Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (9)

9.

Балард реши да задържи прегледа на картоните за разпит на терен близко до източника. Затова доведе Бош до складовото помещение и го устрои зад едно от старите бюра, където бе по-малко вероятно да бъде забелязан от някой от колегите й и съвместната им работа да породи въпроси. Позвъни на Мънроу на частния номер на диспечера и му каза къде може да я намери в случай на нужда.

Бош и Балард решиха, че ще е най-добре да четат паралелно, вместо Бош да губи време за преглед на картоните, през които Балард вече беше минала. Това бе първият признак на доверие помежду им — вярата, че всеки може да разчита на оценката на другия за важността на картоните. А и така щяха да свършат работата много по-бързо.

Балард седеше зад бюро, разположено перпендикулярно на това на Бош, и това й позволяваше да го наблюдава право пред себе си, докато той трябваше да извива глава и да издава по този начин желанието си да види какво прави тя. В началото тя го държеше тайно под око в продължение на известно време и това й позволи да констатира, че неговият подход е различен. Скоростта, с която отделяше картони за по-подробно запознаване, бе много по-голяма от нейната. В един момент той забеляза, че го наблюдава, и каза, без да вдига глава:

— Не се безпокой. Моят подход е двустепенен: първо хвърлям голямата мрежа, после по-ситната.

Балард само кимна. Беше леко засрамена, че я е уловил.

Скоро тя започна да действа по същия начин и спря да обръща внимание на Бош, осъзнавайки, че това само я забавя. След продължително мълчание от страна и на двамата и след образуване на висока купчина безинтересни картони, Балард се обади:

— Може ли да те попитам нещо?

— Дори да кажа „не“ — отговори Бош, — това би ли те спряло?

— Как се получи така, че майката на Дейзи е дошла да живее при теб?

— Историята е дълга, но краткият отговор е, че трябваше някъде да живее. А аз имах свободна стая.

— Значи не става дума за романтична връзка?

— Не.

— И ти си се съгласил в дома ти да живее непозната?

— В известен смисъл. Запознах се с нея по друг случай. Помогнах й да се оправи и тогава научих за Дейзи. Казах й, че ще се заема с него и че тя може да използва стаята ми, докато разследвам. Тя е от Модесто. Предполагам, че ако разрешим случая, аз ще си върна стаята, а тя ще се прибере в дома си.

— Нямаше да можеш да го направиш, ако беше в ЛАПУ.

— Много неща нямаше да мога да правя, ако още бях в ЛАПУ. Но не съм.

Двамата се заловиха пак с картоните, но Балард почти веднага проговори отново:

— И все пак искам да разговарям с нея.

— Казах й — успокои я Бош. — Когато пожелаеш.

Мина половин час и двамата приключиха с картоните. Бош излезе в коридора и донесе нов кашон за Балард, след което повтори същото и за себе си.

— И колко време можеш да правиш това? — попита Балард.

— Тази нощ ли имаш предвид? — уточни Бош. — До около пет и половина. В шест имам друга задача в Долината. А тя може да ми отнеме целия ден. Ако се случи така, ще се върна утре вечер.

— Кога спиш?

— Когато мога.

Минаха нови десет минути и ровърът на Балард пак подаде сигнал. Балард отговори и Мънроу й каза, че е нужно присъствието на детектив във връзка с обир на обитаемо жилище на Сънсет Булевард.

Тя погледна купчината картони пред себе си и каза:

— Наистина ли ти трябва детектив, лейтенант Мънроу?

— Поискаха такъв. Занимаваш ли се с нещо в момента?

— Не, тръгвам вече.

— Прието. Обади ми се, когато пристигнеш на адреса.

Балард стана и погледна Бош.

— Налага се да тръгвам, а не мога да те оставя тук — каза със съжаление в гласа.

— Сигурна ли си? — попита я той. — Мога да остана тук, на „тръстиката“.

— Не, не си от ЛАПУ. Не мога просто така да те оставя тук без надзор. Ще го отнеса, ако дойде някой и те види сам.

— Е, щом се налага. А аз какво да правя, да дойда с теб ли?

Балард обмисли тази възможност. Можеше да се получи.

— Ако искаш — каза тя. — Вземи купчина картони, които можеш да прегледаш, докато ме чакаш в колата. Нека се надяваме да не се проточи.

Бош бръкна в кашона на пода до себе си и извади колкото картони успя да хване с две ръце. Купчината бе солидна.

— Да вървим тогава.

