Никос Казандзакис
Братоубийците (3)

III

Утрото на Велики понеделник. Хората се хванаха на работа още в ранни зори, пушките загърмяха. Партизаните се спуснаха отгоре, войниците и кастелчаните се втурнаха насреща им. Сблъскаха се с рев по средата на планинския склон и започнаха да се избиват бясно. Поп Янарос изостави Христос сам в църквата — нямаше нужда Той от хората — и хукна към планината, за да дава последно причастие на издъхващите и да помага за пренасянето на ранените.

А денят беше приказен. Грееше свежо пролетно слънце, първите планински трънаци бяха цъфнали. Пчелите, които също се бяха хванали на работа от ранни зори, обираха прашеца от цъфналите тръни и младата мащерка и се приготвяха да правят мед. Появиха се и гарваните. Те кръжаха над главите на хората, кацаха по скалите, грачеха дрезгаво и нетърпеливо. Подканваха хората да се превърнат по-скоро в леш, за да се спуснат отгоре им и да се хванат и те на работа. Цялото Божие творение се беше събудило и бързаше.

А хората сякаш бяха чули гарваните и връхлитаха един връз друг да се избият. В началото се сражаваха с пушки, по-късно с щикове, накрая — с кинжали, юмруци и зъби. Телата им рухваха с трясък върху камъните. Поп Янарос притичваше между мъртворанените. Даваше им последно причастие, затваряше им очите, четеше им молитвата. „Прости им, Господи — шепнеше той, — прости и на тези, които убиват, и на тези, които падат убити. Или прати огън да ни подпали всичките и да не срамим повече лицето ти.“

По пладне поп Янарос държеше в обятията си Леонидас. Тежко ранен, той издъхваше. Отвори очи, погледна поп Янарос и го позна. Понечи да отвори уста, нещо искаше да му каже, но не успя. От устата му шурна кръв и очите му помръкнаха. Някакъв войник дотича, наведе се, претърси убития и извади от джоба му една тетрадка. Пъхна я в пазвата си.

— Той ми поръча, отче — каза на поп Янарос, който го гледаше недоумяващо. — Предусещаше смъртта си и ми каза да предам тетрадката на даскала.

Войникът се наведе, целуна мъртвия, грабна пушката му разярен и се втурна по нагорнището с вой.

 

 

Войникът Васос залови жив един партизанин. Заби нож в гърба му и го повали. Двамата паднаха едновременно на земята, сбориха се. Васос разкопча колана си и му завърза ръцете. Сражението беше приключило, партизаните се катереха обратно към върха, войниците се спускаха към казармата. Краят на работния ден беше настъпил.

Възбуден от кръвта, която беше изтекла пред очите му, и от преживения ужас, Васос яростно налагаше с приклада си завързания партизанин. Заплюваше го, псуваше го и го тикаше по надолнището. Над земята се спуснаха благодатни сенки. Изминалият ден беше горещ, земята вече се охлаждаше и си отдъхваше. От раната на партизанина струеше кръв. Едната му кубинка беше се изхлузила и нараненият му крак също започна да кърви. Васос се умори да го налага с приклада, хвана го за рамото и го стовари на земята. Другите войници го бяха изпреварили и сигурно вече се приближаваха към казармата.

— Аз ще си почина малко. Ти сядай долу и да не си помръднал! Я си помръднал, я съм те убил, нещастнико!

Клекна до една скала, извади от раницата си парче сух хляб и замляска — беше гладен. После надигна манерката си и отпи — беше жаден. Завързаният партизанин гледаше жадно към манерката. До момента не беше казал нито гък, но сега не издържа:

— Ако си човек, дай и на мене една глътка. Изгарям.

Васос го изгледа. Сякаш го виждаше за първи път: грозен младеж без мустаци, с остра муцуна като на чакал и малки, изпълнени с ужас очи. Погледна към завързаните му ръце — бяха целите в мазоли. Кръстосаният върху гърдите му патрондаш беше празен. Явно беше изстрелял всичките си патрони, но Васос беше взел пушката му и я беше нарамил до своята.

— Ако си човек — повтори младежът, — дай една глътка и на мене. Само една глътка, изгарям.

— Ти ли, предателю, дето продаде Гърция, смееш да ми искаш вода? Пукни от жажда! — рече той, запуши манерката и я размаха с кикот пред лицето на жадния партизанин.

— Ти майка нямаш ли? — проплака онзи. — Нямаш ли братя и сестри, не си ли човек?

