Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (45)

45.

Отиде при шкафчето си, за да прибере в него картоните и дневника на убийството на Хаслем. Извади оттам още неразтворилия криле дневник по случая „Клейтън“, който бе започнал Бош. Седна на една пейка в съблекалнята, отвори го и веднага отиде на доклада на Бош за пластмасовия контейнер, произвеждан от „Америкън Сторидж Продъктс“. Бош беше вписал името на мениджъра по продажбите, с когото бе разговарял — Дел Митълбърг. Балард едва не подскочи от радост, когато видя, че с присъщата му изчерпателност Бош е записал както стационарния, така и мобилния номер на Митълбърг.

Минаваше десет. Тя се обади на мобилния и чу в отговор пълно с подозрения „Ало!“.

— Господин Митълбърг?

— Не купувам.

— Полицията ви се обажда, не затваряйте.

— Полицията?

— Господин Митълбърг, казвам се Рене Балард и съм детектив в полицията на Лос Анджелис. Наскоро сте говорили с мой колега на име Бош за контейнери, продукция на „Америкън Сторидж Продъктс“. Спомняте ли си?

— Но това беше преди… два месеца.

— Точно така. Ние продължаваме да работим по случая.

— Сега е десет и петнайсет. Какво е толкова спешно, че не може да…

— Господин Митълбърг, съжалявам, но наистина е спешно. Казали сте на детектив Бош, че фирмата ви е направила преки продажби на контейнери на клиенти търговци.

— Имаме такава практика, да.

— У дома ли сте, господин Митълбърг?

— Че къде другаде бих могъл да съм?

— Имате ли лаптоп или друг достъп до регистъра на този тип продажби?

Настъпи кратка пауза, през която Митълбърг обмисляше отговора си. Балард бе затаила дъх. Случаят бе пълен с хващания за сламка. Беше крайно време да извадят късмет. Ако Дилон се беше опитвал да икономисва от всичко — а тя помнеше оплакването му от конкуренцията, — беше напълно вероятно да се окаже човек, който ще потърси отстъпка при пряка покупка от производителя.

— Имам някакъв достъп до архива — каза с въздишка Митълбърг.

— Имам име на компания — оживи се Балард. — Можете ли да проверите дали тя някога е била клиент на АСП?

— Задръжте така. Ще проверя.

Балард изчака Митълбърг да се добере до компютъра си. Чу приглушеното обяснение за някого, че разговарял с полицията и щял да се качи веднага щом свършел.

— Окей… — проточи той най-сетне. — Пред компютъра съм. Коя беше фирмата?

— Казва се Кеми-Кал Био Сървисис — каза Балард. — Кеми-Кал с тиренце…

— Не, нямам нищо — каза Митълбърг.

— Написахте ли я с тире?

— Нямам нищо започващо с Кеми.

Балард посърна. Трябваше й нещо осезаемо, за да се захване с Дилон. И тогава си спомни пикапа, който бе видяла в деня, когато се бяха запознали на булевард „Холивуд“.

— Бихте ли опитали с ККСървисис?

Чу го да трака по клавиатурата и след секунда Митълбърг отговори.

— Да, мой клиент от две и осма. Поръчват изделия от мека пластмаса.

Балард се изправи, притиснала телефона до ухото си.

— Какви изделия?

— Контейнери за съхранение… в различни размери.

Балард си спомни как Бош й бе дал контейнера на АСП, който бе купил. Той все още беше в багажника на служебната й кола.

— Включително столитров контейнер с капак, който се щраква?

Нова пауза, докато Митълбърг проверяваше записите.

— Да — потвърди накрая той. — Поръчвал е от тях.

— Благодаря ви, господин Митълбърг — каза Балард. — Някой от нас ще ви посети в работно време, за да оформите тези данни официално.

Затвори и се върна при шкафчето си. Сложи дневника на горната лавица, отвори куфарчето си и извади от него една от визитките, които Дилон й бе дал. Фирмата му имаше адрес на „Сатикой“ във Ван Найс.

Когато влезе в диспечерската, Мънроу продължаваше да гледа екрана на телевизора.

— Нещо ново? — попита тя.

