Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (22)

22.

След като излезе от участъка, Балард се отби да си купи кафе с мляко. Докато го чакаше да стане, получи есемес от Ейрън, с който й казваше, че е свободен целия ден. Прие това като знак, че мъжът, когото бе извадил от мъртвото вълнение, не е оживял и че са дали на Ейрън „ден за психическо възстановяване“, за да се справи със стреса. Отговори му, че трябва да се отбие някъде, преди да тръгне за плажа.

Когато стигна при „Зокало трансмисии“, двете врати на сервиза бяха отворени. Беше дошла с личния си ван, защото не планираше да се връща в участъка.

Някакъв мъж стоеше в едно от двете работни места, бършеше оплесканите си с грес ръце в парцал и оглеждаше преценяващо един „Форд Транзит“. Балард слезе и побърза да му покаже значката си, за да разсее евентуалната му илюзия, че е потенциален клиент.

— Тук ли е собственикът или управителят?

— Това съм аз — отговори мъжът. — И двете.

— Господин Зокало?

— Да.

— Детектив Балард, ЛАПУ, участък „Холивуд“. Нуждая се от помощта ви.

— Какво мога да направя?

— Опитвам се да потвърдя, че един конкретен ван е получил тук трансмисия преди девет години. Възможно ли е това? Пазите ли някакъв архив от две и девета?

— Да, имаме архив. Но това е било преди много време.

— Може би имате някакви файлове в компютър? Само да въведем името и…?

— Не, няма компютри. Имаме папки и пазим… нали се сещате… пазим документите.

Не беше много съвременно, но Балард се интересуваше единствено има ли някаква документация.

— Тук ли са? — попита тя. — Мога ли да ги погледна? Имам име и дата.

— Да, разбира се. Отзад са.

И я поведе в малък офис зад рампите. Минаха покрай друг мъж, който се трудеше в канал под кола, откъдето се разнасяше пронизителният вой на винтоверт, с който явно сваляше гайките на капака на трансмисията. Мъжът изгледа подозрително Балард, която следваше Зокало към офиса.

Офисът беше с площ колкото да побере бюро, стол и три кантонерки с по четири чекмеджета за папки. Във всяко чекмедже имаше носачи за окачване на папките, а на предната му страна се виждаше изписана на ръка година. Това означаваше, че Зокало съхранява документи от дванайсет години, и това изглеждаше окуражаващо.

— И девета…? — повтори Зокало.

— Да.

Той прокара пръст по чекмеджетата, докато намери надписаното с „2009“. Етикетите не бяха в строг хронологичен ред и Балард предположи, че всяка година той изхвърля най-старите документи и започва с празно чекмедже.

Чекмеджето „2009“ беше второто отгоре в средната редица. Зокало махна към него с ръка, сякаш за да покаже на Балард, че това е всичко, с което разполага.

— Ще гледам да не ги разбъркам — обеща Балард.

— Няма значение — успокои я Зокало. — Можете да използвате масата.

Остави я сама и излезе в гаража. Балард го чу да казва нещо на испански на другия работник, но те говореха скорострелно и тя не можа да разбере нищо. Но чу думата „мигра“ и нещо й подсказа, че мъжът в канала се безпокои дали тя не е имиграционен агент.

Издърпа чекмеджето и видя, че е пълно само на една трета от дълбочината си, като фактурите са подпрени на задната му стена. Взе около половината и ги отнесе до масата, която бе омазана с грес — Зокало явно не си миеше ръцете, когато идваше тук от гаража.

Започна да прелиства копията на фактурите, много от които също бяха с мазни петна.

Изненадващо за нея фактурите се оказаха подредени по дата, така че процесът на проверка на алибито на Йоан Кръстителя се развиваше бързо. Балард отиде направо на интересуващата я седмица и намери копие на фактура за монтирането на нова трансмисия на ван модел „Форд Еконолайн“, издадена на името на Джон Макмулън, с попълнен адрес на мисията „Лунна светлина“. Датите, когато ванът бе престоял в сервиза, съответстваха на празните места в календара на Макмулън и обхващаха двата дни, когато Дейзи бе изчезнала и впоследствие намерена мъртва.

Балард огледа офиса. Не виждаше машина за копиране. Задържа фактурата на Макмулън, върна останалите разписки в чекмеджето и го затвори. Излезе от офиса и влезе в гаража. Зокало също бе слязъл в канала. Тя клекна до колата, под която работеха, и му показа изцапаната с мазни петна фактура.

— Господин Зокало, намерих точно каквото ми трябва. Мога ли да я взема, за да я копирам? Ще ви върна оригинала.

Зокало поклати глава.

— Не ми трябва. След толкова години… Задръжте го, няма проблем.

— Благодаря. Ето визитката ми. Ако ви потрябва помощта ми за каквото и да било, просто ми се обадете. Нали?

Подаде му визитката си и Зокало я взе, като веднага остави мазно петно върху нея.

Балард излезе от гаража, застана до вана, извади телефона си и направи снимка на фактурата, която Зокало й бе позволил да задържи. След това изпрати есемес на Бош, като прикачи снимката:

Потвърдено: Ванът на ЙК е бил в сервиза, когато Дейзи е била отвлечена. Той е чист.