Адресът на обира беше на пет минути път от участъка. Повикването бе за познато за Балард място, но точният адрес не й говореше нищо. Оказа се, че е стриптийз бар на име „Сирените на Сънсет“. И беше още отворен, което правеше обира малко озадачаващ.

Една патрулна кола вече блокираше зоната, в която клиентите оставяха колите си на пиколата за паркиране. Балард спря точно зад нея. Вече знаеше от радиообмена, че са дошли два екипа, и предположи, че втората кола е в уличката зад сградата.

— Това може да се окаже интересно — обади се Бош.

— Не и за теб — натърти Балард. — Ти ще чакаш тук.

— Да, госпожо.

— Надявам се да се окаже някоя дивотия и ако е така, връщам се веднага. Започвай да мислиш за код седем.

— Гладна ли си?

— Не в момента, но ми се полага почивка за ядене.

Балард изтръгна ровъра от станцията за зареждане и слезе от колата.

— Какво отворено има наблизо? — попита Бош.

— Почти нищо.

Тя затвори вратата на колата и тръгна към входа на „Сирените“.

Интериорът се оказа осветен в приглушено червено. Имаше каса с касиер и грамаден портиер, а по преграден с кадифено въже коридор се минаваше през сводест вход, водещ към залата за танци. Балард виждаше от мястото си три малки сцени под червени прожектори, обособени в имитация на атриуми от магазини на „Тифани“. На сцените стояха жени в различни фази на разсъбличане, но посетителите се брояха на пръсти. Балард си погледна часовника — беше 3:40, а това означаваше, че затварят след двайсет минути. Обърна се към бияча и попита:

— Къде са полицаите?

— Ще ви заведа отзад — отвърна й грамадата.

Отвори врата в същия мотив на червен кадифен магданоз и я поведе към отворената врата на ярко осветен офис. Трима полицаи едва се бяха натъпкали в малка стая пред бюро, зад което седеше мъж. Балард кимна. Униформените бяха Дворек — явно командир — Ерера и Дайсън, които Балард познаваше добре, понеже бяха един от редките женски екипи, а жените в Късното шоу често ползваха код седем заедно. Ерера бе старшият полицай в екипа и имаше четири нашивки на ръкавите. Партньорката й имаше една. И двете жени бяха с къси прически, за да избегнат опасността някой да ги хване и да дърпа. Балард знаеше, че повечето дни тренират след смените си, което си личеше по налетите им рамене и здравите им бицепси. Момичетата можеха да се справят сами в повечето ситуации, а за Дайсън се говореше, че обича да ги създава.

— Детектив Балард, радвам се, че можахте да ни отделите време — каза Дворек. — Това е господин Пералта, управител на това изискано заведение, който лично пожела да се възползва от услугите ви.

Балард изгледа мъжа зад бюрото. Беше над 50-те, възпълен, със зализана назад коса и дълги островърхи бакенбарди. Носеше крещящо морава жилетка, облечена върху риза с черна яка. На стената зад стола му висеше афиш в рамка, изобразяващ гола жена на пилон, стратегически прикриващ срамните й части, но не чак толкова, че да скрие и окосмяването й, оформено като малко сърце. Вдясно от него стоеше видеомонитор, на който в отделни прозорци се излъчваше сигнал от шестнайсет камери, показващи от различни ъгли сцените, баровете и изходите на бара. Балард различи себе си в един от квадратните прозорци — камерата явно се намираше зад нея, над дясното й рамо.

— Какво мога да направя за вас, сър? — попита тя.

— Това е като сбъдната мечта — проговори Пералта. — Нямах представа, че ЛАПУ се състои почти изцяло от жени. Търсите ли допълнителна работа?

— Сър, имате ли проблем, изискващ намесата на полиция, или не? — строго се осведоми Балард.

— О, да — потвърди Пералта. — Имам проблем… някой се готви да проникне с взлом.

— Готви се? Защо някой би влизал с взлом, ако може спокойно да влезе през входа?

— Вие ми кажете. Това, което казвам аз, е, че се готви. Вижте тук…

Той се обърна към видеомонитора и изтегли изпод плота на бюрото си чекмедже с компютърна клавиатура. Чукна няколко клавиша и изображенията от камерите се смениха с план на заведението.

— Държа под наблюдение всеки отвор — обясни Пералта. — Някой на покрива се ебава с капандурите. Готвят се да влязат ето тук…

Балард се наведе над бюрото, за да вижда екрана по-добре. Той показваше отвори в две от капандурите над сцените.

— И кога се случи това? — попита тя.

— Тази нощ — отговори Пералта. — Да кажем, преди около час.

— И защо ще искат да влизат с взлом?