— Я да млъкваш! Аз съм човек, а ти — куче!

Взе един камък и го подхвърли на партизанина:

— Ето ти кокал, ближи!

Младежът стисна зъби и замълча.

Васос се облегна на скалата и свали кубинките от врящите си крака. Охлади се малко. Погледна надолу към селото. От къщите се разнасяха викове и вопли, вече оплакваха мъртъвците си. Слънцето беше залязло преди доста време и планината беше станала тъмносиня. Между две скали игриво и весело затрептя вечерницата.

Васос се обърна към младежа и го подритна с босия си крак. Очите му се смееха, сякаш беше намислил някаква игра.

— Хей, болшевико, ти нали си куче? Хайде да ми полаеш малко. Полай ми и ще ти дам глътка вода.

Младежът подскочи и изгледа облещено смеещия се войник.

— Е, хайде де, лай, лай! — извика онзи.

Дъхът на младежа секна. Изведнъж усети раздираща болка от раната на гърба си.

— Бау-бау! — изджафка Васос през смях. — Бау-бау! Ето я манерката, лай, бре!

— Срам ме е… — измънка младежът.

— Пукни тогава! Ти майка имаш ли?

Младежът настръхна. Очите му помръкнаха. Протегна шия, загледа се в далечината, кой знае накъде — към родното си село, към майка си — и започна да лае диво и жалостно, като пребито псе. Лаеше той и вече не искаше да спре. Лаят му отекна в скалите, селските кучета отговориха, надигна се групов вой.

Сърцето на Васос се сви, смехът му секна. Никога не беше чувал толкова болезнен вой. Стрелна се напред и запуши с длан лаещата уста.

— Стига вече! — изкрещя. — Престани!

Сграбчи манерката и я напъха между изсъхналите устни:

— Пий!

Младежът захапа жадно отверстието на съда. Започна да пие и живна, но сълзите му продължаваха да текат.

— Стига толкова! — каза войникът и изтръгна манерката измежду зъбите му.

Погледна го и нещо в него се преобърна.

— Май те притесних, а? — попита съчувствено.

— Майка ми няма други деца — отвърна младежът.

И двамата замълчаха. Васос усети някаква странна тежест в гърдите си.

— Какъв си ти? — попита. — Ръцете ти са целите в мазоли. Какво работиш?

— Работник съм.

— И защо си се хванал за пушката? Какво ти е сторила Гърция, а?

Както говореше, започна отново да се пали.

— Какво ти е сторила Гърция, какво ти е сторила религията? Защо? Защо? — извика, като залепи лице върху лицето на младежа.

— Работех — отвърна младежът. — Работех и гладувах. Гладуваше и майка ми, възрастна жена. Болеше ме от неправдата и един ден надигнах глас във фабриката. „Справедливост! Справедливост! Докога ще работим и ще гладуваме, братя?“, извиках аз и всички, господари и работници, се нахвърлиха отгоре ми и ме изритаха на улицата. Тогава стиснах юмруци и хванах гората. Бях чувал, че там горе се борят за справедливост.

— И какво? Намери ли справедливостта там горе, малоумнико?

— Все още не, другарю. Но намерих надеждата.

— Коя надежда?

— Че някой ден ще дойде и справедливостта. Но тя няма да дойде сама, защото няма крака. Ние сме тези, които ще я вдигнем на раменете си и ще я доведем.

