Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (14)

14.

Балард се събуди от изплашени гласове и приближаваща сирена, която виеше толкова силно, че не можеше да чуе дори океана. Надигна се в леглото и отвори ципа на палатката. Погледна навън и реагира на острите диаманти светлина, отразяващи се от тъмносинята повърхност на океана. Заслони очи с ръка, потърси с поглед източника на вълнението и забеляза Ейрън Хейс, спасителя на „Роуз Стейшън“, на колене в пясъка, надвесен над мъжко тяло, проснато по гръб на спасителната дъска. Имаше още хора, някои също на колене или прави, други просто зяпачи, трети объркани и разплакани, близки на мъжа върху дъската.

Балард изпълзя от палатката, нареди на кучето си Лола да бди на пост пред нея и изтича по пясъка до мястото на спасителната операция. Докато приближаваше, извади предвидливо значката си и извика:

— Полиция, полиция! Искам всички да се дръпнат и да дадат на спасителя място да работи.

Никой не помръдна. Вместо това се обърнаха към нея и я изгледаха неразбиращо. Беше по екип за след плуване и косата й беше още мокра от сутрешния сърф и душа.

— Изтеглете се назад! — нареди тя възможно най-авторитетно. — Веднага! С нищо не помагате така.

Стигна до групата и започна да разблъсква хората встрани от дъската, докато не ги избута в полукръг на три метра разстояние.

— И вие! — каза тя на една млада жена, която ридаеше истерично и държеше ръката на удавника. — Дайте им възможност да работят. Не виждате ли, че се опитват да спасят живота му!

Внимателно издърпа жената назад и я предаде на един от приятелите й, който я прегърна. Провери паркинга и видя двама санитари от спешната помощ вече да тичат към тях; носеха помежду си носилка, но придвижването им беше затруднено от пясъка.

— Идват, Ейрън — каза тя. — Продължавай.

Когато Ейрън вдигна глава, за да си поеме въздух, Балард забеляза, че устните на мъжа на дъската са посинели.

Санитарите пристигнаха и заеха мястото на Ейрън, който, без да се изправя, се претърколи странично в пясъка и остана така запъхтян. Беше мокър. Продължи да гледа напрегнато работата на екипа — санитарите първо интубираха, след това изпомпиха водата от дробовете на мъжа и после приложиха балон за обдишване.

Балард клекна до Ейрън. Преди време бяха имали връзка и дори бяха преспали няколко пъти, но без обвързване за времето, когато не бяха заедно. Ейрън беше красив мъж с атлетично мускулесто тяло, ъгловато лице, къса коса и вежди, избелели до почти чисто бяло от слънцето.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Хвана го мъртвото вълнение — отвърна той. — Отне ми много време да се измъкна от него, след като вече го бях издърпал на дъската. Мамка му, по целия плаж има предупредителни табели!

Санитарите делово прехвърлиха мъжа на носилката.

— Да им помогнем — предложи Балард.

Двамата с Хейс минаха по пясъка и се наредиха отстрани на носилката зад санитарите. Бързо я вдигнаха заедно и без забавяне тръгнаха по пясъка към паркинга, където чакаше линейката. Един от санитарите придържаше носилката с една ръка, а с другата продължаваше да стиска балона.

След три минути линейката бе заминала, а Балард и Хейс стояха задъхани. Скоро към тях се присъединиха семейството и приятелите и Ейрън им каза в коя болница е откаран техният близък. Истеричната жена го прегърна развълнувано и последва останалите към колите.

— Беше странно — каза Балард.

— Да — съгласи се Хейс. — Трети за мен случай този месец. Но пък имаме мъртво вълнение много по-често, отколкото досега.

Балард обаче си мислеше за нещо друго, нещо случило се на друг плаж, далеко от този. В съзнанието й изплува образът на счупен сърф, влачен от вълните. И младата Рене, търсеща сред диамантите по повърхността баща си.

— Какво ти е? — загрижено попита Хейс.

Балард се изтръгна от спомена и забеляза странното му изражение.

— Нищо ми няма.

Погледна си часовника. През повечето дни се опитваше да прекарва по шест часа в палатката си след сутрин във водата, независимо дали сърфираше или гребеше. Но суматохата около спасяването я бе вдигнала след само четири. Притокът на адреналин и бягането по плажа гарантираха, че няма смисъл да се опитва пак да заспи.

Вместо това реши да отиде на работа много по-рано от обичайното. Имаше да оформя някои документи след Йоан Кръстителя, а и я чакаха няколко кашона с картони, които трябваше да прегледа независимо от това дали мъжът от мисия „Лунна светлина“ се окажеше валиден заподозрян.

— Не трябва ли да даваш някакви обяснения? — поинтересува се тя.

— Ъ-ъ… да — отговори й той. — Командирът на спасителите ще дойде да ме разпита и после ще оформим документа.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Благодаря… може да се възползвам.

Малко колебливо тя го прегърна, после се обърна и се отправи назад към палатката, за да прибере нещата си и кучето. Докато гледаше морето, споменът за Хаваи отново я връхлетя — изчезналият й баща и нуждата да стои на брега в очакване на нещо, което никога няма да се случи.