Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (11)

11.

Мисия „Лунна светлина“ се намираше в старо холивудско бунгало, оцеляло неизвестно как през изпитанията на времето. Беше напълно заобиколено от търговски сгради и платени паркинги, обслужващи по една пряка на „Холивуд“ в южна и северна посока. Стоеше като сираче сред бетона, жалка останка от периода, когато Холивуд бил жилищният квартал на деловия център.

Балард се спусна по „Чероки“ откъм булеварда и зави наляво по „Селма“. Фасадата на двуетажното бунгало гледаше към „Чероки“, но имаше преградена с бариера алея за коли, извеждаща до задната страна на къщата, гледаща към „Селма“. Зад бариерата се виждаше бял ван.

— Ето го вана — каза тя. — Ти забеляза ли някъде вътре да свети?

— В два прозореца — отвърна Бош. — Май тази нощ тук не кипи оживление.

Балард спря на паркинга със самообслужване и изгаси фаровете, но остави двигателя и отоплението да работят. Погледна си часовника. Беше почти пет сутринта и тя си спомни, че Бош не разполага с много време.

— Как смяташ? — попита тя. — Можем да се върнем в участъка и да продължим с картоните, преди да тръгнеш.

— Нека заобиколим още веднъж откъм предната страна — предложи Бош. — Да видим какво ни чака.

Балард включи на скорост и излезе от паркинга. Този път, когато минеха покрай мисията, парцелът щеше да остане от страната на Бош и той щеше да може да разгледа по-добре.

Балард се движеше бавно и точно когато подминаваше имота от страната на „Селма“ фаровете на вана зад бариерата светнаха.

— Потегля — възбудено каза Бош.

— Успя ли да го видиш? — попита Балард.

— Не, забелязах само фаровете. Но някой тръгва за някъде… Да разберем кой е и къде отива.

Балард пресече кръстовището и спря на тротоара, все още на „Селма“. Изгаси фаровете.

— Вероятно ни е засякъл.

— Може би не — каза Бош.

Смъкна се надолу на седалката си и се наведе надясно. Балард беше много по-дребна, но направи същото, облегната на лявата страна, сякаш беше заспала. Позата обаче й даваше добър ъгъл за наблюдение през страничното огледало.

Така видя как ванът минава през автоматичната бариера и обръща в тяхна посока по „Селма“.

— Задава се.

Ванът мина покрай колата на детектива без колебание и продължи по „Селма“ към Хайланд Авеню. Там спря и зави наляво. Когато се скри от погледа им, Балард запали фаровете и също потегли по „Селма“.

По „Хайланд“ имаше толкова малко коли, че беше едновременно лесно да се държи ванът под око, но и трудно това да се прави незабелязано. В продължение на няколко преки двете коли бяха единствените на пътя. Бош и Балард напрегнато мълчаха.

На „Мелроуз“ ванът внезапно направи обратен завой и се насочи обратно към „Хайланд“.

— Засякъл ни е — констатира Балард. — И какво сега…

И млъкна, защото ванът зави в пазарен комплекс на ъгъла.

— Продължи надолу още няколко преки — предложи Бош. — После завий обратно и се върни по „Мелроуз“.

Балард изпълни указанията му. Когато стигнаха до пресечката на „Мелроуз“ и „Хайланд“, видяха вана, паркиран през денонощно работещ магазин на „Юм-юм донътс“. Балард знаеше, че мястото е популярно сред екипите на нощната смяна.

— Човекът си купува гевречета — каза Балард. — После ще се върне в мисията или ще тръгне да ги раздава в лагерите на бездомниците с надежда да направи няколко кръщенета.

— Вероятно — съгласи се Бош.

— Искаш ли да влезеш за гевречета и може би да го видиш как изглежда?

— Повече ми се иска да надникна във вана и да видя какво държи там.

— Да го спрем за проверка?

Бош си погледна часовника.

— Да го направим.

След десет минути, след като обсъдиха стратегията си, последваха вана обратно към „Хайланд“. Бяха видели мъж от бялата раса, облечен в нещо подобно на халат за баня до петите, да излиза от „Юм-юм“ с два пакета по 12 гевречета и да сяда зад волана на вана. Когато пресякоха „Сънсет“, Балард включи сигнализацията и продължи по осевата линия, за да може водачът да я види в страничното си огледало. Направи му знак с ръка и той се подчини, отбивайки зад ъгъла на „Хайланд“ и „Селма“.

Балард и Бош слязоха едновременно и се приближиха от двете страни на вана. Балард отметна якето си назад и с ръка върху дръжката на пистолета в кобура застана до шофьорската врата. Прозорецът се спусна още докато приближаваше. Забеляза, че на вратата под прозореца е написано „Йоан 3:16“.

— Добро утро — поздрави тя. — Как сте днес, сър?

— Ъ-ъ… добре съм — отговори той. — Има ли проблем, полицай?

— Всъщност съм детектив. Ще ми покажете ли някакъв документ за самоличност, сър?

Мъжът вече държеше шофьорската си книжка в ръка. Балард я разгледа, като непрестанно местеше поглед между книжката и човека зад волана, за да не бъде изненадана от някаква внезапна реакция. Макмулън имаше брада и дълга коса със сиви кичури в нея, явно появили се след снимката в шофьорската му книжка.

Рождената дата разкриваше, че е 45-годишен. Адресът на местоживеене съвпадаше с адреса на мисията.

— И какво ви извади толкова рано на улицата, сър? — продължи все така небрежно да разпитва Балард.

— Излязох да купя гевреци за моите хора — обясни Макмулън. — А вие защо ме спряхте?

— Постъпи сигнал за ван, който се движи лъкатушейки. Подозираме, че става дума за шофиране след употреба на алкохол. Пили ли сте, сър?

