Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (16)

16.

Пред къщата на „Холивуд“, където бе намерена жената с изяденото от котката лице, бе паркиран бял товарен фургон с надпис „ККС“. Имаше и патрулна кола, а двама униформени стояха на улицата до човек с бял работен гащеризон. Този път за Балард, която бе дошла със служебния си ван, нямаше място, така че тя подмина групата, помаха им с ръка и паркира пред един гараж две къщи по-нататък. Малко от къщите в полите на хълмовете имаха алеи за коли. В повечето случаи гаражите излизаха право на тротоара и блокирането на който и да било можеше основателно да разгневи собственика, особено ако виновният не бе в полицейска кола със съответните обозначителни знаци.

Балард се върна до въпросната къща и трябваше да се представи на тримата чакащи я мъже. Имаше известен опит с униформените от дневната смяна. Казваха се Фелсен и Торборг. И двамата бяха млади, с военни подстрижки и стойка. Балард беше чувала за Торборг и го познаваше по репутацията му. Беше сериозен корав младеж по прякор Торпедото — и имаше в досието си няколко отстранявания от работа за по един ден заради свръхагресивно поведение при изпълнение на служебните си задължения. Жените полицаи наричаха тези наказания „тестостеронни таймаути“.

Мъжът с гащеризона се казваше Роджър Дилон. Работеше в ККС, които бяха фирма за почистване на биологични отпадъци. Тъкмо той бе съобщил за взлома. Макар вече да бе разказал цялата история на Фелсен и Торборг, му се наложи да я повтори и пред детектива, която щеше да изготви доклада за взлома.

Дилон й каза, че живееща в Ню Йорк племенница на жената наела услугите на фирмата му за почистване и обеззаразяване на къщата след преместване на трупа на леля й и след като жилището престанало да бъде възможно местопрестъпление. Изпратила му ключа за къщата, но той пристигнал чак в ранния следобед. Имало краен срок, понеже племенницата, която Балард бе идентифицирала по време на разследването като някоя си Боби Кларк, трябвало да пристигне на следващата сутрин. Планирала да отседне в жилището и да го огледа, тъй като била единствената жива роднина на покойната.

— Та, значи, идвам тук и установявам, че не ми трябва ключ, понеже вратата е отключена — каза Дилон.

— Отключена и отворена? — поиска да уточни Балард. — Или отключена и затворена?

— Отключена и затворена, но така, че да се вижда, че не е докрай. Бутнах вратата и тя се отвори.

Балард провери ръцете му.

— Без ръкавици? Покажи ми къде точно си докоснал вратата.

Дилон мина по късата павирана пътека до предната врата. Балард се обърна към Фелсен и Торборг.

— Момчета, нямам ровър. Дайте ми един от вашите, за да се обадя на диспечера и да съобщя, че съм тук с код шест и искам да преустановя заявката за подкрепление при мисия „Лунна светлина“. Че без малко да забравя…

— Готово — каза Фелсен и активира микрофона на рамото си.

— Мисия „Лунна светлина“? — попита Торборг. — Сигурно си разговаряла с Йоан Кръстителя? Знаех си, че този ненормалник един ден ще направи някоя беля. Каква?

— Не, не… само си поговорихме за един стар случай — обясни Балард. — Нищо особено.

Обърна се и последва Дилон към вратата. Торборг явно познаваше Джон Макмулън и тя искаше да поговори с него за срещите им и впечатлението му от уличния проповедник, но първо трябваше да свърши с Дилон и с онова, за което бе дошла тук.

Дилон беше висок и белият работен гащеризон му беше поне с един размер по-малък. Маншетите на крачолите му едва стигаха до ръба на работните му боти и общата картина бе като за дете с умалели дрехи. Дилон, разбира се, не беше дете — беше към трийсет и пет. Имаше симпатично гладко избръснато лице, рошава кестенява коса и венчална халка.

Застана пред вратата и очерта с пръст кръг около място на височината на раменете. Балард извади латексови ръкавици от джоба на сакото си и започна да си ги нахлузва.

— Само я бутна и влезе, така ли? — поиска да се увери тя.

— Да — потвърди Дилон.

Тя отвори вратата и го подкани с ръка да влезе.

— Сега ми покажи какво направи после.

Дилон сложи върху устата си висящата на шията му маска за филтриране на въздуха и влезе. Балард погледна назад към стоящите навън Фелсен и Торборг. Фелсен току-що бе завършил обаждането си до командира на смяната.

