Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (1)

1.

Патрулните офицери бяха оставили предната врата отворена. Мислеха, че като проветряват къщата, й правят услуга. Но това беше нарушение на протокола за местопрестъплението по отношение на съхраняване на доказателствата. Насекоми можеха да влязат и излязат. ДНК можеше да бъде нарушена от течението в къщата. Миризмите също бяха важни. Проветряването на местопрестъплението означаваше да загубиш част от него.

Но патрулиращите не знаеха всичко това. Докладът, който Балард бе получила от лейтенанта, беше, че трупът е стоял между два и три дни в затворената къща с изключен климатик. Според думите му къщата миришела като торба, пълна със скунксове.

Имаше две черно-бели коли, паркирани до бордюра. Между тях стояха трима униформени, които я очакваха. Балард и не мислеше, че биха останали вътре с трупа.

На сто метра над тях кръжеше хеликоптер. Лъчът му осветяваше улицата и сякаш бе въже от светлина, което го държеше да не отлети.

Балард изгаси двигателя, но остана седнала за малко в колата. Беше паркирала пред пролуката между две къщи и човек можеше да погледне към светлините на града, разстлани като огромен килим под тях. Малко хора осъзнаваха, че „Холивуд“ се вие по тесни пътища нагоре в планината вече към наистина жилищния район, далече във всяко отношение от блясъка на туристическата Мека на Холивуд, където посетителите се снимаха с костюмирани супергерои и на фона на вградените в тротоарите звезди на славата. Тук, на високото, бяха парите и властта, и Балард знаеше, че убийство на хълмовете винаги вкарва в действие тежката артилерия на отдела. Ролята й обаче беше на детегледачка. Този случай нямаше да се разследва дълго. Щеше да отиде в отдел „Убийства“ на бюро „Запад“ или евентуално в отдела за убийства и грабежи в центъра на града, в зависимост от това кой е мъртвият и какъв е бил социалният му статус.

Отклони поглед от гледката и включи светлината над главата си, за да може да вижда бележника си. Току-що бе дошла от първото си повикване за деня — рутинен взлом недалече от „Мелроуз“ — и беше направила бележки за доклада, който щеше да напише, след като се върнеше в участък „Холивуд“. Обърна на нова страница и написа часа — 01:47 — и адреса. Добави бележка за времето — ясна и мека нощ. Изгаси и излезе, като остави включени сигналните сини светлини. Отиде зад колата и отвори багажника, за да вземе чантата си с комплекта за разследване на престъпления. Бяха ранните часове на понеделник през нощта, първата смяна за седмицата, през която щеше да работи сама, и знаеше, че ще трябва да се преоблича в униформата си поне още веднъж, а по-вероятно два пъти. Това означаваше, че не бива да допуска тя да се просмуче с миризмата на разложение. Съблече сакото си, сгъна го внимателно и го сложи в празен кашон за доказателства. Извади от найлонов плик гащеризона и го навлече върху обувките, панталона и блузата си. Дръпна ципа до брадичката си и като стъпи първо с единия крак, а после и с другия на бронята, затегна маншетите на крачолите с велкро около глезените. След като направи същото и с ръкавите около китките си, дрехите й бяха херметично затворени.

Извади от комплекта си ръкавици за еднократна употреба и маска за дишане, каквато беше използвала при аутопсии преди, докато бе в отдел „Обири и убийства“, затвори багажника и тръгна към тримата униформени полицаи. Докато се приближаваше, видя сержант Стан Дворек, командира тук, и двама полицаи, чието дълголетие в нощните смени заслужено им бе донесло среднощния уют на тихите и заспали холивудски възвишения.

Дворек беше оплешивял и с широк ханш от прекалено многото години седене в патрулна кола. Стоеше облегнат на багажника на една от колите с ръце, сгънати на гърдите. Беше известен като Реликвата. Всеки, който наистина харесваше да работи след полунощ и бе продължил да го прави доста години, се обзавеждаше с прякор. Дворек бе текущият рекордьор в това отношение и само преди месец бе отпразнувал десетата си година участие в Късното шоу. Полицаите с него, Антони Анзелоне и Дуайт Дусет, бяха Каспар и Дъч. Балард, със само три години стаж в нощните смени, още нямаше прякор — или поне не се знаеше да има такъв.

— Здрасти, момчета — каза Балард.

— Охо, самата Сали Райд^[1] — каза Дворек. — Кога излита совалката?

Балард разпери ръце, за да се покаже. Знаеше, че гащеризонът й е гаден и изглежда като космически костюм. Помисли си с опасение, че може би току-що се е сдобила с прякор.

— Това няма да се случи никога — каза тя. — Та какво толкова открихте, че ви изгониха от къщата?

— Там е много кофти — каза Анзелоне.