— Нищо особено — отговори Мънроу. — Но съобщиха, че убитите са лица от оперативен интерес по случай с отвличане. Трябва да е свързано с Бош. Чувала ли си се с него?

— Не още. Сега излизам, за да проведа разговор във връзка с моя хоби-случай. Може и да не се върна за проверката.

Балард погледна екрана. Беше същата репортерка на друг фон.

— Ако случайно Бош се появи, би ли му дал това? Той ще се сети какво означава.

И му даде визитката с името на Дилон и адреса на фирмата му. Той я сложи в един от джобовете на ризата си и каза:

— Няма проблем. Но поддържай контакт, Балард, чу ли ме? Искам да знам къде си.

— Разбира се, лейтенант.

— И ако ми потрябваш по сигнал, хобито отива на заден план и искам да се върнеш на бегом.

— Ясно.

Балард мина през детективското бюро, взе ровър от зарядната станция и ключа за служебната си кола и излезе на паркинга.

Наближаваше полунощ, когато зави в „Сатикой“ и някакъв промишлен сектор, маркиран със складове и паркинги за транспортни коли в близост до летище „Ван Найс“.

Кеми-Кал Био Сървисис беше в складова зона, наречена „Промишлен център Сатикой“, където производствени фирми и фирми за услуги се редуваха, ползвайки долепени един до друг складове. Балард продължи по централната улица, подмина фирмата на Дилон и след това излезе от другата страна на промишления парк. Виждаше се, че никоя от фирмите не е отворена по това време на нощта. Намери къде да паркира на странична уличка и се върна пеша.

Дилон бе обозначил собствеността си с малка табела. В крайна сметка естеството на работата му не бе такова, че да привлича минаващите покрай офиса му с крещящи обещания. Услугите му бяха такива, че се намираха по-скоро с търсене в интернет или препоръки от професионалисти в същата сфера — детективи, патоанатоми, криминолози. Надписът беше на врата до двойна гаражна врата. Сградата беше отделена, но на не повече от половин метър от идентичните сгради от двете й страни.

Балард почука на единичната врата, макар да не очакваше някой да се покаже. Отстъпи крачка и огледа улицата, за да провери дали чукането по кухия метал не е събудило нечий интерес.

Не беше.

Отиде встрани до тясната пролука между ККС и северния й съсед — сграда без идентифициращи надписи. Уличката — трябваше известно въображение, за да се нарече така — беше неосветена. Балард светна с фенерчето си в пролуката и видя, че е осеяна с боклуци, но все пак проходима. В другия край — а по нейна преценка той бе на около 25 метра от нея — нямаше врата или друго препятствие.

Балард стъпи пробно с крак в тесния проход. Изрита встрани купчина стари прашни маски за дишане, които можеха да са тук само благодарение на ККС.

Нова крачка и вече бе забравила за предпазливостта. Тръгна бързо, притисната от двете страни от бетонни стени. Спомни си за изтъркания филмов трик да се нагнетява напрежение, като стените се затварят около героя, изпита за момент замайване и трябваше да се подпре на стената, за да запази равновесие.

Излезе едва ли не залитайки от прохода и се озова в задната уличка, сгъната на две, с подпрени на коленете ръце, очаквайки замайването да премине. След малко се изправи и се огледа. Намираше се в най-чистата уличка от всички досега — никакви боклуци и отпадъци, импровизирано складиране на стари коли или каквото и да било. Всяка сграда имаше свой поддържан и затворен контейнер, грижливо разположен в бетонна клетка. Балард отвори контейнера зад ККС и установи, че е почти празен, ако не се брояха няколко смачкани торбички от храна за вкъщи и празни хартиени чаши от кафе. Очакваше да намери окървавени накрайници на мопове и други отпадъци от местопрестъпления, но нямаше нищо подобно.

Имаше единична задна врата с надпис ККС. Балард я провери, но установи, че е заключена. Отново почука, за да спази протокола, но дори не изчака реакция, защото знаеше, че няма да получи такава. Върна се през клаустрофобичния проход, като осветяваше с фенерчето си стените, над които се виждаше тясна ивица нощно небе. Линията на покрива бе на пет-шест метра над нея. Предполагаше, че понеже складът е без прозорци, е възможно на покрива да има капандура, както за да влиза дневна светлина, така и за вентилация.

