Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (19)

19.

Когато се прибра, Бош бе посрещнат от куфара на Елизабет, който бе на пода точно до входната врата. Всъщност куфарът си беше негов, но той й го бе дал в последния ден на рехабилитацията й, за да може да прибере в него скромните си лични вещи. И в него бе останало предостатъчно място за нещата, които щяха да купят по-късно.

Видя я през задните щори да седи на терасата на един от шезлонгите. Погледа я малко, решил, че не го е чула да се прибира. Не четеше и не слушаше музика. И не гледаше телефона си. Просто си седеше, загледана в прохода и неспирния поток коли, който беше като кръв във вените на града. Това беше един от аспектите на гледката, който винаги се променяше и винаги оставаше същият. Напоследък единственото допълнение бяха фойерверките, изстрелвани всяка вечер от площадката на Хари Потър в „Юнивърсал Студиос“.

Той мина през дневната, отвори една от плъзгащите се врати и излезе при нея.

— Здрасти.

— Здрасти — каза и тя.

Усмихна му се. Той отиде до парапета и приседна на него, за да може да я гледа в лицето.

— Накуцваш — каза тя.

— Да. Май трябва да посетя доктор Жанг.

Предишната година се бе запознал с Елизабет, докато за кратко бе работил под прикритие по един случай. Беше се сдобил с бастун и се преструваше, че накуцва, за да влезе в ролята на наркоман, който върти машинации, за да „обира“ съмнителни аптеки — също в играта — чрез фалшифицирани рецепти. Иронията беше, че по време на схватка в самолет със заподозрян за убийство наистина бе разтегнал връзки във вече артритното си коляно и сега ежемесечно посещаваше д-р Жанг, акупунктуристка, с която се познаваха от много години във връзка с друг случай.

— Ще й се обадя още утре сутринта — каза Бош.

Изчака я да каже нещо, но тя не го направи.

— Видях куфара — реши да продължи той.

— Да, събрах си вещите — обясни тя. — Ще си тръгвам. Но не исках да го направя, без да ти го кажа открито. Струваше ми се… нередно, след всичко, което направи за мен.

— Къде отиваш?

— Не знам.

— Елизабет…

— Намерила съм си място.

— Имаш си място тук.

— Дъщеря ти не иска да си идва, защото аз съм тук. И това не е справедливо и за двама ви.

— Тя ще се промени. И освен това… нали аз ходя да се виждам с нея.

— И тогава тя почти не разговаря с теб. Казвал си ми го. Та тя дори не ти праща есемеси.

— Снощи си разменихме есемеси.

— С който ти й казваш „Лека нощ“ и тя ти отговаря със същото. Това ли е разговор? Не е било така, преди аз да се нанеса тук.

Бош знаеше, че не може да спечели подобен спор, защото всъщност Елизабет беше права.

— Според мен сме близко до разрешаване на случая — каза той. — Казвал съм ти за партньорката си… мисля, че тя е изцяло отдадена. Случаят е активен. Просто ни дай още малко време. Снощи например проверихме потенциален заподозрян.

— И какво значение има това? — попита Елизабет. — Нищо няма да се промени. Дейзи е мъртва от девет години.

— Мога само да ти кажа, че има значение. Важно е. Ще разбереш, когато го заловим.

Изчака, но тя пак не му отговори.

— Съжалявам, че се прибрах толкова късно — извини се той. — Хапна ли вече?

— Да… и направих нещо. В хладилника те чака чиния.

— Мисля, че просто ще си легна. Изморен съм… коляното ме боли. Утре ще стана рано и ще се разходя до участък „Холивуд“, за да се видя с Балард, преди да си е тръгнала.

— Окей.

— Защо не останеш поне тази нощ? Вече е късно да си тръгваш без ясен план. Ще поговорим утре.

Тя не каза нищо.

— Ще върна куфара в стаята ти — каза той.

Бош се извърна за момент към гледката зад гърба си точно в момента, когато единичен фойерверк описа зелена дъга в небето над „Юнивърсал“. Експлодира малко кухо, без с нищо да напомня за истинските експлозии, които бе чувал през живота си.

Той тръгна към отворената плъзгаща се врата.

— Дейзи веднъж ми прати картичка от „Юнивърсал“ — неочаквано проговори Елизабет. — Мисля, че от времето преди да започнат да правят „Хари Потър“. Тогава още имаха обиколката на „Челюсти“. Картичката показваше акулата… помня я много добре. Така разбрах, че е била в Ел Ей.

Бош кимна.

Това бе начинът, по който научаваше повече за Дейзи. Елизабет скърбеше, спомняше си разни неща, споделяше с него истории и всичко това бе от времето преди Дейзи да бе избягала от къщи. Беше му разказала как плюшената костенурка, която спечелила на „Ский-бол“, се превърнала в най-ценното й притежание, преди да се разпадне по шевовете. Беше му описала как Дейзи джапала по гумени ботуши през залетите с вода градини край дома им.

