Никос Казандзакис
Братоубийците (8)

VIII

Дойде и Велики петък. Няколко селяни стояха в църковния двор и се препираха: тъкачът Стелянос с ухапаното ухо, ковачът Андреас с дебелите изпоцапани ръчища, телалинът Кирякос с дългата мазна коса и селският бръснар Панагос, бос, опечален, с черна риза. По средата стоеше бай Мандрас, всеизвестният селски чорбаджия, мършав, с малки лукави очета, циция и сиромашки изедник.

Хадзис, най-възрастният от селските старейшини, седеше на перваза до портата и се припичаше на слънцето. Ставите му бяха подути като тъпани и той пъшкаше от болка. Беше се довлякъл до църквата, за да вземе от гроба Христов шепа миртови листа и розмарин, които щеше да запали с тамян, когато го налегнат болките. Нали така бяха правили и прадедите му: опушвали се с късметлийските треви и ревматизмът им минавал. Каква полза от проклетите доктори — сатанинско творение са те. Късметлийските треви са къде-къде по-сигурни и по-изгодни.

Голям хитрец беше тоя Хадзис. На младини не го свъртало на едно място. Много свят бил изръшкал той: ходил чак до Атина, че и по-далече — до Бейрут, че и още по-далече — до река Йордан, в чиито свещени води се потопил, за да излезе от тях хаджия. „Полезно нещо е — казвал си той, — да станеш хаджия. Хората те почитат повече, а ти по-лесно ги въртиш на пръста си.“ И наистина, щом излязъл от водите на Йордан, Бог му пратил просветление и го споходила велика идея. За да изкарва хляба си, до оня момент той работел ту като хамалин, ту като ваксаджия, ту като контрабандист. Мъчел се, рискувал, едвам свързвал двата края. Но след като станал хаджия и умът му се просветлил, събрал всичките си пари, купил чували, няколко разтега въже и малко дървени пръти и тръгнал да обикаля селата и градовете на Анатолия. Където спирал, стъкмявал шатра от чувалите и прътите, опъвал едно бяло платно, на което пишело с големи букви „Мистериите на брака“, заставал отпред, слагал два пръста в устата си и изсвирвал. Щом се съберели хора, лукавият Хадзис се прекръствал, качвал се на една табуретка и започвал да вика: „Дами и господа, в тая шатра ще видите мистериите на брака, страшните мистерии на брака. Давате един франк и влизате. Че колко е един франк? Срещу един кирлив франк вие ще видите страшните и ужасни мистерии на брака и ще ви настръхне кожата. А ако не ви настръхне кожата, давам ви честната си дума — хаджия съм аз, богобоязлив човек — че парите ви ще бъдат върнати. Хей, хей, един по един, не се блъскайте, всички ще влязат!“.

Никой не помръдвал, Хадзис пак изсвирвал и започвал отново рецитацията си. Накрая винаги се намирал някой, в повечето случаи неженен, който си бръквал в джоба и изваждал франк, за да види брачните мистерии. Хадзис повдигал чувала и го въвеждал в шатрата. Оглеждал се човекът, търкал си очите, но не виждал нищо. Тогава Хадзис го хващал под ръка и му казвал с меден глас: „Виждаш ли нещо, приятелю? Нищо не виждаш, нали? Недей да протягаш напразно врат, няма да видиш нищо. Моля те обаче, като излезеш оттук, не казвай на никого нищо, че ще те вземат за глупак. Ще им кажеш, че си видял многобройни и страшни мистерии и че от тук насетне животът ти няма повече да бъде същият. Че вече знаеш какво ще рече жена, какво ще рече брак и какво ще рече свят… Така ще им кажеш, за да ги изиграеш и да не те задяват. Разбра ли? Хайде сега, върви си, за да влязат и другите“.

След като направил парици от тая работа, Хадзис се върнал в родното си село със златна верижка върху елека и станал старейшина. Сега обаче вече беше старец. Остаря клетникът, оглуша, окьоравя, зъбите му окапаха, умът му се размъти. И ето ти го седнал в двора на църквата, лигите му текат, а той разтрива подутите си колене.

Останалите селяни стояха между гробовете и се препираха. Разговорът беше тръгнал от вчерашното нощно бдение с Дванайсетте евангелия. Старият Мандрас не можеше да разбере защо, видите ли, Христос е надигнал глава срещу юдейския закон, след като тоя закон е бил предаден на Моисей от самия Бог в планината Синай. Андреас пък се чудеше защо, бидейки всемогъщ, Христос просто не е плеснал с ръце, та да дойдат ангелите с мечовете и да изличат евреите от лицето на Земята.

