Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (2)

2.

Към три сутринта Балард си бе изяснила причината на смъртта, беше се върнала в полицейско управление „Холивуд“ и сега седеше в една от работните клетки на детективското бюро. Огромната стая, в която четирийсет и осем детективи използваха работните станции през деня, след полунощ бе празна и Балард винаги можеше да си избере място. Спря се на бюро в далечния ъгъл, далеч от шума и радиообмена, идещ откъм кабинета на началника в началото на коридора. Можеше да седне там и да се скрие зад екрана на компютъра и ниските преградни стени на работната станция като войник в окоп. Сега вече можеше да се съсредоточи и да се заеме с документацията.

Първо довърши доклада за взлома в къща, който бе разследвала по-рано вечерта, и сега беше готова да напише доклада за случая на смъртта до ваната. Щеше да определи смъртта като „Неизяснена“ до извършване на аутопсията. Беше се подсигурила с извикване на фотограф на местопрестъплението и документиране на всичко, включително котката. Допускаше, че близките и работодателят на жертвата ще приемат като втори варианта за случайна смърт. Знаеше, че определението „смърт вследствие инцидент“ ще бъде подложено на съмнение от семейството на жертвата и най-вероятно от началството. Беше уверена обаче, че аутопсията няма да открие никакви признаци за нещо нечисто и че смъртта в крайна сметка ще бъде категоризирана като битова злополука.

Работеше сама. Партньорът й, Джон Дженкинс, бе в отпуск поради смърт в семейството. Детективите, които работеха нощем, нямаха заместници. Балард беше преполовила първата нощ от седмицата, в която й предстоеше да работи сама. Всичко зависеше от това кога Дженкинс щеше да се върне на работа. Жена му бе починала след дълга и мъчителна борба с рака. Смъртта й го бе съкрушила и Балард му бе казала да отсъства колкото му е нужно.

Отвори бележника си на страницата, съдържаща подробностите, които беше записала за второто разследване, и след това отвори на екрана празен формуляр на доклад за инцидент. Преди да започне, зарови брадичка в яката на блузата си и я издърпа до носа си. Струваше й се, че долавя лекия мирис на разложение и смърт, но не беше сигурна дали той е проникнал в дрехите й, или е просто сетивен спомен. И все пак това означаваше, че сметките й да носи униформата си цялата седмица бяха криви. Налагаше се да я даде на химическо.

Все така свела глава, тя чу чукане на метал в метал като при затваряне на чекмедже. Погледна над преградата, зад която бе работната станция от другата страна на бюрото, където по цялата дължина на стаята имаше кантонерки с по четири чекмеджета. Всяка двойка детективи разполагаше с по четири чекмеджета за съхранение на документи.

Но мъжът, когото Балард видя, че отваря чекмедже, за да провери съдържанието му, не беше от детективите, които познаваше, а тя ги познаваше от заседанията, на които я викаха в участъка през деня веднъж месечно. Мъжът, който, изглежда, проверяваше шкафовете на случаен принцип, имаше сива коса и мустаци. Балард инстинктивно усети, че той не от тях. Огледа цялата стая, за да види има ли някой друг. Стаята беше празна.

Мъжът отвори и затвори поредното чекмедже. Балард използва звука, за да стане от стола си. Приклекна надолу и като използва за прикритие редицата работни клетки, се премести до централната пътека, което щеше да й позволи да се приближи зад натрапника, без той да я види.

Беше оставила униформеното си сако в кашон в багажника на колата си. Това й даваше свободен достъп до глока в кобура на бедрото. Сложи ръка върху дръжката на оръжието и спря на три метра зад мъжа.

— Какво правите тук? — попита високо.

Мъжът замръзна. Бавно вдигна ръцете си от отвореното чекмедже и ги задържа така, че тя да ги вижда.

— Така е добре — каза Балард. — А сега, ако нямате нищо против, кажете ми кой сте и какво правите тук?

— Казвам се Бош — каза той. — Дойдох, за да се срещна с един човек.

— И какво, този човек да не се крие в чекмеджето?

— Не, той работеше тук. Аз познавам Мъни, в кабинета отпред. Той ми каза, че мога да почакам в стаята за почивка, докато го извикат. А аз тръгнах да се разтъпча. Грешката е моя.

