Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (26)

26.

Вкара паролата си и влезе в базата данни на управлението, за да види какво има там за човека, подписал с Орела снимката си в мисия „Лунна светлина“. В базата данни имаше таблица на прозвищата, включваща хиляди прякори, взети от докладите по престъпления, записите за арест и разпитите на терен.

Оказа се, че Орела е популярно прозвище — първоначалната й заявка извади 241 записа. Тя ги филтрира до 68 имена, като ограничи търсенето до мъже от бялата раса с над 30-годишна възраст. Разполагаше със снимката отпреди девет години, която бе взела временно от мисията, за да я подпомогне в начинанието. Изобразеният на нея мъж изглеждаше някъде на 25, което го правеше над 30 към момента. Тя прецизира още, като елиминира всички, които бяха над четирийсет.

Останаха 16 имена и тя се захвана да изтегля всички доклади и снимки на тези хора. Това й позволи бързо да отстрани онези, които не приличаха на човека от снимката, дадена й от Йоан Кръстителя. Успехът дойде с единайсетия в списъка — казваше се Денис Игълтън^[1] и беше на 37. Снимките от многото му арести бяха от периода между 2008 и 2013 година и отговаряха на лицето на човека от снимката, която имаше.

Тя изтегли и започна да разпечатва всички доклади в базата данни, свързани с Игълтън. Той имаше досие с многобройни арести за наркотици и безделничество, но само в един случай бе ставало дума за насилие — нападение при утежняващи обстоятелства през 2010 година, което бе преквалифицирано на „нанасяне на побой“. Откри и цифровизиран доклад, написан от Тим Фармър през 2014 година — последната му година на работа. Разделът „Резюме“ включваше уникалния поглед на Фармър върху улиците на Холивуд и по-специално този техен обитател.

Това не е първият път, нито е последният, когато пътищата ни с Орела се пресичат.

Дълбока, злокачествена река на омраза и насилие тече във вените му.

Усещам я, виждам я.

Той чака. Той мрази. Той обвинява света за крушението на всяка надежда.

Страх ме е за нас.

Балард прочете това откровение на Фармър два пъти. Беше написано пет години след убийството на Дейзи Клейтън. Възможно ли бе това пулсиращо, чакащо насилие, забелязано от Фармър у Игълтън, да е било изпуснато от контрол през 2009-а? Дали вместо бъдещето Фармър не бе видял миналото?

Прекара следващия половин час, мъчейки се да открие Игълтън, но не намери нищо. Нямаше шофьорска книжка, нямаше регистрирани арести. Последният известен запис за него бе попълненият от Фармър КРТ. Той бе спрял Игълтън и го бе разпитал, след като го бе забелязал да се шляе пред входа на „Метро“ на булевард „Холивуд“. В полето „Професия“ Фармър бе попълнил „Просия“. Нямаше индикации Игълтън да е още жив или вече мъртъв, единственото сигурно бе, че е изпаднал от електронната карта.

Вече минаваше полунощ и бе време да се заеме с проверката, която й бе възложил лейтенант Мейсън. Използва шаблон на формуляра „Издирва се“, за да сглоби заявка, че е търсен за разпит, която щеше да стигне до всички полицаи. Прикрепи трите му последни снимки, изпрати пакета на принтера и излезе от акаунта си. Вече можеше да тръгва.

Първата й спирка бе в диспечерския офис, за да даде на лейтенант Мънроу заявката за издирване на Игълтън и да му каже, че напуска участъка, за да се погрижи за проверката по искане на социалните служби. Мънроу й каза, че полицаите, изпратени да патрулират във въпросния район, приключват с дребен проблем и че когато се освободят, ще ги изпрати на адреса.

Изчезналият мъж се казваше Джейкъб Кейди. Жилището му бе в четириетажен блок на „Уилоуби“, само на една пряка от границата със западен Холивуд. Балард спря до тротоара и се огледа за подкреплението. Не видя никого и използва ровъра си, за да провери при Мънроу, който й съобщи, че полицаите още не са приключили с текущата си задача.

Балард реши да изчака десетина минути, преди да влезе сама. Извади телефона си и провери есемесите. От Бош продължаваше да няма отговор на съобщението й относно Йоан Кръстителя, а и Ейрън Хейс не бе реагирал на запитването й как се чувства. Беше след полунощ и тя не искаше да му праща нов есемес, за да не го събуди.

След това прегледа електронната си поща и видя, че е получила отговор на имейла, който бе изпратила до Скот Колдър. Отвори го и се увери, че се е свързала с правилния Скот Колдър и че той би бил щастлив да се срещнат в офиса му рано на следващата сутрин, и да обсъдят вече прекратената програма ГРАСП на ЛАПУ. В имейла бе указан адресът — сградата „Витерби“ на Маклинток Авеню — и се уточняваше, че графикът му позволява да се видят в осем сутринта.

