Никос Казандзакис
Братоубийците (20)

XX

Развиделяваше се. Съпротивлявайки се на деня, зорницата бавно угасна в утринната светлина. Бегла и тъжна усмивка се разля върху пустите скали. Първият ястреб кацна на планинския връх и зачака слънцето да изгрее и да затопли крилата му.

Сред свежите розови лъчи на зората се чуваше възкресният звън на камбаната. Партизаните влязоха в селото и запяха. Химнът излиташе от рунтавите им гърди, сурваше се по склоновете и нагазваше в селото като същински капитан с бойни ботуши, патрондаш и засукани мустаци. Народът се втурна навън, църковните врати се отвориха, поп Янарос излезе през царските двери и се отправи към голямата сводеста порта на църковния двор, здраво прегърнал тежкото сребърно евангелие.

И ето че сред първите проблясъци на зората от тесните сокаци изникнаха партизаните с пушки на рамо. Вече не пееха, движеха се безшумно и се оглеждаха внимателно във всички посоки. Все още нямаха доверие на никого.

Селяните се изсипаха тревожно от църквата, те също нямаха доверие на никого. Видяха проблясващите пушки и искрящите в полуздрача очи и се уплашиха. Поглеждаха ту към попа, който вкара в селото тия въоръжени чудовища, ту към дивите планински гости, които все повече заливаха Кастелос и изпълваха църквата.

Партизаните и партизанките отстъпиха встрани, за да направят път на страшния двуметров капитан. Той вдигна юмрук за поздрав:

— Добре сме дошли!

— Благословен, който иде в Господнето име^[31]! — отвърна поп Янарос и протегна евангелието към капитана, за да му се поклони.

Но капитанът се обърна към народа, поглаждайки брадата си. Гласът му отекна под църковния купол:

— Добре съм ви заварил, селяни. Радвам се, че сте отворили очите си и сте прогледнали. Ние носим справедливост и ред. След справедливостта и реда ще дойде и свободата.

— А защо не преди тях? — попита поп Янарос, прикривайки смущението си. — А защо не преди тях, капитане?

— Справедливостта и редът са на първо място — повтори той и през косматото му лице премина пламък. — Първо трябва да въведем ред! Свободата е силно вино, поп Янарос, и може да помрачи ума. Не всички могат да я понесат. Ще трябва да направя избор.

„Господ да ни е на помощ…“ — прошепна старецът и хвърли бегъл изпитателен поглед към Христос в дясната част на иконостаса. Прехапа устни, за да се овладее.

— Великият съдник е Христос, да го оставим той да съди. На него се уповаваме.

Капитан Дракос се изсмя саркастично.

— Господ е свален от престола си, поп Янарос. Още ли не си научил новината? На Божия престол вече седи човекът. Досега отдавахме всичко праведно или неправедно на Бога, но отговорни за всичко добро или зло, което се случва, вече сме ние, хората. Създадохме си собствено правителство и поехме отговорността.

Поп Янарос изръмжа. Понечи да извика и да изрече анатема срещу богохулстващия мечок, но понеже се боеше да не пострадат хората му, той завърза сърцето си на възел и преглътна гнева си.

„Това са само думи, които им втълпяват — помисли си той. — Говорят така, за да ни плашат, но Господ работи вътре в тях, дори и да не го съзнават. Да проявим търпение.“

— Чеда мои, нека довършим тайнството, нека дадем и получим целувката на любовта. Тогава душата ти ще омекне, капитане.

Поп Янарос се зае със свещената церемония на Възкресението. Гласът му никога досега не беше звучал толкова възкресно, гърдите му никога досега не бяха се надигали така могъщо, сякаш Христос действително се криеше в тях, сякаш гърдите му бяха разломяващият се надгробен камък, който дава път на Христос да мине. Христос се беше сдобил със съвсем нов смисъл — сякаш човекът беше онзи, който е бил разпънат на кръст и умрял, а сега възкръсва, надавайки вик.

Поп Янарос отвори евангелието, притисна го в обятията си и излезе на двора. Подир него вървяха партизаните, а след тях и селяните с незапалени свещи в ръце. Поп Янарос се качи върху перваза и изду жилите на шията си, за да произнесе свещения възкресен текст. И както беше облечен в коприна и наметнат със златния си епитрахил, както издуваше гърди и протягаше врат, той приличаше на златен петел, излязъл на двора, за да възвести изгрева на слънцето.

Всички протягаха свещите си, готови да се втурнат и да ги запалят от пасхалната лампада на поп Янарос. Той простря длан върху отвореното евангелие, без да го поглежда, защото го знаеше наизуст, и гласът му прокънтя тържествено сред утринния пролетен въздух: „В първия ден на седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано…“.

Капитанът се изкашля. Поп Янарос му хвърли бегъл поглед и се уплаши: стоеше непоклатим в средата на двора, заобиколен от бойците си, а върху бронзовото му лице се беше разляла триумфална усмивка. „Бог да ни е на помощ!“, прошепна поп Янарос, напрегна всичките си сили и от издутите му гърди се разнесе горестно и застрашително възкресният тропар: „Христос воскресе из мертвих…“.