— Беше в процес на вмирисване — добави Дусет.

Реликвата затвори багажника на колата си и стана сериозен.

— Бяла жена, петдесетгодишна, изглежда като силен удар с тъп предмет и лицеви разкъсвания. Някой я е обработил доста добре. Покъщнината е разхвърляна. Може да е било взлом.

— Сексуално нападение? — попита Балард.

— Нощницата й е издърпана до разголване.

— Добре, влизам. Кой от вас, храбреци, иска да ме придружи?

На първо четене нямаше доброволци.

— Дъч, твоят номер е най-голям — каза Дворек.

— По дяволите — каза Дусет.

Дусет беше най-новият полицай от тримата и затова имаше най-голям сериен номер. Той свали синята лента от врата си и я омота около носа и устата си.

— Изглеждаш като шибан крип — каза Анзелоне.

— Защо, защото съм черен ли? — попита Дусет.

— Защото носиш шибана синя лента — каза Анзелоне. — Ако беше червена, бих казал, че изглеждаш като шибан Блъд^[2].

— Просто й покажи — каза Дворек. — Наистина не искам да вися тук цяла нощ.

Дусет прекрати закачките и тръгна към отворената врата на къщата. Балард го последва и попита:

— Как така сме научили за това толкова късно?

— Племенница на жертвата от Ню Йорк се обадила на съседа — каза Дусет. — Съседът имал ключ и племенницата го помолила да провери защо жената не се появява в социалните медии и не реагира на мобилни обаждания от дни. Съседът отваря вратата, стресва се и ни извиква.

— В един през нощта?

— Не, доста по-рано. Но всички от следобедната смяна били заети през последната нощ със заподозрян по четири-пет-девет в района на парка Ла Бреа до края на смяната си. На никого не му харесало да се качва по хълма дотук, а после ни го натресоха на нас след общо повикване по радиостанцията. Дойдохме възможно най-бързо.

Балард кимна. Историята с предполагаемия грабеж й се виждаше подозрителна. По-вероятно, помисли си тя, случаят е бил прехвърлян от една смяна на следващата, защото кой би искал да се занимава с разлагащ се труп в заключена къща?

— Къде е съседът? — попита Балард.

— У тях си — каза Дусет. — Вероятно взема душ и си прави гаргара срещу инфекция.

— Трябва да му вземем отпечатъци, за да го изключим, дори да твърди, че не е влизал.

— Разбрано. Ще извикам колата за отпечатъците.

Балард си сложи латексовите ръкавици и последва Дусет в къщата.

Дихателната маска беше почти безполезна. Гнилата миризма на смърт я удари силно, въпреки че дишаше през устата.

Дусет беше висок и широкоплещест. Балард не можеше да види нищо, докато не влезе в къщата и не пристъпи иззад него. Къщата бе с висяща над склона конструкция, а през стъклената стена от пода до тавана се разкриваше зашеметяваща гледка от блещукащи светлини. Дори в този час градът изглеждаше жив и пулсиращ.

— Беше ли тъмно, когато влязохте? — попита Балард.

— Нищо не светеше — отговори Дусет.

Балард анализира отговора: нямало е светлини, което би могло да означава, че нахлуването е станало през деня или късно през нощта, след като собственичката си е легнала. Знаеше, че повечето нападения по домовете стават през деня.

Дусет, който също носеше ръкавици, натисна ключа до вратата и на тавана светна редица лампички. Интериорът беше с отворен план, като се възползваше от панорамата от всяко място в дневната, трапезарията и кухнята. Зашеметяващата гледка беше уравновесена на задната стена с три големи картини, които бяха част от серия, изобразяваща червени женски устни. Балард веднага видя счупеното стъкло на пода в близост до кухненския остров, но не видя никакви счупени прозорци.

— Има ли следи от разбиване? — попита тя.

— Нищо, което да сме забелязали — отговори Дусет. — Навсякъде има изпотрошени неща, но няма счупени прозорци и не намерихме очевидно място на влизане.

— Ясно.

— Тялото е тук, долу.

Той мина в коридора от дневната и сложи ръка върху лентата на устата си като втора преграда за защита срещу засилващата се миризма.

Балард го последва.

Къщата беше едноетажна. Изглеждаше като построена през 50-те години, когато едно ниво е било достатъчно. В днешно време всички къщи, които се издигаха на хълмовете, бяха многоетажни и с максимално допустимата височина.

Минаха през отворените врати към спалня с баня, след това влязоха в основната спалня, която беше в безпорядък, с паднала на пода лампа, с огънат лампион и счупена крушка. На леглото бяха разхвърляни дрехи, чаша на високо столче беше счупена на две, а съдържанието й, което приличаше на червено вино, бе разлято на белия килим и образуваше върху него петно с неправилна форма.

