Никос Казандзакис
Братоубийците (12)

XII

Луната се рееше над планинския връх. Звездите се топяха в светлината й с изключение на неколцина, най-едрите, които блещукаха в спокойната млечна нощ. Земята миришеше на сяра и Божие присъствие. Поп Янарос се изкачваше бързо и решително по стръмното нагорнище. От време на време се чуваше зловещ писък на кукумявка, прелитаща от скала на скала. Поп Янарос обръщаше едрата си глава към писъка и плюеше три пъти във въздуха, за да прокуди злата прокоба.

Беше запретнал полите на кърпеното си расо и беше ги затъкнал в широкия си кожен колан, така че голите му подбедрици лъщяха на лунната светлина, усукани и възлести като ствола на стара маслина. Калимявката му се беше килнала върху гъстите, все още черни вежди. Под тях, хлътнали дълбоко в орбитите си, искряха дивите му пъргави очи.

Хвърляше грабливи погледи във всички посоки — назад, напред и наоколо. Поп Янарос познаваше добре тази част от планината — пуста, само скали и ситни камъни. Нито едно зелено дърво, нито едно стадо на паша, никакви села, никакви хора. Единствено туфи с остролиста мащерка и пирен, които с идването на април бяха набрали смелост да покарат дребни измъчени цветчета. Високо във въздуха — гарвани, над тях — ястреби, над тях — изгладнели орли. А най-високо, над орлите — Бог.

— Клета Гърцийо! — прошепна поп Янарос, поклащайки костеливата си, обрулена от слънцето и дъждовете глава. — Цялата си в камъни, пустош и глад, цялата си в кръв!

Сега вече погледът му започна да се мести по-бавно и по-състрадателно, от склон на склон, от възвишение на възвишение, галейки нежно, с цялата си обич и гордост, гръбнака на Гърция. А тя, сякаш усетила тая сърдечна ласка, се съживяваше под любовния му поглед и настръхваше от блаженство.

Поп Янарос подпря брада на дебелата си тояга и се отдаде на спомените. Сърцето му набъбна, стана му тясно и зарита старческата гръд, сякаш искаше да избяга. „Къде искаш да отидеш? — говореше му старият боец, като да беше любимата му яребичка, която беше затворил в клетка, за да се радва на песента й. — Къде искаш да отидеш, глупаво сърце? Добре ти е тук, кротувай.“

Но спомените нахлуваха и сърцето се мъчеше да разбие клетката. Не беше отдавна времето, когато същата тая планина се беше напълнила с войници и евзони^[26]. Какъв юруш, какви викове, каква радост, какъв божествен възторг! Как човешката душа беше надвила и стъпкала в нозете си смъртта! А Богородица — но вече не онази печална майка в черни дрехи — също беше мобилизирана. С епирски забун от дебела вълна, с теменужени селски чорапи, с висока вълнена военна шапка — корона върху разплетените й посивели коси — тя предвождаше ромейското войнство и надаваше бойни викове, загледана право на север, към Агии Саранда и Авлонас^[27]! Нощем и денем, в сънищата на бойците, в студ и пек, тя тичаше, викаше, прескачаше планини, пренасяше на гърба си оръдия, раздаваше на войниците клисав хляб, наливаше им живителна вода от една голяма непресъхваща стомна. А един следобед, преди да е свършила битката, поп Янарос я видя с очите си как носи на ръце един ранен войник. Снарядите се сипеха край нея като дъжд, а тя прескачаше фронтовите постове, надвесваше се нежно над раненото момче и се усмихваше.

В друг един ден, посред пладне, поп Янарос видя първия юнак на Гърция — свети Георги. Възседнал белия си кон, той препускаше, косите му се развяваха на вятъра, а зад него седеше и го черпеше с кафе от златно джезве една смугла девойка с големи очи — Гърция. Русият конник тъкмо беше убил чудовищния звяр, от копието му все още капеше черна кръв, а той беше грабнал на коня си безсмъртната царска дъщеря и я отвеждаше право на север, в Агии Саранда и Авлонас.