— Ще проверите ли дали има кола за снемане на отпечатъци и кога може да пристигне? — помоли тя.

— Веднага — обеща Фелсен.

— И не си тръгвайте. Ще имам нужда от вас тук.

— Лейтенантът вече ни попита кога ще се освободим — предупреди я Фелсен.

— Кажете му, че ми трябвате — нареди Балард.

Обърна се и влезе след Дилон.

Миризмата на разлагаща се плът все още се стелеше, но бе поотслабнала след предишното й идване. Балард съжали, че е без маска — беше останала в комплекта й в колата за града. Заедно с херметичния й работен комбинезон. Разбра, че работните й дрехи, които бе облякла, ще са неизползваеми след само едно обличане. За щастие костюмът, който бе оставила в химическото предния ден, щеше да е готов сутринта.

— Разкажи ми сега — каза тя. — Как усети, че е взлом? Доколкото си спомням, тук оставихме пълен хаос.

Дилон посочи през рамо към предната стена на дневната. Балард се обърна и видя, че трите окачени една до друга репродукции на червени устни ги няма. Когато Балард се бе обадила на Боби Кларк да й съобщи, че леля й е мъртва, Кларк специално я бе попитала за състоянието на картините и бе споменала, че са работа на Анди Уорхол^[1] и са редки авторски копия, струващи шестцифрени суми поотделно и дори повече в комбинация.

— Госпожица Кларк специално ме предупреди да внимаваме с картините на червените устни в дневната — каза Дилон. — Така че влизам аз тук, поглеждам — и никакви червени устни. Обаждам се на вас, защото рядко ми се случва да влизам сам в къща и не искам да ме обвиняват за каквото и да било. Ние обикновено работим по двама, но партньорът ми е на друго повикване, а тази госпожица държеше работата да се свърши днес. Когато дойдела тук, не искала да вижда кръв и така нататък. И ми описа какво е направила котката.

Балард кимна, после попита:

— Компанията твоя ли е, или само работиш за нея?

— Моя е — отговори Дилон. — Два камиона, на денонощно разположение. Не сме нищо особено. Може да не е за вярване, но имаме сериозна конкуренция. Страшно много фирми искат да чистят след убийства и така нататък.

— Е, това не е убийство. Как така госпожица Кларк ви е наела чак от Ню Йорк?

— По препоръка от патолога. Раздал съм навсякъде визитки. И не забравям за подаръци по празниците. Препоръчват ме разни хора, без да знам винаги кои. Ще ти дам колкото искаш визитки, ако искаш.

— Напоследък в Холивуд няма много престъпления, а пък и аз съм основно нощна смяна.

— Миналата година имаше едно петорно в „Дансърс“. Падна ми се на мен. Скъсах се от чистене четири дни без почивка и накрая… така и не отвориха заведението пак.

— Знам. Бях там онази нощ.

Дилон кимна и каза:

— Мисля, че те видях по телевизията.

Балард реши да не се разсейват повече.

— Значи, влизаш и виждаш, че картините ги няма, после какво?

— Излязох и ви се обадих — обясни Дилон. — После чаках цял час да дойдат, след което те чакаха един час ти да дойдеш. Не съм свършил още никаква работа, а госпожица Кларк каца утре сутрин.

— Съжалявам за това, но разследването е наше… особено сега, след като се разбра, че става дума за сериозна кражба. Надяваме се скоро да дойде колата за снемане на пръстови отпечатъци и ще трябва да снемем твоите, за да ги изключим. Сега ще те помоля да излезеш навън и да изчакаш заедно с другите, докато аз поработя тук.

— И кога ще мога да започна?

— Ще гледам да получиш разрешение максимално бързо, но не вярвам да можеш да влезеш днес тук. Някой ще трябва да огледа подробно текущото състояние в компанията на госпожица Кларк, когато тя се появи.

— Мамка му.

— Съжалявам.

— Вече го каза няколко пъти, но аз не получавам пари за съжаления.

Балард разбираше проблемите му като собственик на компания.

— Е… дай ми няколко от визитките си и ще ги използвам при всяка възможност.

— Виж, за това ще съм ти благодарен, детектив.

