Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (28)

28.

Когато се върна в детективското бюро, Балард завари Хари Бош да преглежда кашон с КРТ.

— Ти не спиш ли, Бош? — попита го вместо поздрав.

— Не и тази нощ — отвърна той.

— Откога си тук?

— Не от дълго. Търся едно лице.

— И?

— Не още. А ти с какво се занимаваше?

— Имах убийство. А сега имам да пиша доклади, така че не очаквай днес да гледам картони.

— Няма проблем. Аз нали ги гледам.

И посочи купчинката картони, отделени настрана за по-подробно преглеждане. Тя понечи да му каже, че не може просто така да идва в участъка и да работи сам, но се въздържа и вместо това седна до него.

След като влезе в акаунта си, започна да пише доклад за инцидента, който щеше да изпрати на екипа, поел от нея случая Кейди.

— Какъв беше случаят? — попита Бош. — За убийството питам.

— Случай „без труп“ — обясни тя. — Или поне е такъв до момента. Започна като за изчезнал човек. Попаднах на един тип, който си призна, че го е убил, нарязал е трупа му и е изхвърлил парчетата в контейнера. О… и твърди, че било при защита.

— Естествено, че ще твърди така.

— Контейнерът е бил вдигнат вчера, така че нашите ще отидат на сметището, когато разберат коя кола го е взела и кое е сметището. Това е един от малкото случаи, когато съм доволна, че не го довършвам аз. Двамата, на които се падна тази задача, не изглеждаха никак щастливи.

— И аз имах случай без труп веднъж. Същата работа. Наложи се да ходим на сметището, но вече беше минала цяла седмица. Ние работихме още две. И намерихме труп… само че друг. Това може да стане само в Ел Ей.

— Искаш да кажеш, че сте намерили жертва на убийство, но не търсения от вас труп?

— Да. Този, който ни трябваше, така и не го намерихме. От друга страна, отидохме там по сигнал, така че може и да не се е случило. Онзи, който намерихме, беше по мафиотско дело и в крайна сметка го решихме. Но онези две седмици, които прекарах там… не можах да изчистя смрадта от носа си месеци наред. О, и забрави за дрехите си. Аз изхвърлих всичко.

— Чувала съм, че по сметищата е страшна воня.

Залови се отново за работа, но не минаха и пет минути, когато Бош я прекъсна пак:

— Успя ли да провериш нещо за ГРАСП?

— Всъщност успях — отговори Балард. — Предполага се, че всичко е изтрито от системата, но научих за един професор, който е автор на програмата и е помагал във внедряването й. Надявам се да е запазил данните. Имам среща с него в осем часа, ако те интересува.

— Интересува ме. По пътя натам ще закусим. Аз черпя.

— Няма да имаме време за закуска, ако не напиша доклада.

— Ясно. Млъквам.

Балард се усмихна и отново се зае с доклада. Беше на раздела „Обобщение“ и въвеждаше самоуличаващите изявления на Тилдъс — бяха го прибрали под текущото му име — след като го бяха арестували и той бе осъзнал, че трябва да говори, ако иска да се спаси от обвинение в убийство. Трескавите му уверения, че ставало дума за самоотбрана, бяха загубили убедителността си, когато извиканите в апартамента криминолози бяха разглобили сифона на ваната и бяха намерили там кръв и късчета плът. Тогава Тилдъс беше признал, че е нарязал тялото и го е сложил в чували за смет — доста крайна мярка при самоотбрана.

На Балард й бе мъчно за родителите на Кейди и семейството му. На тях им предстоеше да научат, че синът им е мъртъв, разчленен и изхвърлен на някакво сметище. А разказът на Бош я бе разтревожил. Ставаше критично важно да намерят трупа на Кейди, за да може да се анализират раните, непричинени от разчленяването, и да се съпоставят с подробностите, разказани от Тилдъс. Ако раните по тялото разкажеха различна история, тогава Джейкъб щеше да помогне да бъде уличен убиецът му.

Макар да бе казала, че е щастлива да не довърши случая, Балард смяташе доброволно да предложи помощта си в търсенето на Джейкъб. Просто знаеше, че трябва да е там.

Смяната й свършваше в седем, но тя успя да изпрати с имейл доклада си на детективите от Западното бюро час преди това, така че двамата с Бош тръгнаха за центъра по-рано. Закусиха в едно от скъпите заведения точно срещу участъка „Рампарт“. Не говориха много за текущия случай. Вместо това всеки разказа на другия за преживяното в ЛАПУ. Бош бе обиколил доста места, преди да прекара няколко години в „Убийства“ и да завърши кариерата си в ОиУ. Сподели с нея, че има дъщеря, която следва в Ориндж.

Споменаването на дъщеря му подсети Бош да извади телефона си.

— Не ми казвай, че смяташ да й пратиш есемес — не повярва Балард. — Няма студент, който да е станал толкова рано.

— Просто проверявам къде е — обясни Бош. — Искам да се уверя, че е в квартирата си. Тя е на двайсет и една и аз го правя, за да се безпокоя по-малко, но всъщност се получава точно обратното.

— Тя знае ли, че можеш да я следиш?

— Да, разбрали сме се — аз мога да следя нея, а тя мен. Може и да се заблуждавам, но си мисля, че тя се тревожи за мен толкова, колкото и аз за нея.

— Това е хубаво, но знаеш ли, че тя може просто да остави телефона в квартирата или общежитието и ти само ще си мислиш, че е там?

— Така ли? — изненада се Бош. — Не се бях сетил.

— Извинявай — каза Балард. — Но когато бях в колежа, баща ми можеше да ме следи по телефона и аз невинаги го вземах със себе си.

Бош затвори телефона.

