Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (44)

44.

Балард разпръсна последните КРТ-та на масата в стаята за почивка. Тук имаше повече място, отколкото на бюрата на детективите. Чакаше Бош. Вече бе разгледала картоните и бе свалила каквото имаше в базата данни. Бе дошъл моментът да проверят каквото може вече на терен. Ако Бош се появеше навреме, можеха да отхвърлят още някой тази нощ. Искаше й се да му прати есемес и да му напомни, че го чака, но си спомни, че той няма телефон.

Така че седеше и съзерцаваше картоните, когато в стаята влезе лейтенант Мънроу за чаша кафе.

— Балард, какво, за бога, правиш тук толкова рано? — изненада се той.

— Просто се занимавах с моето хоби — отговори тя. Не вдигна поглед от картоните, а той не погледна встрани от чашата си кафе.

— Онзи стар случай с момичето? — попита Мънроу.

— Момичето, да — потвърди Балард.

Премести два от картоните в позиции на по-нисък приоритет.

— И какво общо има това с онзи татуист? — продължи той. — Нали случаят беше решен.

Сега вече Балард го погледна.

— За какво говориш?

— Извинявай, че проявих неуместно любопитство — каза Мънроу. — Но видях дневник на убийство в кутията ти за входяща кореспонденция, когато преглеждах кутията за забавените доклади. И надникнах набързо. Спомних си случая, но ако паметта не ми изневерява, тогава доста бързо задържаха престъпника, не беше ли така?

Дневника за „ЗууТуу“. Балард го бе очаквала, но бе забравила да провери пощенската си кутия, когато бе дошла след вечеря.

— Да, случаят е решен — потвърди тя. — Исках просто да го прегледам. Благодаря, че ми каза за дневника.

Излезе от стаята за почивка и слезе по стълбите в пощенската стая, където всички служители на участъка — полицаи или детективи — имаха отворени кутии за входяща и изходяща външна поща. Изтегли пластмасовата папка от кутията със своето име.

Когато се върна, Мънроу вече го нямаше. Реши да прегледа дневника тук, за да не оставя без надзор разпръснатите по масата КРТ-та. Седна и отвори папката.

Структурата на един дневник на убийство е универсална за всички отдели „Убийства“ в цялото управление. Тя се състои от двайсет и шест раздела — доклади от местопрестъпления, доклади от лабораторията, снимки, показания на свидетели и т.‍н.‍ Първият раздел винаги е хронологията, където разследващите служители попълват своите ходове с дата и час. Балард прелисти на раздел шестнайсет, който съдържаше снимки от местопрестъплението.

Извади снимките във формат 8×12 и започна да ги преглежда една по една. Фотографът се оказа съвестен и клинично мислещ. Всеки сантиметър на студиото за татуировки и местопрестъплението беше документиран с ярки, сякаш преекспонирани снимки. През 2009 година управлението все още използваше класическа фотография, понеже цифровата още не бе възприета от правораздавателната система поради опасения от възможно манипулиране на оригиналите.

Балард бързо преглеждаше снимките, докато не стигна до онези на трупа на жертвата и центъра на местопрестъплението. Оди Хаслем се бе борила за живота си. Предмишниците, дланите и пръстите й бяха насечени. В крайна сметка обаче явно бе надвита от по-големия и по-силен нападател. По гърдите и по шията й имаше дълбоки прободни рани. Кръвта бе пропила блузката й с надпис „ЗууТуу“, която бе облякла. Бликналата артериална кръв бе опръскала четирите стени на малкия килер, в който убиецът я бе натикал. Беше умряла на циментовия под, а едната й ръка се бе вкопчила в кръстчето на верижка около шията й. Донякъде необяснимо татуистката нямаше никакви татуировки или поне нямаше такива, които снимките да показваха.

Убийството си беше убийство и Балард знаеше, че всеки случай изисква пълното внимание и усилия на полицейското управление. Но винаги оставаше потресена от убийството на жена. Повечето от случаите, които й бяха възлагали, бяха с проява на изключително насилие. Повечето от убийците бяха мъже. В това имаше нещо силно разтърсващо. Имаше някаква дълбока несправедливост, излизаща извън баналната несправедливост да бъдеш убит от чужда ръка. Запита се как биха живели мъжете, ако знаят през всеки миг от живота си, че техните габарити и тяхната природа ги поставят в уязвима позиция спрямо другия пол.