Балард го изпрати до вратата и попита Фелсен за колата за отпечатъци. Той й каза, че щели да пристигнат до петнайсет минути, но от личен опит Балард знаеше, че това време, особено за тази кола, трябва да се удвоява. Колата обслужваше цялото Западно бюро, а работата се вършеше от техник по снемане на латентни отпечатъци, който бе на разположение на всички, като се започнеше с престъпления срещу личната собственост и се стигнеше до тежки престъпления. Не беше преувеличение да се каже, че колата никога не спираше да обикаля.

Стриктно казано, Балард трябваше да следва процедурата, съгласно която първо се изискваше да огледа местопрестъплението и да набележи вероятните места, в които заподозреният би могъл да остави отпечатъци. Едва тогава трябваше да вика колата за снемането им. Но в действителност опреше ли до имотни престъпления, практиката беше точно обратната. Забавяне при извикване на колата за отпечатъци обикновено водеше до голямо чакане. Така че тя гледаше да изпрати колкото може повече заявки и едва тогава се залавяше за местопрестъплението. В крайна сметка винаги можеше да отмени повикването, ако не намереше вероятни места.

Знаеше, че малко прекалява с Дилон, но все пак реши да опита късмета си и направо го попита дали случайно няма резерва маска за дишане. Той пък я изненада, като й отговори утвърдително.

Отиде до багажника на колата и вдигна вратата. Вътре беше претъпкано с прахосмукачки и всякакво друго оборудване. Извади кутия с маски за еднократна употреба от чекмеджето на един шкаф за инструменти и й подаде една.

— Филтърът е за един ден — предупреди я. — Внимавайте.

— Благодаря — искрено каза Балард.

— А визитките ми са тук.

Бръкна в друго чекмедже и извади десетина картички. Даде ги на Балард и тя видя под съкращението ККС пълното име на фирмата: Кеми-Кал Био Сървисис. Сложи визитките в джоба си и благодари на Дилон; знаеше, че възможностите да препоръча услугите му няма да са много.

Остави го при колата и влезе в къщата, този път с маска на устата. Застана в средата на дневната и огледа стаята, като наблюдаваше и анализираше. Премахването на източника на миризмата — разлагащия се труп — обясняваше спадането на нивото на интензивността на зловонието. Но Балард и друг път бе попадала на подобни места, пак дни след смъртта, и сега бе убедена, че тук има нещо повече от простото изнасяне на тялото. Затова реши, че трябва да търси отворен прозорец.

Дръпна пердетата, скриващи високия от пода до тавана прозорец, който допринасяше за зрелищната гледка като от самолет навън. Видя, че цялата стъклена стена всъщност е плъзгащ се панел, който се прибираше в стената и даваше достъп до платформа навън. Плъзна панела и излезе.

Терасата се простираше по цялата дължина на къщата, включително покрай спалнята за гости и основната спалня. В другия край на терасата се виждаше външното тяло на климатик. Беше демонтиран от стената под прозореца и беше оставен там. Изглежда, това бе точката на проникване в къщата и обяснението за не така силната миризма.

Балард отиде до отвора. Беше с размер половин на един метър. Самият климатик изглеждаше относително нов. Собственичката вероятно го бе добавила, за да осигури на спалнята комфортна прохлада през най-горещите летни седмици.

Балард бе сигурна, че това е мястото, през което е проникнал крадецът. Въпросът бе как е стигнал до него. Къщата бе надвиснала над стръмен склон. Тя отиде до перилата и погледна надолу. Не, не можеше да е оттук. Щеше да е истински алпинистки подвиг с използване на въжета и котки. Подобно планиране не се връзваше с факта, че климатикът бе оставен изваден от стената. Тук по-скоро ставаше дума за калпава работа на случаен бандит, а не за методичен планировчик.

Погледна нагоре. Покривът на терасата се поддържаше в четири точки от сложно орнаментирано ковано желязо в повтарящ се мотив на преплетени клони, които се кръстосваха между две носещи колони. Нарочно или по-скоро не, но това представляваше импровизирана стълба, спускаща се от покрива.

Върна се в къщата и излезе през предната врата. Дилон се беше облегнал на фургона си. Когато я видя, се поизправи и разпери въпросително ръце.

— Къде е колата? Кога ще мога да се махна оттук?

— Скоро — успокои го Балард. — Благодаря ви за търпението.

После посочи фургона и каза:

— Видях, че имате стълба. Мога ли да я взема за няколко минути? Искам да се кача на покрива.