Васос наведе глава и потъна в мислите си. Спомни си родния си дом, спомни си четирите си сестри, които още не бяха омъжени. От много години той работеше като дърводелец, за да събере пари и да ги задоми. И какво беше постигнал след толкова работа? Надницата му стигаше само за дневната прехрана, никакъв излишък. А четирите му сестри го гледаха в очите с горчивина и упрек. Най-голямата, Аристея, вече беше повехнала. Гърдите й бяха увиснали, след като толкова години напразно бяха чакали нечия ласка да ги съживи. Космите над горната й устна се бяха втвърдили, страдаше от главоболие, не я хващаше сън и беше станала зла, като кълбо от нерви. Понякога започваше да плаче безпричинно и се свличаше на пода, виейки. Баща им беше починал рано, не успя да я задоми. Тогава Васос беше още малък. Работеше в една дърводелница и бързаше да стане майстор, за да изкара пари за зестрата й, но не му се удаде. И сега Аристея го проклинаше, наричаше го некадърен и безсърдечен, нахвърляше се отгоре му и го дереше с нокти, избухваше в плач. Втората му сестра, Калирои, прекарваше по цял ден на стана, тъчейки чеиза си. Беше се стопила, бузите й бяха хлътнали, взеха да й покарват мустаци и на нея. Привечер излизаше на прага натъкмена и напудрена, но никой не се обръщаше да я погледне. После отново хлътваше вътре, сядаше безмълвно на стана и продължаваше да тъче. Третата сестра, Тасула, беше умна и кокетна, с щръкнали гърди, с очи, които стрелкаха мъжете. Тя не се застояваше вкъщи и си имаше приятелки. Беше си нарочила за мъж един добродушен бакалин, Аристидакис, и все се навърташе край бакалницата му, поклащайки бедра. „За нея не ме е страх — мислеше си Васос. — Не е от тия, дето ще чакат някой да дойде да ги вземе. Сама ще си вземе нейното. А пък четвъртата, Дросула, е още малка, ходи на училище. Щяла да стане учителка, разправя. За нея също не ме е страх. Двете големи са ми на главата. Трябва да събера пари, да ги омъжа, та да не ми тежат на съвестта. Трябва, трябва… За да не изпусна и аз жената, която обичам, за да не я загубя. Но как да се оженя, Боже, как да се оженя, преди да съм задомил сестрите си?“

Васос въздъхна. Вдигна глава и видя пред себе си завързания партизанин. Той също беше навел глава умислено.

Прииска му се да го изрита, да го напсува, да го заплюе, за да му олекне. Но се разкая още в същия миг. Сякаш сърцето му се беше размекнало.

— И ти като мен си сиромах, несретнико — каза. — Клетник, който се бори и сам не знае кой му е виновен. То пък аз да не би да знам? Бог е дарил сиромасите с очи само за украшение.

— Аз вече започвам да проглеждам, другарю — каза младежът. — Все още не виждам ясно, но започвам да проглеждам. И ти ще прогледнеш — как ти е името?

— Васос от Самос. Дърводелец.

— Аз съм Янис. От Волос.

— Имаш ли братя и сестри?

— Слава на Бога, не. Единствено дете съм. Баща ми умря от пиене. Майка ми слугуваше по чужди къщи, за да ме отгледа. Переше за богатите. Сега се е схванала и не може да помръдне. Всеки ден кара един роднина да ми пише. Сърцето ми се къса, като чета писмата й. „Имай търпение, мамо — отговарям й. — Мисля единствено за теб, скоро ще се прибера.“

И въздъхна.

— Кога ли ще стане това? — смотолеви той. — Може би никога повече няма да я видя. Ето, днес насмалко да ме убиеш, Васос.

Васос се изчерви. Понечи да каже нещо — но какво да каже? Как? Умът му се беше вцепенил. Виждаше старата майка на младежа със схванатите й стави, виждаше четирите си неомъжени сестри, виждаше четирите мазолести ръце, съсипани от работа без капка полза от това. Нададе вой, разяри се. Подскочи като обезумял, надяна кубинките си, надвеси се над партизанина и развърза ръцете му.

— Изчезвай оттук, мътните те взели! — извика.

— Пускаш ли ме?

— Изчезвай, казах!

Лицето на младежа засия. Протегна ръка.

— Васос, братко…

Но Васос не го остави да довърши.

— Изчезвай, казах! — изрева отново, сякаш бързаше да го отпрати, преди да е размислил.

— Ще ми дадеш ли пушката? — попита младежът.

Васос се поколеба. Младежът беше протегнал напрегнато ръка и чакаше.

— Е? — попита.

— Взимай я!

Младежът грабна пушката, преметна я през рамо и се обърна към планинския връх.

Васос го гледаше как се изкачва приведен и изнемощял. Сигурно го болеше — гърбът му беше целият в кръв.

— Чакай! — извика.

Извади от раницата си една превръзка. Приближи се до партизанина, свали куртката и ризата му, превърза раната.

— Изчезвай — каза, — но бързо, преди да са ме хванали пак дяволите!

 

 

Нощта се спусна и раздели отново хората. В далечината се чу вой на чакали.

Поп Янарос се стовари изтощен върху църковния перваз. Сърцето, устата и умът му бяха пълни с отрова.