Народът се втурна да запали свещите си от пасхалната лампада на поп Янарос. Капитанът се обърна към бойците си, снижи глас и им даде някакво нареждане. Десетина от тях грабнаха пушките си и бързо се насочиха към дворната порта. Предусещайки някакво зло, хората изтръпнаха и понечиха да си тръгнат, но поп Янарос вдигна ръка.

— Не си тръгвайте — каза, — ще говоря.

Хората се спряха тревожно, дъхът на партизаните ги задушаваше. Капитанът се обърна към поп Янарос:

— Бъди пестелив на думи, дядо попе — каза. — Чака ни работа.

Застанал върху каменния перваз, поп Янарос разтвори широко обятия и се обърна във всички посоки, сякаш искаше да прегърне събраните в двора хора, партизаните и целия Кастелос, и цяла Гърция.

Гласът избликваше от гърдите му като ликуваща вода.

— Чеда мои, от четиресет години възкресявам Христос и никога досега не съм усещал Възкресението по-радостно, по-всетелесно и по-вседушевно. Защото сега за първи път разбирам, че Христос, Гърция и човешката душа са едно. И когато казваме „Христос възкръсна“, това ще рече „възкръсна Гърция, възкръсна човешката душа“. Довчера в тая планина братята все още се избиваха помежду си и скалите се огласяха от човешки вой и проклятия. А погледнете какво е сега: червени и черни са побратимени и слушат заедно възгласа „Христос воскресе“! Ето това е Възкресение, ето това е любов, ето това очаквам от толкова години и най-после се случи — да се слави името на Всевишния! Капитане, всички са вперили погледи в тебе и очакват словото ти. Кажи няколко добри думи в тоя тържествен час!

Капитанът вдигна ръка:

— Тръгвайте си, прибирайте се по домовете си!

— Това ли са добрите ти думи, капитане? — изръмжа поп Янарос и от устата му изхвърчаха искри. — Така ли се възкресява Христос? Това ли се нарича помирение?

— Да, това. Вече казах: на първо място са редът и справедливостта. Тук има врагове на Идеята. Изпратих да ги доведат. Аз и хората ми ще останем тук, на двора, и ще ги подложим на съд.

Хората се втурнаха в безпорядък към външната порта. Дворът се изпразни.

— Аз ще остана тук, капитане — рече поп Янарос, сгъвайки епитрахила си с разтреперани от гняв ръце.

Капитан Дракос повдигна рамене.

— Остани тук, за да им дадеш последно причастие — каза той през смях.

Поп Янарос кипна. Гласът му прозвуча сурово и дрезгаво:

— Капитан Дракос, с тебе сключихме споразумение. Аз удържах на думата си и ти предадох селото. Сега е твой ред и ти да удържиш на своята. В тоя момент ти си мой длъжник. Оставам тук, за да си получа дължимото.

При тези думи помощник-командирът Лукас загуби търпение и го хвана за рамото:

— Какво си въобразяваш, дядо попе? Как си позволяваш да разговаряш с партизаните като равен с равни? Кой стои зад гърба ти, та ни говориш с такова самочувствие?

— Зад гърба ми стои Бог, юначето ми — отвърна старецът. — Зад гърба ми стои Бог и затова говоря с такова самочувствие. Бог е пред мен, вляво и вдясно от мен. Отвсякъде съм обкръжен от Бог и вашите пушки, саби и заплахи не ме докосват.

При тези думи той седна в края на каменния перваз, съвсем самичък.

Докато водеха този разговор, отвън долетяха звуци от стъпки по калдъръма, стонове и проклятия. След малко през външната порта нахлу човешка маса. Най-отпред вървеше старият Мандрас — мършав и изпъчен, с дълга изпружена шия, щъркообразен — а подир него крачеха тримата му синове и още четирима родственици. След тях пристъпваха тримата селски първенци — бай Тасос, Стаматис и Хадзис, пребледнели и разплакани, с разпасани пояси и увиснали устни. Подир тях се влачеше, накуцвайки, сержант Митрос. Партизаните го бяха осакатили, понеже беше оказал съпротива, и сега той едва влачеше краката си, поддържан от очилатия Ньоньос. Отзад вървяха останалите войници, с раздрани телеса и без оръжие. Последен, потънал в кал и кърви, изникна капитанът. Беше се съпротивлявал, когато го плениха. От получените удари не можеше да се държи на краката си и беше подкрепян от двама партизани. Щом влезе в двора, рухна на земята.

Като го видя, капитан Дракос подскочи. Приближи се до него, изпъна врат и го огледа. Светлината вече беше заляла кубето на църквата и лека-полека се спускаше към двора. Лицата на хората лъснаха. Сред партизанското множество се освети и лицето на капитаншата, бледа и черноока, със стиснати устни и оголена шия.