— Аз на негово място това щях да направя. Нали съм Бог? Тогава защо да бъда агне, като мога да бъда лъв? Ти как мислиш, Кирякос?

Кирякос, който от години имаше мерак да стане поп, се прокашля. Почеса се по главата и си помисли: „Длъжен съм да говоря и да просвещавам хората“. Той не беше съвсем необразован и в отсъствието на поп Янарос се осмеляваше да си казва мнението. И ето че започна да говори с дълбокия си напевен глас за Христос, който бил добър и беден човек с дълга коса и също като Кирякос искал да стане свещеник, за да проповядва словото на истината. Но богатите и силните го пъдели, ругаели го, пребивали го и днес, на Разпети петък, се готвели да го убият.

— Ето какво се случва с хората, които надигат глава — заключи старият Мандрас.

Кирякос се огледа и след като се увери, че поп Янарос го няма никакъв, се окопити. Преди няколко месеца той беше открил обяснение за поведението на Христос и нямаше право да пази истината за себе си — не бива да крием светилника под крината, дето се казва. И тъй, той се зае да просвещава селяните.

— Трябва да знаете, че за тогавашното общество Христос е бил онова, което наричаме неправилен глагол.

— Какво означава това? — попита бръснарят Панагос. — Кажи го с прости думи, даскале.

— Това означава, че всички хора край него — книжниците, фарисеите, Анна и Каяфа — са били правилни глаголи. Означава, че те са имали писани закони от времето на дедите си и са спазвали тия закони. Знаели са с точност кое е добро и кое е зло, кое е почтено и кое е непочтено. Имали са за ръководство онова, дето се нарича Десетте Божи заповеди. Който ги следвал, бил добре с обществото, който ги нарушавал, бил бунтовник и надигал глава срещу обществото. Като виждало, че основите му са разклатени, обществото се възмущавало и негодувало, грабвало неправилния глагол и му казвало: „Не искаш да се спрягаш правилно като всички нас, така ли? На̀ ти секира тогава!“.

— А, така ли било? — рече Стелянос и си разтърка ухото, което още го болеше. — Ами тогава кой е бил прав и кой — крив? Обърках се бре, Кирякос. Че може ли един човек да застане срещу всички? Все едно да получиш от родителите си някакъв свят обичай, пък твоя милост да стане и да каже: „Не ми харесва!“. Все едно да ми влезеш в къщата и да речеш: „Станът, на който тъчеш, не е читав!“, после да грабнеш една балтия и да го направиш на парчета. Да, ама тоя стан аз съм го получил от моите родители и моите дядовци. Те са ме научили да тъка на него и да си изкарвам хляба, обаче идва твоя милост и…

— Христос е бил правият! — сопна се ковачът Андреас. — Тъй ами! Абе, хора, ние да не сме неподвижна вода, че да седим и да жабунясваме? Светът се движи, той е живо нещо и расте. Едни дрехи е носил като бебе, други дрехи носи, като порасне голям. Захвърля пелените и лигавниците, обува панталони. Напуска майка си и баща си, построява си собствен дом. Какво си мислите вие? Пелените и лигавниците са хубаво нещо, ама те са за бебетата. Христос обаче пръв от хората е разбрал, че вече не е бебе. Вече не се е побирал в старите закони — в пелените и лигавниците, тъй да го речем. Нали ме разбирате?

— А ти разбираш ли се? — рече старейшината, който беше започнал да нервничи. — В коя школа ги научи тия небивалици, в ковачницата ли?

— По-спокойно, старейшино, с многото ти ниви — отвърна ковачът, чийто дъх се беше сгорещил, — по-спокойно! Желязото омеква от огъня. Ще омекнеш и ти, не бери грижа. Това го научих в школата на ковачницата, ако искаш да знаеш.

При тия думи Кирякос подскокна радостно.

— А огънят е Христос! — извика той.

— Така значи… — рече старият Мандрас, като изгледа ковача с помръкнали очи. — Добре разправят, че си болшевик…

Андреас се разсмя.

— Вече няма да разправят, че съм болшевик. Вече ще разправят, че съм неправилен глагол! Да е жив и здрав Кирякос, че ми отвори очите.

Седнал на перваза, старият Хадзис долавяше с окьоравелите си очи, че съселяните му мърдат гръкляните си и жестикулират, но не можеше да разбере какво имат да делят, та се карат. Напрягаше глухите си космати уши, но не успяваше да чуе. До мозъка му достигаше само някакво тракане, като от костенурки, които се борят и се блъскат с черупките си.

