Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (34)

34.

Балард се върна в къщата, за да потърси нещо друго. Трябваше й телефонният номер на дъщерята на Бош. Бе запомнила, че в основната стая имаше малко бюро като онези, които се намират в хотелските стаи. Влезе там и започна да претърсва чекмеджетата, докато не попадна на едно с чекови книжки и хванати с ластик пакети от пликове.

Една купчинка беше изцяло от телефонни сметки. Бързо отвори най-горния плик и веднага видя, че Бош използва семеен план, съгласно който плаща два мобилни телефона на една сметка. Единият номер й бе познат — неговият, а вторият трябваше да е на дъщеря му. След това отвори чековата книжка и започна да прелиства отрязъците, докато не попадна на копие на чек за четиристотин долара на името на Маделин Бош.

Вече имаше каквото й трябваше, така че позвъни на номера. Сигналът прозвуча няколко пъти и после бе прехвърлена на гласовата поща, което не я изненада, понеже дъщерята на Бош нямаше как да разпознае нейния номер, който излизаше на екрана й.

— Маделин, обажда се детектив Балард от ЛАПУ. Страшно важно е да ми се обадите веднага щом прослушате това съобщение. Настоятелно ви моля да ми позвъните.

Продиктува номера си, макар той вече да бе записан в телефона на момичето. След това прекъсна, върна всичко в чекмеджето и стана от бюрото. Веднъж Бош бе подхвърлил, че дъщеря му учи в „Чапман“, окръг Ориндж, и винаги се намира на не повече от час път. Замисли се дали да не позвъни на охраната на учебното заведение, за да разбере от тях има ли начин Маделин Бош да бъде открита, но в този момент телефонът й иззвъня и на екрана се показа номерът, на който току-що се бе обадила.

— Маделин?

— Да, какво става? Къде е баща ми?

— Опитваме се да го издирим и се нуждаем от помощта ти.

— Боже господи, какво се е случило?

— Не се паникьосвай, Маделин. Така ли ти казват? Маделин?

— Мади. Кажете ми какво се е случило.

— Не съм сигурна. Не се яви на две срещи с мен и не мога да се свържа с него. В момента съм в дома му, колата му е пред гаража, на масата има храна, но него го няма. Кога се чухте за последно с него?

— Той… ъ-ъ… ми прати есемес снощи. Каза ми лека нощ и аз му отговорих с лека нощ.

— Той и майка ви разведени ли са? Да не би да…

— Майка ми почина.

— Съжалявам, не знаех. Но ето за какво ти се обаждам. Баща ти ми спомена, че сте се разбрали той да може да проследява телефона ти, а ти неговия. Мисля, че неговият телефон в момента е изключен, но искам да пуснеш приложението на твоя и да ми кажеш къде за последно е бил засечен. Можеш ли да го направиш?

— Да. Само че ще трябва да те поставя на високоговорител, докато…

— Няма проблем, направи го.

Балард изчака и след малко Мади отново се обади:

— Има записи до единайсет и четирийсет и две снощи. После спира.

— Това е добре, но кое е било местоположението на телефона?

Нова пауза, докато Мади проверяваше. Балард стискаше палци да не е домът му, защото това с нищо нямаше да й помогне.

— Ъ-ъ… в Долината е. Някакво място, наречено… хм… Открита зона Садълтрий.

Сърцето на Балард се сви — името звучеше като място, където да изхвърлиш труп.

— Не може ли по-конкретно? — помоли тя, стараейки се мислите й да не влияят на тона й. — Можеш ли да промениш мащаба или нещо такова?

— Почакайте малко… — каза Мади.

Балард почака.

— Ммм… изглежда, се намира близко до Силмар — обясни Мади. — Най-близката улица до това място се казва „Койот Стрийт“.

— Сега би ли затворила, а после, ако може, направи снимка на екрана и ми я изпрати.

— Добре, но защо го няма? Какво се е…

— Мади, моля те, чуй ме! Трябва да прекъснем, за да ми пратиш снимката на екрана. После аз ще я препратя на когото е нужно и така ще разберем дали баща ти е там. Знам, че си изплашена и че това обаждане е най-ужасното в живота ти. Но сега трябва да затварям. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. Става ли?

Стори й се, че чува момичето да плаче.

— Мади…?

— Да, добре. Затварям.

— Още нещо… Струва ми се, че ако поне малко приличаш на баща си, сега ще ми изпратиш снимката на екрана, а после ще скочиш в колата и ще потеглиш за насам. Не го прави! Стой далече от дома си, чуваш ли ме? Може да е опасно!

— Вие сериозно ли…?

— Напълно. Искам да не си тук, докато не ти се обадя аз или баща ти, разбрахме ли се?

— Ясно.

— Добре, сега ми прати снимката.

И Балард затвори. Знаеше, че Хедър Рурк вероятно спи, но това нямаше значение. Обади се на приятелката си, въздушната насочвачка. Малко изненадващо тя й вдигна моментално.

