Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (4)

4.

Балард си събра нещата от бюрото и освободи работното място, което беше заела. Отиде първо в стаята с общия за всички принтер, за да прибере разпечатките на докладите, които бе въвела в компютъра преди това. Лейтенантът, началник на смяна, беше от старата школа и продължаваше да предпочита да ги преглежда на хартиен носител, макар тя да ги въвеждаше и в системата за отчет. Отдели докладите по разследването на смъртта и взлома преди това, хвана ги с телбод и ги занесе до кутията „Входящи“ на бюрото на адютанта на лейтенанта, за да са готови, когато началникът пристигне. След това се отправи с ленива походка до отдел „Сексуални престъпления“, застана зад Ривера, който вече бе седнал пред работната си станция и се подготвяше за деня, наливайки в чашата си за кафе бутилчица уиски с размера на онези, които дават в самолетите. Тя реши да не коментира това и театрално го поздрави:

— Аве, Цезаре.

Ривера беше един от многото мъже с мустаци тук — неговите бяха бели и се открояваха на фона на кафявата му кожа. Хармонираха на развятата му бяла грива, която бе въздълга според стандартите на ЛАПУ, но все пак приемлива за възрастен детектив. Той се сепна, явно опасявайки се, че сутрешният му ритуал е разкрит. Извъртя се със стола си, но се отпусна, като видя, че е Балард. Знаеше, че тя няма да му създаде неприятности.

— А, Рене — каза той. — Какво има, момичето ми? Нещо за мен?

— Не, нищо — успокои го тя. — Нощта беше спокойна.

Заобиколи го и се подпря на лакът на разделителната преграда между работните места.

— И какво има все пак? — подпита Ривера.

— Тръгвах си вече — обясни Балард. — Но нещо ме гложди. Познаваш ли един човек, който някога е работил тук… казва се Хари Бош? Бил е в „Убийства“. — И посочи ъгъла на стаята, където някога се бяха намирали бюрата на отдел „Убийства“. Сега там се бяха наместили колегите от „Борба с бандитизма“.

— Било е преди моето време — отговори Ривера. — Искам да кажа, че знам кой е… за бога, всички го знаят. Но не, никога не съм имал вземане-даване с него. Защо?

— Беше тук нощес — обясни Балард.

— Искаш да кажеш по време на нощната смяна?

— Да. Спомена, че дошъл да говори с Дворек за някакво старо убийство. Само че аз го улових да рови из преписките ти. — И тя посочи дългата редица кантонерки покрай стената.

Ривера недоумяващо поклати глава.

— Моите папки…? Защо, мамка му?

— От колко време си в „Холивуд“, Ривера? — попита Балард.

— Седем години, но какво, по дяволите…?

— Познато ли ти името Дейзи Клейтън? Била е убита през две и девета. Случаят е още активен, класифициран е като сексуално мотивиран.

Ривера поклати глава.

— Това е било преди да дойда тук. Тогава бях в „Холенбек“.

Стана, отиде при редицата кантонерки и извади връзка ключове, за да отключи горното чекмедже на кантонерката с четири реда.

— Заключена е. И беше заключена снощи, когато си тръгнах.

— Аз я заключих, след като той си тръгна — обясни Балард.

Не каза нищо за огънатия кламер, който бе намерила в чекмеджето.

— Бош не се ли пенсионира? — сети се Ривера. — Как е влязъл тук? Да не е задържал своята 999-ка, когато ни напусна?

На всеки полицай даваха така наречения ключ 999, който отключваше задния вход на всеки участък в града. Раздаваха ги за всеки случай, като добавка към електронните карти за преминаване, които освен че често се повреждаха, бяха безполезни при спиране на тока. Но градската администрация не се престараваше да ги прибира от пенсиониращите се полицаи.

— Може би, но той ми обясни, че лейтенант Мънроу го е пуснал, за да изчака прибирането на Дворек от патрул — обясни Балард. — Мотаеше се насам-натам и тогава го забелязах да рови из папките ти. Аз работех в ъгъла и явно не ме е забелязал.

— Той ли спомена за случая „Дейзи“?