Приведеният Дракос се взираше ненаситно в капитана. Известно време остана безмълвен, после отвори уста:

— Ти ли си това, господин капитан? Как я докара дотук?

Обърна се към хората си и им нареди:

— Развържете го, отрежете въжетата! Вдигнете го прав! Кога остаря и се стопи така, капитане? Кога побеля косата ти?

Капитанът мълчеше, дъвчейки яростно мустака си. Между веждите му бликаше струйка кръв. Един куршум се беше забил в дясната му подбедрица и навярно беше счупил костта му. Причиняваше му болка, но той стискаше зъби, за да не вика. „Няма да викам — мислеше. — Няма да се посрамя, ще загина с вдигната глава. Господи, не допускай да се унижа!“

За първи път в живота му мислите му бяха осенени от Бог. До този момент честта, родината, отмъщението и омразата бяха заслепявали душата му. И ето че точно сега, на ръба на абсолютното отчаяние, Бог беше тук като вечен и непоклатим покой и сигурност. Капитанът отдавна не беше се усмихвал с усещане за вътрешно умиротворение. Сега повдигна глава и се усмихна.

Дракос го гледаше с възхищение, съчувствие и ужас. Как този прославен мъж се беше стопил така, че костите му прозираха? Това ли беше мълчаливият левент с черните мустаци, чието име някога огласяваше албанските планини? „Колко жалко — мислеше си той, — колко жалко, че такива хора не са при нас! Би трябвало всички добродетели да бъдат в нашия лагер, а всички подлости и низости — при другите. Но и в нашите редици има много подлеци и негодници, и в техните — много герои. Бог сякаш е разбъркал картите си, за да ни кара да се чудим…“

— Помниш ли ме, господин капитан? — попита. — Огледай ме добре. Помниш ли ме?

Капитанът изтри кръвта от очите си и веднага извърна лице настрани, без да пророни дума.

— През Албанската война служех в твоята рота. Тогава имах друго име. Ти ме обичаше и ми викаше Корсаря. Изпращаше ме на всички опасни мисии. „Хайде, Корсарю — казваше, — стори отново чудото си!“ Когато в една от битките беше ранен в двата крака и всички те изоставиха, аз те мъкнах на раменете си пет часа, за да те пренеса до болницата. А ти ме беше прегърнал през врата и ми повтаряше: „На тебе дължа живота си… На тебе дължа живота си…“. И ето че проклетото колело се завъртя и сега се избиваме взаимно…

Коленете на капитана се огънаха и той отново се строполи на земята. Мълчеше.

— Защо застана на тяхна страна, капитане? — не спираше да говори Дракос с изпълнен с упрек глас. — Та ти си почтен, ти си герой, ти си грък! Не беше ли ти онзи, който в Албания проля кръвта си за свободата? Защо сега я предаваш? Защо воюваш срещу нея? Ела с нас, ще ти предоставя моите юнаци, ще се подчиня отново на заповедите ти, ще се нагърбя отново с най-трудните ангарии. Нека воюваме отново за свободата на народа си. Не ти ли е жал, че един такъв народ се погубва? Ела с нас!

Кръвта нахлу в бледите бузи на капитана. Понечи да извика: „Предател!“, но прехапа устни и не благоволи да отговори. Искаше да го убият и да се избави по-скоро от мъките си.

— Убий ме — промълви най-накрая. — Убий ме, за да се отърва.

След малко додаде:

— Ако беше попаднал в ръцете ми, капитан Предателю, щях да те убия. След като съм попаднал в ръцете ти, убий ме ти. Нямам какво друго да ти кажа.

— Аз те уважавам — каза Дракос с глас, който вече беше пълен със съчувствие и гняв. — Уважавам те и ми е жал за тебе, но ще те убия.

— Така и трябва — рече капитанът.

Дракос стисна юмрук и се обърна към хората си.

— Наредете ги пред стената — заповяда им той. — Всичките! Можеш ли да се изправиш, господин капитан?

— Мога — отговори той и напрегна всичките си сили, за да се изправи.

Коленете му се прекършиха и отново се свлече на земята. Двама партизани изтичаха да го подхванат, но той им махна гневно с ръка.

— Не ме докосвайте — изръмжа. — Ще се изправя сам.

Вкопчи ръце в каменния зид, напрегна се и се надигна. От него се лееше пот, беше пожълтял като лимон. Огледа се наоколо: партизаните бяха насядали със скръстени крака върху плочите на двора, на перваза срещу тях седяха капитан Дракос и неговият помощник-командир, в единия край на перваза беше поп Янарос, а в другия…