„Господи — прошепна той, — не мога повече, истина ти казвам, не мога повече! От толкова месеци те викам — защо не ми отговаряш? Достатъчно е да простреш ръката си отгоре им, и те ще се укротят. Защо не я простираш? Всичко, което се случва на тоя свят, се случва, защото ти си пожелал. Защо желаеш гибелта ни, Господи?“

Питаше поп Янарос, но никой не му отговаряше. Покой и тишина. Само от време на време от къщите на убитите долитаха вопли и стонове, а отдалече се чуваха чакалите, които се хранеха с труповете. Поп Янарос вдигна очи към небето, загледа се продължително и безмълвно в звездите. Река Йордан се разливаше като млечна пътека от единия до другия край на небето^[7]. „Ето това е истинският пояс на Богородица — помисли си той, — благодат и велика тишина… Ех, де да можеше да се спусне и да опаше и Земята!“

Поп Янарос не можа да мигне цяла нощ. Чак до разсъмване той не престана да разпитва Бог и да чака отговор. Призори на вратата му похлопа една старица.

— Ставай, дядо попе — изплака тя, — ставай, че синът на бай Тасос умира, да му дадеш причастие.

Бяха го ранили вчера в планината. Самият поп Янарос го беше предал на двама селяни да го домъкнат в селото. Обичаше този младеж, защото беше хубав и мълчалив, а сърцето му съчувстваше на сиромасите. Взимаше тайно хляб от дома на баща си и го раздаваше на гладните. Казваше се Сократис. Идваше често в килията на поп Янарос, за да се учи да рисува. Търсеше да намери някакъв отдушник от хокането на баща си и от селото, което го задушаваше. Лека-полека овладя четката и започна да рисува ту светци, ту красиви девойки, които виждаше насън, защото тези, които виждаше наяве, бяха грохнали от бедност и от труд.

До Сократис, който вече издаваше хрипове и си отиваше, беше седнала майка му. Тя не плачеше, беше свикнала със смъртта. Беше видяла да умират и други нейни деца, и племенници, и братя, и сестри. Смъртта беше чест гостенин в дома й, приятел на семейството. Влизаше, избираше си някого, взимаше го и си тръгваше, скоро след това пак се връщаше. Старицата гледаше как всички си отиват един по един и къщата й се изпразва, седеше със скръстени ръце и чакаше своя ред. „Мене вземи — беше се примолила веднъж на смъртта, — но недей да ми взимаш Сократис.“ Не знаеше, че смъртта е глуха и не чува.

Сега беше седнала, гледаше как синът й издъхва и пъдеше мухите, размахвайки кърпа над лицето му. Говореше му, надвесена над него, казваше му, че в планината досега са били избити толкова много хора и той да не се притеснява, защото ей сега ще дойде поп Янарос да му даде причастие. Заръчваше му какво да разкаже на мъртвите си съселяни, когато пристигне в долния свят и те се скупчат край него да го разпитват. Започна да му припомня кои са се оженили, колко деца са си родили, как тази година стадата са отишли по дяволите и косъм не е останал от тях, понеже са ги бастисали ония проклетници с червените кепета. Как старият Мандрас продал къщата на горката Пелагия, понеже му дължала пари, та сега тя се влачела по улиците… „Само не им казвай, че почука и на нашата врата и падна в краката на баща ти, да й позволи да спи в обора, пък той я изрита навън. Това недей да им го казваш, синко.“

Смъртникът береше душа и очите му бяха отворени, но вече се бяха замъглили и не виждаха. Той не виждаше и не чуваше, но майка му, надвесена над него, не спираше да му говори, за да знае какво да каже на покойниците от селото, когато довечера се съберат край него.

В този момент дойде поп Янарос и старицата млъкна. Оттегли се в ъгъла, скръсти ръце и се загледа, като от време на време забърсваше с крайчеца на кърпата въздългия си нос. Поп Янарос се опита да даде последно причастие, но гръклянът на клетия момък играеше и тялото и кръвта Христови се връщаха обратно през ранената уста заедно с кръвта на Сократис. Изправен край него, старецът започна да пее заупокойните молитви: „Спасителю, упокой душата на Твоя раб с духовете на праведниците…“.

Поп Янарос също беше свикнал със смъртта. Очите му бяха сухи, гласът му не потрепваше. Но така и не можеше да прости на смъртта, че избира да прибере тъкмо младежите. Като видя, че ритуалът е приключил, старицата се прекръсти, целуна ръка на попа и седна пак до сина си. Внезапно ноздрите й подушиха, че от кухнята долита миризма на пържено. „Сигурно са намерили гъби и ги пържат — помисли си тя, — я да ида да видя.“ Стана и отиде в кухнята. Гъбите пържеше голямата й дъщеря Стела. Старицата напълни шепата си, отряза си филия хляб — гладна беше. Върна се бързо при сина си, седна до него и започна да дъвче бавно-бавно.