Балард се поуспокои и свали ръката си от пистолета. Беше чувала името на Бош, а фактът, че той знаеше прякора на началника на смяната, я успокои допълнително. Но все още беше подозрителна.

— И пазите ключовете на шкафа си от едно време?

— Не — отговори Бош. — Беше отключен.

Балард погледна и видя, че бутонът на ключалката в горната част на шкафа наистина е в отключена позиция. Повечето детективи държаха документацията си заключена.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Разбира се — каза Бош. — Но за ваше сведение аз съм полицай, така че имам пистолет от лявата страна и ще го видите, когато бръкна, за да извадя картата си. Окей?

Балард пак посегна към пистолета си и каза:

— Благодаря за предупреждението. Хайде да забравим засега за картата. Нека първо обезопасим оръжието. Тогава ще…

— О, здрасти, Хари!

Балард погледна надясно и видя Мънроу, началника на смяната, да влиза в стаята на отряда. Мънроу беше слаб мъж и все още вървеше с ръце близо до колана си като полицай на улицата, макар рядко да напускаше сградата на участъка. Беше модифицирал колана, така че да носи само пистолета си, както се изискваше по устав. Цялата останала обемиста екипировка беше оставена в чекмеджето на бюрото му. Мънроу не беше на възрастта на Бош, но имаше мустаци в стила на полицаите през 70-те и 80-те години.

Той погледна Балард, разчете позата й и попита:

— Какво става, Балард?

— Този влезе тук и започна да рови из досиетата — обясни тя. — Не знаех кой е.

— Можеш да се успокоиш — каза Мънроу. — Той е от нашите. Работеше тук, в „Убийства“. Някога, когато имахме такъв отдел.

После погледна Бош и попита:

— Какво, по дяволите, правеше, Хари?

Бош сви рамене.

— Просто проверявах старите си чекмеджета. Да ти кажа, писна ми да вися.

— Е, Дворек е тук и чака в залата за докладване — каза Мънроу. — И искам двамата с него да говорите сега. Не ми се ще да го изтеглям от улицата. Той е от най-добрите ми момчета и го искам обратно там.

— Ясно — каза Бош.

Бош последва Мънроу до предния коридор, който водеше към офиса на смяната и към стаята за писане на доклади, където ги чакаше Дворек. Когато стигна до вратата, Бош погледна към Балард и кимна.

След като излязоха, Балард отиде при чекмеджето, което Бош последно бе гледал. Върху него имаше залепена с тиксо визитна картичка — така всички маркираха чекмеджетата си.

ДЕТЕКТИВ СИЗЪР РИВЕРА

Отдел „Сексуални престъпления“, Холивуд

Провери какво има в чекмеджето. Беше пълно само наполовина и папките бяха паднали напред, вероятно докато Бош беше ровил сред тях. Тя ги притисна обратно назад и погледна надписаните от Ривера разделители. Бяха основно имена на жертви и идентификатори на разследвания. Няколко бяха маркирани с главните улици на територията на участък „Холивуд“, вероятно съдържащи различни сигнали за подозрителни дейности или лица.

Затвори чекмеджето и провери другите две над него — бе чула Бош да отваря поне три. Бяха като предишното и съдържаха папки, сортирани по имената на жертвите, конкретното сексуално престъпление и номера на делото. В предната част на най-горното чекмедже забеляза кламер, който бе огънат и извит. Огледа ключалката на горния ъгъл на шкафа. Беше стандартен модел и тя знаеше, че би могла лесно да бъде отворена с кламер. Защитата на самите записи не беше приоритет, тъй като те се съхраняваха в строго охраняван полицейски участък.

Балард затвори чекмеджетата, натисна бутона за заключване и се върна на бюрото, зад което бе седяла. Продължаваше да е заинтригувана от среднощното посещение на Бош. Наясно бе, че е използвал кламера, за да отключи шкафа, и това показваше, че интересът му към съдържанието на чекмеджетата не се дължи на обикновено любопитство. Носталгичната му история за разглеждане на старите му досиета бе лъжа.

Взе чашата си за кафе от бюрото и тръгна по коридора към стаята за почивка на първия етаж, за да си долее. Стаята беше празна, както обикновено. Напълни чашата си и я понесе по коридора към офиса на дежурния. Лейтенант Мънроу седеше зад бюрото си и гледаше екран, изобразяващ картата на територията на отдела и джипиес маркери за патрулните единици там. Усети присъствието на Балард чак когато тя застана зад него.