Кръвта му се развихри, очите му помръкнаха. Черна светкавица прониза мозъка му и видя, че жената, която седеше в другия край на перваза, беше неговата жена… Някога той беше имал жена… Как отлетяха като миг петнайсетте им години щастие! Сякаш беше вчера, когато двамата се изкачиха по румелийските чукари и на прага ги посрещна старата му майка, облечена в бялата си булчинска премяна, която беше носила, когато се венчаваше, и която щеше да носи, когато я погребват. Тя ги чакаше, беше ги чакала още от ранни зори, и плачеше от щастие… И младоженците също се разплакаха, защото бяха млади и беше пролет, и пръстта ухаеше. Една яребичка, затворена в клетка в майчиния му двор, пърхаше между тръстиковите решетки, гледаше младоженците и надаваше тъжни крясъци, сякаш тя също искаше да се омъжи, но женихът й беше в планината и тръстиковата клетка не им позволяваше да се съберат. И тя удряше с човката и с червените си крачета по своя затвор, опитвайки се да избяга. „Майко — каза тогава младоженката, — имам една молба към теб. Не мога да гледам тази яребичка така поробена. Позволи ми да отворя клетката и да я пусна на свобода.“ — „Твоя е, дъще — отговори старицата, — твоя е, прави с нея каквото пожелаеш.“ Булката отвори клетката, пое в шепата си пернатата яребичка, полюбува се на кораловите й крачета, на нежните й диви очи. После вдигна високо ръка и я пусна да лети: „Хайде — каза, — свободна си!“.

Светкавицата угасна и някогашният младоженец отново се озова опрян на стената.

— Стройте ги пред стената! — отново се разнесе гласът на Дракос.

Тримата селски първенци лееха сълзи, които напояваха брадите им, примесени със слюнка. Войниците се бяха скупчили и обсъждаха нещо тайно, поглеждайки към външната порта. Докато минаваше пред поп Янарос, старият Мандрас му подвикна:

— Плюя на теб, предателю! — И го заплю.

Поп Янарос се изправи и се доближи до стената, където всички бяха построени в редица, вляво и вдясно от капитана. Сърцето му тръпнеше, но се овладя. „Честта ти е застрашена, малоумни поп Янарос — прошепна той. — Сега е моментът да заложиш всичко.“ Усети вдясно от себе си някакво невидимо присъствие и доби кураж: „Стори чудото си, Христе, помогни ми! Мога ли да се изправя сам-самичък срещу целия свят? На какво да се опра? На въздуха ли? На хората ли? Преструвам се, че уж мога да се справя сам, но ти не ме слушай, това са хвалби на вятърничав човек. Не мога! За да воювам и да устоявам, имам нужда да се опирам на теб, Христе, да усещам свежото ти тяло през лятото и дъха на ноздрите ти през зимата. Да протягам ръка и да те докосвам!“.

— Не се страхувайте, чеда мои, капитан Дракос не е дошъл тук за отмъщение, дошъл е за помирение. Той е мъж и юнак, дал ми е дума, че няма да посегне на никого, дал ми е честната си дума, имайте му доверие. Иска само да ви посплаши — и с право, защото вие оказахте съпротива на помирението. Иска да ви посмъмри, пък после ще ви пусне на свобода — нали затова е дошъл. Аз, поп Янарос, гарантирам за това. Не се страхувайте!

Старият Мандрас му хвърли свиреп и убийствен поглед:

— Върви по дяволите, предателю Юда! Наистина ли вярваш, че тия хора имат чест бре, серсемино?

Дракос захвърли цигарата, която пушеше, и я стъпка с ботуша си. Обърна се към капитана и хората му:

— Господин капитан, ти се държа като мъж. Загуби Кастелос, но не загуби честта си. Останалите воювахте с нас и убихте много партизани — но така е на война, простимо е. Взимам гъбата и трия. В този момент ви протягам ръка. Чуйте ме добре. Тези от вас, които решат да дойдат с нас, да нахлузят партизанско кепе и да воюват за свободата, нека бъдат добре дошли. Подарявам им живота. За тези, които откажат — смърт!

Обърна се към стария Мандрас:

— А тебе, бай Мандрас, безчувствен коджабашино, дето от години си превърнал селото в свой чифлик и смучеш кръвта на сиромашията, тебе въобще няма да те питам. Ще те убия!

Старият Мандрас присви малките си гуреливи очи и го изгледа надменно:

— Аз съм оставил синове и внуци, изял съм си вече хляба и съм си изживял живота. Не се страхувам от тебе, разбойнико! Само едно нещо не ми дава мира — и се обърна към поп Янарос, — че не успях да одера жив тоя калимявкаджия!

После се обърна към синовете си:

— Вие правете каквото щете. Честта и безчестието са пред вас — избирайте!

Накрая се обърна и към младите си родственици:

— А вие, родственици мои, вървете с тях, спасявайте си кожата, нещастници!

Разкъса ризата си с рязко движение и оголи мършавите си космати гърди.

— Готов съм — каза.