— Какво става тук бре, хора? — час по час питаше той и слюнките му се стичаха по брадата.

Млъкваше за малко и после пак питаше:

— Какво става тук бре, хора?

Но никой не му отговаряше.

Накрая на бръснаря Панагос му додея, приближи се до стареца и кресна в ухото му:

— Искат да ти разбият касата, бай Хадзис, да ти разбият касата! Чуваш ли? Искат да видят колко талера държиш в нея!

Ръцете и краката на стареца се вкамениха. Малко оставаше плътта му да се отлепи от костите.

— Кой това, бре? — изломоти той. — Кой? — И гръклянът му се напълни със слюнка.

— Бедните! — извика в ухото му бръснарят. — Бедните, гладните и босите!

Старейшината се изкиска. Дойде му сърце на място.

— Бедните ли? Да имат да вземат! Има Господ.

Бръснарят отново се наведе над ухото му.

— Да, ама бедните също си имат Господ. Разправят, че той бил гладен и бос, водел си тефтер и слагал червен кръст върху портите на богатите. Сложил бил червен кръст и на твоята порта, бай Хадзис!

Старецът пак се разтрепери. Понечи да каже нещо, но езикът му се оплете.

На Стелянос му дожаля и рече:

— Остави горкия човек на мира, че ще вземе да хвърли петалата.

Бай Мандрас обаче извика разярено:

— Хей, бръснарю неден, кой ви втълпява тия богохулни измишльотини? Даскалът ли? Има си хас пък да е самият поп Янарос с червената калимявка?

— Нито даскалът, нито поп Янарос, бай Мандрас — отвърна бръснарят и погледът му се смрачи. — Каза ми го едно тригодишно дете, дето умря от глад оня ден.

— Кое дете бе, будала?

— Моето дете.

Всички се смълчаха. Оня ден детето на Панагос действително беше умряло от глад. Панагос беше затворил бръснарницата си преди месеци, защото селяните вече не можеха да плащат за услугите му, та междувременно бяха обрасли с бради и коси.

И докато всички мълчаха засрамени, сякаш самите те бяха убили детето на бръснаря, ето че пристигна превъзбуден кираджията Матьос.

— Отиваме по дяволите, слава тебе, Господи! — възкликна радостно той, щом видя съселяните си. — Боеприпасите ни са свършили. Червените кепета са научили и всеки момент ще слязат тук да ни изгорят, да ни изколят и да ни избавят от мъките!

Казвайки това, той потриваше радостно ръце.

Клетият Матьос обичаше да си похапва, но нямаше какво да яде, обичаше да си попийва, но нямаше какво да пие, обичаше жените, но беше грозноват и беден и никоя жена не се обръщаше да го погледне. Беше сърдит на света и нямаше нищо против той да отиде по дяволите. Като не съм богат, нека никой да не бъде, като нямам какво да ям, нека никой да няма. Това ще рече Бог и справедливост.

Бай Мандрас побесня и вдигна тоягата си.

— Пепел ти на езика, голтако неден! Ако Господ слушаше гарваните, нямаше да е останал жив човек! — извика той и се нахвърли на Матьос.

Обаче ковачът го хвана за ръката.

— Земята е кръгла и се върти, бай Мандрас — каза той. — Недей да беснееш. Колелото се е завъртяло на обратно. Бедните ще станат богати, богатите ще станат бедни и всички, бедни и богати, ще минат под ножа. Не чу ли какво викаше завчера оня калугер, дето донесе Честния пояс, като минаваше покрай казармата. „Убивайте, чеда мои, убивайте, за да станете светци!“ — това викаше. Ще убиваме тогава!

— Той викаше да убивате червените, а не почтените стопани! — възрази старейшината.

Андреас се засмя.

— Не бери грижа, почтени стопанино, някой друг калугер сигурно обикаля сред партизаните и проповядва: „Убивайте, убивайте черните кепета, убивайте стопаните, за да станете светци!“. И ето че и те убиват. Прав е Матьос, дяволите са взели всички ни!

Матьос не можа да се сдържи:

— Хей, стопанино Мандрас, ще ти кажа една поговорка и недей да ми се сърдиш. От честната печалба половината я взима дяволът. Нечестната печалба я взима цялата заедно със стопанина! Няма да ти остане и бълха в пазвата, защото много скоро ще те вземе дяволът, дърт сиромашки изеднико!

Тъй рече Матьос и с един подскок се озова вън от църковния двор. Тоягата на старейшината се стовари върху зида и по земята се посипа вар.

