Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (24)

24.

Бош и Лурдес чакаха в коридора. Единствено началникът на полицията и членовете на семейството бяха допуснати в интензивното отделение. През по-голямата част от времето двамата седяха мълчаливо и пиеха кафе от картонени чаши от машината. След два часа началник Валдес излезе при тях с новините.

— Казаха, че мозъкът му е бил лишен от кислород за две минути, така че би трябвало да се възстанови — обясни той. — Сега можем само да чакаме. По-тревожна е фрактурата на черепа, която е получил от падането на пода след като решетката не е издържала на теглото му.

Бош бе видял с очите си и бе чул с ушите си удара при падането на едрото тяло на Лусон след като решетката бе поддала и тилът му бе ударил ръба на пейката. Беше точно както става при състезатели по скокове във вода, когато ударят трамплина след неразчетено салто във въздуха.

— В съзнание ли е? — попита Лурдес.

— Беше, но го вкараха в операционната — отговори Валдес. — Казват, че имал субдурален хематом и трябвало да го отстранят, а това означавало, че ще пробият дупка в черепа му, за да изтеглят кръвта и да освободят налягането.

— Мамка му… — прошепна Лурдес.

— Както и да е, искам подробен доклад за случилото се в килията и всичко, което е довело до тази развръзка — нареди Валдес. — Как нещата се развиха така непредвидимо, Хари?

Бош се опита да скалъпи отговор.

— Ами… изненада ме — каза накрая. — Трябва да е знаел, че някои пияници са го правили по този начин в миналото.

— Всички го знаем. — Валдес махна с ръка. — Трябваше да си подготвен за подобен развой.

Бош кимна. Знаеше, че Валдес е прав.

— Аз съм виновен — призна той. — Но сега ще му отправим ли обвинение? Записал съм всичко на телефона си. Той е казал на Мехия. Представи го като грешка, но отговорността е негова.

— В момента това не ме вълнува — заяви Валдес. — Ще му мислим по-нататък.

Бош виждаше, че началникът едва скрива гнева си за издънката.

— Бела, защо не се върнеш в участъка и не започнеш да пишеш доклада. Искам го на хартия — каза той.

— Разбрано.

Докато я чакаше да тръгне, Валдес изглеждаше странно замислен.

— Е, момчета, ще се видим там — каза тя.

Валдес я проследи с поглед до асансьорите. Когато сметна, че вече е достатъчно далече, каза:

— Хари, трябва да поговорим.

— Знам.

— Ще поискам от шерифството да дойдат да разследват и да разберат как се е случило. Мисля, че ще е по-добре да имаме външен доклад.

— Мога да ти спестя проблемите, началник. Издъних се. Зная го.

— Знаеш, че като резервист нямаш същата закрила както редовно назначените.

— Знам. Уволняваш ли ме?

— Мисля, че трябва да се прибереш у дома и да оставиш шерифите да си свършат работата.

— Значи съм отстранен, така ли?

— Наречи го както искаш. Отивай си у дома, Хари, и си почини. Когато и ако настъпят по-добри времена, ще се върнеш.

— „Когато и ако…“? Добре, шефе. Тръгвам си. Ще изпратя на Лурдес записа от килията.

— Това би било добре, да.

Бош се обърна и тръгна по коридора в същата посока, в която бе поела и Лурдес.

Знаеше, че шансовете да се върне на работа в Сан Фернандо са минимални. Помисли дали да не мине покрай стария арест, за да си вземе някои папки и личните си вещи, но се отказа. Така че просто потегли за дома си.

 

 

В къщата беше тихо. Провери на терасата, но от Елизабет нямаше и следа. Тръгна по коридора към стаята й и намери вратата отворена. Леглото беше оправено, а на бюрото бяха сгънати чисти кърпи за баня. Провери дрешника. На закачалките не висяха дрехи, а куфара го нямаше.

Беше си тръгнала.

Бош извади телефона си и набра номера на мобилния телефон, който й бе дал.

След няколко секунди го чу да звъни в къщата и след малко го намери оставен с бележка на масата в трапезарията. Бележката беше кратка:

Хари, ти си добър човек.

Благодаря ти за всичко.

Радвам се, че те опознах.

Елизабет

Трябваше да признае, че първото му чувство бе облекчение. Елизабет беше права, разбира се, че оставането й при него влошаваше отношенията с дъщеря му. После следваше моменталното отпадане на напрежението от живота с наркоманка, за която не знаеш кога ще се препъне и какво ще го предизвика.

Но след това тези чувства бяха изместени от загриженост. Какво означаваше напускането на Елизабет? В Модесто ли се връщаше? Или се връщаше към наркоманията, с която се бе борила месеци наред? В интерес на истината тя не се бе поддала на изкушението нито веднъж и Бош бе започнал да мисли, че с всеки следващ ден става все по-силна.

Но дали мисълта, че е виновна за смъртта на дъщеря си, не се бе оказала непосилно бреме, с което да продължи да живее?

Бош отвори плъзгащата се врата и излезе на задната тераса. Погледна надолу към магистралата и необятния град отвъд нея до планините, обрамчващи Долината. Елизабет можеше да е някъде там.

Извади телефона си, влезе в къщата, за да се скрие от съскането на магистралата, и се обади на Сиско Войчеховски. Не бяха разговаряли от два месеца и по-точно от последния път, когато Сиско бе позвънил да се поинтересува как се справя Елизабет. Беше частен детектив, който работеше за адвоката Мики Холър. Това го бе въвело в орбитата на Бош и в крайна сметка той се бе оказал с основен принос за вкарването на Елизабет в правия път.