Поп Янарос си скубеше брадата, напрягаше врат и не вярваше на ушите си. „Това ли е свободата, която ни носят? Подчиняваш ли се — свободен си. Опъваш ли се — смърт! Ако престъпят думата си, ще стана и ще крещя, пък ако ще да ме строят и мене пред стената. Давай, поп Янарос! И черните, и червените кепета са против теб, не те искат, но ти не се оплаквай. Искаш да си свободен, нали? Плати си тогава. Скъпа стока е свободата — плати си!“

Сержант Митрос затвори очи. Представи си една къщурка в дерето, един орех в средата на двора, а под неговата сянка — женицата му Маро с влашките чорапи, бродирания забун и червените цървули. Видя я как седи, как разкопчава ризата си и изважда гърдата си, за да накърми невръстния му син. Сънените й очи се взират във въздуха и питат: „Кажете ми, прелетни птички, къде е любимият ми мъж? Защо не се прибира? Овчиците се обагниха, кой ще ги издои? Лозите пуснаха филизи, царевицата избуя, синът ни маха с ръчички и вика татко си… Защо не се прибира? А нощите са дълги и не мога да спя сама…“.

Отвори очи и видя пред себе си Дракос. „Ако можех някак да наглася нещата — помисли си, — така че да се отърва и да се прибера на село, но без да си губя достойнството…“.

— Защо не ме пуснеш да се върна в Румелия, капитан Дракос? — попита той тихо и засрамено. — Не искам никакви войни, проклети да са, не ги искам вече. Не съм създаден, за да убивам…

Щом го чу, капитанът тръсна глава.

— Митрос! — изръмжа той и веждите му подскочиха.

— На твоите заповеди, господин капитан — отвърна Митрос, пелтечейки.

— Не те ли е срам? Ела при мен!

— Идвам, господин капитан — отвърна сержантът и в същия миг планината, орехът, жената и невръстният му син се изпариха.

Тримата млади родственици на Мандрас се отлепиха от стената:

— Идваме с теб, капитан Дракос. Мил ни е животът.

Старият Мандрас извърна глава и плю, но не каза нищо.

Тримата първенци, бай Тасос, Стаматис и Хадзис, пристъпиха напред, олюлявайки се. Най-старият, Хадзис, взе думата.

— Не искаш ли да вземеш имането ни, Дракос? — попита той с плачлив глас.

— Пазарлъци не правя! — изръмжа партизанският капитан и ги избута обратно до стената. — Какво да правя с отрепки като вас? Я стойте до стената!

Един от войниците, Васос, с хлътнали бузи, превити рамене, широки мазолести ръчища и малки тъжни очи, отчаяно пристъпваше от крак на крак и не можеше да вземе решение. Точно днес беше получил писмо от четирите си сестри и сърцето му пак се беше напълнило с отрова. Той въздъхна и пристъпи напред:

— Капитан Дракос, имам четири сестри и трябва да ги задомя. Не ме убивай.

— Ще дойдеш ли с нас?

Васос преглътна.

— Ще дойда.

Трима други от седмината войници също се отделиха от стената начело със Стратис.

— Капитан Дракос, ние винаги сме били с тебе. Пушките ни бяха в Кастелос, а сърцата ни — в планината. Идваме с тебе.

Един от останалите трима, деликатният Ньоньос от Закинтос с очилцата, каза:

— Капитане, не мога да дойда с тебе. Не защото не ми е мил животът, а защото се срамувам. Срамувам се да се подчиня на силата. По-добре да бъда убит.

— Ако се срамуваше, щеше да дойдеш с нас. Жалко за младостта ти.

— В името на човешкото достойнство няма да се подчиня на силата — отвърна спокойно благородникът от Закинтос и отново застана до стената.

Милтос, най-малкият син на Мандрас, въздишаше и поглеждаше ту към баща си, ту към капитан Дракос и външната порта. Ех, защо не беше птица, да полети и да избяга! Двайсет и пет годишен и неженен, всички девойки в селото бяха негови, обичаше да си пийва вино и свиреше добре на тамбура. Всяка неделя бодваше стрък невен зад ухото си и обикаляше по махалите — пухкав, розовобузест, с перчем, който подскачаше над челото му.

Милтос въздишаше и умът му отскачаше ту към девойките и виното, тук към честта, родината и героите, които жертват живота си и стават безсмъртни. Клетият младеж беше загубил ума и дума. Не знаеше кое от двете е по-истинско и накъде да поеме…

Капитан Дракос стоеше пред него и го гледаше:

— Хайде, избирай и да приключваме.

Младежът наведе глава и се изчерви. От ухото му все още висеше стрък босилек, който му беше дала снощи една девойка.

— Идвам с теб, капитан Дракос — каза той и се отдели от стената.

Старият Мандрас наведе глава, но не каза нищо.

— Върви по дяволите! — извикаха двамата му братя и го заплюха.

Дракос се приближи до капитана. „Какво да го правя, какво да го правя? — мислеше той и го гледаше безмълвно. — Нищо не мога да му направя, след като не се бои от смъртта.“

Обърна се към хората си, които чакаха строени в редица с вдигнати пушки.

— Готови ли сте? — попита и вдигна ръка, за да им нареди да стрелят.