— Вие шегувате ли се? Тук работим с пари в брой и аз не си тръгвам всяка шибана сутрин от работа с чанта, пълна с пари. Не, не съм толкова глупав. Всичко влиза в сейфа и веднъж, може би два пъти седмично — през деня! — идвам, за да отида до банката, и през цялото време ме придружават двама, които не бихте искали да нервирате.

— Къде е сейфът?

— Стоите върху него.

Балард погледна надолу. Полицаите се изтеглиха към стените на стаичката. В дюшемето на пода се виждаше изрязан капак с дупка за пръст, за отваряне на тайната врата.

— Може ли да се мести? — попита Балард.

— Не — отговори Пералта. — Около него е излят стоманобетон. Ще им се наложи да пробиват дупка… ако не знаят комбинацията, а тя е известна на само трима души.

— И колко има в момента в него?

— Ходих до банката след уикенда, така че тази нощ не е много. Примерно дванайсет хиляди, които ще станат към шестнайсет, когато затворим касата след малко.

Балард се позамисли, вдигна очи, погледна Дворек и му кимна. После каза:

— Окей. Ще огледаме наоколо. Има ли камери на покрива?

— Не — каза Пералта. — Там горе няма нищо.

— Как се стига дотам?

— Не се излиза отвътре. Ще ви трябва стълба отвън.

— Добре. Ще се върна при вас, след като проверим. Къде е вратата за задната уличка?

— Марв ще ви заведе.

Пералта бръкна под бюрото си и натисна бутона за повикване на бияча. След малко грамадата от входа се появи.

— Заведи ги отзад, Марв — нареди Пералта. — В уличката.

След няколко минути Балард стоеше в уличката и разглеждаше перваза на покрива на клуба. Сградата беше отделена от останалите, с плосък покрив, извисяващ се на шест метра над тях. Нямаше никакъв начин да се прескочи от съседните сгради, нито се виждаха стълби. Балард погледна зад гърба си. В другия край на уличката се виждаха дъсчени и бетонни огради, явно граничещи с жилищните имоти в квартала.

— Някой ще ми заеме ли фенерче? — попита Балард.

Дайсън свали своя „Пеликан“ от колана си и й го подаде. Беше малко, но мощно електрическо фенерче. Балард обиколи сградата на клуба, търсейки място за качване. Намери такава възможност при западния ъгъл — пристройка от пенобетон, изградена за контейнерите за смет. Беше висока около метър и осемдесет и в съседство с улук, спускащ се от покрива. Балард светна нагоре по дължина на улука и видя, че е фиксиран за външната стена със скоби през половин метър.

Дворек се приближи зад нея.

— Ето я и стълбата — каза Балард.

— Да не се качваш? — изненада се Дворек.

— За нищо на света. Но ще повикам хеликоптер. Те ще осветят отвисоко и ако там има хора, ще ги хванем, като решат да слязат.

— Добър план.

— Изпрати сестрите на другия ъгъл, в случай че ония горе имат стълба и опитат да слязат от другата страна. Аз ще извикам помощта офлайн.

— Разбрано.

Балард не искаше да вика хеликоптера по радиото, защото взломаджиите можеше да прослушват честотите на ЛАПУ. Тя поддържаше добри работни отношения с тактическите полицаи на хеликоптера, който покриваше западния район на града през повечето нощи. Те често реагираха на сигналите на диспечерите. Балард беше на земята, а Хедър Рурк, наблюдател-насочвач, във въздуха с партньора си пилота Дан Съмър. Балард изпрати есемес на Рурк.

Горе ли сте?

Минаха две минути преди да получи отговор.

Аха. Току-що приключихме с преследване на избягал от пътно произшествие. Какво има, РБ?

Балард се досещаше, че екипът Рурк/Съмър е силно възбуден от преследването на кола, опитала да се измъкне от катастрофа. Беше доволна, че са свободни.

Искам да прелетите над стриптийз клуб „Сирените“ над „Сънсет 7171“. Осветете покрива, да видим крие ли се някой там.

Разбрано… до 3 минути

Прието.

Превключи на Так 5

Прието. Так 5

В случай че се наложеше да комуникират по радио, тактическият канал бе на непубликувана честота, която не можеше лесно да се намери в интернет.

Балард все още държеше фенерчето на Дайсън. Размаха го, за да привлече вниманието на тримата полицаи на ъгъла на сградата. Освети с лъча му свободната си ръка, изправи три пръста и ги завъртя във въздуха.