Цялата видима и невидима Гърция се беше възкачила помирена по същите тия епирски чукари. Душа и тяло бяха станали едно и изтласкваха коварния нашественик, и освобождаваха свещената земя. От чудо на чудо и от възвишение на възвишение. А пък сега…

Утробата на поп Янарос се сгърчи от болка. Внезапно той видя Гърция като измъчена светиня, която стоеше пред него на лунната светлина, безмълвна и ранена.

— Клета Гърцийо! — извика. — Ти цялата си слава и глад! Цялата, от глава до пети, си една душа. Няма да позволим да те погубят, майко!

Тръсна глава, стисна тоягата и я тупна силно в земята, сякаш полагаше клетва. Отново обходи с поглед плешивите върхове, които бяха попили толкова много кръв, видя скалите и пропастите и се изпълни с благоговение.

— Бог се е родил тук — прошепна, — Богът на Гърция, нашият Бог, с фустанелите, дизлиците и цървулите — тук, в тази дива планина. От тия окървавени камъни е направен нашият Вседържител. Всеки народ си има своя Бог, ето този е нашият, такъв сме го направили, камък от нашия камък, кръв от нашата кръв. Измъчен, с хиляди рани, инатлив като нас и безсмъртен.

Наведе се и вдигна от земята едно черно камъче, опръскано с все още свежа кръв. Целуна го и го положи като свещена нафора в процепа на една скала, за да не бъде настъпено от някого.

Усети присъствието на Невидимия, твърд като скала, благоуханен като мащерка. Необитаемите планински възвишения се изпълниха с Бог и сърцето на поп Янарос изцвили. Не беше сам на тоя свят, целокупният Бог беше с него. Внезапно усети неземно всемогъщество в сърцето и дланите си, втурна се напред и камъните отново започнаха да се търкалят под стоманените му обуща.

Изкачваше се и ноздрите му потръпваха, сякаш беше жребец. В предишните години, когато настъпеше утрешният свят ден, Велика събота, какво ухание се разнасяше из селата! Фурните бяха запалени, прясно измитите прагове блестяха, стопанките шетаха припряно, прегърнали панерите с козунаците и червените яйца! Какво ликуване наставаше, как се разхубавяваха и засияваха селяните! През цялата година лицата им бяха като на вълци, като на свине, а в този ден се облагородяваха. Христос възкръсваше в сърцата на селяните и те се превръщаха в хора. В полунощ поп Янарос приключваше набързо с възкресението в Кастелос и веднага потегляше със златоткания епитрахил под мишница, прелиташе през хълмовете и пристигаше преди зазоряване в Халикас, възкресяваше и там Христос, пак тръгваше, пак летеше и с първите слънчеви лъчи пристигаше, задъхан и плувнал в пот, в Прастова! Малката църквица блестеше, обляна в светлина, зографисаните по стените аскети се смееха. Христос очакваше поп Янарос и поп Янарос се навеждаше, покланяше му се, вдигаше го от гроба и го поемаше в обятията си, лека-полека, с нежност и болка, сякаш е мъртвият му син. Четеше му свещените заклинания, за да го изведе от Ада, разтваряше тежкото сребърно евангелие, качваше се на подиума в църковния двор и произнасяше с удебелен глас: „В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано, докле беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба“^[28]. И изведнъж от всички гърди изригваше вик: „Христос воскресе!“. Свещите пламваха, обилие от светлина, искрящи мустаци, очи, устни, плитки. Хората се прегръщаха и се целуваха. А поп Янарос — изпускащ пара, изтощен и щастлив — сгъваше епитрахила, запретваше ръкави и се втурваше заедно със слънцето обратно към Кастелос!

Внезапно краката му натежаха, почувства умора. Беше стигнал до изоставената църква на свети Йоан Предтеча по средата на склона. Погледна към руините и устата му се напълни с отрова. Преди няколко дни тук се беше завързала битка, червени и черни се бяха сблъскали, за да си извадят очите. Върху църквицата бяха паднали бомби, червени и черни. Покривът беше рухнал, стените бяха зейнали, старите византийски икони бяха увиснали във въздуха.