— Не. Изобщо не пия. Алкохолът е творение на дявола.

— Имате ли нещо против да слезете от колата, за да се уверим?

Макмулън забеляза, че Бош го наблюдава втренчено през прозореца от страната на пасажера. Завъртя няколко пъти глава между него и Балард.

— Казах ви вече, че не пия — протестира той. — Не съм близвал капка от двайсет и пет години.

— Тогава ще е много лесно да ни докажете, че сте трезв — успокои го Балард.

Макмулън стискаше волана с такава сила, че Бош забеляза кокалчетата на пръстите му да побеляват.

— Добре — съгласи се накрая той. — Но само си губите времето.

Ръката му се скри надолу и Балард стисна пистолета си в готовност да го използва, но видя Бош да поклаща глава в знак, че всичко е наред. Разнесе се звук от откопчаване на колан. Мъжът отвори вратата, слезе и я затръшна ядно зад себе си. Беше по сандали и облечен по мисионерски в бяла туника, стегната на кръста с въже. Върху нея носеше тога в морав цвят до глезените със златни ширити по ръкавите.

— Има ли някой друг във вана, сър? — продължи да го разпитва Балард.

— Не — отговори Макмулън. — Защо да има?

— Мерки за безопасност, сър. Партньорът ми ще провери, за да сме сигурни. Нещо против?

— Правете каквото искате. Ключалката на страничната врата е счупена. Може да я отвори.

— Окей, сър, сега ви моля да отстъпите зад колата, където е по-безопасно.

Балард кимна на Бош, който сега стоеше пред вана, и последва Макмулън отзад, за да започне старата процедура за проверка на алкохолно опиянение. Първо го накара да върви напред и да направи кръгом, за да има време да хвърли поглед назад, докато Макмулън се отдалечаваше от нея. Видя Бош да се навежда във вътрешността на вана през отворената задна странична врата. Изглежда, всичко беше наред.

Макмулън изпълни упражнението без затруднение.

— Казах ви — обади се той.

— Така е, сър — съгласи се Балард. — Сега искам от вас да се обърнете с лице към мен, да вдигнете десния си крак и да го задържите вдигнат, като останете да стоите само на левия. Разбирате ли ме? След което искам да преброите до десет с вдигнат крак.

— Няма проблем.

Макмулън вдигна крак и заби поглед в Балард.

— Кои сте вие? — попита Балард.

— В смисъл? — не я разбра Макмулън.

— Казахте, че сте купили гевреци за хората си.

— Мисия „Лунна светлина“. Имам паство.

— Значи сте проповедник. Можете вече да свалите крака си.

— В известен смисъл. Просто се опитвам да заведа хората до Божието слово.

— И те се съгласяват доброволно, така ли? Сега повторете същото с другия крак.

— Разбира се. Или си тръгват. Не насилвам никого да прави нищо.

— Предлагате ли легла на хората или възможност да се молят?

— Имаме легла. Хората могат да останат временно. След като намерят Словото, те сами пожелават да зарежат улицата и да направят нещо с живота си. Спасили сме мнозина. И сме кръстили много хора.

Докато Макмулън говореше, Балард чу страничната врата на вана да се затваря, а след това и стъпките на Бош зад себе си.

— Млади момичета? — каза Бош зад гърба й. — И те ли стават част от паството?

Макмулън свали крака си на земята и попита:

— Какво значи това? Защо ме спряхте?

— Защото издирваме момиче, което е изчезнало снощи — обясни Балард. — И имаме свидетел, според когото тя е била насила издърпана във ван.

— Не е бил моят ван — подчерта Макмулън. — Той беше паркиран цялата нощ зад бариерата. Сами видяхте. Там няма нищо.

— Няма в момента — уточни Бош.

— Как смеете! — избухна Макмулън. — Как си осмелявате да петните добрата работа на мисията!? Моята работа е да спасявам човешките души, не да ги погубвам. Кръстосвам по улиците от двайсет и пет години и никой никога не ме е обвинявал в нищо нередно. Нищо!

Докато Макмулън говореше, очите му се напълниха със сълзи, а гласът му се напрегна и изтъня.

— Добре, добре… — опита се да го успокои Балард. — Трябва да разберете, че се налага да задаваме подобни въпроси. Когато изчезне младо момиче, ние трябва да вършим каквото се налага, и понякога да настъпваме някого по пръстите. Можете да си вървите, господин Макмулън. Благодарим ви за съдействието.

— Искам имената ви — настоя Макмулън.

Балард погледна Бош. При спирането на Макмулън те съзнателно не се бяха представили.

— Балард и Бош — каза тя.

— Ще ги запомня — предупреди Макмулън.

— Отлично — обади се Бош.

Макмулън се качи във вана си пред погледите на Балард и Бош, даде рязко газ и остро зави по „Селма“.

— Какво видя? — попита Балард.

— Две пейки за седене и нищо повече — отговори Бош. — Но направих няколко снимки, които ще ти покажа в колата.

— И няма купел за кръщаване, пълен с белина? — уточни Балард.

— Не бих казал.

— И какво мислиш?

— Не означава нищо. Не съм загубил интерес. А ти какво мислиш?

— Нещо не е съвсем наред, но не знам какво. Ще е интересно да видим дали ще се оплаче официално.

— Да се надяваме, че ще го направи.

— Защо? За теб може и да няма значение, но аз не искам срещу мен да има оплакване. Особено ако това означава да обяснявам защо съм била с теб.

— Искам само да кажа, че ако това е нашият човек, той няма да подаде жалба, защото няма да иска някой да разравя случая.

Върнаха се при колата и се качиха. Балард мълчаливо потегли. Започваше да се пита дали обединяването на усилията й с Бош не е било фатална за кариерата й грешка.