Когато хриповете секнаха, поп Янарос се наведе и положи ръка върху сърцето на момъка. То не туптеше вече. Изправи се и каза:

— Спомина се.

Майката веднага наслюнчи два от пръстите си, наведе се и докосна земята. После затвори очите на мъртвия, преди да са се вцепенили. Дойде и голямата му сестра. Тя взе едно камъче, надраска отгоре му три букви: ИХП^[8] — Иисус Христос Побеждава — и го пъхна в дланта на брат си.

— Лек път — каза тя, — лек път, Сократис, поздрави от мен покойниците.

— До скоро виждане, синко! — извика старицата и избърса очите си.

Вечерта поп Янарос се връщаше от гробището изтощен. Още един младеж беше заровен в земята, за да се превърне отново в пръст и вода. На баща му, богатия селски старейшина бай Тасос, беше му досвидяло да извади от килера си хляб, маслини и бутилка вино, за да раздаде за помен на роднините и приятелите на сина си, които бяха дошли на погребението. „Не ми ли стига мъката, дето загубих сина си, че да си хабя напразно хляба, маслините и виното — каза той на жена си, която го нахока. — Една мъка ми стига.“

И през тоя ден сърцето на поп Янарос беше преизпълнено със смърт. Нощем водеше Христос към гроба и всяка вечер от Страстната седмица го отвеждаше с една крачка по-близо, а денем се занимаваше с хората. „Ех, да можех и аз да си легна и да затворя очи — мислеше си той, докато вървеше към дома си. — Да съблека от душата си хорските грижи, както събличаме мръсната риза от тялото си. Да ме е грижа само за дъртото магаре, дето му викат поп Янарос. Да го храня, доколкото мога, за да има сили клетото да носи душата ми. Тежка е пущината, много е тежка, магарето не може да я удържи вече и ще я метне от самара. Дръж се, поп Янарос!“

Говореше си сам и вървеше. Портите бяха залостени, дълбока тишина, хората се бяха уморили да плачат и мълчаха. Откъм казармата се чу звук на тръба. Слънцето залязваше, планината беше станала пурпурна, но звездите още не бяха изгрели. От планината подухна свеж ветрец и за миг поп Янарос усети с наслада, че потното му чело се охлажда.

Но тъкмо когато наближаваше дома си, внезапно спря.

Едно съсухрено от глад дете с подуто и посиняло коремче беше се проснало посред улицата по очи, ровеше с нокти пръстта и се хранеше с нея. Поп Янарос се спря ужасѐн, с втрещен поглед. Наведе се и хвана детето за ръка.

— Стани, детето ми. Гладен ли си?

— Не, ял съм.

— Какво си ял?

Детето протегна ръчица и посочи към пръстта.

— Пръст.

Кръвта на поп Янарос се развилня. Изрева, сякаш го колеха.

„Нечестив е тоя свят — помисли си, — нечестив и неправеден. Господи, как успяваш да го държиш в обятията си, ами не вземеш да го запокитиш долу, та да се пръсне на хиляди парчета? Да се превърне отново в кал и от нея да сътвориш друг, по-добър свят. Нали си всемилостив, нали си всемогъщ? Нима не виждаш, че това дете гладува и се храни с пръст?“

Наведе засрамено глава и тръгна.

— Аз съм виновен, аз — нареждаше той. — Ние, хората, сме виновни, че това дете се храни с пръст. Не си виновен ти, Христе, прости ми!

С разбито сърце той си припомни как навремето беше ходил до Цариград, за да се поклони на новия патриарх. Един равин, негов стар приятел, го покани да посети еврейския му дом, ако желае и ако не смята, че това е грях. Празнуваха еврейската Нова година и по този повод няколко техни артисти щяха да поставят кратка пиеса. Равинът седеше до него и му обясняваше сюжета. От всичко, което чу и видя на онази еврейска вечеринка, няколко думи се бяха забили като нож в паметта му и споменът за тях шуртеше като кръв. Бяха стъкмили импровизирана сцена в спалнята на равина. Вдигнаха завесата и на сцената излезе блед и мършав човек, който мъкнеше за ръка едно детенце. Зад завесата се чуваха песни и смехове — празничните трапези бяха застлани и хората ядяха, пиеха и се веселяха. Няколко шкембести богаташи, които седяха в дъното на сцената, се изправиха.