Попът прескочи каменните купчини и повалените греди и влезе в църквата. Свали шапка и се поклони на въздуха. Христос и Дева Мария, които бяха изписани в цял ръст върху олтарната ниша, сега се бяха посипали като цветни късчета и вар върху светата трапеза. Права беше останала само една стена, върху която беше изобразен Предтечата с костеливия жълтеникав врат, със засуканата брада, с овчата кожа и тънките пищяли. Но една бомба беше улучила дивия пророк и през отворения му корем се виждаха вътрешностите му — вар, камъни и пръст. Един лек полъх на вятъра или един ситен дъждец щяха да бъдат достатъчни, за да рухне и тази стена. И тогава щяха да продължат да стърчат само краищата на пророческите нозе в основата на стената и едно парче от река Йордан. Два скромни дървени канделабъра все още димяха, но старият позлатен иконостас с изкусно издълбаната лозница се беше превърнал в пепел.

Поп Янарос се вторачи в изкормения Предтеча и умът му се разбуни:

— Да се махам оттук, да се махам, преди да съм изрекъл нещо богохулно. Не издържам повече. Ти си всемогъщ и издържаш, Господи, но аз не издържам!

Докато богохулната мисъл пърхаше върху езика му, той се обърна поривисто, прескочи камъните и гредите и изхвърча навън. Заобиколи храма и се спря до северната стена, която все още стърчеше права. Едри петна от кръв можеха да се различат отгоре й. Отиде по-наблизо: кръв, косми от женски плитки и тук-там размазани мозъци. Очите на поп Янарос се просълзиха. Избърса ги с тежките си длани и сподави плача си, но не можеше да откъсне очи от стената.

Само преди два дни той беше изповядал жените в тази запустяла църквица и им беше дал последно причастие. Тогава сърцето му за миг се побоя и той понечи да избяга. Но се засрами и остана да види смъртта им. Бяха седем жени: три възрастни и четири девойки. Някакъв калугер от Света гора ги бил издал, че помагат на партизаните. Една нощ ги спипал, докато се качвали в планината, помъкнали торби със сирене, хляб, дебели чорапи и вълнени фланели, които били изплели за партизаните в потайните зимни нощи.

Изправиха ги пред стената и седем пушки се надигнаха насреща им. Начело на екзекуторите беше сержант Митрос, благият добросърдечен румелиец — кротък, безхитростен чревоугодник. В мислите си той постоянно се намираше при женичката си и невръстния си син, в едно далечно селце близо до Карпениси. Но онзи ден устните му се бяха изкълчили, очите му бяха кървясали. Бяха му наредили да убие седемте жени и умът му се беше помрачил. Сърцето му сякаш се противеше, а той надаваше свирепи викове, за да го заглуши.

Обърна се към строените пред стената жени и извика. Поп Янарос се втрещи: това не беше гласът на сержанта. Сякаш някакво прадревно космато чудовище се беше събудило и изревало от благата румелийска гръд.

— Мръсни болшевички, свършено е с вас! Хайде, по-бързо! Имате ли нещо да казвате?

— Нищо! Нищо! Нищо! — отговориха трите старици.

Четвъртата, осемнайсетгодишната Хрисула, учителката от Прастова, вдигна глава. Косите й се разляха върху голите, разкървавени от камшика рамене.

— Аз имам да казвам нещо.

— Говори, курво!

— Да живее Гърция!

В същия миг и седемте запяха: „Родена от костите…“.

Но не успяха да довършат химна.

— Огън! — изрева сержантът.

Във въздуха се разлетяха мозъци и кърви и полепнаха по стената.

Поп Янарос се прекръсти, приближи се и се поклони пред пихтиестите останки.

— Не питам кой е крив и кой е прав — промърмори той. — Не мога да преценя, стар съм вече. Но отвътре сърцето ми вика, че някой ден може да построят нова църква върху руините на Предтечата и тя ще бъде посветена на седемте жени Предтечи.

За миг постоя умислен. После се наведе, взе един въглен и влезе в църквата.

— Ще напиша имената им върху стената — каза.

Върху оцелялата варосана стена редом с Предтечата написа със замах и широки главни букви: ПЕЛАГИЯ, ФРОСО, АРЕТИ, ХРИСУЛА, КАТЕРИНА, МАРТА, ДЕСПИНЬО.