Събра снимките и ги напъха в джоба на раздел шестнайсет. След това се прехвърли на раздел дванайсет, раздела за заподозрения. Искаше да види снимката на мъжа, убил Оди Хаслем.

На снимката Кланси Деву гледаше вторачен във фотоапарата с мъртви очи и изражение тотално изпразнено от дори намек на човешка емпатия. Беше небръснат, изглеждаше мръсен, а единият му клепач бе по-притворен от другия. Права уста с твърдо стиснати устни, застинала в насмешливо предизвикателство вместо в изражение, наподобяващо вина или извинение. Това беше закоравял психопат, който вероятно бе наранил мнозина преди убийството на Оди Хаслем да бе сложило края на пътя му. Балард се досещаше, че много от предишните му жертви — каквито и да бяха престъпленията му — са жени.

Разпечатка на досието му потвърждаваше това. Той бе обвиняван много пъти още като непълнолетен в Мисисипи. Престъпленията му обхващаха спектъра от притежание на наркотици, през нападения при отегчаващи обстоятелства до опит за убийство. Списъкът не уточняваше пола на жертвите му, но Балард знаеше — Деву беше женомразец. Не беше възможно да промушиш с нож жена в килера на студио за татуси толкова пъти и с такова ожесточение, както той го бе направил, ако то не се е натрупвало в теб с години. Бедната Оди Хаслем. Вероятно бе предизвикала смъртта си с някоя непредпазлива дума или неодобрителен поглед, което бе отключило яростта на Деву.

Бележка на ръкава на раздел дванайсет казваше, че Деву е осъден на доживотен затвор без право на помилване за убийството на татуистката. Той никога повече нямаше да нарани жена.

Балард отиде на раздела със свидетелските показания. Нямаше свидетели на самото убийство, понеже убиецът бе изчакал да останат сами в студиото, преди да се нахвърли и да убие Хаслем. Но следователите бяха издирили и разговаряли с други клиенти, били в студиото онази нощ, сред които мъж, който бе седял на стола за татуиране, когато Деву бе влязъл в студиото.

Балард извади бележник и започна да си записва имената на свидетелите и информацията за свързване с тях. Всички бяха жители на Холивуд към онази нощ през 2009 година и можеха да бъдат полезни с нещо, ако успееше да ги издири. Скоро осъзна, че името на един от тези свидетели, Дейвид Манинг, й звучи познато. Остави дневника на убийството настрана и започна да преглежда картоните, които бе отделила за Бош. И откри Манинг.

Според показанията му Манинг бил в студиото по-малко от два часа преди убийството. Беше описан като 58-годишен бивш контрабандист от Флорида. Живеел в стара каравана, която паркирал на различни улици в Холивуд в различните дни от седмицата. Бил чест посетител на „ЗууТуу“, защото Оди Хаслем му харесвала и обичал да обогатява обилната колекция от татуси, покриващи целите му ръце. Докато четеше между редовете на показанията, които бяха снети преди разследването да се фокусира върху Кланси Деву, Балард започна да подозира, че Манинг е бил първоначално от оперативен интерес в случая „Хаслем“. Той имаше досие, макар и небелязано от прояви на насилие, и беше един от последните видели я жива. Всъщност го бяха задържали и разпитали подробно, но тогава бяха пристигнали резултатите от анализа на пръстовите отпечатъци, намерени на местопрестъплението, и това бе насочило разследването в напълно друга посока.