Облегнат на стената, поп Янарос облещи очи. Утробата му се раздираше. Усещаше в дланта си треперещата ръка на Невидимия. „Защо трепериш? И теб ли те е страх? — попита тихо. — За мен ли се страхуваш? Имай смелост, Христе!“

Внезапно поп Янарос подскочи и тръгна към вдигналия ръката си Дракос с бавни и тежки стъпки. Сякаш внезапно беше станал на сто години. Тялото му се беше превърнало в олово, усещаше върху раменете си непосилна тежест. Направи две-три крачки и спря пред Дракос. Не знаеше какво да каже, гърлото му беше запушено, задушаваше се. Накрая, треперейки от глава до пети, едва-едва промълви:

— Нима ще ги убиеш?!?

Дракос се обърна към него. Лицето на стареца беше побеляло като платно, устата му се беше сгърчила, дишаше трескаво.

— Нима ще ги убиеш? — отново се чу гласът на стареца, пропукан и пресипнал.

— Да, смърт за всички, които пречат на свободата!

— На свободата пречат тези, които не позволяват на другите да имат собствено мнение! — опълчи се поп Янарос. — Какво стана с думата, която ми даде? Това ли е свободата, която носиш?

— Не се намесвай в делата на тоя свят, старче! — извика ядосано Дракос.

— Тоя и оня свят са едно. Както печелиш и губиш тоя свят, така печелиш и губиш оня. Намесвам се в твоите работи, защото са и мои, капитане. Простирам ръце над християните, които си наредил пред стената, и ти казвам: няма да ги убиеш! Аз, поп Янарос, няма да ти позволя да ги убиеш!

— Отдръпни се, старче, за твое добро ти го казвам! Ако сега оставяме всекиго свободен, изгубени сме. Вече няма да бъдем народ, а сбирщина. Не бързай толкова, ще има и свобода, когато й дойде времето. Тя никога не идва първа, винаги последна.

— Тирания значи? — извика старецът, вдигайки ръце към небето. — Тирания, насилие и бич! Така ли се постига свободата? Не, не мога да се съглася! Ще тръгна да обикалям по селата и да викам, че вие също сте тирани, че вие също сте безчестни и проклети врагове на народа!

— Млъкни, да не строя и тебе пред стената!

— Аз винаги съм бил строен пред стената, синко. Очаквам куршума от мига, в който прогледнах за истината. Да заповяда!

Помощник-командирът Лукас, който през цялото време беше седял върху нажежени въглени, не можеше да се сдържа повече. Подскочи и сграбчи стареца за шията.

— Недей да викаш, попе! Да не мислиш, че ще уважим черната ти фуста? Ще ти извия врата, калимявкаджия неден!

— Не ме заплашвай, червено кепе — отвърна старецът. — Смъртта е плашило само за неверниците. Аз обаче вярвам в Бог и не се страхувам от смъртта. Вече съм изкопал гроба си — ето го тук пред тебе. И на гробния си камък съм написал: „Не се боя от тебе, смърт!“.

— Ще те убия, козебради старче, млъквай! — изрева помощник-командирът.

Петима-шестима партизани дотичаха, заобиколиха стареца и свалиха пушките от раменете си.

— Убийте ме, юнаци, и бъдете здрави! Вижда се, че пушки имате, въобразявате си, че имате и право. Убийте ме. Така ще убиете последния свободен човек. Само че свободата не се убива. Гърлото ми ще се превърне в тръстика, ще се превърне в кавал и ще засвири Химна. Не се смейте, не се смейте. Ще свири Химна на свободата сред пустинята и лека-полека всички тръстики ще се превърнат в свирки и ще запеят заедно с мене!

Тъй рече, пристъпи до стената и застана редом с капитана на черните.

— Махай се от стената, старче, и замълчи! — изкрещя капитанът на червените. — Затвори си устата, за да не я затворим ние.

— Моето място е тук. Ти ме излъга и аз излъгах селото, предадох го. С какви очи ще се явя сега пред хората? Бързам да се представя пред Бог и да му изплача мъката си. Ще обвиня пред Бог теб и другарите ти, лъжецо на народа! Вие ли ще изградите новия свят? Как? С робство, лъжа и безчестие?

— Поп Янарос, не желая да те превръщам в герой, че ще вземеш да вампирясаш — изкрещя Дракос, грабна го през мишниците и го избута от стената.

— Ако ме оставиш жив, ще викам. Ако ме убиеш, пак ще викам. Няма да се отървеш от мен — каза старецът и в същия миг първите слънчеви лъчи паднаха върху брадата му и я обагриха в розово.

Поп Янарос отново усети в дланта си треперещата ръка на Невидимия и се ядоса. „Точно в този труден момент ли намери да се уплашиш? — извика му той наум. — Сега е нужно мъжество. Стани и ми помогни да ги спася! Не забравяй, че ти не си само разпнатият Христос, ти си и възкръсналият Христос! Светът не се нуждае вече от разпънати Христосовци. Нуждае се от Христосовци генерали, от мен да го знаеш! Стига вече ридания, страсти и разпятия! Стани, ти казвам. Извиси глас, повикай ангелските войнства и въдвори справедливост! Достатъчно дълго ни заплюваха и биха, достатъчно дълго ни слагаха трънени венци. Сега е ред на възкръсналия Христос! Искаме Второто пришествие да настъпи тук — тук, на Земята, преди да сме умрели! Ставай!“ В дъното на утробата му един дълбок и скръбен глас проговори: „Не мога…“.