— „Дейзи Клейтън“. Не, всъщност Дворек ме светна, че Бош искал да говори с него за това. Не беше ли Дворек първият пристигнал на местопрестъплението?

— Този случай да не е бил на Бош по онова време?

— Не. По него в началото са работили Кинг и Карсуел. Сега е прехвърлен на ЗиН в града.

Ривера се върна при бюрото си, но остана прав. Взе чашата си и отпи глътка. След това рязко я отдръпна от устата си и възкликна:

— Мамка му! Сетих се какво е правил!

— Какво? — попита Балард с нотка на възбуда в гласа.

— Назначиха ме тук по време на реорганизацията, когато прехвърляха убийствата в западното бюро — каза Ривера. — Сексуалните ги разшириха и тогава ме придадоха към тях. Мен и Сандовал ни назначиха като нови, не бяхме на мястото на някои други. И двамата бяхме прехвърлени тук от „Холенбек“.

— И? — каза Балард.

— Така че лейтенантът ми каза да ползвам тази кантонерка и ми даде ключ за нея. Само че когато отворих горното чекмедже, за да си прибера там моите папки, то беше пълно. То и четирите бяха претъпкани. Същото и при Сандовал — и неговите четири бяха пълни.

— Пълни с какво? С папки ли?

— Не, всички чекмеджета бяха задръстени с картончета. Момчетата от „Убийства“ и другите детективи бяха решили да запазят старите картони след като се цифровизирахме. И ги бяха натъпкали в кантонерките за всеки случай.

Ривера говореше за онова, което официално се наричаше „картон за разпит на терен“ (КРТ). Представляваха 8х12-сантиметрови картони, които се попълваха от патрулните след разговор с хора на улицата. Лицевата страна на всеки картон представляваше формуляр с надписани полета за разпитваното лице: име, рождена дата, адрес, членство в банда, татуировки и известни събратя. Обратната страна на картона беше празна и точно на нея полицаите вписваха допълнителна информация за обекта.

Полицаите носеха със себе си в патрулните коли цели купчинки КРТ — Балард ги държеше под сенника над предното стъкло, когато излизаше на патрул в „Пасифик“. В края на смяната картоните се предаваха на дежурния по смяна офицер и информацията на тях се въвеждаше в канцеларията в достъпна за справки база данни. Ако името на някое лице от оперативен интерес излезеше при търсене, интересуващият се полицай или детектив щеше да получи грижливо сортирана информация за факти, адреси и свързани лица.

Американският съюз за защита на гражданските права от много време протестираше срещу използването на тези картони от участъците и събирането на информация от граждани, които не са извършили престъпления, заклеймяваше тази практика като „незаконно съхранение на информация“ и наричаше тези неформални разпити „изнудване“. Управлението обаче досега бе отбивало всички официално заведени опити за прекратяване на практиката.

— Но защо са ги съхранявали? — учуди се Балард. — Нали всичко вече е било вкарано в базата данни и е много по-лесно да се намери там.

— Нямам представа — призна Ривера. — В „Холенбек“ не го правехме.

— А какво правехте, изхвърляхте ли ги?

— Да, със Санди изпразвахме чекмеджетата.

— И ги изхвърляхте?

— Не. Ако изобщо научих нещо там, то е да не правя издънки. Опаковахме ги в кашони и ги закарвахме на съхранение в склад. И оставяхме проблема на друг.

— Какъв склад?

— Срещу паркинга.

Балард кимна. Знаеше, че говори за постройката в южния край на служебния паркинг — едноетажна сграда, някогашен офис на комуналните служби към градската администрация, предадена на участъка, когато бе възникнала нужда от още площ. Сградата в момента практически не се използваше. В две от по-големите помещения имаше физкултурен салон за полицаите с татами за тренировки по бойни изкуства, но по-малките стаи бяха празни или се използваха за складиране на материали, непредставляващи веществени доказателства.

— Значи това е било преди седем години, така ли? — уточни тя.

— Горе-долу — отговори Ривера. — Защото не разчистихме наведнъж. Започнах с едно от чекмеджетата, разчистих следващото и така нататък. Май ми отне около година.

— И кое те кара да смяташ, че Бош се е интересувал от КРТ-тата?

Ривера сви рамене.