— Трапезите са застлани — казаха те. — Да вървим да ядем!

Оттеглиха се и бледият мъж и детето останаха сами.

— Да си вървим у дома, татенце — умоляваше детето.

— Защо, синко? Какво да правим там?

— Гладен съм. Хайде да се прибираме и да ядем!

— Хубаво, хубаво… Но знаеш ли, Давидчо. Вкъщи нямаме нищо за ядене.

— Едно парченце хлебец.

— Нито трошица, Давидчо.

Детето замълча. Бащата го погали по главицата и се наведе.

— Давидчо, знаеш ли какъв празник е днес?

— Да.

— Я ми кажи, Давидчо, какво направихме днес?

— Помолихме се, тате.

— Точно така. А Бог, благословено да е името му, какво направи?

— Опрости ни греховете.

— И щом Бог ни е опростил греховете, ние трябва да сме радостни, нали, Давидчо?

Детето мълчеше.

— Помниш ли, Давидчо, че лани, когато още беше жива майка ти, изпяхме на масата една нова песен? Помниш ли я?

— Не.

— Тогава аз ще ти я припомня. Обаче трябва и ти да пееш с мен.

И мъжът започна да пее със сърцераздирателен глас. Една тъжна и отчаяна мелодия, която ти късаше сърцето. А детето пееше с него и плачеше.

Поп Янарос забърса очи с негодувание. Огледа се наоколо да не би да го е видял някой. Овладя се. Но онази мелодия и до днес, след толкова много години, продължаваше да му къса сърцето. Сякаш крехката ципа на ежедневните грижи и удобното малодушие, която обвива човешката утроба, се пукаше и онази мелодия изхвръкваше на свобода, бясна и неудържима. Всичко страховито, което долавяше в подмолите на съществото си и което не смееше да извади на светло и да види, сега беше освободено от онази мелодия. И поп Янарос с ужас видя недрата си и недрата на света.

Върна се назад и отново хвана детето за ръка.

— Да вървим у дома, детето ми. Имам едно парче хляб, ще ти го дам.

Детето се задърпа, за да се измъкне от ръката на попа.

— Не съм гладен. Нали ти казах, че съм ял…

И се разплака.

Поп Янарос се обърна към църквата и гневно изрева:

— Отивам да разоблича тоя свят пред Бога!

 

 

Поп Янарос влезе в дома си до църквата. Не беше дом като дом, а килия — подобна на оная, която му бяха дали в Света гора. Маса, две табуретки, едно тясно канапе, на което спеше. Над канапето — иконата на свети Константин. Беше го нарисувал самият поп Янарос — такъв, какъвто беше изобразен на иконите, които носеха в обятията си нестинарите, когато ходеха по горящите въглени в онова благословено село край далечното Черно море. На тази икона светецът не носеше нито царска корона, нито червени епископски сандали. Короната му беше от пламъци, а той беше бос, подскокнал високо и танцуващ върху горящите въглени.

„Свети Константин е огнеходец — обясняваше поп Янарос, когато го питаха. — Всеки светец е огнеходец. Огнеходец е и всеки честен човек в този Ад, дето го наричат живот.“

Но най-голямото украшение на килията беше една друга икона — Второто пришествие, изящна дърворезба, която лежеше на масата редом с евангелието. Беше му я подарил за спасение на душата отец Арсений, прочутият дърворезбар от Скита на света Анна в Света гора. Поп Янарос не можеше да се насити да се надвесва над иконата всеки ден и да я гледа умислен. В такива мигове душата му се бунтуваше и някой крещеше отвътре: „Не! Не!“. А поп Янарос не знаеше кой е той и защо крещи така.

По средата стоеше невъзмутимият съдник Христос с протегнати ръце. С дясната си ръка благославяше, с лявата, свита в юмрук, заплашваше. Вдясно от него — хиляди праведници, които вече бяха влезли в Рая и се усмихваха. Вляво от него — хиляди грешници, които плачеха. Какъв ужас беше изписан върху лицата им, какви вопли бяха сгърчили устните им! А Богородица, паднала в нозете на Христос, повдигаше глава, протягаше ръка и сочеше към грешниците. С полуразтворени устни, тя сякаш викаше: „Смили се над тях, синко, смили се!“.

Поп Янарос се наведе и се поклони пред Второто пришествие. И както се беше взрял в Богородица и слушаше вика й, внезапно възкликна:

— Иисусе Христе, да не би тъкмо твоята майка, да не би Богородица да е човешкото сърце, което вика?