Ръцете на поп Янарос се отпуснаха вцепенени. „Не можеш ли? Искаш, но не можеш? Добър си, справедлив си, обичаш хората и искаш да въдвориш справедливост, свобода и любов по света, обаче не можеш?“

Очите на поп Янарос се навлажниха. „Уви! — прошепна той. — Свободата не е всемогъща, не е безсмъртна. Тя също е дъщеря на човека и има нужда от човека…“ Голяма тъга, състрадание и нежност преизпълниха утробата му. Никога, никога досега не беше обичал Христос както в този миг. „Чедо мое…“, прошепна той и затвори очи.

Капитан Дракос се обърна и го изгледа. Видя как сълзите на баща му се стичат по бузите и брадата му. Знаеше, че той не плаче от страх, защото не цени живота си. Той плачеше за всички хора, врагове и приятели, черни и червени. И както се беше загледал в бликащите сълзи на стареца, внезапно усети топлия полъх на съчувствието, повял незнайно откъде. Изпита сърдечна болка за дванайсетимата души, които стояха пред стената и чакаха. Животът им зависеше от една негова дума, от едно помръдване на ръката му. Как да постъпи? Кой беше най-прекият път към победата? Да убиваш и пак да убиваш, и омразата да няма свършване? Не е ли по-добре и той като баща си да разтвори обятията си и да срази омразата с любов?

Понечи да се обърне към смъртниците и да каже: „Ще спазя думата си. Нося свобода, свободни сте!“, но видя свирепите очи на Лукас, които се бяха вторачили в него, пълни с насмешка. Някакъв тъмен и мрачен демон, целият в кърви, се надигна в него и капитан Дракос вдигна ръка.

— Огън! — изкрещя той с глас, който не беше неговият.

Пушките изгърмяха и дванайсет тела се търкулнаха върху плочите на църковния двор. Тялото на черния капитан запърха като риба, подскочи два-три пъти и се претърколи в краката на капитаншата. Тя го избута с крак.

Поп Янарос нададе вой, за миг умът му се беше помрачил. Опита се да види в коя посока се пада църквата, но умът му се въртеше в кръг, а заедно с него и селото, и планината, и цяла Гърция.

С бавни и провлечени крачки той запристъпва между дванайсетте трупа. Наведе се, напълни шепата си с кръв, намаза брадата си и тя почервеня. Наведе се отново, отново напълни шепата си и обля главата си.

— Чеда мои — простена той, — кръвта ви е върху моята глава. Аз ви убих, аз!

Партизаните наоколо се смееха.

Той влезе в църквата, надвеси се над светата трапеза и се поклони на опръскания с кръв камък, който лежеше до Разпятието. Не беше си задавал въпроса чия е тази кръв — на червен или на черен. Беше откъртил камъка от планината още по времето на първите сражения. Беше го положил върху светата трапеза редом с Разпятието и му се кланяше в началото на всяко богослужение.

Сгъна епитрахила си, уви с него евангелието и го взе под мишница. Взе тоягата си, която беше опряна в ъгъла, и се прекръсти. Усети как от разтвореното му сърце избликва една непресъхваща вълна от любов, която се спуска от Кастелос и залива долините и бреговете на Гърция. Лееше се любовта, разливаше се, а гърдите на поп Янарос олекваха.

„Кой знае — помисли си той, — може пък Христос да е поверил тая велика задача на мен, недостойния. В името Божие, нека бъде волята му!“

Обърна се надясно.

— Ела! — каза на Невидимия. — Да вървим!

Излезе от църквата и застана в средата на двора.

— Аз тръгвам — извика. — Ще направя каквото казах. Ще обикалям селата и ще викам: „Братя, не вярвайте на червените, не вярвайте на черните, побратимете се!“. Село, в което няма луд, е обречено на гибел. Ще се превърна в селския луд, в лудия на Гърция, и ще викам.

Старецът блестеше на утринната светлина. Застанал насред двора, той приличаше на великан с окървавената си брада, с черните си рунтави вежди, с тежката си тояга и грубите си, обточени със стоманени гвоздеи обуща.

Обърна се към капитана.

— Взимам със себе си епитрахила и евангелието, капитан богоборецо, взимам със себе си батальоните и полковете на всички загинали. И всички почернени майки, убиецо, и всички сирачета, и всички инвалиди от войната, куците, слепите, парализираните, лудите. Взимам ги и тръгваме!

— Защо го щадиш, капитане? — бясно подскочи Лукас, помощник-командирът. — Убий го!

Поп Янарос повдигна презрително рамене.

— Да не мислиш, че ме е страх от смъртта? Какво може да ми стори това плашило? Да ме запрати от тоя суетен живот във вечния — друго не може да ми стори клетото. Смъртта е мулето, което яхваш и те отвежда във вечния живот.