— Защо си будна, Рене?

— Още работя, а имам ситуация. Нуждая се от облитане над Долината. Кой мислиш би го направил за мен?

— Лесен въпрос — аз.

— Какво?

— Поех извънредна смяна и за днес сме включили в план-графика Долината. Всъщност всеки момент ще излетим. Къде в Долината?

— Района на Силмар. Колко време ще…

— Трийсет минути. Какво точно търсиш?

— Издирваме изчезнал полицай. Сега ще ти изпратя екранна снимка на мястото, което ни интересува. Нарича се Открита зона Садълтрий. Трябва да разбера какво има там. Някакви къщи, постройки… каквото и да е. А ако няма нищо… потърси човешко тяло.

— Разбрах. Чакам снимката.

— И аз я чакам и ще ти я пратя в мига, в който я получа. И още нещо — ако е възможно, не споменавай за това по радиото. Обаждай ми се на мобилния.

— Ясно.

Балард прекъсна в мига, в който телефонът я уведоми за получаването на екранната снимка от Мади Бош. Без забавяне тя я препрати на Хедър Рурк. После тръгна пред къщата, като я оглеждаше като потенциално местопрестъпление. Остави задната врата отворена и излезе през предната, без да пропусне да я заключи.

Сигналът на телефона тук бе слаб и стана нормален едва когато пое по Удроу Уилсън Драйв надолу в прохода, за да се качи в посока север на магистрала 101. Сега вече можеше да се обади на Лурдес в полицейското управление на Сан Фернандо.

— Знаеш ли нещо за някакво място, наречено Открита зона Садълтрий?

— Ъ-ъ… дори нямам представа какво може да е това.

— Намира се северно от Силмар, наблизо до улица „Койот“. Проследихме телефона на Бош до това място снощи някъде около полунощ. После сигналът се е изгубил. В момента чакам облитане и моя позната ще ми каже какво има там. Сега пътувам.

— Аз съм по-наблизо. Мога да се кача там веднага.

— По-добре изчакай облитането. Не знаем какво може да има там. Може да е труп, но може да е капан.

— Господи…!

— След като сте знаели, че е набелязан, защо не е бил под охрана?

— Отказа. Мисля, че не го взе на сериозно. И още не знаем дали има някаква връзка. Може да е горе на къмпинг и да няма сигнал.

— Може, но аз сериозно се съмнявам. Сега искам телефонът ми да е свободен. Ще ти се обадя, когато науча нещо от облитането.

— Тук съм и виж… Хари веднъж ми спаси живота, така че…

Не довърши.

— Разбирам — каза Балард.

И затвори.

Късният сутрешен трафик беше рехав и Балард успя да поддържа добра скорост. Стигна по 101-ва до отбивката за 170-а, пое по нея, после отби на 5-а, преди да навлезе из улиците на Роксфорд. Проверяваше телефона си периодично, но нямаше вест от Рурк. В един момент не издържа и изви глава, за да погледне в небето за хеликоптер над планините, обграждащи Долината. Не видя.

Точно пресичаше Сан Фернандо Роуд, когато Рурк й позвъни, вместо да й прати есемес. От слушалката не се чуваше грохотът на хеликоптерен двигател и Балард настръхна.

— Още ли сте в Пайпър Тек?

— Не, имаме площадка в „Дейвис“, която можем да използваме.

Балард знаеше, че управлението разполага с тренировъчна база край Силмар, кръстена на името на бившия началник Едуард Дейвис.

— Прелетяхте ли? Имаше ли там нещо?

Усещаше, че гласът й е променен от напрежението на момента.

— Няма труп — отговори Рурк. — Но на стотина метра по на север от точката, която ми изпрати с екранната снимка, в шубраците има нещо като изоставен кучкарник или някакъв терен за обучение на животни. Плюс няколко навеса и кръгли плацове за тренировки. Но няма нито коли, нито някакви признаци на живот.

Балард пое рязко дъх. Поне тялото на Бош не лежеше някъде там, изложено на слънцето.

— Какъв е достъпът?

— Труден — отвърна Рурк. — На едно място черният път за нагоре изглежда отнесен от порой.

— Направи ли някакви снимки?

— Да. Ще ти ги пратя, но реших първо да говоря с теб.

— Няма проблем.

— Искаш ли да сме наблизо?

— На петнайсет минути оттам съм и ще огледам терена. Но ако ми бъдете въздушно подкрепление, няма да откажа.

— Окей, тук сме, докато не ни се обадиш.

— Разбрано.

Балард затвори и се обади на Лурдес. Сподели с нея резултата от облитането и я покани да се срещнат в края на улица „Койот“ и заедно да претърсят мястото, където телефонът на Хари Бош е бил засечен за последен път.

— Идвам веднага — каза Лурдес.