кръст спасител върху светата трапеза и му каза: „Иисусе Христе, знаеш, че никога не съм те молил за отсрочка на смъртта си. Но сега имам към теб една молба. Позволи ми да живея, докато завърша делото си. И едва след това пусни някое камъче, пусни някое врабче да ме убие…“.

Пърхащ от радост, той застана пред царските двери.

— Чеда мои — каза, — имайте търпение. В този момент нашите братя се спускат от планината и ще празнуваме възкресението заедно. Проклетата пушка, тази уста на Сатаната, онемя. Духът на Лукавия се сгромоляса в Тартара и Бог победи. Сега ще видите какво ще рече възкресение! Свещите ще се запалят от само себе си, Христос ще изскочи сам от гроба си, Вседържителят ще се усмихне доволно от кубето над главите ни. Какво съм ви повтарял толкова пъти, а вие все не вярвахте? Човешката душа е всемогъща, защото е полъх на Божия вятър, всемогъща и свободна. И ето че сега пред нас се отварят два пътя: пътят на кръвопролитието и пътят на любовта. Бог ни даде свободата да направим своя избор. И ние, да се слави името Божие, поехме по пътя на любовта. И Бог се възрадва. Нима не усещате, че Бог пърха и ликува във всеки от вас? Възрадва се Бог и ето че се надвесва над Сина си и му казва: „Хората поеха по правия път и видяха истинската светлина. Излез от гроба, единствени мой синко!“.

Внезапно, докато старецът говореше, от планината се разнесоха трополене на крака върху търкалящи се камъни и думкане на тъпан, който се приближаваше с бърз и радостен ритъм.

— Пристигат! Пристигат! — извикаха няколко селяни, които дотичаха запъхтени. — Пристигат! Господ да ни е на помощ!

Всички лица се обърнаха към вратата. Сърцата на селяните ритаха гърдите им.

Поп Янарос вече беше облякъл празничните си бродирани одеяния, беше провесил през врата си златоткания епитрахил и държеше в обятията си тежкото посребрено евангелие като божествен младенец. Застанал при царските двери с поруменели от радост бузи, той чакаше. „Пристига, пристига целувката на любовта“, мислеше си той и лицето му сияеше.

Червените кепета се спускаха по склона, прескачаха скалите, плъзгаха се по камъните и се смееха — глутница вълци с блещукащи в мрака очи.

— Момчета, кога ли ще се спуснем и в Янина, и в Солун, и в Атина? — чу се нечий глас.

— И в Рим, и в Париж, и в Лондон! — отвърна младежки фалцет. — Да не забравяме, че всичко, което правим сега, е само репетиция.

Капитан Дракос крачеше тревожно. Умът му се мяташе между двете слепоочия като див звяр с раздрана плът, приклещен от ловджийски кучета. Непрестанно превърташе в мислите си думите, които си бяха разменили с помощник-командира Лукас. „Ако бях разумен — мислеше си той, — щях да си затрая. Но аз съм на принципа «право, куме, в очи». Говоря, пък каквото ще да става! Главата не стои здраво върху раменете ми — един ден ще кажат за мене: «Капитан Дракос падна в една пропаст, Бог да го прости». Трябваше или да си замълча благоразумно, или да се подчиня, или да развея собствения си байрак. Първото щеше да е срамно, второто — робско, а третото не е по силите ми. Всички пътища пред мене са затворени.“

До него вървеше помощник-командирът Лукас, кисел и хлевоуст. Той беше кривокрак и невзрачен дребосък, но в битките пристягаше едрата си глава с червена кърпа, захапваше кинжал между зъбите си и се втурваше напред. Никога не се обръщаше назад да види дали го следват, а в края на битката от очите, ума и дрехите му капеше кръв. Сега вървеше редом с капитана и зъбите му скърцаха гневно. Бяха подели труден спор, говорейки тихо, за да не ги чуват другарите. Замеряха се с думите като с ножове.

— Учудвам се, че си влязъл в Партията, капитане — изсъска Лукас. — Партия ще рече: подчинявай се, без да питаш.

— Не бих приел да освобождавам другите, без самият аз да съм свободен — отвърна сухо и безизразно пълната с жлъч уста на капитана. — Наш дълг е първо да въдворим справедливост, а веднага след това и свобода. Това съм правил във всяко село, където е стъпвал кракът ми. Не мога да гледам неправдата и да си трая. Първо въвеждам ред и справедливост.

— Вярата на истинския комунист не се разклаща при вида на неправдата. Напротив, ако неправдата е полезна за целта ни, ние я приемаме. Всичко в името на целта, всичко в името на победата!