— Ето — каза Дусет.

Посочи през отворената врата на банята и после отстъпи назад, та Балард да влезе първа.

Тя застана на прага, но не влезе в банята.

Жертвата лежеше на пода — едра жена с широко разперени ръце и крака. Очите й бяха отворени, долната й устна беше разкъсана, а в разцепената й дясна буза се виждаше сиво-розова тъкан. Засъхнала кръв от невидима рана на главата се беше стекла върху белите плочки на пода.

Трикотажната нощница в мотив с колибри беше издърпана над бедрата и се бе увила над корема и около гърдите. Краката й бяха голи, разкрачени широко. Нямаше видими наранявания по гениталиите.

Балард можеше да се види в огледалото от пода до тавана на отсрещната стена на стаята. Клекна и огледа пода за отпечатъци, кръв и други доказателства. Освен кръвта, която се бе стекла и засъхнала около главата на мъртвата като ореол, на пода между тялото и спалнята се забелязваше следа като скъсана панделка от малки кървави петна.

— Дуайт, затвори входната врата — каза тя.

— Добре — каза Дусет. — Защо?

— Просто го направи. След това провери кухнята.

— За какво?

— Донеси купичка за вода. Върви.

Дусет тръгна и Балард чу тежките му стъпки в коридора. Стана и влезе в банята, като пристъпваше предпазливо покрай стената. Приближи се до тялото и отново приклекна. Наведе се, подпряна за равновесие на ръката си в ръкавица, и се опита да види раната на скалпа. Тъмнокестенявата коса на мъртвата жена беше твърде гъста и къдрава, за да може да я намери.

Огледа стаята. Ваната беше с мраморен перваз, върху който имаше няколко бурканчета със соли и изгорели докрай свещи. Върху перваза бе преметната сгъната хавлия. Балард се премести, за да може да разгледа ваната. Беше празна, но със сложена тапа. Гумена. Балард се пресегна, пусна студената вода за няколко секунди, после я спря.

Изправи се и пристъпи към ваната. Беше пуснала достатъчно вода, за да потопи тапата. Чакаше и наблюдаваше.

— Ето купичката.

Балард се обърна. Дусет се беше върнал.

— Затвори ли входната врата? — попита тя.

— Затворена е — каза Дусет.

— Добре, огледай наоколо. Мисля, че е котка. Нещо дребно. Ще трябва да се обадим на ветеринарния контрол.

— Какво?

Балард посочи мъртвата жена.

— Това е направено от животно. Гладно животно. Те започват с меките тъкани.

— Шегуваш ли се?

Балард пак погледна във ваната. Половината от водата, която беше наляла, се беше просмукала. Гумената тапа изпускаше.

— Няма наранявания на лицето с кървене — каза тя. — Това се случва, ако са след смъртта. Това, което я е убило, е раната на главата.

Дусет кимна и каза:

— Някой е дошъл и я е фраснал изотзад.

— Не — каза Балард. — Това е случайна смърт.

— Как? — попита Дусет.

Балард посочи нещата на перваза на ваната.

— Като се има предвид степента на разложение, това се е случило преди три дни — каза тя. — Изгасила е осветлението в къщата и се е приготвила да си ляга. Вероятно лампата на пода е била единствената, която е оставила да свети. Идва тук, пълни ваната, пали свещите, приготвя си кърпата. Топлата вода намокря плочките и тя се подхлъзва, може би когато се е сетила, че е оставила чаша вино на преносимата масичка. Или когато е започнала да съблича нощницата си, за да влезе във ваната.

— А лампата и разлятото вино? — попита Дусет.

— Това е работа на котката.

— Значи, ти просто постоя тук и откри всичко това?

Балард не отговори веднага.

— Била е доста тежка — каза след малко. — Може би неочакван рефлекс, докато се е събличала — „Опа, къде ми остана виното?“ — е причина да се подхлъзне и да си удари главата в ръба на ваната. Умира, свещите догарят, водата бавно се източва през тапата.

Обяснението накара Дусет да замълчи. Балард погледна обезобразеното лице на жената.

— Някъде на втория ден котката е озверяла от глад. Намерила е първо малко храна, а после нея.

— Господи! — възкликна Дусет.

— Извикай партньора си. Намерете котката.

— Я чакай малко. Ако тя се е канела да влезе във ваната, защо е била с нощница? Обличаш нощницата след като се изкъпеш, нали?

Балард посочи огледалото.

— Била е доста дебела. Навярно не е харесвала да се гледа гола в него. И така, връща се вкъщи след работа, облича си нощницата, налива си вино, може би гледа нещо по телевизията… кой знае? Облечена е, докато дойде времето да вземе вана.

Балард се обърна, мина покрай Дусет и повтори:

— Намерете котката.