Плати сметката, както бе обещал, и тръгнаха към университета. По пътя Балард му разказа за Денис Игълтън и как бил взет в буса на „Лунна светлина“ в същата нощ с Дейзи Клейтън. Поясни, че между двамата не е имало някаква връзка с изключение на това, че Игълтън бил престъпна твар и тя искала да го разпита, ако бъдел открит.

— Тим Фармър е говорил с него — завърши тя. — Написал е в картона за разпит, че Орела бил пълен с „омраза и насилие“.

— Но няма досие на насилник, така ли? — попита Бош.

— Само едно нападение, което му се разминало след самопризнание. Излежал само месец, че пукнал с бутилка главата на някой си.

Бош само кимна, сякаш обяснението за лекото наказание на Игълтън е в рамките на очакваното.

Малко преди осем бяха пред кабинета на професор Скот Колдър в сграда „Изчислителна техника“ на университета Южна Калифорния.

Колдър гонеше 40-те, което подсказа на Балард, че е бил на двайсет и няколко, когато е създал програмата за следене на престъпността, приета от управлението на полицията.

— Професор Колдър? — поздрави Балард. — Аз съм детектив Балард, а това е моят колега детектив Бош.

— Заповядайте, влезте — покани ги Колдър.

Седнаха. Колдър беше с тениска цвят бордо с извезан отляво надпис USC^[1]. Беше с бръсната глава и дълга брада в стил стиймпънк. Балард предположи, че смята, че този външен вид му помага да се впише сред студентите в кампуса.

— ЛАПУ не трябваше да прекъсват ГРАСП — започна той. — Програмата щеше да допринесе много, ако я бяха запазили.

Нито Балард, нито Бош побързаха да се съгласят с него и Колдър обясни набързо как е стигнал до идеята за програмата в резултат от проучванията си на стереотипите при извършване на престъпленията в и около университета след взрив на нападения и грабежи на студенти, когато са се намирали буквално в периферията на кампуса. След като бе събрал данни, Колдър ги бе обработил статистически, за да прогнозира честотата и местата на бъдещи престъпления в районите около университета. ЛАПУ чули за проекта и началникът на полицията предложил на Колдър да приложи компютърния си модел към града, като започне с три пробни района: участък „Холивуд“ заради миграционния характер на жителите му и разнообразните престъпления, извършвани там, участък „Пасифик“ заради уникалната природа на престъпленията във Венис, и участък „Югозападен“ защото включвал УЮК. Финансирането на проекта било субсидирано от градската управа, а после Колдър и няколко от студентите му се захванали да трупат данни след период на обучение на полицаите в трите участъка. Проектът продължил две и половина години, когато изтекъл 5-годишният мандат на началника. След това полицейската комисия решила да не задържа Колдър. Бил назначен нов началник и той прекратил програмата, обявявайки връщане към здравата стара полицейска практика.

— И много жалко — заключи Колдър. — Точно бяхме започнали да трупаме успех. ГРАСП щеше да проработи, ако й бяха дали шанс.

— Звучи убедително — коментира Балард.

Не можа да измисли други съчувствени думи, понеже самата тя имаше свои разбирания за предсказуемостта на престъпленията.

Бош не каза нищо.

— Добре, оценяваме историческия ракурс на програмата — продължи Балард. — Тук сме, за да ви попитаме дали сте запазили някакви данни от тогава. Разследваме неразкрито убийство от две и девета, което означава втората година на ГРАСП. Значи тя е била в ход и е трупала данни. Решихме, че би ни помогнало да получим нещо като снимка на цялата картина на престъпността в Холивуд в интересуващата ни нощ, а може би дори и на цялата седмица на убийството.

Колдър помълча известно време, след това заговори, като подбираше думите си внимателно:

— Знаете, че новият началник изтри данните, когато заряза програмата, нали? Каза, че не искал да попаднат в неправилни ръце. Можете ли да повярвате?

Горчивината в гласа му издаваше трупания цяло десетилетие в него гняв.

— Това общо взето влиза в конфликт с практиката на управлението да съхранява всякакви данни — коментира Балард, надявайки се да отдели текущото им разследване от политически решения, с които тя нямаше нищо общо.

— Било е глупаво — обади се Бош. — Цялото решение е глупост.

Балард усети, че Бош е пътят към спечелване на сътрудничеството на Колдър. Той не се отчиташе пред никого. Можеше да казва каквото си пожелае и особено онова, което Колдър искаше да чуе.

— Беше ми наредено от полицията да изтрия моите данни в проекта — каза Колдър.

— Но той е бил вашата рожба — подчерта Бош. — Мога само да предполагам, че не сте изтрили данните, и ако съм прав… значи можете да ни помогнете да разкрием едно убийство. Това би бил един хубав начин да кажете на началника: „Начукай си го!“, нали така?

Балард едва сдържа усмивката си. За нея беше очевидно, че Бош разиграва картите си перфектно. Ако Колдър наистина разполагаше с нещо, щеше да им го даде.

— Какво търсите по-специално? — попита Колдър.

— Искаме всички подробности за период от четирийсет и осем часа за всяко престъпление в района на участъка около нощта, когато жертвата е била взета с буса — настоятелно обясни Балард.

— Двайсет и четири часа преди и двайсет и четири след? — уточни Колдър.

— Нека са по четирийсет и осем — каза Бош.

Балард извади бележника си и откъсна горната страница. Вече беше написала датата на нея. Колдър я взе и погледна.

— Как го искате — на файл или разпечатано?

— На файл — каза Балард.

— На хартия — едновременно с нея поиска Бош.

— Окей… и двете — съгласи се Колдър.

Погледна отново листчето с датата, сякаш тя имаше някакъв по-особен смисъл, и каза:

— Добре, мога да го направя.