Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (27)

27.

При необходимост Балард се обръщаше към съдия Каролин Уикуайър от Върховния съд. Тя не беше винаги на разположение за нощни повиквания, но харесваше Балард, беше й дала личния си номер и й бе казала, че може да й се обажда винаги, денем или нощем. Навремето Уикуайър е била полицай, после прокурор, а сега беше съдия — дълга кариера в рамките на правозащитната система. Балард предполагаше, че това е станало не без сблъсъци с женомразство и дискриминация на всяка стъпка от пътя й. Макар Балард никога да не бе споменавала пред нея за своите проблеми, пред които се бе изправяла и които бе решавала, някои от тях бяха добре известни в колегиалните среди и тя предполагаше, че съдия Уикуайър знае за тях и й съчувства. Между двете имаше някаква близост и Балард не се свенеше да се възползва от нея в полза на работата. Така че се обади на Уикуайър от вестибюла на сградата и я събуди.

— Съдия Уикуайър, извинявам се, че ви събуждам. Обажда се детектив Балард от ЛАПУ.

— О… Рене, отдавна не сме се чували. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред и аз съм добре. Но ми е нужно да получа по телефона одобрение на заповед за обиск.

— Добре, добре… само… само минутка да си сложа очилата и да се разсъня.

И Балард зачака. Докато чакаше, се появи Ерера, която беше пуснала името на Прада през терминала в патрулната си кола.

— Можеш ли да говориш?

— Да. Нещо важно?

— Само няколко глоби за трафик нарушения в Ню Джърси и Ню Йорк. Нищо сериозно.

Балард знаеше, че това няма да й помогне да издейства одобрение на заповед за обиск от съдията.

— Добре. Стой наблизо, докато видя как ще се развият нещата. Тук дали има нощен домоуправител?

— Отивам да видя — каза Ерера.

Тръгна и в същия момент Уикуайър се обади пак.

— Така, да видим сега как стоят нещата, Рене…

— Имаме случай с изчезнал човек, но според мен става дума за някакво престъпление и аз трябва да получа достъп до жилището на изчезналия и до общите помещения на сградата. Малко по-сложно е, понеже оперативно интересното лице е съквартирант на изчезналия.

— За съжителство ли става дума, или са просто съквартиранти?

— Съквартиранти са. Имат отделни спални.

— Окей, кажи ми с какво разполагаш.

Балард описа проведените следствени действия, като изложи фактите в ред, който смяташе, че ще заинтригува съдията, и ги градира в посока на евентуално заключение за наличие на вероятна причина. Спомена, че Джейкъб Кейди липсва от четирийсет и осем часа, че не реагира на никакъв опит за свързване с него, като се започне от личния му мобилен телефон и се стигне до уебстраницата на фирмата му. Каза и че живеещият в апартамента на Кейди мъж се е представил с фалшиво име, но не пропусна да спомене за обяснението на Прада, че е в процес на законна промяна на името си. Подчерта, че Прада е проявил нежелание да сътрудничи, като спести факта, че го е събудила в един посред нощ.

Накрая спомена за килима и подозренията си, че е бил преместен, за да прикрие нещо.

Когато свърши, Уикуайър известно време помълча, явно обмисляйки тежестта на аргументите в полза на вероятна причина. След дълга пауза въздъхна:

— Рене, не мисля, че имаш нужното. Да, разполагаш с някои факти и подозрения, но в това, което чух, няма индикации за нещо нередно.

— Но аз искам да открия точно подобни улики — помъчи се да обясни Балард. — Искам да разбера защо е местен килимът.

— Само че слагаш каруцата пред коня, Рене. Знаеш, че винаги съм готова да ти помогна, но тук е твърде сложно.

— Добре… от какво бихте имали нужда, тогава? Човекът не изпраща есемеси, не туитва, не си кара колата, не се грижи за бизнеса си. На всичко отгоре изглежда, че е зарязал всичките си дрехи вкъщи. За мен е очевидно, че се е случило нещо.

— Няма спор по това. Само че ти не знаеш какво може да се е случило. Този човек може да е отишъл къде ли не, дори на нудистки плаж. Може да се е влюбил. Може да са маса неща. Същественото е, че на адреса на постоянното му местожителство живее друг човек и ти нямаш правото да претърсваш това жилище без вероятна причина.

— Окей, ваша чест, благодаря. Не изключвам пак да ви потърся, когато разполагам с нужното за вас.

И затвори. Дайсън, която стоеше до нея, каза:

— Няма нощен домоуправител.

— Добре — взе решение Балард. — Вижте сега дали двете с Ерера можете да слезете в гаража и да огледате там.

— Получи ли заповед?

— Не. Сега се качвам пак горе да си взема забравеното фенерче. Ако не ви се обадя до десет минути, качете се и вие.

— Разбрано.

Балард се качи с асансьора на третия етаж и почука на вратата на Джейкъб Кейди. След няколко секунди чу вътре някакво размърдване и след малко зад вратата се разнесе гласът на Прада:

— О, боже мой! Какво пък сега?

— Господин Прада, отворете, ако обичате.

— Какво искате?

— Бихте ли отворили, за да не се налага да говорим толкова високо? Все пак има хора, които спят…

Вратата се отвори. На лицето на Прада бе изписан гняв.