В този момент поп Янарос надникна от килията си. Беше дочул препирнята на двора, но мисълта му беше заета със Страстите Христови и страстите човешки и не можеше да му намери края. Поглеждаше ту към Второто пришествие на великомъченика Арсений, ту към иконата на свети Константин Огнеходеца.

„Ех, защо не можеше човекът да стъпва по нажежени въглени и да танцува! Да крачи по тоя свят, без да се поддава на отчаяние, страх и богохулство!“

Гледаше иконата на Огнеходеца и колкото повече я гледаше, толкова повече в него укрепваше едно разсъждение: „Бог не е прохладна вода, не, не е прохладна вода, та да я изпиеш и да се освежиш. Той е огън, върху който трябва да вървиш. И не само да вървиш по него, ами и да танцуваш, а това е най-трудното! Успееш ли да затанцуваш, тогава огънят се превръща в прохладна вода. Но докато стигнеш дотам — каква борба, какви мъки, мили Боже!“.

Поп Янарос се изправи. Цяла сутрин беше украсявал гроба Христов с дивите цветя, които му бяха донесли от Прастова. Беше свалил Христос от кръста, беше го положил върху цветята, беше се навел да целуне окървавените му нозе, окървавените му ръце, ребрата му, от които се стичаше бяла и червена боя. „Имай търпение, чедо — каза му, — няма страшно, не се натъжавай. Ти си Бог и ще възкръснеш. Поспи си.“

Но сега, останал насаме със себе си, той отново усети, че се събуждат вътрешните му гласове, които питаха ли, питаха, без да получават отговор, и се изправи тревожно. Взе решение: „Ще ида в църквата. Имам големи грижи на главата, трябва да знам какво да правя. Селото ми е в опасност, душата ми е в опасност, трябва да получа отговор. Надясно или наляво — искам отговор! В името Божие — искам отговор!“.

Прекръсти се, прекрачи прага на килията си, бос и гологлав. Лицето му беше мрачно, от главата му се виеше пушек.

— Казанът е кипнал — промърмори тъкачът Стелянос, щом го видя. — Опичайте си акъла, хей!

Селяните отстъпиха, за да му направят път. Поп Янарос дори не се обърна да ги погледне. Очите му бяха вперени в Бог и заслепени от ярката му светлина, не виждаха нищо друго.

— Какво ново, отче? — одързости се да попита ковачът. — Ножът още ли не е опрял до кокала?

— Отивам да говоря с Бог. Разговори с хора не ща!

— Дано не ни вкараш в някоя беля, попе — каза бай Мандрас, гледайки го с омраза. — Очите ти са пълни с предателство.

— Очите ми са пълни с деца, които умират. Остави ме на мира.

— От никой друг не се боя в това село, освен от тебе, поп Янарос — рече старейшината.

— И аз се боя от тебе, бай Мандрас. Остави най-после настрана проклетия си интерес и помисли за селото.

— Селото и интересът ми са едно и също. Какви ги тъкмиш отново, поп Янарос? Слагаш в устата на Бог каквото ти е угодно, после се качваш на амвона и викаш: „Бог ми го каза!“. Бог ли го казва на теб, или ти го подшушваш на Бог, измамнико?

— Какво говорят? Какво говорят? Защо се карат? — изписука старият Хадзис, разтривайки болните си колене.

Но никой не му отговори. Всички бяха вперили очи в двамата селски първенци, които се обстрелваха с думи.

— Свещеникът е Божията уста върху Земята — каза поп Янарос и отмести от пътя си старейшината. — Не влизай в изкушение, дърти проклетнико! Достатъчно вдовици и сирачета тежат на съвестта ти!

Сиромашкият изедник отвори уста да каже нещо, но зад гърбовете им се разнесе цвилене. Обърнаха се и видяха капитана, който пришпорваше сивия си кон, устремен към тях. Той беше забелязал, че селяните са наобиколили попа, и настръхна като змия. „Нещо е намислил тоя предател“, помисли си и препусна разярен нататък, порейки въздуха с камшични удари.

— Българи, болшевики, предатели! — ревеше той, обръщайки коня си наляво и надясно. Устата на коня му се пенеше също като неговата. Всички се разпръснаха, само поп Янарос остана на прага на църквата.

— Ще те обеся с главата надолу, калимявкаджийо! Защо си събрал хората, какво им набиваш в главите?

— Жал ми е за тебе, господин капитан — отвърна със спокоен и суров глас поп Янарос. — Жал ми е за тебе. Сърцето ти е пълно с отрова и искаш да отровиш и народа. Но има Господ.