Междувременно десетте минути бяха минали и от подкреплението все така нямаше следа. Балард реши да провери онлайн профила на Джейкъб Кейди. Трябваха й само няколко минути, за да установи, че той е 29-годишният син на основен играч в кметството, който имаше няколко договора за поддръжка на обекти. Синът явно не желаеше да има пръст в бизнеса на баща си и се описваше във Фейсбук като организатор на купони. Снимките във Фейсбук разкриваха склонността на младия Кейди да пътува много. От тях се натрапваше впечатлението, че предпочита мексиканските курорти и компанията на мъже. Имаше здрав тен, стегнато тяло и руса коса на кичури. Харесваше вталените дрехи и водка „Tito’s“.

Двайсет минути след пристигането си на адреса Балард слезе, без да забравя ровъра си, и тръгна към входа на жилищния блок. Обади се по радиото в офиса и съобщи, че продължава „соло“.

Документите, оставени в пощенската й кутия от лейтенант Мейсън, разкриваха, че Кейди притежава апартамент с две спални и дава част от него под наем на съквартирант на име Талисман Прада. При двете предишни проверки от патрулните полицаи Прада бе отварял вратата и бе заявявал, че Кейди преди две нощи се е запознал с някакъв мъж в бара и е отишъл в дома му. Само че това не обясняваше защо Кейди е престанал да отговаря на есемеси, имейли и позвънявания. Или защо колата му е паркирана на запазено място в подземния гараж на блока.

Трябваше да натисне звънеца на входа три пъти, преди да й отговори сънен глас.

— Господин Кейди?

— Няма го.

И връзката прекъсна. Балард позвъни отново.

— Какво?

— Господин Прада?

— Коя сте вие?

— От полицията. Ще ми отворите ли?

— Казах ви вече, Джейкъб не е тук. Събудихте ме.

— Ще повторя, господин Прада, аз съм от полицията. Отворете.

Дълга пауза, след която ключалката на вратата избръмча и Балард я отвори. Отново огледа улицата за подкреплението и отново не видя никого. Огледа пространството зад входа. Имаше пощенски кутии и празен рафт най-отдолу за неприбраните вестници и изхвърлените листовки. Балард взе един от тях и го подпъхна под вратата, за да я остави отворена за подкреплението, когато и ако дойдеше. Влезе и докато чакаше асансьора, отново провери по ровъра къде са. Този път Мънроу я увери, че колата пътува към нея.

Качи се с асансьора на третия етаж. Навътре в коридора, от дясната страна, имаше отворена врата, пред която стоеше мъж. Беше по копринено долнище на пижама. Дребен, но мускулест, с черна коса.

— Господин Прада? — попита тя.

— Да — потвърди мъжът. — Да приключваме възможно най-бързо, искам да спя.

— Извинявам се, че ви досаждам, но от Джейкъб Кейди продължава да няма следа. Изтекоха двайсет и четири часа и сега това се превърна в криминално разследване.

— Криминално? Какво криминално има в това някой да преспи при някого?

— Не смятаме, че случаят е такъв. Може ли да отстъпите назад в апартамента си, за да вляза?

Прада направи крачка назад и Балард го последва вътре. Продължаваше да го преценява. Беше под метър и седемдесет и под шейсет килограма. Беше ясно, че не крие оръжие. Тя остави вратата отворена и Прада не пропусна да забележи това и каза:

— Бихте ли затворили, ако обичате.

— Не, нека я оставим отворена — настоя Балард. — Изисква се по процедура.

— Няма значение. Огледайте се… Не е тук. Само побързайте, моля ви!

— Ще опитам.

Балард влезе в дневната и я огледа. Апартаментът бе красиво обзаведен в модернистичен стил: „изпрано“ дюшеме, диван и столове без странични облегалки, стъклена масичка за кафе. Всичко бе внимателно съчетано като за снимка в списание. В съседната дневна се виждаше квадратна маса с лъскави метални крака и съответстващи столове. На стената зад нея висеше картина в рамка 3×2 метра, представляваща черни щрихи на бял фон.

Прада разпери ръце, сякаш за да докаже твърдението си, че Кейди не е тук.

— Доволна ли сте?

— Защо не ми покажете и спалните?

— Питам се дали имате заповед за извършване на обиск…

— Не и при проверка по заявка от службата за социално подпомагане. Смисълът е, че ако господин Кейди е наранен или се нуждае от помощ, първо трябва да го намерим, нали?

— Е, добре, само че търсите на неправилното място.

— Мога ли да видя спалните?

Прада я разведе из апартамента и както бе очаквала, нямаше и следа от Джейкъб Кейди. Тя извади минифенерчето от джоба си и го използва, за да огледа дрешника в спалнята, която Прада каза, че била на Кейди. Той беше пълен с дрехи, а на един от рафтовете имаше празен куфар. Балард отстъпи крачка назад и забеляза, че леглото е безукорно оправено и в него не е спал никой.