— Какво клепаш по стената, отче? Некролог ли?

Попът подскочи и се изтръгна от святото си общение със седемте Предтечи. Обърна се. Пред него стоеше снажна жена с извити вежди, облечена като калугерка, с руси коси, които се подаваха гъсти и къдрави от черната й кадифена шапчица. На лунната светлина очите й просветваха със сини, зелени и жълти отблясъци, като на тигрица. Поп Янарос сбърчи вежди, разпозна я:

— Какво търсиш тук, госпожо капитанша? Накъде си се запътила?

— Към планината. Не си ли чул, отче? Разнасям писмата и съобщенията на другарите.

Пристъпи по-близо до него. Гласът й прозвуча насмешливо:

— Ще ме благословиш ли, отче?

Попът вдигна и свали поривисто ръката си, порейки въздуха с възмущение.

— Благославям и проклинам всички ви, и отдясно, и отляво! Защо заряза къщата и мъжа си, безсрамна жено? Кой демон ти завъртя главата?

Жената се разсмя.

— Твоя милост го нарича демон, аз го наричам свобода.

— Свободата, която е лишена от добродетел и доброта, е от дявола. Свобода ли е да зарежеш мъжа си, да палиш села и да убиваш хора? Нищо не разбирам.

— Остарял си, поп Янарос, остарял си! Светът се развива и те е надминал, затова не разбираш. Нямам време за приказки, чака ме работа, отче. Остани си със здраве!

Хихикайки, жената пое по нагорнището и запрескача скалите. За миг поспря, свали си шапката и забърса потта си. Косите й се разпиляха по раменете.

— Хей, поп Янарос, отстъпи назад, дошъл е нашият ред! — извика тя и продължи по пътя си.

Поп Янарос я гледаше как се катери към върха, подскачайки леко от скала на скала, докато се изгуби от погледа му. Беше се унесъл. „Каква сила, какъв хъс, каква младост! — прошепна той. — Къде съм седнал да искам добродетел и почтеност от такова тяло! Нека първо да й секне дъхът, да изяде света, да се пресити и устата й да се напълни с пръст. И най-накрая от руините ще излязат добродетелта и добротата.“ Спомни си как миналата година тази жена беше дошла при съпруга си в Кастелос. Каква радост, какви целувки пред цялото село, което беше излязло да я посрещне! Как я вдигна на ръце капитанът, как дивите му очи омекнаха и се наляха със сълзи! Минаха два месеца, минаха три. Докато една вечер, завръщайки се от битка, капитанът завари къщата празна. Жена му беше забягнала в планината при партизаните. Била се нагледала на кръв, убийства и неправда, не издържала повече. Оставила на масата бележка: „Тръгвам си. Не мога повече да живея с теб“. И отдолу: „Недей да убиваш повече невинни и невъоръжени хора, за да си отмъщаваш. Остани си мъж“.

Капитанът четеше и препрочиташе бележката. Не издаваше нито звук, само хапеше устни и трепереше. Беше нощ, тръгна към външната порта, за да излезе навън, но се спъна, падна и се удари в прага. Не усети никаква болка. Вместо да се изправи на крака, той седна, облегна се на зида и запали цигара. Януари месец, лют студ, дворът беше покрит със сняг, но тялото на капитана излъчваше искри. Не мислеше за нищо, палеше и хвърляше цигара след цигара, отметнал глава назад и вперил празен поглед в небето. Когато дойде на другата сутрин, сержант Митрос го завари да спи облегнат на портата, с провиснали от мустаците дебели ледени висулки.

Капитанът отвори очи, но не каза нищо. Изправи се, блъсна сержанта, който беше протегнал ръце да му помогне, и тръгна към църквата. Залости вратата след себе си и запали свещ. Сержантът, който се боеше да не посегне на живота си, го беше последвал и го наблюдаваше през ключалката. Капитанът постави свещта в канделабъра пред иконата на Богородица и дълго време я наблюдаваше, докато очите му се наляха със сълзи. Тогава се наведе към нея, духна и я угаси. „Вече нямам жена, Богородице! — извика. — Тя беше запалена свещичка, която изгоря.“ От онзи ден насетне устата му се залости, лицето му помръкна, душата му се напълни с жлъчка, очите му кървясаха. Остана му само една надежда — смъртта. В битките се втурваше на първата бойна линия, без прикритие и изправен, но постоянно се завръщаше в Кастелос — жив и отчаян.