Зачакаха. Балард бе почти сигурна, че от идеята й няма да излезе нищо. Ако там горе наистина имаше хора, те вероятно вече бяха забелязали светлините на трите полицейски коли и бяха избягали, докато полицаите се намираха в клуба. Но проверката на покрива с хеликоптер щеше да удовлетвори донякъде Пералта. После Балард щеше да напише доклад до някой от отдел „Взломни кражби“, който щеше да се погрижи да се извърши оглед на покрива през деня и да се види има ли някакви следи от опит или подготовка за взлом.

Балард чу захода на хеликоптера и се приближи до задната стена на сградата, в близост до заграждението за отпадъци. Вдигна ровъра и го превключи на честотата на „Так 5“.

Чакаше. В уличката вонеше на алкохол и цигари и тя дишаше през уста.

Не след дълго лъчът на хеликоптера превърна нощта в ден. Балард вдигна ровъра.

— Нещо там? „Въздух 6“…?

Опря радиостанцията до ухото си, надявайки се да чуе нещо над грохота на ротора. И наистина чу откъслечни думи. Тонът на Хедър Рурк й казваше повече от думите, които не можеше да различи. На покрива май имаше някой.

— … заподозрени… насочват… ъгъла…

Балард свали ровъра и извади оръжието си. Отстъпи назад в уличката и вдигна пистолета си към ръба на покрива. Светлината на хеликоптера беше заслепяваща. Скоро забеляза някакво раздвижване и дочу викане, но все така не можеше да разпознае никакви думи през оглушителния шум. Видя някой да се плъзга надолу по улука. На половината височина човекът се изпусна и тупна на земята. Последва го втора фигура… после трета.

Балард следеше движенията с пистолета си. Скоро и тримата заподозрени хукнаха по уличката.

— Полиция…! Спри на място!

Двама от бягащите замръзнаха като вкаменени. Третият не спря и като стигна до края на уличката, зави наляво към жилищния квартал.

Балард тръгна към двамата спрели и вече вдигнали без подкана ръце. Заповяда им да паднат на колене, а в този момент Дайсън профуча покрай нея и продължи след изчезналия трети беглец. Ерера последва по-младата си партньорка, макар и доста по-бавно от нея.

И докато се приближаваше с вдигнат пистолет, Балард видя, че двамата коленичили пред нея заподозрени са… деца.

— Какво, по дяволите…? — запъна се Дворек, който се бе приближил зад нея.

Балард прибра пистолета в кобура и сложи ръка върху ръката на Дворек, за да го накара да свали своя. Обиколи двамата коленичили и насочи лъча на фенерчето на Дайсън в лицата им. Едва ли имаха и 14 години. И двамата бяха бели, и двамата изглеждаха изплашени. Бяха по тениски и дънки.

Тя осъзна, че е изпуснала ровъра на земята до заграждението за отпадъци.

— Не чувам дори мислите си — извика на Дворек. — Съобщи на хеликоптера, че тук имаме код четири^[1] и че те могат да останат с преследването на А25.

Дворек се обади и след секунди хеликоптерът се насочи на юг, в посоката на избягалото трето момче. Балард пак насочи светлината на фенерчето в лицата на децата. Едното момче свали едната си ръка в опит да засенчи заслепяващата светлина.

— Не си сваляй ръцете! — предупреди го Балард.

Момчето се подчини.

Балард се вгледа в двете момчета пред себе си и изведнъж се досети за какво са се качили на покрива.

— Не знам сещате ли се, но едва не бяхте застреляни! — кресна тя.

— Съжаляваме, съжаляваме… — извинително каза едното.

— И какво правехте там горе?

— Просто гледахме. Не сме…

— Гледахте? Искаш да кажеш, че сте гледали голи жени?

Видя бузите им да поруменяват от срам под студената светлина на фенерчето. Но знаеше, че това е срам, защото са ги хванали, при това че ги е хванала жена, а не срам, че са се покатерили на покрива, за да гледат през капандурата голи жени.

Погледна Дворек и го видя да се подсмихва. Досети се, че по някакъв начин, дълбоко в себе си, той се възхищава на изобретателността им — момчетата винаги са си момчета, — и за пореден път усети, че в света на мъже и жени никога няма да дойде времето, когато на жените ще се гледа и към тях ще се отнасят като към напълно равни на мъжете.

— Ще трябва ли да кажете на родителите ни? — попита едното момче.

Балард свали лъча и тръгна да си вземе ровъра.

— Какво ще кажеш? — тихо я попита Дворек, когато минаваше покрай него.

Самият въпрос напълно издаваше мислите му.

— Ти решаваш — каза му Балард. — Аз си тръгвам.