Спалнята на Прада изглеждаше по-обитаема, леглото беше объркано, а на стол пред масичка за гримиране, която по̀ подхождаше за женска спалня, имаше преметнати дрехи. Вратата на дрешника бе отворена, но дрехите в него бяха просто нахвърляни вътре.

— Е, не всички сме толкова подредени като Джейкъб — подхвърли Прада.

Балард чу гласове откъм дневната, обърна се към вратата и извика:

— Излизам.

Върнаха се в дневната, където вече бяха влезли полицаи Ерера и Дайсън.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза Балард.

Прада заговори нетърпеливо, преди някой от полицаите да реагира.

— Свършихме ли вече? Спи ми се. Утре имам срещи.

— Не още — каза Балард. — Трябва да направя пълен доклад. Мога ли да видя някакви документи за самоличност?

— Необходимо ли е това?

— Да, необходимо е. Сигурна съм, че искате да продължите да ни сътрудничите. Това е най-бързият начин да се отървете от нас.

Прада изчезна обратно в късия коридор, водещ до спалнята му. Балард кимна на Ерера да го последва и да го наблюдава.

Огледа отново дневната. Беше старателно обзаведена, но нещо не беше наред. Осъзна, че килимът е твърде малък за площта и мебелите, както и че абстрактният мотив от преплетени сиви, черни и кафяви квадрати не се връзва с райето на тапицерията. Провери съседната трапезария и чак сега забеляза, че под квадратната маса с лъскави стоманени крака няма килим.

— Какво си се замислила? — шепнешком я попита Дайсън.

— Нещо не е наред — прошепна в отговор Балард.

Прада и Ерера се върнаха в дневната и Ерера подаде на Балард шофьорска книжка.

— Искам да знаете, че адвокатът ми е подал надлежно оформено искане за официална промяна на името ми — уведоми я Прада. — Не съм ви лъгал. Аз съм диджей и ми трябва по-яко име.

Балард погледна шофьорската книжка. Беше издадена в Ню Джърси и снимката беше на Прада, но името в нея бе Тайлър Тилдъс. Тя остави фенерчето си на масичката за кафе до малка скулптура на женски торс, извади бележника и химикалката си и записа в него информацията от книжката.

— Какво му е лошото на Тайлър Тилдъс? — попита, докато пишеше.

— Не стимулира въображението — отвърна Прада.

Балард провери датата на раждане и видя, че той е излъгал и за възрастта си. По документ излизаше, че е на 26, но диджеят й бе казал, че е на 22.

— Какви срещи имате утре, господин Прада?

— Това си е лично моя работа — сопна се той. — Нищо, което касае полицията.

Тя кимна. Свърши с писането и подаде книжката на Прада. После му подаде и една от визитките си.

— Благодаря за съдействието. Ако се чуете с господин Кейди, обадете ми се на този номер и уведомете господин Кейди, че искам да се чуя и с него.

— Разбира се — обеща Прада малко по-дружелюбно, защото виждаше края на полицейското нахлуване.

— Сега можете да си доспите — каза тя.

— Благодаря — каза Прада.

Докато чакаше Ерера и Дайсън да тръгнат пред нея към входната врата, Балард отново погледна към зле подбрания килим. Видя нещо, което на пръв поглед изглеждаше като дефект в структурата — на едно място материалът сякаш се бе оплел при плетенето. Но след това разбра, че това е вдлъбнатина. Килимът явно беше преместен тук от дневната и това бе станало наскоро, защото вдлъбнатината на един от краката на масата не бе успяла да се разглади.

Прада ги изпрати до вратата и я затвори зад тях. Балард го чу как дръпва резето.

Трите мълчаха до момента, в който влязоха в асансьора и затвориха вратата.

— Е? — не се стърпя Дайсън.

Балард продължаваше да държи бележника си. Откъсна страничката с информацията за Тайлър Тилдъс и я подаде на Ерера.

— Пусни това име в базата данни и виж какво ще излезе. Аз пък ще се обадя на някой съдия. Искам да видя какво има под онзи килим.

— Не можа ли да погледнеш? — попита Ерера. — Изключителни обстоятелства.

Балард поклати глава. Използването на основание за изключителни обстоятелства беше свързано с редица спорни моменти и можеше да бъде обърнато срещу обвинението от ловък адвокат.

— ИО могат да се отнасят до изчезналия мъж или във връзка с някаква опасност за него — отговори тя. — Но няма как да търсиш изчезнал човек под килим. Под килим можеш да търсиш само веществени доказателства. Така че сега ще се обадя на съдия и по този начин ще си спестим бъдещи проблеми.

— Няма ли да търсим колата му? — напомни Ерера.

— Патрулните вече са я огледали при първото им идване — отвърна Балард. — Дори са отворили багажника. Тя е в подземния гараж. Но ще я включа в заповедта и пак ще я огледаме.

— Мислиш ли, че имаш достатъчно основания за заповед? — усъмни се Дайсън.

Балард сви рамене.

— Ако не я получа… забавила съм си фенерчето горе. Ще се кача и с удоволствие ще го събудя.