— Точно това ще ни изяде главите! — възрази разпалено капитанът. — Точно това ще ни изяде главите! Целта оправдава средствата, така ли? Трябва ли да приемем неправдата, за да стигнем до справедливостта? Трябва ли да приемем робството, за да стигнем до свободата? Това ще погуби Идеята — казвам ти го и сърцето ми се къса, че го казвам. От известно време започнах да проумявам, че ако средствата, които използваме, за да стигнем до целта, са нечестни, обезчестява се и самата цел. Защото целта не е някакъв узрял плод, който виси в края на пътя и чака да го откъснем. Не, не, хиляди пъти не! Целта е плод, който узрява при всяко наше действие и който попива благородството или низостта на всяко наше действие. Пътят, по който вървим, ще придаде вкус, форма и същност на този плод, ще го напълни с отрова или с мед. Ако продължаваме да вървим по пътя, по който сме поели, ще отидем по дяволите — и ние, и Партията. Казвам ти го право в очите и знам, че ще доложиш където трябва. Кажи им го, пък нека те да си напишат фетвата. Аз съм тук, ако не ме харесват, нека ме очистят. Няма да съм първият, когото убиват, защото е изказал мнението си свободно. Много пъти съм ти го повтарял и пак ти казвам: аз не се страхувам от смъртта.

Замълча и засука мустака си. После изръмжа:

— Аз от живота не съм се уплашил, та от смъртта ли ще се плаша?

Лукас го изгледа подигравателно.

— Влязъл си в Партията със змийско сърце. Това, което ти наричаш въпроси, аз го наричам змии. Но истинският воин не пита, а воюва. Питат, обсъждат и взимат решения само водачите. Останалите получаваме заповеди и ги изпълняваме. Само така се печелят битките. Веднъж попитали един руски комунист: „Ти чел ли си Маркс?“ — „Не. Защо да го чета, като Ленин го е чел?“ Разбра ли сега, капитане? На това се дължи успехът на болшевишката революция.

Капитан Дракос изгледа косо помощник-командира. Гърдите му се издуха.

— Не си ти човекът, който ще ме поучава. Сляпото подчинение произвежда роби. Това знам аз.

— Искаш да развееш свой байрак, така ли? — подхвърли насмешливо кривокракият.

— Възможно е, възможно е, ще видим.

— На чий гръб?

— На своя собствен.

Помощник-командирът стисна юмрук и очите му замятаха искри.

— На теб не може да се има доверие, капитан Дракос. Не за първи път надигаш глава. Преди години ти затвори капитана на парахода, на който служеше, в трюма и пое руля на своя глава, нали така?

— И спасих кораба. Капитанът беше пиян и щеше да ни потопи в морето.

— Тогава ти се е усладило, обаче сега ще плюеш кръв, капитане.

— Не ми се е усладило. Научих се да поемам отговорността и да не се страхувам от заплахи.

Капитанът се беше разярил. Кръвта се качи в очите му, умът му почервеня.

— Защо ме заплашваш? — изръмжа тихо той. — Какво си ме зяпнал и се смееш под мустак? Да не мислиш, че не съм разбрал? Курвата ти дойде и ми съобщи новините. Но ако ще и мустака да ми обръснеш, капитан няма да станеш.

Помощник-командирът бавно опипа кинжала, който носеше в селяха си.

— Да вървим по-бързо, за да не ни чуят, капитане.

Тръгнаха с по-широки крачки и се отдалечиха от другарите си.

— Долу ръката! — изрева капитанът и хвана другаря си за рамото. — Още не е време за това. Знам, че ако не те убия още в тоя миг, ти ще ме убиеш при първия удобен случай, но…

— Какво но? Страх ли те е?

— Но мисля за Кастелос. Първо ще превзема Кастелос и после ще си довършим разговора, капитан Кривокраки!

Извади табакерата си и я подаде на другаря си, за да си свие цигара.

— Имаме време — рече. — Свий си една цигара.

Момчетата бяха ускорили ход и ги настигнаха. Капитан Дракос хвана под ръка помощник-командира.

— Така трябва да ни виждат момчетата, прегърнати — каза тихо той. — Ние може да си копаем гроба един другиму, но пламъкът на тези младежи е чист. Нека не им показваме колко сме окаяни. Ако светът се спаси, те ще бъдат неговите спасители. Ако се погуби, виновни ще сме ние, водачите.

Лукас не отговори, но погледът му беше пълен с отрова. Взе табакерата и бавно започна да си свива цигара.