— Там би трябвало да има КРТ-та от времето на убийството, за което говориш, нали?

— Но тази информация вече е в базата данни.

— Така се предполага. Само че какво да въведеш в прозореца за търсене? Сещаш ли се? Това е проблемът. Ако е искал да види кой се е навъртал из Холивуд по време на убийството, как да търсиш в базата данни за това?

Балард кимна, че е разбрала, но в действителност имаше много начини да се извлече информация от разпитите на терен по географски признак или интервала от време. Според нея Ривера грешеше по този пункт, но вероятно бе прав по отношение на Бош, който бе детектив от старата школа. Сигурно не беше искал да се разрови из КРТ-тата, за да разбере с кого са разговаряли изпратените в Холивуд полицаи, когато е бил открит трупът на Дейзи Клейтън.

— Добре — въздъхна тя. — Тръгвам си. Лека смяна и се пази.

— И ти, Балард — каза Ривера.

Балард излезе от детективското бюро и отиде в женската съблекалня на втория етаж. Съблече униформата и облече анцуга си. Смяташе да подкара към Венис, да остави там дрехите си на пране, да прибере кучето си от хотела за питомци, след което да натовари палатката и падълборда си и да запраши към плажа. А следобеда, след като си починеше и обмислеше следващите си ходове, щеше да се занимае с Бош.

Утринното слънце я пареше в очите, докато прекосяваше паркинга зад участъка. Отключи с дистанционното колата и хвърли смачканата си униформа на седалката до шофьорската. А после видя старата сграда в южния край на паркинга и размисли.

Използва картата си, за да влезе в сградата, и откри двама колеги от нощната смяна да тренират, преди да се приберат по домовете си след сутрешния час пик. Козирува им театрално и тръгна по коридора към бившите офиси, където беше складът. В първата стая, която провери, имаше материали по един от първите й случаи. Предната година бе заловила взломаджия, който бе напълнил стая в мотел до задръстване с вещи от къщите, в които бе проникнал, или закупени с откраднатите пари и кредитни карти. Сега, година по-късно, съдът се бе произнесъл, но голяма част от присвоената собственост още не беше потърсена. Вещите бяха върнати в участък „Холивуд“ и чакаха организирането на открита разпродажба, приходите от която щяха да бъдат за жертвите като последен шанс да бъдат някак възмездени.

Следващата стая беше препълнена с кашони, съдържащи преписки по стари дела, които по различни причини бе сметнато за уместно да бъдат запазени. Балард се огледа и размести няколко кашона, за да се добере до другите. И така скоро разпечата прашен кашон, пълен с КРТ-та. Точно на това се бе надявала!

След двайсет минути бе издърпала до стената в коридора дванайсет кашона с картони. По етикетите на тях можеше да се ориентира, че картоните покриват периода от 2006 година — тогава бе започнала инициативата за пълна цифровизация — до 2010-а, когато отдел „Убийства“ се бе изнесъл от участък „Холивуд“.

По груба нейна оценка във всеки кашон имаше по около хиляда картона. Щяха да са нужни часове да се прегледа всичко това подробно. Запита се дали Бош е имал намерение да направи същото, или бе искал да намери конкретен картон или конкретна нощ… може би онази, когато Дейзи бе открита на улицата.

Но нямаше как да знае това, преди да попита Бош.

Остави върху изнесените в коридора кашони бележка, с която обясняваше, че ги е заделила за себе си. Върна се на паркинга и се качи във вана си, след като провери ремъците, задържащи дъските й към багажника. Скоро след като я бяха преназначили в участък „Холивуд“ и се бе разнесъл слухът, че заради нея е било проведено вътрешно разследване, някои колеги в участъка се бяха опитали да предприемат някакви контрамерки срещу нея. Понякога това се свеждаше до елементарно издевателство, но имаше и случаи, когато нещата бяха загрубявали. Една сутрин в края на смяната, когато бе спряла на автоматичната бариера на служебния паркинг, падълбордът й се бе плъзнал напред от инерцията и се бе разбил в бариерата, което бе довело до счупване на фибростъклото. Беше го ремонтирала самичка, но след това бе започнала винаги да проверява дали ремъците са затегнати добре.