— Много добре знам, че някои хора спят. И аз искам да спя. Какво има?

— Съжалявам. Забравила съм си фенерчето. Мисля, че е в дрешника на Джейкъб. Бихте ли ми го донесли?

— Боже господи!

Прада се извърна и тръгна по коридора към двете спални. Балард забеляза, че сега е по тениска с розов кит на нея.

В мига, в който той се скри от погледа й, тя влезе в дневната и отиде при масичката за кафе. Взе фенерчето си иззад статуетката, където го бе оставила, и го скри в джоба си. След това премести тапицирания стол, наведе се и вдигна ъгъла на килима.

Клекна и разгледа внимателно пода. Излъсканото дърво беше избледняло на мястото, където явно бе имало петно, вече заличено от забърсвания. Някой бе изстъргал тази част на дюшемето с мощен почистващ препарат. Толкова силно бе търкано, че Балард можеше да забележи сглобката между двете дъски. Беше тип шлиц, а това означаваше, че има добър шанс през нея да е проникнало онова, което е било почиствано, и да има остатък на замазката под дюшемето.

Чу крачките на приближаващия се Прада, върна килима на мястото му, изправи се и бързо намести стола. Успя да го направи миг преди той да влезе.

— Нищо — каза той. — Няма го.

— Сигурен ли сте? Помня, че го използвах в дрешника.

— Сигурен съм, естествено. Погледнах. Можете сама да се уверите, ако желаете.

— Не, ще ви повярвам.

Балард свали ровъра от колана си и натисна бутона двукратно, преди да заговори в него:

— Шест-Адам-четиринайсет, някоя от вас вземала ли ми е фенерчето от апартамента?

Прада възмутено вдигна ръце.

— И не се ли сетихте да ги попитате преди да ме събудите пак?

Балард продължаваше да натиска бутона на ровъра, за да е в режим на предаване.

— Успокойте се, господин Прада. Имате ли нещо против да ви задам един последен въпрос и после се махам от очите ви?

— Казвайте — съгласи се навъсено Прада. — Питайте и изчезвайте.

— Обяснете ми за килима.

— Моля?

Понеже следеше реакцията му, Балард забеляза, че се издаде. Момент на изненада в очите му. Изглежда, точно Прада бе преместил килима.

— Чухте ме. — И повтори: — Питам за килима.

— Ами ето го — отговори Прада с тон, сякаш разговаряше с малоумна.

— Не, това е килимът от дневната. Вижте… по него още има следи от краката на масата. Преместили сте го тук, защото сте се отървали от килима, който е бил на това място. Но къде е той? Защо е трябвало да го изхвърляте?

— Вижте… писна ми! Питайте Джейкъб за килимите му, като се върне, и ще се уверите, че няма нищо нередно.

— Но той няма да се върне. И двамата го знаем. Кажи ми какво се случи, Тайлър…

— Не съм Тайлър. Казвам се…

Внезапно Прада се хвърли през стаята върху Балард с вдигнати ръце, насочени към гърлото й. Но Балард беше подготвена, защото очакваше думите й да го провокират към крайни мерки. Тя се обърна и се завъртя, отстъпи встрани подобно на матадор и вдигна ровъра. Замахна с него, стовари долния му край в гръбнака му и го препъна с крак. Прада падна по лице в ъгъла на стаята. Балард пусна ровъра на пода и извади пистолета си. Стъпи с крак на гърба му и притисна дулото в главата му.

— Само опитай да станеш и ще ти забия куршум в гръбнака. И после никога вече няма да можеш да ходиш.

Усети го как се напряга, но после се отпусна и се предаде.

— Добро момче — каза тя.

Докато му слагаше белезниците и му четеше правата, чу вратата на асансьора да се отваря и Ерера и Дайсън да тичат към тях по коридора.

— Вдигнете го и го сложете да седне — нареди Балард. — Аз ще се обадя на „Убийства“.

Двете жени се наведоха и сграбчиха Прада за ръцете.

— Щеше да ме убие — изпъшка Прада. — Искаше да ми заграби бизнеса и всичко, за което съм се трудил. Сбихме се. Той падна и си удари главата. Изобщо не съм искал да умира.

— И си го увил в килима и си го изхвърлил някъде — доразви признанието му Балард.

— Никой нямаше да ми повярва. И вие не ми вярвате.

— Разбра ли правата си, както ти ги казах?

— Щеше да ме нареже на парчета.

— Спри да говориш глупости и отговори на въпроса ми. Разбираш ли правата, както ти ги прочетох? Искаш ли да го направя още веднъж?

— Разбрах ги, разбрах ги.

— Добре. Къде е трупът на Джейкъб Кейди?

Но Прада поклати глава.

— Никога няма да го намерите. Хвърлих го в контейнера. Сега е там, където изхвърлят боклука. И точно това заслужаваше.

Тя излезе от апартамента, за да се обади на лейтенант Макадам, командир на детективско бюро „Убийства“ в участък „Холивуд“ и пряк неин началник, макар тя рядко да го виждаше. При случаи с подобна важност беше длъжна да го информира пряко. Събуди го с известно злорадство — той беше канцеларски плъх, който спазваше стриктно работното време от девет до пет.

— Шефе, Балард съм — каза тя. — Имаме убийство.