Протегна ръце към небето.

— Ако оцелея, ако тия хора ме оставят жив, никога повече няма да те разпъвам на кръст, Христе, кълна ти се! Никога повече няма да те оставям беззащитен в ръцете на Анна и Каяфа. Нали беше казал, че носиш нож, къде е ножът ти? Докога ще бъдеш разпъван на кръст? Стига толкова! Слез на Земята в пълно въоръжение! След толкова мъки и кървища най-после разбрах какъв е човешкият дълг. Въоръжи се, Добродетел, въоръжи се, Иисусе Христе! Аз тръгвам да проповядвам по села и градове за новия Христос, Въоръжения!

Протегна ръка надясно към Невидимия.

— Да вървим! — каза.

Партизаните го гледаха учудено, неколцина се изсмяха.

— Попът полудя! С кого разговаря? На кого вика „да вървим“?

Поп Янарос вдигна ръка към Дракос:

— До нови срещи, капитан убиецо!

Тъй рече и без да трепне, прекрачи прага.

Никой не помръдна. Лукас изгледа саркастично капитана.

— Тръгнал е да пали пожари. Ще му позволиш ли? Да не би да ти е жал за него?

Но капитанът се беше загледал в стареца, който вървеше, хлопайки по калдъръма с тоягата си. Напредваше с едри крачки, расото му се развяваше, белите му коси подскачаха над раменете. Спускаше се бързо към пътеката за Прастова и камъните се отместваха под тежките му обуща. Час по час златотканият епитрахил и сребърното четвероевангелие под мишницата му проблясваха на утринните лъчи. Кръвта на загиналите, с която се беше облял, се стичаше по загорялата му шия.

Капитанът го гледаше и умът му блуждаеше много далече оттук, на един черноморски бряг, в едно далечно село, изпълнено с мир, християнство и зеленина. Как само надигаше глава срещу турчина и бранеше Христос и християнството същият този старец, тогава с гарвановочерни коси, смугъл красавец, поп левент! А когато настъпваше празникът на светеца, който държеше в дланта си селото, как същият този старец влизаше в огнените пламъци, пляскаше с ръце и танцуваше, и дори през ум не му минаваше да се върне сред безопасния въздух!

Колко много го обичаше, колко много го мразеше, колко много се гордееше с него!

По-късно го изгуби от погледа си, син и баща се разделиха, а след години отново се срещнаха през Албанската война. Как само се катереше по планините, запретнал расото си, как призоваваше Богородица и в същия миг войниците я виждаха да прескача скали и да пренася ранени момчета. Този старец можеше да извае във въздуха всичко, което пожелаеше, защото вярваше и защото страдаше. И душата му излиташе от тялото, и се превръщаше ту в Богородица, ту в конника свети Георги, ту в мощен глас, който викаше „Христос побеждава!“, и войниците се втурваха в атака.

Поп Янарос вече се беше спуснал до пътеката за Прастова. Сред все още косите слънчеви лъчи гигантската му сянка падаше върху порозовелите камъни и напредваше. Още малко и щеше да свърне зад скалите и да се изгуби.

Помощник-командирът Лукас изтича в средата на улицата и вдигна пушката си.

— Хей, капитане, довърши каквото си започнал! — извика той. — Какво, като ти е баща? Вкамени сърцето си, защото ще трябва да даваш отчет. Не го ли чу? Каза, че искал да бъде свободен!

Поп Янарос чу щракването на спусък зад гърба си и разбра. Протегна ръка надясно, хвана Христос и го издърпа пред себе си, за да го предпази от куршума.

— Ела тук, синко — каза му тихо и нежно. — Ела тук, за да не те ранят.

Двама-трима партизани се приближиха до Лукас, вдигнаха пушки и се прицелиха. Погледнаха към капитана. Той стоеше безмълвен до външната порта, а кръвта възлизаше и се спускаше в главата му. Любуваше се на баща си, който прескачаше скалите и се носеше към долината, напето и поривисто, като стар архангел.

— Хей, капитане! — подвикна отново Лукас. — Тръгнал е да пали пожари, казах ти. Не му позволявай!

Замълча за миг и се изкиска.

— Май ти е жал, а?

Кръвта на капитана кипна. Партизаните бяха вперили поглед в него и чакаха.

Лукас отново се изсмя. Намигна на другарите си и се обърна към капитана.

— Хайде сега да те видим… — подхвърли той, но не успя да довърши изречението си.

Капитанът вдигна ръка.

— Убийте го! — каза със сподавен глас и очите му се просълзиха.

— Попе! — извика Лукас. — Хей, поп Янарос! Спри!

Старецът чу и се обърна. Почервеняла от кръв, брадата му проблесна на слънцето.

Помощник-командирът избута другарите си и опря пушката си в рамото. Куршумът улучи поп Янарос в средата на челото. Старецът разпери ръце и без да отрони звук, рухна по гръб върху камъните.