Отпусна се на канапето, но не искаше да се разделя с Второто пришествие. Опря иконата на коленете си и затвори очи. Не искаше да заспи, макар че беше изцеден от умора. Притвори очи, за да си представи любимия си отец Арсений и да засияе отново под клепачите му светият ден, в който го беше срещнал за първи път…

През един окъпан от слънцето зимен ден поп Янарос, нарамил дисагите си, минаваше край приказно зеления Скит на света Анна. Сред лъскавия тъмнозелен листак на портокаловите дръвчета проблясваха пурпурните им плодове — пламък отвън, отвътре мед.

„Ето такава, като портокалово дръвче, е Божията воля и такива са плодовете й — пламък и мед!“, помисли си поп Янарос и очите му се наляха със сълзи. Какво щастие, какво ухание, какъв покой! Ами морето, което блещукаше между натежалите от плод дръвчета, синьо-зелено и спокойно!

Продължи да върви. Влезе в първата килия, която попадна на пътя му. Четири чисто бели голи стени, наниз дюли, окачен на една греда. Плодовете бяха започнали да гният и цялата килия ухаеше на дюля и кипарисово дърво. Един монах, сбръчкан и блед, седеше на табуретка и дялкаше парче дърво, което беше опрял на коленете си. Гърдите, лицето и душата му бяха полепнали по дървото. Целият свят беше потънал в хаоса, единствено този монах беше останал със своето парче дърво в тоя Божи кивот. Сякаш Господ му беше повелил да сътвори света от самото начало.

Колко благо беше лицето му, както се беше привел и дълбаеше дървото, тръпнейки. Поп Янарос пристъпи крачка напред и се надвеси над рамото на монаха. Едва се сдържа да не извика. Каква сръчност, какво търпение, каква увереност! Върху кипарисовото дърво беше издълбано Второто пришествие, съвсем като истинско, с множество лица, едните — ужасени, другите — блажени. В средата — Христос, в нозете му — Богородица, вляво и вдясно — двамата ангели с дългите тръби на възкресението…

— Благослови ме, отче! — извика за поздрав поп Янарос. Но потънал в съзидателно напрежение, монахът не го чу.

Поп Янарос отвори очи. Нощта се беше спуснала. Стъкленото кандило, което гореше пред иконата на свети Константин, хвърляше мъждива светлина върху продълговатата килия, опряното на старческите колене Второ пришествие и провисналите от гредата златисти дюли. Цареше тишина, селото беше заспало. През тясното прозорче бегло просветваше прясно варосаното кубе на църквата. Върху видимата небесна лента блещукаха две звезди.

Поп Янарос отново притвори очи и се завърна в килията на Арсений в Света гора.

Какви кротки и благи разговори водеха двамата, колко дни и нощи прекара с него, как отлетяха бързо като мълния! Навярно така отлитат часовете, дните и вековете в Рая. Часовете се нижеха, а двете души кръжаха край Бог и си гукаха като гълъбици.

— Как издържаш да живееш съвсем сам, отче Арсение? — попита поп Янарос един ден, когато се беше загледал в морето между портокаловите дръвчета и го беше обзело желание да замине. — От колко време живееш в монашество?

— Вече от двайсет години съм се сгушил тук, поп Янарос — отговори той. — Като копринена буба в пашкула си. Това е моят пашкул — каза след малко и посочи килията си.

— А не ти ли е тясно?

— Не ми е тясно, защото имам прозорче, през което се вижда небето.

Настъпваше вечер, минаваше полунощ, а отец Арсений грабваше вдъхновено фините си инструменти и започваше, вече безмълвен, надвесен над кипарисовото дърво, да дълбае божествените си видения, преди да са се изпарили.

Веднъж едно калугерче от манастира Велика лавра беше дошло да направи някаква поръчка. През нощта, докато седяха и си бъбреха, чуха въздишки зад гърба си. Поп Янарос се обърна и видя калугерчето — изумено, седнало на колене и заслушано в разговора им.

— Какво си седнал и ни слушаш? — попита той. — Разбираш ли нещо?

— Нищо не разбирам — отвърна калугерчето. — Но имам към Бог една молба. Да седя така цяла вечност и да ви слушам как говорите. Сигурно това е Раят.