Когато капитаншата се изгуби от погледа му, поп Янарос протегна ръце към небето.

— Нека Бог простре десницата си над добри и лоши, праведни и неправедни. Хора сме ние, серсеми и нещастници, нека Бог си затвори очите. Не знаем какво се случва с нас. Малко ли пъти Сатаната е приемал Божия лик, за да ни заблуди? Очите ни са от пръст и сълзи, от глина са, как биха могли да различат? Вземи гъбата си, Господи, вземи гъбата си и трий!

При тези думи изпита облекчение, все едно беше връчил гъбата на Бог, а той беше започнал да заличава греховете на хората.

Обърна се към седемте имена, които беше написал с въглена върху стената, прекръсти се и отново пое по нагорнището. Вече наближаваше връх Еторахи. Огньовете, които горяха в партизанските свърталища, все повече се уголемяваха, все по-отчетливо се долавяха гласове и смях. Луната се беше хързулнала от върха на небето и вече се спускаше надолу.

Гласовете от партизанския лагер долитаха все по-диви. Поп Янарос започна да различава сенки, които сновяха бързо край огньовете, сякаш танцуваха. Старческото сърце отново се разтревожи, замята се и взе да се пита: трябваше или не трябваше, правилно ли беше решението, което беше взел, и водеше ли към спасение? Бог му беше позволил да избере свободно и той беше избрал. Когато избираше, беше сигурен, че това е правилният път. Но сега, когато беше близо до целта си, коленете му се подкосиха. Нови гласове се надигнаха в утробата му: „Ще те измамят, опичай си ума, поп Янарос, ще те измамят. Как можеш да имаш доверие на хора, които не вярват в Бога?“.

По камъните се чу трополене и поп Янарос се обърна. Измежду скалите беше изникнал един пастир с диво, загоряло от слънцето лице и гега в ръка, който го гледаше. Очите му приличаха на малки подвижни мъниста, хищни и страхливи като на диво зверче. Носеше къс ямурлук от козя кожа и кръгъл черен калпак, омазнен и с проскубан пискюл. Кривите му пищяли бяха увити в сини износени калцуни. Поп Янарос го разпозна.

— Море, Димос, какво дириш тук? — попита със свъсени вежди. — Накъде си се запътил?

Димос го гледаше с хитрите си селски очи, без да отговаря.

— Кажи, бре! Защо си зарязал селото и си тръгнал по баирите?

Пастирът най-после отвори уста:

— Кое село? Няма вече село! То не бяха черни кепета и аероплани, то не бяха мародери! Направиха го на пух и прах! Няколко стопани все още обикалят развалините и си търсят къщите. Какви ти къщи? Забиват колчета, опъват въжета: тук беше моята къща, викат. Не, по-натам беше, викат съседите. И тия, които са останали живи, хващат се за гушите и се избиват, отиват и те по дяволите. Тури му пепел, отче, свършено е с ромейския род.

— Я да мълчиш! — изръмжа попът и вдигна тоягата си. — Свършено било с ромейския род! И кой го казва, моля ви се! Мътните те взели дано!

Овчарят се почеса по острата чакаловидна глава и замълча. Но очите му проблясваха хитро и гледаха косо и дебнещо към поп Янарос и тоягата му.

— Хайде, Димос, прибирай се да си вършиш работата — каза попът, смекчавайки тона си. — Не се замесвай нито с десните, нито с левите. Не ставай роб на никого, Господ те е създал със свободна душа. Връщай се при козите.

— Какви кози бе, отче? Ти добре ли си? Светът върви от развала на провала, още ли не си получил хабера? За какви кози ми бълнуваш? Половината ги задигнаха червените, защото били гладни. Другата половина ги задигнаха черните, защото и те били гладни. И ей на̀, остана ми само гегата. И ето ме и мен в планината.