— Спокойно ли е? — попита тя.

— Засега — отговори Мънроу.

Балард посочи групичката от три джипиес локатора на едно и също място.

— Какво става там?

— Това е камионът на „Марискос Райес“. Имам там три патрула с код седем^[1].

Беше почивка за хапване край фургон за закуски на „Сънсет“ и „Уестърн“. Това подсети Балард, че не е ползвала почивката си и е гладна. Но не беше сигурна, че иска морски дарове.

— Та какво иска Бош?

— Да говори с Реликвата за някакъв труп, открит преди девет години. Това за мен е индикация, че Бош разследва случая.

— Ти спомена, че все още бил ченге. Не при нас, нали?

— Не-е, той е от „запаса“ в Долината към полицейското в Сан Фернандо.

— И какво общо има Сан Фернандо с убийство при нас?

— Не знам, Балард. Защо не го попита, докато беше тук? Вече си тръгна.

— Много бързо.

— Защото Реликвата не можа да си спомни нищо.

— Дворек там ли е?

Мънроу посочи групичката от три коли на екрана:

— Там е, но са с код седем.

— Мислех си дали да не се разходя до тях и да си взема няколко тако със скариди. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не, не ми се яде. Вземи ровър.

— Разбрано.

По обратния път към бюрото тя се отби в стаичката за почивка, изля остатъка от кафето в умивалника и изплакна чашата си. След това измъкна ровър от стойката за зареждане и излезе през задната врата, за да стигне до колата си. Беше дошло времето на среднощната прохлада, така че извади сакото на униформата си от багажника и го облече, преди да излезе от паркинга.

Когато Балард пристигна, Реликвата все още бе паркирал до фургона на закусвалнята. Понеже беше сержант, се возеше сам в колата, затова имаше склонност да търси през почивките си компанията на другите полицаи.

— Сали Райд — каза той, докато Балард четеше дъската с написаното с тебешир меню.

— Какво има, сержант? — попита тя.

— Отново посред нощ в рая.

— Аха.

Балард си поръча тако със скариди и обилно го поля с един от лютите сосове на масичката за овкусители. Отнесе го при черно-бялата кола на Дворек, където той довършваше закуската си, приседнал на капака на двигателя. Двама други патрулни полицаи се хранеха на капака на своята кола, спряла пред неговата.

Балард се подпря до него.

— Какво си взе? — попита Дворек.

— Със скариди — каза Балард. — Поръчвам само от менюто, понеже е прясно, нали така? Не знаят какво да напишат, преди да го купят на кея.

— Щом така смяташ.

— Иска ми се да вярвам, че е така.

Тя отхапа първата хапка. Беше вкусно и нямаше рибен вкус.

— Не е зле — отбеляза тя.

— Аз пък си взех специалното с риба — продължи разговора Дворек. — Така със сигурност ще трябва да прекъсна патрула, щом стигне до червата.

— Спести ми подробностите, сержант. Но като стана дума за махане от улицата, какво искаше от теб онзи… Бош?

— Видяла си го, значи?

— Улових го да рови из досиетата в бюрото.

— Да… май се чуди какво да прави. Търси някаква следа, за която да се хване в случая, по който работи.

— В Холивуд? Мислех, че в момента работи за Сан Фернандо.

— Така е. Но се е заловил с някаква лична трагедия. Едно момиче беше убито тук преди девет години. Аз намерих трупа, но проклет да съм, ако мога да си спомня нещо полезно за него.

Балард отгриза нова хапка и започна да кима. Зададе следващия си въпрос с уста, пълна със скариди и тортила.

— Коя е била?

— Избягала от дома си. Казвала се Дейзи. Била на петнайсет и живеела на улицата. Тъжна история. Срещах я нагоре по „Холивуд“ до „Уестърн“. Една нощ се качила в кола, в която не трябвало да се качва. Намерих тялото й в една тъмна уличка край Кауенга. Беше след анонимно обаждане — това поне със сигурност си го спомням.

— Това уличен прякор ли й е било?

— Не, истинското й име. Дейзи Клейтън.

— А Сизър Ривера тогава работеше ли по сексуални престъпления?