Войчеховски бе допринесъл за възстановяването на Елизабет в много по-голяма степен от Бош. Беше я превел лично през кризата след спиране на оксикодона. Някога сам наркозависим, той знаеше как да се държи и да разговаря с нея, като в началото не се отделяше от нея нито за минута, за да разреди впоследствие плавно посещенията си. След първоначалната детоксикация бе последвал едномесечен престой в по-традиционна клиника за рехабилитация. А след като се бе пренесла в предложената от Бош стая, Сиско се бе превърнал в седмичния й контрольор. Проверките му се бяха разредили едва след като Елизабет бе преживяла шест месеца, без да докосне наркотик.

И сега Бош му каза, че си е тръгнала неочаквано и без никаква индикация къде би могла да отиде.

— Отговаря ли на телефона? — попита Сиско.

— Оставила го е тук — отговори Бош.

— Това не е добре — значи не е искала да бъде проследена.

— Четеш ми мислите.

Двамата замълчаха за малко.

— В най-лошия случай — каза Бош — е решила да се върне към оня живот. Въпросът е къде би отишла?

— Има ли пари? — попита Сиско.

Бош трябваше да се замисли. През последните два месеца на Елизабет й бе доскучавало, когато Бош отидеше на работа. Беше й позволил да използва кредитната му карта, за да инсталира на телефона си акаунт на „Юбер“. Беше го помолила да поеме задълженията по пазаруването на храна и неща за дома. За това й бе давал пари в брой. С номера на кредитната му карта и възможността да е отделяла дребни суми, остатък от пазаруването, би трябвало да приеме, че разполага със средства да се върне в Модесто — или към наркотиците.

— Да допуснем, че има — каза Бош. — Къде би отишла?

— Наркоманите са роби на навика — напомни Сиско. — Ще се върне там, където е била преди.

Бош се замисли за мястото, от което бе спасил Елизабет миналата година: клиника, която на практика беше фабрика за хапчета, със стаи за преглед, натъпкани с откраднати вещи, предложени в замяна от наркоманите. Когато я бе намерил, Елизабет можеше да търгува само с тялото си.

— Мястото, откъдето я взех — така наречената „клиника“ във Ван Найс, — би трябвало да е затворено — каза той. — Старият ми партньор от детективското бюро на „Холивуд“ сега работи в щатската медицинска комисия. Той беше там и видя мястото. И се закле да ги затвори.

— Сигурен ли си? — усъмни се Сиско. — Понякога само плясват тези доктори през ръцете и ги оставят да си работят.

Бош си спомни как Джери Едгар разказваше колко трудно било да извадиш завинаги от бизнеса докторите шарлатани и „фабриките“ за хапчета и каза:

— Ще ти се обадя след малко.

Прекъсна и отвори списъка с контактите на телефона си. Намери номера на бившия си партньор, позвъни му и Едгар му отговори веднага.

— Хари Бош — разнесе се гласът му. — Човекът, който каза, че ще се чуваме, но му трябваха не знам колко месеца да го направи.

— Съжалявам, Джери — извини се Бош, — бях доста зает. Но имам въпрос към теб. Помниш ли онази клиника, където миналата година намерихме Елизабет Клейтън?

— Да, „Шърман Уей“.

— Ти каза, че ще я затвориш. Случи ли се това?

— Чакай малко… Казах само, че ще се опитам да я затворя. Тази работа не е толкова лесна, Хари. Разказвал съм ти колко…

— Знам — колко много бюрокрация има. Значи ми казваш, че година по-късно онова място продължава да работи.

— Заведох случая, свърших работата, предадох папката. Лицензът за упражняване на практика е, както се изразяваме, под „административен надзор“. Така че чакам комисията да се произнесе.

— А междувременно онзи тип, когото видяхме там, типът, който се маскира като доктор, продължава да пише рецепти.

— Не съм проверявал конкретно, но най-вероятно е така.

— Благодаря, Джери. Трябва да затварям.

— Хари…

Бош затвори. Преди да се обади пак на Сиско, извади от портфейла си кредитната си карта, която бе използвал, за да открие „Юбер“-акаунта на Елизабет. Позвъни на телефонния номер на гърба й и помоли служителя да му прочете списъка на последните покупки. С изключение на едно плащане на „Юбер“ от тази сутрин всички останали бяха негови.

Бош взе телефона на Елизабет от масата за хранене. Отвори приложението на „Юбер“ и видя формуляра за оценка на шофьора, който бе взел Елизабет сутринта. Бош му даде пет звезди, после чукна на връзката „Моите пътувания“ и му бе показана карта на маршрута от сутринта и адреса на дестинацията. Явно Елизабет се бе обадила на „Юбер“ и бе оставила телефона, когато колата бе пристигнала. Дестинацията бе автогара на „Грейхаунд“^[1] в Северен Холивуд.

Привидно изглеждаше, че Елизабет е напуснала града с автобус на „Грейхаунд“, но Бош познаваше района, защото години наред бе имал случаи, които го бяха отвеждали до автогарата и околностите й. Знаеше, че в квартала се навъртат много приходящи, сред които и наркомани, както и че там има няколко частни аптеки, обслужващи клиниките.

Обади се пак на Войчеховски и му каза:

— Мястото, от което я изрових, продължава да работи. Но аз я проследих по таксито на „Юбер“, което извикала тази сутрин, до автогара в Северен Холивуд. Така че сега вече може да е в Модесто. Или…

— Или какво?

— Ти сам каза, че наркоманите се връщат на местата, които познават. Районът около автогарата е доста… неприятен. Много клиники, аптеки и наркозависими. Има един парк до Сто и седемдесета, където се навъртат.

Момент мълчание, после Сиско каза:

— Ще се видим там.