Много от информацията на картона съвпадаше с тази от снетите свидетелски показания. Картонът му бе попаднал сред отделените от Балард заради неговата каравана. Тя резонираше донякъде с категорията „ван“, която интересуваше Балард и Бош. Картонът бе написан няколко седмици преди убийствата на Клейтън и Хаслем, когато някакъв полицай бе инспектирал каравана, паркирана на „Аргил“, южно от „Санта Моника“, и бе обяснил на Манинг, че е незаконно да паркира подобно превозно средство в зона за платено паркиране. По онова време ЛАПУ не се свеняха да разбутват бездомните и да ги принуждават да се махат. Но след това бе дошъл ред на поредица искове за нарушаване на граждански права и промяна в градската управа бе довела до ревизия на тази практика, така че сега тормозенето на бездомен можеше да доведе до „разстрел“ на провинилия се. В резултат прилагането на закона срещу тях бе забравено и такива като Манинг можеха да си паркират караваните където пожелаят из Холивуд, стига да не е пред отделена от другите къща или например кинотеатър.

Полицаят, вдигнал кръвното на Манинг през 2009-а, бе попълнил картона за разпит на терен с информацията, получена след кратък разговор, и номера на флоридската му шофьорска книжка. Когато бе пуснала името и рождената дата на Манинг в базата данни, докато бе подготвяла картоните за Бош, Балард бе установила, че сега той има калифорнийска книжка, но адресът на нея беше безполезен. Манинг бе възприел стандартната тактика да използва адреса на църква като домашен, за да получи калифорнийска шофьорска книжка или карта за самоличност. Но макар адресът да бе задънена улица, нямаше да е трудно регистрираната на името на Манинг каравана да бъде разпозната, ако, разбира се, той все още живееше в района.

Балард взе картона на Манинг и го прехвърли при другите, за които смяташе, че заслужават внимание с по-висок приоритет. Фактът че той познаваше, харесваше и може би дори бе обсебен от жена, убита два дни преди Дейзи Клейтън, според нея си заслужаваше допълнителните усилия.

Искаше да говори с него. Отвори лаптопа си и започна да попълва формуляра за искане на информация за Манинг. Бюлетинът беше неофициално искане за издирване с инструкции: ако Манинг или караваната му бъдат забелязани, да не бъде обезпокояван или арестуван, но тя да бъде уведомена по всяко време на денонощието.

Разпечата страницата, която включваше още описанието и регистрационния номер на караваната, след което слезе да я занесе в диспечерската и да я даде на лейтенант Мънроу. Когато влезе, Мънроу беше с двама полицаи и всички гледаха плоскоекранния монитор в единия от ъглите до тавана. Балард видя логото на „Канал 9“, местния денонощен новинарски канал; позната й по физиономия репортерка разказваше нещо на фона на проблясващите светлини на полицейски коли зад нея.

Балард се приближи и застана зад тях.

— Какво става?

— Престрелка с полицията в Долината — обясни й Мънроу. — Двама бандити застреляни.

— Това СО ли са? Проследяването на Бош?

— Засега не са казали нищо такова. Мисля, че и те нищо не знаят.

Балард извади телефона си и изпрати есемес на Рурк.

Летя ли над онова нещо в Долината?

Не, тази нощ само на юг. Но чух. Бош ли е замесен? СО?

Така звучи. Проверявам.

Все още нямаше номер на Бош. Загледа се в екрана; наблюдаваше ставащото зад репортерката, без да я интересува словесният й поток, докато накрая не чу точното местоположение.

— Бяхме на живо от увеселителния център „Язовир Хансен“.

Балард знаеше, че това означава участък „Футхил“ и най-вероятно санферите. И ако това беше свързано с Бош, почти сигурно нямаше да го види тази нощ.

Върна се в стаята за почивка, събра картоните в реда на приоритета им и ги отнесе заедно с дневника на убийство „ЗууТуу“ в детективското бюро. Погледна часовника и видя, че до смяната й остава още цял час. Помисли за момент дали да не отскочи до Долината и да не види с очите си мястото на престрелката с участието на СО. Изпитваше някаква съпричастност към случая, особено след спасяването на Хари Бош.

Но знаеше, че ще я държат настрана. СО си бяха затворено общество. Бош щеше да има голям късмет, ако го бяха допуснали макар и само зад жълтата лента.

Реши да не се разкарва и вместо това отвори дневника, за да завърши прегледа си. Обърна на раздел първи — хронологията. Това беше възможно най-близкият поглед върху разследването. Хронологията представляваше отчет стъпка по стъпка на ходовете на участвалите детективи.