Дилон изглеждаше щастлив да има някаква задача, още повече че това допълнително задължаваше ЛАПУ към него.

— Няма проблем.

Докато Дилон сваляше стълбата, Балард излезе на улицата и мина покрай фасадата на къщата. Строителната конструкция изглеждаше фокусирана върху гледката от другата страна, където се намираха терасата, прозорците и стъклените врати. Тази страна, която отстоеше на само метър от тротоара, беше безлична и монотонна, ако се изключеха предната врата и малкият прозорец на основната спалня. Непристъпността донякъде се смекчаваше от редуващите се циментови кашпи за растения, в които се виждаха бамбукови филизи и решетка с оплетена в нея виеща се растителност. Балард огледа решетката и забеляза места, където пълзящата растителност бе повредена от някой, който явно бе използвал свръзките за стъпване и захващане с ръка. Това беше втора импровизирана стълба.

Дилон подпря шумно сгъваемата стълба на стената на къщата. Балард погледна към него и той й направи жест: „Моля, ваша е!“.

Дилон хвана стълбата за сигурност и Балард се качи на плоския покрив. Мина по отсамния край, оглеждайки чакъла за стъпки или други следи. Не намери.

Отиде до задния перваз и вдигна поглед към гледката. Вече се стъмваше и залязващото слънце оцветяваше небето в червено и розово. Знаеше, че на плажа залезът би изглеждал още по-зрелищно. Сети се за Ейрън и си напомни да провери дали няма някакви новини за мъжа, когото бе извадил от мъртвото вълнение.

Наложи си да се съсредоточи. Вече беше сигурна, че е разгадала пътя на взломаджията. Той се бе изкатерил по решетката пред фасадата, беше минал по покрива и се бе спуснал на терасата по орнаментираното желязо. Беше демонтирал климатика, беше проникнал в къщата и беше отмъкнал трите картини и всичко останало, което щеше да се установи впоследствие. След това, изглежда, просто бе излязъл през предната врата с откраднатото, оставяйки я открехната.

Всичко това представляваше смес от гениалност и наивност. Всички аспекти на обира подсказваха, че е станал под прикритие на тъмнината. Това на свой ред означаваше, че се е случил в нощта след откриване смъртта на жертвата. Някой бе действал бързо, най-вероятно знаейки за картините в дома и стойността им, както, разбира се, и за смъртта на собственичката им.

Завъртя се и огледа квартала. Знаеше, че тук бъка от камери. Тяхното откриване и използване винаги беше сред първите приоритети, предписвани по процедура: първо се търсеха видеозаписи, а чак после свидетели. Камерите не лъжат и не се объркват.

Булевард „Холивуд“ се виеше в подножието на планината. Къщата, в която се намираше, беше разположена на остър завой. Балард забеляза на завоя къща, която имаше камера, предизвикателно насочена към странична стълба, водеща надолу до площадка под нивото на уличното платно. Знаеше, че в зависимост от ъгъла на камерата има шанс нейното полезрение да включва и покрива, на който сега стоеше.

Пристигна колата за отпечатъци и Балард слезе по стълбата. Първо разведе техника из дома и по терасата и му посочи стената, където се бяха намирали трите Уорхола, както и сваления на терасата климатик, които бяха възможни места за отпечатъци. След това му представи Дилон и му нареди да започне с неговите отпечатъци, за да могат да бъдат изключени от евентуално свалените други. Благодари на Дилон за отделеното време и оказаната й помощ и му каза, че може да си ходи веднага след като му снемат пръстовите отпечатъци.

— Сигурна ли сте, че не бих могъл да почистя тази нощ? — с надежда попита той. — Не е проблем да изчакам.

— Не е възможно — отсече Балард. — Госпожица Кларк ще трябва да огледа къщата в присъствието на някой от дневната смяна. Не бихме искали да бъде почистено преди това.

— Е, надявах се все пак.

— Съжалявам, не става.

— Щом не става — не става. Моля ви, поне раздайте визитките.

Махна вяло с ръка и отиде до задницата на фургона, за да затвори вратата му. Балард тръгна по улицата към камерата, която бе видяла. След десет минути вече разговаряше със собственика на дома и надничаше през рамото му, за да следи видеозаписа от камерата, гледаща странично. Той разкриваше пълен, но мътен изглед на целия покрив на обраната къща.

— Да започнем от полунощ — каза Балард.