Подкара по „Ла Бреа“ към шосе 10 и се насочи на запад към плажа. Изчака няколко минути след 8 часа, преди да позвъни на номера на ОиУ, който все още държеше програмиран в телефона си. Обади се служител и Балард поиска да разговаря с Луси Сото. Нарочно каза името с подчертана фамилиарност, за да остави впечатлението, че става дума за разговор на полицай с полицай. Прехвърлянето стана без забавяне.

— Детектив Сото.

— Обажда се детектив Балард от участък „Холивуд“.

Малка пауза, после Сото каза:

— Знам коя сте. С какво мога да ви помогна, детектив Балард?

Балард бе свикнала да бъде разпознавана от детективи, с които не се познаваше лично. При жените винаги имаше елемент на неловко мълчание. Колежките или й се възхищаваха на непоколебимостта в служебните отношения, или смятаха, че действията й по някакъв начин ги затрудняват в работата им. Винаги се налагаше да усети кое от двете е, но първите думи на Сото изобщо не подсказваха в кой лагер е самата тя. Произнасянето на глас на името й можеше да е ход, с който да подскаже на намиращ се около нея партньор или супервайзър с кого разговаря по телефона.

Все още в неведение Балард реши да премине по същество.

— Работя тук в Късното шоу — поясни тя. — Някои нощи си заслужават безсънието, някои — не. На моя лейтенант му харесва да имам случай като хоби, за да съм ангажирана с нещо.

— Не разбирам — каза Сото. — Какво общо има това с мен? В момента съм…

— Да, предполагам, че сте заета. Все пак сте в групата по тормоза. Но точно затова ви се обаждам. Един от вашите неразрешени случаи — по който не работите заради текущите ви ангажименти, — та, питах се дали да не се пробвам в него.

— За кой случай говорим?

— Дейзи Клейтън. Петнайсетгодишна, убита на…

— Познавам случая. С какво ви заинтригува?

— Навремето е бил голям случай. Чух няколко униформени да разговарят за него, извадих каквото намерих и се заинтересувах. Ако си представям нещата правилно, работата ви в тази работна група не ви оставя много време за него.

— И искате да се пробвате?

— Естествено, нищо не обещавам, но… да, искам да поработя по случая. Ще ви държа информирана — все пак случаят си е ваш. Просто ще поразпитам тук-там.

Балард вече беше на шосето, но не помръдваше. Ровенето из кашоните я бе вкарало в най-голямото сутрешно задръстване. Знаеше също така от личен опит, че предстои да задуха утринният бриз и щеше да й се наложи да гребе срещу него и вълнението, което той щеше да донесе. Така че, изглежда, пропускаше удобния прозорец.

— Вече минаха девет години — каза Сото. — Не съм сигурна, че улицата може да донесе нещо полезно. Особено по време на нощната смяна. Ще въртите на празен ход.

— Да, може би — призна Балард. — Но все пак говорим за моето време. Договорихме ли се, или не?

Нова дълга пауза. Предостатъчно време Балард да премести вана си на цели метър-два.

— Трябва да знаете още нещо — каза накрая Сото.

— Има още един човек, който работи по случая. Той е извън управлението.

— Така ли? — престорено се заинтересува Балард.

— И кой е той?

— Старият ми партньор. Казва се Хари Бош. Вече се пенсионира, но… държи да се занимава с нещо.

— Аха, един от онези ли? Окей… Нещо друго, което трябва да зная? Този случай от неговите ли е?

— Не, но познава майката на жертвата. Прави го заради нея.

— Е, добре че го научих.

Балард започваше да се ориентира, но това беше и целта на обаждането й. Разрешението да работи по случая бе най-малката й грижа.

— Ако разбера нещо, ще ви информирам — обеща тя. — И ще можете да се присъедините към въздаването на справедливостта.

Стори й се, че чува приглушено засмиване.

— Балард — тихо добави Сото. — Казах, че знам коя си. Знам също и кой е Оливас. Нали се сещаш… работя с него. Искам да ти кажа, че ценя онова, което си направила, и съм наясно, че си платила цената. Просто исках да ти го кажа.

— Радвам се — каза Балард. — Ще ви държа в течение.