Започна от самото начало, от момента когато ги бяха извикали от домовете им и ги бяха пратили на адреса на студиото. Случаят бе поверен на двама детективи, придадени към отдел „Убийства“ преди неговото разформироване и прехвърляне на всички текущи преписки към „Убийства“ в участък „Запад“. Казваха се Ливингстън и Пепърс. Балард не познаваше нито единия, нито другия.

Хроното, подобно на дневника на убийството, беше по-кратко от онези, които бе виждала в други дневници, включително изготвяните от нея, докато беше в ОиУ. Но това не можеше да бъде мерило за положените от Ливингстън и Пепърс усилия. Това бе така, защото случаят бе разрешен много бързо. Детективите бяха правили нужното, а криминолозите им бяха поднесли заподозрения на тепсия: кървав пръстов отпечатък от задния килер на студиото бе свързан с Кланси Деву. Той беше бързо открит и арестуван и у него бе намерен счупен нож, за който бе установено, че е оръжието на престъплението, и случаят бе класиран като закрит за по-малко от едно денонощие.

„Всички убийства трябва да се разкриват толкова лесно“, помисли си Балард. Но обикновено не беше така. Едно момиче бе отвлечено от улицата и бяха изтекли девет години без дори намек кой може да е убиецът. Една жена бе убита с нож в килера на работното й място и случаят бе приключен за ден. Разследванията на убийства изобщо не си приличаха.

След ареста записите в хронологията се разредяваха, понеже ударението се бе прехвърлило върху фазата подготовка на обвинението. Но един запис накара Балард да застине. Беше направен четирийсет и осем часа след убийството и двайсет и четири след ареста на Кланси Деву. Беше съвсем невинен запис, добавен за изчерпателност. В него се казваше, че две нощи след убийството, в 19:45, детектив Пепърс бил уведомен от дежурния по смяна сержант в участък „Холивуд“, че чистач на име Роджър Дилон е намерил допълнителни улики по случая „ЗууТуу“. Това беше описано като счупено острие на нож, намерено на пода на килера, останало напълно скрито под изтеклата от жертвата кръв, която се бе съсирила край тялото й. Петсантиметровото острие бе останало незнайно как напълно незабелязано както от детективите, така и от криминолозите.

Пепърс бе вписал в дневника, че е поискал от сержанта да изпрати патрулна кола до студиото за татуировки, да вземат от Дилон острието и да го заведат по надлежния начин като веществено доказателство. Пепърс, който живееше на повече от час път от Лос Анджелис, обещаваше да прибере доказателството на следващата сутрин.

Балард остана дълго загледана в записа. Що се отнасяше до самия случай „ЗууТуу“, това си беше просто доуточняване. Тя знаеше, че ако острието съответства на счупения нож, намерен при ареста на Деву, тогава детективите просто разполагаха с още едно важно доказателство срещу заподозрения. Не я притесняваше направеният от криминолозите безспорен гаф. Всъщност не беше необичайно да бъде пропуснато или забравено веществено доказателство, когато ставаше дума за сложно и оплескано с кръв местопрестъпление. Изтеклата кръв може да скрие доста неща.

Това, което я накара да застине, бе чистачът. По една случайност Балард се бе запознала с Роджър Дилон тази седмица, когато той бе разкрил кражбата на репродукциите на Уорхол от къщата на булевард „Холивуд“. Тя все още пазеше в куфарчето си визитката, която й бе дал.

Записът документираше, че Дилон се е обадил, за да съобщи за счупеното острие, в 19:45 в деня на изчезването на Дейзи Клейтън. Това означаваше, че Дилон е работил в „Холивуд“ на „Сънсет“ само няколко часа по-рано. Балард бе видяла вана му и бе надзърнала съвсем бегло в него, но бе надничала многократно в други такива на подобни местопрестъпления. Знаеше, че Дилон разполага с препарати и средства за почистване. И със сигурност разполагаше с контейнери за безопасен транспорт и изхвърляне на биологично опасни вещества.

И Балард разбра за миг всичко. Трябваше да види Роджър Дилон.