— Сизър…? Не съм сигурен. Говорим за преди девет години, за бога. Може и да е работел.

— Добре де, а спомняш ли си Сизър да е имал нещо общо със случая? Защото Бош ровеше в неговата кантонерка.

Дворек сви рамене.

— Аз намерих тялото, регистрирах случая… и толкова, Рене — оправда се той. — Нямам никакво участие след това. Помня, че ме засилиха в края на улицата да отцепя влизането с лента и да не пускам влизане на хора. Тогава бях с чист ръкав.

Униформените полицаи получаваха отличителен знак с формата на знака диез на ръкавите си на всеки пет години служба. Преди девет години Реликвата трябваше да е бил „заек“. Балард кимна и зададе поредния си въпрос:

— А Бош попита ли те нещо, което аз пропуснах да направя?

— Да, но не беше за нея. Попита ме за приятеля на Дейзи и дали съм го виждал на улицата след убийството.

— Кой беше приятелят й?

— И той уличен боклук. Познавах го по подписа му на графитите — Нарко. Според Бош се казвал Адам някой си. Забравил съм. Но отговорът е, че никога повече не го видях. Такива като него просто се появяват и изчезват.

— Какви им бяха отношенията?

— Движеха заедно. Нали се сещаш, пазеше я. Такова момиче има нужда от някой до нея. Все едно й беше сводник. Тя работеше с клиенти, той я държеше под око, после деляха печалбата. Само че онази нощ се издънил. Лош късмет за нея.

Балард кимна. Предположи, че Бош е искал да говори с Адам/Нарко, като човек, който най-добре би знаел кого е познавала Дейзи Клейтън и кого е обслужвала през последната нощ от живота си.

Само че той също можеше да бъде сред заподозрените.

— Чувала си за Бош, предполагам? — попита Дворек.

— Да — потвърди Балард. — По онова време е работел в отдела.

— Нали знаеш за звездите на тротоара отпред?

— Естествено.

На тротоара пред участък „Холивуд“ имаше мемориални звезди в памет на полицаите на отдела, убити при изпълнение на служебните си задължения.

— Е, има там една звезда — продължи Дворек. — Лейтенант Харви Паундс. Историята около него е, че бил началник на Бош, когато бил отвлечен и умрял от сърдечен удар по време на изтезание във връзка със случай, по който работел Бош.

Балард не беше чувала тази история и попита:

— Отнесе ли го някой?

— Зависи кого питаш — въздъхна Дворек. — Делото е прекратено, но остава като поредната мистерия на големия лош град. Говореше се обаче, че Бош направил нещо, довело до смъртта на нашия човек.

„Прекратено“ беше обозначение за случаите, които биваха официално приключени без арест и присъда. Причината обикновено беше смърт на заподозрения или излежаване на доживотна присъда за друго престъпление, понеже нищо не оправдаваше времето, разноските и риска да се продължава разследването на случай, което няма да доведе до удължаване на присъдата.

— Предполагам, че досието е запечатано поради висши съображения.

„Висши съображения“ беше битуваща в средите на ЛАПУ фраза за случаи, имащи отношения към вътрешната за даден участък политика, т.‍е.‍ дела, при които дадена кариера може да бъде провалена от само един грешен ход.

Информацията за Бош беше интересна, но неконкретна. Преди Балард да измисли с какъв въпрос да върне Дворек на темата за Дейзи Клейтън, неговият ровър изпищя и той пое обаждане от дежурния по смяна. Балард чу лейтенант Мънроу да го праща в Бийчуд Каниън, за да контролира работата на екип, изпратен да реагира на домашен спор.

— Трябва да вървя — изпъшка той и сви на топка фолиото, в което му бяха дали такото. — Освен ако не искаш да дойдеш с мен и да ми помагаш.

Беше казано насмешливо и Балард усети това — Реликвата нямаше нужда от помощта на детектив от Късното шоу.

— Ще се видим като се върнеш в „хамбара“ — каза тя. — Освен ако нещата не потръгнат и наистина ти потрябва детектив.

Надяваше се да не се случи. Битовите разправии обикновено се свеждаха до „той каза, тя каза“ и в тези случаи тя играеше по-скоро ролята на рефер, отколкото на детектив. Дори най-баналните наранявания невинаги разкриваха истината.

— Ще го имам предвид — подхвърли Дворек и тръгна.