Бош не й отговори веднага. Балард се качи в колата и потегли към Венис.

Хвана сутрешния поток на запад и й отне почти час да стигне до нощния приют за кучета, където държеше Лола. След като я взе и я разходи из квартала Абът Кини, се върна при вана и потегли към каналите. Лола стоеше права отпред на седалката до нея.

Общественият паркинг до каналите беше безумно скъп. Балард направи онова, което често правеше, когато посещаваше Ейрън: спря в градския паркинг на булевард „Венис“ и отиде пеша до квартала с каналите на улица „Дел“. Ейрън споделяше едната страна на дуплекс на „Холанд“ с друг спасител. Другата половина на дуплекса също бе дом на спасители. В двете къщи непрекъснато влизаха и излизаха хора, понеже спасителите бяха на застъпващи се смени. Ейрън бе тук от две години и му харесваше да работи на плажа „Венис Бийч“. Докато другите се натискаха да бъдат разпределени по на север, към Малибу, той беше доволен да остане тук и по този начин бе най-отдавна в дуплекса, който се отличаваше от останалите по пощенската си кутия с форма на делфин.

Балард знаеше, че Ейрън ще си е у дома, понеже всички спасители работеха само дневни смени. Тя потупа делфина по главата и въведе Лола през портичката, като я водеше на каишка. Плъзгащата се врата на долния етаж бе наполовина отворена и тя влезе, без да чука.

Ейрън лежеше на леглото със затворени очи и балансираше бутилка текила на гръдния си кош. Стресна се, когато Лола го доближи и го близна по лицето. Все пак успя да сграбчи бутилката, преди тя да падне.

— Добре ли си? — попита Балард.

— Вече съм — отговори той.

Седна и се усмихна, явно щастлив да я види. Подаде й бутилката, но тя поклати глава.

— Да се качим горе — предложи той.

Балард знаеше как се чувства. Всяко докосване до смъртта — независимо дали се спасяваш сам на косъм, или си някак съпричастен към смъртта на друг човек, — води до своеобразна първична нужда да получиш потвърждение, че още съществуваш. И това потвърждение можеше да доведе до възможно най-добрия секс.

Бутна Лола към кучешкото легло в ъгъла. Ейрън имаше питбул, но явно го бе вкарал в колибата, макар да имаше почивен ден. Лола послушно се качи на кръглата възглавница, обиколи я три пъти и накрая клекна, така че да вижда плъзгащата се врата. Щеше да ги пази. Нямаше нужда да я затварят.

Балард отиде при дивана, хвана Ейрън за ръка и го поведе към стълбите. Той започна да говори още докато се качваха:

— Изключили са го от системата за поддържане на живота снощи в девет, след като повикали цялото му семейство да присъства. И аз отидох. Сега съжалявам. Гледката не беше хубава. Слава богу, поне не ме обвиниха. Постарах се да доплувам възможно най-бързо до него.

Балард се опита да го успокои и му прошепна:

— Спри. Остави тази история извън спалнята.

След трийсет минути бяха вплетени един в друг и напълно изразходвани на пода на спалнята на Хейс.

— Как така не сме на леглото? — попита Балард.

— Нямам представа — отговори Хейс.

Посегна към бутилката с текила на дъсчения под, но Балард я избута с крак извън обсега му. Искаше да чуе добре какво ще му каже.

— Ей! — престорено се възмути Хейс.

— Казвала ли съм ти, че баща ми се удави? — попита Балард. — Когато бях малка.

— Не… това… това е ужасно.

Той се пристисна в нея, за да я утеши, но тя се обърна с лице към стената.

— Тук ли се случи? — попита Хейс.

— Не, в Хаваи. Живеехме там. Той сърфираше. Така и не го откриха.

— Съжалявам, Рене. Аз…

— Беше преди много време. Но разбираш ли… винаги съм искала да го бяха намерили. Толкова странно е да се качиш на дъската… да поемеш навътре… и никога… да не се върнеш.

Мълчаха дълго.

— Както и да е… мислех си за случилото се с онзи човек вчера — продължи Балард. — Ти поне им го върна.

Хейс кимна.

— Сигурно си се чувствала ужасно — каза след малко. — Трябваше да ми го разкажеш по-рано.

— Защо?

— Не знам. Някак си е… разбираш ли… баща ти се удавя на плажа и сега ти спиш на плажа. Ти и аз… а аз съм спасителят. Какво ти казва това?

— Нямам представа. Не мисля за това.

— Майка ти омъжи ли се повторно?

— Не, тогава я нямаше. И мисля, че дълго така и не научи истината.

— Господи… тази история става все по-кошмарна.

Придърпа я към себе си и я целуна по тила.

— Не мисля, че щях да съм тук и щях да правя каквото правя, ако не се бе случило както се случи — философски заключи Балард. — Такава е истината.

Протегна крак и придърпа с него бутилката с текила, така че вече да може да я достигне.

Но той не го направи. Продължи да я прегръща. Това й харесваше.