Балард захапа фенерчето и опря ръце в стените на двете сгради, образуващи прохода, в който се намираше. Повдигна левия си крак и стъпи в плитката вдлъбнатина на зидарията между бетонните блокове. Напипа с ръце подобните вдлъбнатини по-нагоре, внимателно се повдигна и повтори упражнението с десния крак, докато успя да го запъне в отсрещната стена. Беше с обувки с гумена подметка, предпочитани от всички.

Отне й десет минути да се изкатери. Прехвърли се през ниския парапет и легна на плоския покрив. Остана да лежи по гръб цяла минута, възстановявайки дишането си, загледана в звездите.

След това стана и изтупа дрехите си. Току-що бе теглила кръста на поредния си костюм. Планираше да си вземе почивка в понеделник и вторник, когато се върнеше партньорът й. Тогава щеше да се погрижи да изпере каквото все още ставаше за пране.

Огледа се и видя, че е сбъркала в предположението си за наличие на капандура. Всъщност имаше цели четири — по две над всяка гаражна клетка — пластмасови мехури, блестящи под лунната светлина. Имаше и ламаринен комин, издигащ се на два метра над нивото на покрива. Филтърът в отвора му беше покрит със сажди.

Огледа капандурите, като ги осветяваше с фенерчето. В склада не се виждаха светлини, но това нямаше значение. Лъчът на фенерчето не можеше да помогне много, защото се оказа, че всички някога прозрачни пластмасови мехури са напръскани отвътре с бяла боя.

Това я заинтригува. Изглеждаше като ход, имащ за цел да скрие от погледа на евентуален наблюдател на покрива какво става долу. От друга страна, наоколо не се виждаха по-високи сгради, през които някой би могъл да гледа през капандурите. Балард се сети за момчетата, които бе хванала да се опитват да гледат голи жени през капандурата на стриптийзклуба. Тук блокирането на подобно любопитство изглеждаше ненужно.

Капандурите бяха на панти и явно можеха да се отварят отвътре. Това беше моментът за вземане на решение. Определено беше извършила правонарушение, но щеше да пресече много по-важна линия, ако продължеше. Линия, която обаче вече бе пресичала.

Не разполагаше с никакво пряко доказателство, но ред косвени доказателства сочеха към Дилон. Към тях спадаше например фактът, че в нощта, когато Дейзи Клейтън е била похитена, чистачът на местопрестъпления е бил в Холивуд с вана си, заедно с всичките си почистващи препарати и химикали. Както и фактът, че е поръчвал контейнери за съхранение от същия вид и размер, в който е бил сложен трупът на жертвата, за да бъде залят с белина. Обстоятелствата около убийството сочеха към убиец, който е знаел за методите на правоохраняващите органи и се е постарал да премахне от трупа възможни веществени доказателства.

Знаеше, че може да се обади на съдия Уикуайър, нейния помощник в подобни ситуации, и да сподели с нея за находките си в усилие да докаже „вероятна причина“. Но просто чуваше в главата си как тя казва със съжаление: „Рене, не мисля, че имаш достатъчно“.

Само че този път Балард бе убедена, че има. Реши, че след като е стигнала толкова далече, няма място за отстъпление. Бръкна в джоба си и извади латексови ръкавици. След това насочи вниманието си към капандурите.

Всичките бяха заключени, но една се беше откачила малко от рамката. Тя я обиколи и стъпи във водата, насъбрала се в задния й край. Влагата бе разяла пантите.

Балард захапа пак фенерчето и посегна с две ръце към капака. Дръпна го и той без протест се отдели от гуменото уплътнение под рамката. Вдигна го с усилие и той се обърна обратно на изпъкналата си горна повърхност и легна в локвата.

Тя насочи лъча на фенерчето надолу и видя точно под отвора на капандурата плоския бял покрив на паркирания под нея пикап.

По нейна преценка трябваше да скочи от около два и половина метра височина.