Животът на Димос се беше променил само за няколко дни. Загуби стадото си, олекна му, умът му се избистри. Нямаше какво повече да загуби и стана юнак.

— При партизаните ли? Какъв дявол те е яхнал бре, Димос? Да не искаш да убиваш?

— Да, искам.

— Защо, бре?

— Планинският капитан ще ми каже.

— Аз също съм капитан и ти казвам. Недей да убиваш!

— И защо? За да убият мен ли? Заколи ме, аго, да стана светец? Ножът е опрял до кокала: или ти ще убиваш, или те ще убият теб. По-добре майка на убиец, отколкото майка на убит.

— И защо избра партизаните? Тях също ги убиват.

— Отивам при бедните и онеправданите. Аз също съм беден и онеправдан.

— Кога се отрака толкова бре, Димос? Кой ти размъти мозъка? Довчера беше козел и вместо да говориш, блееше.

— Вече започвам да говоря, отче. Какво си мислиш ти? Че цял живот ще блеем?

Направи крачка назад, преметна ямурлука по юнашки през дясното си рамо и отново изгледа насмешливо попа. Едни неуместни думи напираха в устата му: да ги изрече ли, или не? Беше го страх, но не се сдържа.

— За твое добро ти го казвам, отче — рече той с глас, който действително напомняше блеенето на козел. — Хвани се и ти на хорото и играй доброволно. Ако ли не, ще ме прощаваш, попе, ама ще те накарат да играеш като мечка по тяхната свирка.

Отскочи, за да избегне тоягата на попа, и отново потъна сред чукарите.

Поп Янарос стоеше втрещен и с отворена уста. Изведнъж му кипна, разтвори длан и направи ругателен жест към собственото си лице:

— Дотук я докара, клети поп Янарос! Да ти дават акъл чобаните! — рече той и отново пое по нагорнището, приведен и с подкосени колене.

Изкачваше се, изкачваше се и вече не мислеше за нищо. Много мъки му се бяха насъбрали през изминалия ден. Беше просто човек, умори се.

Наостри слух. Изведнъж сякаш чу гласа на сина си и се стресна. „Ей сега ще го видя — помисли си настръхнал. — Ей сега ще изникне пред очите ми едър, рошав, с грамадните си ръчища, с присмехулната си и пълна с ругатни уста. Как можа да се роди от плътта ми подобен демон, Господи? Какво е тайното послание, което си му поверил? Решавам да го прокълна, но ме е страх. Решавам да му дам благословията си, но ме е страх. Що за звяр е това? Домът на майка му и баща му преди години му стана тесен. Една нощ отвори вратата и избяга. Обиколи света, забърка се с жени, потъна до гуша в грехове. Забърка се с идеи, отрече се от Бог, отрече се от родината, отрече се и от бащиното си име. Смени си името и ето го сега — капитан Дракос на връх Еторахи, с огън и меч! А аз съм тръгнал — смили се над мене, Господи — да му предам доброволно селото, душата, живота и честта на народа си.“

Въздъхна. Отново усети, че сърцето му се мята и иска да избяга. Трудно, много трудно му изглеждаше в оня момент да си човешко същество и Бог да те изхвърля от пазвите си, тъй както старият орел изритва невръстните орлета от гнездото си — лети, ако можеш, или си мъртъв! Орлето вика: „Татко, крилата ми още не са укрепнали. Имай търпение, защо не почакаш малко?“ — „Не се дръж за мене, освободи се, ти си свободен!“, отвръща орелът и го запокитва в бездната.

— Да, Господи, упреквам те! Защо си ми връчил нож с две остриета, Господи? Защо си ме създал свободен, но за сметка на това си стоварил такова бреме върху плещите ми? Колко радостен и облекчен щях да се чувствам, ако можех да изпълнявам твоите заповеди: прави това, не прави онова! Ако знаех каква е волята ти и можех да живея, да действам и да желая на сигурна основа! Но не! Навсякъде хаос, а аз, твоят червей, съм длъжен да внасям порядък в хаоса!