Историите бяха тъжни, разбира се. Беше му разказала за най-добрия си приятел, който я оставил сама. И за израстването на Дейзи без баща. За училищния тормоз и наркотиците. Истории за доброто и лошото, те всички бяха сближавали все повече Бош с майката и дъщерята, и по този начин Дейзи бе започнала да означава повече за него, отколкото смъртта й, и бе подклаждала огъня, на който той се грееше по време на разследването.

Бош се задържа при вратата за момент и каза:

— Лека нощ, Елизабет. До утре.

— Лека нощ, Хари.

Той влезе, като си отбеляза, че тя не му бе казала „до утре“. Спря в кухнята, колкото да напълни пликче с лед за коляното си. Прибра куфара в стаята й, после отиде в своята спалня и затвори вратата. Съблече се и се изкъпа. След това обу сини боксерки, облече бяла тениска и взе бинт от аптечката, за да си превърже коляното и да стегне пликчето с леда към него.

Включи телефона си в зарядното и нагласи алармата за четири сутринта, за да има време да слезе до участък „Холивуд“ и да поработи с Балард, преди смяната й да е свършила. Изгаси лампата и легна с една възглавница под главата и втора под коленете, понеже това облекчаваше донякъде постоянната болка.

Ледът обаче го дразнеше и го държеше буден, докато не реши, че болката е отслабнала до ниво, което му позволява да заспи. Тогава размота бинта и сложи пликчето в празната шампаниера, която държеше до леглото си, в случай че пликчето с лед протече.

Заспа скоро след това и леко похъркваше, когато го събуди звукът от отварянето на вратата. Напрегна се за момент, но видя женски силует на фона на слабата светлина откъм коридора. Беше Елизабет. Беше гола. Приближи се до леглото, мушна се под чаршафа и яхна Бош. Наведе се и го целуна страстно, преди той да успее да каже нещо, преди да й напомни, че е стар и да не очаква чудеса от него, а още по-малко да навлезе в етиката да има връзка с майката на дъщеря, чието убийство разследва.

Елизабет задържа устата си върху неговата и бавно започна да клати бедрата си. Бош усети прилива на топлина откъм тялото му и реагира по естествения начин. Не след дълго тя посегна надолу да събуе боксерките му. Коляното на Бош вече не го болеше или по-скоро ако още имаше някаква болка, той не я усещаше. Елизабет владееше инициативата и сама го насочи в себе си. Сега бедрата й се движеха напред-назад в постоянен ритъм. Бе сложила ръце на раменете му и бе извила гърба си в дъга. Чаршафът се бе смъкнал от леглото. Бош я погледна в сумрака. Главата й бе отметната и тя сякаш гледаше тавана. Мълчеше. Гърдите й се люлееха над него. Той сложи ръце на кръста й, за да я вкара в своя ритъм.

Никой не говореше и не бе издал звук с изключение на дълбокото им дишане. Първо той усети хълбоците й да потреперват, а след малко и той протегна ръце и я притисна към себе си, когато тялото му създаде онзи момент, който те кара да забравиш за всички останали моменти — всичкия страх и цялата тъга, — които изчезват и остава само радост. Само надежда. А понякога и любов.

Никой от двамата не помръдваше, сякаш и двамата се опасяваха, че дори едно мигване може да развали магията. После тя завря лице в сгъвката на шията му и го целуна по рамото. Бяха живели при самоналожени правила. Бош й бе казал, че няма задни мисли в поканата му да живее при него, а тя му бе отговорила, че нещата никога не могат да стигнат дотам, понеже е загубила част от себе си — онази част, с която да се докосне до друг човек.

Но ето че нещата се бяха развили различно. Бош се питаше дали това не е нейното сбогуване. И дали утре тя наистина ще си тръгне.

Сложи ръка на гърба й и я погали по гръбнака с палец и показалец. Стори му се, че чува приглушено кискане. Ако беше… никога не бе чувал от нея подобен звук.

— Не искам да си тръгваш — прошепна й. — Дори ако подобно нещо не се случи никога повече. Дори ако е било грешка. Не искам да си тръгваш. Не още…

Тя се надигна и го погледна в тъмнината. Той виждаше лекия проблясък на очите й. Усещаше натиска на гърдите й върху себе си. Целуна го. Не беше като дългата страстна целувка, с която бе започнала. Беше бърза целувка по устните, след която тя слезе от него.

— Това шампаниера ли е? — попита. — Знаел си, че ще дойда?

— Не — отговори Бош. — Искам да кажа… използвам шампаниерата за пликчето с лед за коляното ми.

— О…

— Защо не останеш при мен тази нощ?

— Не, харесвам си моето легло. Лека нощ, Хари.

И тръгна към вратата.

— Лека нощ — прошепна повече на себе си Бош.

Тя излезе и затвори вратата. Бош остана дълго загледан в нея.