И сграбчи с поривисто движение юздата на коня. Капитанът се наведе и го изгледа. От очите му бликаше жлъч.

— Калимявакджия! — изрева отново той и вдигна камшика.

Лицето на попа се изпълни със състрадание и горчивина.

— Чедо мое, човек ли си все още? Помниш ли все още майка си? Мога ли да говоря с теб?

Капитанът се смути. Кръвта се оттече от лицето му. Затвори очи и всичко изчезна със скоростта на мълния. Само една бедна селска къщичка остана да тръпне във въздуха. На прага й седеше в очакване на сина си една усмихната сгърбушена старица, празнично облечена в дрехите, които беше носила като булка и които щеше да облече, преди да умре. С проблясването на мълнията капитанът ясно различи бръчките по лицето й, търпеливите й благи очи, повехналите й устни… Всичко това изчезна също толкова внезапно — прагът, къщата, старата майка. Капитанът отвори очи и видя пред себе си поп Янарос.

— Какво желаеш? — изсумтя той. — Не ти ли казах да не ме гледаш така? Махай се!

— Чедо мое, само ако можеше да ме изслушаш кротко и мирно… — каза поп Янарос, като гледаше капитана съчувствено, без да пуска юздата на коня.

— Казвай. Какво искаш?

— Сегашният момент е много важен. От него зависи целият ти живот. Сегашният момент ще покаже дали си мъж на място. Според сегашните ти постъпки ще те съдят децата и внуците ти, ще те съди Бог… Слушаш ли ме?

— Говори, говори, слушам те!

— Съдбата е предоставила в ръцете ти, тук, в Кастелос, огромна сила. Можеш да правиш каквото си поискаш. Можеш да отнемаш животи, можеш да даряваш животи, можеш да превърнеш селото в пепел. Можеш и да го спасиш от огъня и смъртта. Ти избираш. Избрал ли си вече?

— Не разбирам целта на въпроса ти.

— Целта ми е да стигна до сърцето ти, ако все още имаш сърце. Затова те и попитах дали си спомняш за майка си.

— Не ми напомняй за майка ми! — изкрещя капитанът, сякаш го бяха пронизали с нож. — Не искам да ми напомняш за майка ми!

— Слава Богу, все още имаш сърце, капитане — каза поп Янарос и лицето му засия. — Все още имаш сърце. Ела да поседнем двамата на църковния перваз и да забравим миналото — проклето да е! Да спасим селото — не ти ли е жал за него? В Кастелос ти държиш меча, а аз — словото. Слез от коня, чедо мое, и нека обединим тия две велики сили.

Така му говореше поп Янарос, нежно галеше изпотената гръд на коня и умолително гледаше капитана в очите.

— Хайде, ела, прекръсти се, вземи някакво решение…

Слънцето вече клонеше към залез, дивата планина беше станала теменужена, чу се воят на първите чакали. Ято сити гарвани прелетя безмълвно над църквата. От планината се спусна лек пронизващ ветрец.

— Не става дума само за Кастелос, синко — чу се отново гласът на поп Янарос. — Не става дума само за Кастелос, ами за цяла Гърция, за цялата земя… Христос е в опасност, вземи решение…

Капитанът не можеше да се сдържа повече.

— Млъкни! — изкрещя той. — Христос, Христос, Гърция!… — Слюнки и пяна хвърчаха от устата му. — Пак подхвана заклинанията, играчо божи! Говори направо: искаш да предам селото на партизаните, нали? Това ли искаш? Това ли искаш, предателю? На̀ ти, на̀!

Замахна бясно и камшикът раздра бузите и шията на поп Янарос. Капитанът изрева и заби окървавените си шпори в корема на коня.

— Чедо мое — извика поп Янарос с изцъклени очи, — чедо мое, все още не е късно! Отправил си се към пропастта! Спри! Ще се погубиш!

— Нека се погубя! — изрева капитанът, насочвайки коня към казармата. — Взех решение! Нека се погубя!

— Аз също взех решение! — извика поп Янарос и простря ръце към небето. — Господ ще избере!

Конникът беше изчезнал зад завоя на улицата, но все още се чуваше как жребецът с окървавения корем цвили от болка.

Без да помръдва, старецът гледаше потъмняващия въздух. Опипа с ръка бузата и шията си и едва сега усети болка. Ръката му плуваше в кръв.

— Вече не очаквам нищо от хората — промълви той. — Но защо са ми притрябвали хората, като имам Бог. Отивам да си поговоря с него.