Дъхът на поп Янарос секна. Прониза го внезапен копнеж да замине, да замине, да вземе със себе си Бог и да замине! Тук, в Кастелос, душата му се разпадаше, всеки ден губеше по едно перо. Воюваше с хората, призоваваше ги от амвона на църквата, от улицата, откъдето и да се намираше. Толкова години вече ги призоваваше — и какво беше постигнал? Беше ли спрял злото, беше ли го смалил? Захвърлиха ли пушките, престанаха ли да убиват? Беше ли станал поне един от тях по-добър? Някоя жена, някой мъж? Никой. Да замине, да замине, да вземе със себе си Бог и да замине!

Да иде да потърси Арсений. Дали е още жив, дали продължава да дълбае душата си върху дървото? Да си построи килия редом с неговата, да се обвие в пашкула си сред пустошта, да не вижда през прозорчето си нито портокаловите дръвчета, нито морето, а само къс небе. Понякога да се отбива в килията на отец Арсений и да говорят за сладките сълзи, които капят от очите на човека, оттеглил се в усамотение… Той беше единственият му приятел, единствената чиста и умиротворена съвест, която беше срещнал в Света гора. Когато си спомняше за него тук, в ада на Кастелос, душата му за миг се утешаваше.

„Докато има такива души на тоя свят — мислеше си, — светът ще стои непоклатим. Отец Арсений е като стълб, който удържа света над бездната…“

И както размишляваше за приятеля си, притворил клепачи и опрял ръце върху подареното му от него Второ пришествие, както обхождаше с поглед Света гора като свещен старинен стенопис, прояден от времето и влагата, поп Янарос неусетно заспа. Заспа и засънува. Тръбата на Второто пришествие беше прогърмяла. Пръстта започна да се движи и да се издува и от нея изпълзяха, като охлюви след дъжд, неизброими мъртъвци, целите в кал. Те се втвърдиха на слънцето, заякчиха костите си, наляха се с плът, очите им се завърнаха в орбитите си, откъртените им зъби се забиха обратно в челюстите, гърдите им отново се изпълниха с душа. Втурнаха се вкупом и задъхани се заподреждаха отдясно и отляво на Христос, който беше седнал между небето и Земята върху синя златоткана възглавница. Паднала в нозете му, Богородица се молеше.

Христос се обърна надясно и се усмихна. На мига се отвориха райските порти, целите от смарагд. Розови ангели със сини крила прегърнаха праведниците и пеейки, ги поведоха по цъфнали пътеки към Божия дом. После Христос се обърна наляво и свъси вежди. На мига се надигнаха вопли. Безчет демони с опашки и рога и с нажежени харпуни в ръце започнаха да пронизват грешниците като октоподи, готови да ги запратят в Ада. Богородица чу воплите им, обърна се към тях и сърцето й се изпълни с жал.

— Чеда мои — извика тя, — не плачете! Синът ми не е само справедлив, той е и милостив. Не се страхувайте!

Христос се усмихна:

— Чеда мои — каза той, — исках само да ви сплаша. Широко е Божието сърце, побира и праведни, и грешни. Хайде, влизайте всички в Рая!

Демоните се спряха изненадани, изпуснаха харпуните си и нададоха вой.

— Ами ние, Господи! — изреваха те. — Какво ще стане с нас?

Христос ги изгледа съчувствено. И както ги гледаше, опашките им се отскубнаха и паднаха, рогата им изпокапаха, лицата им се умиротвориха, по гърбовете им избиха — все още крехки — сини къдрави крила.

— Заповядайте и вие в Божия дом — каза Христос. — Второто пришествие не значи Правосъдие, а Милост.

Докато той изричаше това, сякаш заръси ситен дъжд и всички, праведни и неправедни, Рай, Ад и Христос, изчезнаха.

Поп Янарос подскочи от канапето с вик.

— И таз добра! — измърмори той и се прекръсти. — Що за порти се отварят в ума ни, когато сънуваме, що за крила! Господи, ако записваш в тефтерите си и нашите сънища, загубени сме!

Гласовете на нощта се бяха събудили. Някъде далече в тишината се чуваше как чакалите настъпват към Кастелос… „Нощта се е спуснала над нас — прошепна поп Янарос. — Започва касапницата на нощта. Всички живи твари — птици, мишки, гъсеници, чакали, сега ще се втурнат едни към други да се изтребват или да се целуват… Що за свят си сътворил, Господи? Не мога да го разбера!“

Внезапно се спусна към вратата, постави длан до ухото си и се ослуша. Стори му се, че иззад църквата долитат болезнени човешки стенания.