Майкъл Конъли
Дълга тъмна нощ (33)

33.

Трафикът в направление УЮК беше жесток. Дори със служебната си кола, която й даваше достъп до забранени за паркиране зони, Балард се добра до професор Колдър едва когато той вече заключваше кабинета си на път за лабораторията.

— Професоре, много съжалявам, че толкова закъснях — извика тя в гърба му. — Има ли някаква възможност само да взема данните от ГРАСП?

Усети се, че говори с умолителния тон на студентка. Беше унизително.

Колдър се обърна, видя я и отключи вратата.

— Влезте, детектив.

Остави раничката си на един стол, отиде зад бюрото си и без да сяда, отвори средното чекмедже.

— Знаете ли, чудя се защо го правя — продължи той. — ЛАПУ не се отнесоха много добре с мен.

Извади от чекмеджето флашка и я подаде през бюрото на Балард.

— Знам — каза тя. — Било е в резултат на съображения, валидни към онзи момент. — Взе флашката и я вдигна във въздуха. — Но мога да ви уверя — опита се да го успокои, — че ако това ни помогне да открием убиец, ще се постарая много хора да научат за помощта ви.

— Да се надяваме — със съмнение в гласа отговори Колдър. — Ще трябва сама да разпечатате копия за партньора ви. В края на семестъра сме и се оказа, че нямам бюджет за хартия.

— Няма проблем, професоре. Благодаря.

— Бих искал да разбера какво се е получило.

Макар Балард да се върна при колата си само след десет минути, под чистачката й имаше квитанция за глоба за неправилно паркиране.

— Ама тези хора сериозно ли…? — удиви се тя на глас.

Дръпна ядосано плика изпод чистачката и обиколи с поглед целия паркинг, търсейки служителя, която я бе глобил, но видя само студенти на път за лекциите си.

— Ей, това е шибана полицейска кола, не видя ли? — изкрещя тя.

Студентите я изгледаха озадачено за момент и продължиха към залите. Балард се качи в колата, хвърли плика на таблото над волана и изсумтя:

— Задници!

Потегли обратно към Холивуд. Трябваше да реши какво да прави. Можеше да остави служебната кола, да се качи на вана си, да запраши към плажа за обичайните занимания по това време на деня и да се наспи. Другата възможност бе да продължи със случая. Имаше петдесет и шест заделени картона, които се нуждаеха от по-подробно разследване. А освен това разполагаше с данните от ГРАСП, които представляваха напълно нов поглед върху случая.

Не бе влизала в океана от два дни и знаеше, че се нуждае от физическата активност и душевното равновесие, което това щеше да й донесе. Но случаят я зовеше. С пресяването на КРТ-тата и с файловете от ГРАСП можеше да задържи набраната инерция.

Извади телефона си и набра Бош за трети път тази сутрин. Сигналът прозвуча само веднъж и веднага бе препратена към гласовата поща.

— Бош, къде си, мамка му? Заедно ли работим, или вече не?

Затвори, без да остави съобщение, ядосана, че мобилният телефон не дава възможност да затръшнеш слушалката.

Докато се влачеше през трафика, ядът й към Бош се разсея и се превърна в загриженост. Когато се добра до Холивуд, зави по „Хайланд“ и навлезе в „Кауенга Пас“. Знаеше, че Бош живее в прохода. Беше й дал адреса си, за да може да говори с Елизабет Клейтън. Не си спомняше номера, но поне бе запомнила улицата.

Удроу Уилсън Драйв се виеше по склона на планината над прохода и предлагаше сякаш изрязани изгледи между къщите, стърчащи над терена върху стоманобетонни пилони. Но Балард не се интересуваше от гледката. Тя търсеше стария зелен „Чероки“, с който бе видяла Бош да напуска паркинга на участък „Холивуд“ вчерашната сутрин. Надеждата й бе Бош да няма гараж.

Беше на три завоя под билото на планината, когато зърна джипа пред вратата на гаражна пристройка към малка къща, издигната на онази страна на улицата, която предлагаше живописната гледка. Подмина я и паркира до тротоара.

Отиде до предната врата и почука. Отстъпи крачка и провери прозорците за дръпнати пердета. Нямаше такива, а и никой не й отвори. Опита вратата, но тя се оказа заключена.

Отиде при гаража и опита страничната врата. И тя беше заключена.

Върна се на улицата, заобиколи къщата откъм задната страна и я огледа отдалече. Сети се за начина, по който Бехтел, крадецът на картини, се бе вмъкнал, за да открадне платната на Уорхол. Видя, че гаражът е обграден с решетки от ковано желязо, междините в които изглеждаха достатъчно широки, за да стъпва в тях.

Върна се на улицата.

Точно както беше направила преди три дни, се качи на покрива и мина до задния перваз. Всяка къща с гледка разполагаше със задна тераса и тя не бе разочарована от дома на Бош. Провери дали хоризонталният улук е закрепен достатъчно здраво, клекна, хвана се с две ръце, увисна и с леко залюляване скочи от метър височина на терасата. Не беше никакъв проблем.

Но нещо определено изглеждаше странно. Плъзгащата се врата бе достатъчно открехната, за да мине през пролуката, без да я доразтваря. Озова се в средата на малка икономично обзаведена дневна. На пръв поглед всичко изглеждаше наред.

— Хари…?

Не получи отговор. Влезе по-навътре. Усети малко странна миризма на храна.

Имаше ниша с маса за хранене и стена от рафтове зад нея, отрупани с книги, папки, колекция от винилни плочи и компактдискове. На масата видя неотворена бутилка вода и хартиена торбичка от „Покито Мас“, вече видимо омазнена отвътре. Докосна бутилката и торбичката — бяха със стайна температура. Торбичката беше отворена и тя погледна в нея. Видя опакована храна и от миризмата в кухнята се досети, че тази храна стои така от доста време.

— Хари?

Този път изрече името му по-високо, но и това не донесе отговор.

Отиде до антрето зад входната врата и погледна в тясната кухня, през която можеше да се стигне до гаражната пристройка. Тук всичко изглеждаше наред. Видя на поставка връзка ключове.

Обърна се и тръгна по коридора към спалните. В главата й летяха най-различни мисли. Бош например бе споменал, че Елизабет Клейтън загадъчно се е изнесла. Дали не се бе върнала, за да му направи нещо лошо? Да го обере? Нещо друго ли се бе случило?

Тогава се сети за възрастта на Бош. Дали нямаше да го намери свлечен в леглото или в спалнята? Дали не бе прекалил с работата и не бе стигнал до пълно изтощение заради липсата на сън?

— Хари? Балард съм. Тук ли си, Хари…?

Къщата оставаше смълчана. Балард бутна вратата на една спалня — вероятно на дъщеря му, ако се съдеше по афишите и снимките по стените, плюшените играчки на леглото, снимката й и малката колекция плочи. На нощната масичка имаше снимка в рамка: девойка, прегърнала жена. Явно дъщерята и съпругата на Бош.

От другата страна на коридора имаше друга стая с легло и бюро. Никакъв лукс, по-скоро спартанско обзавеждане. Изглежда, беше стаята на Елизабет. Следващата врата бе на обща баня. След това основната спалня — стаята на Хари.

Балард влезе и този път само прошепна името на Хари, за да не го събуди, ако още спи. Леглото бе оправено с военна прецизност, постелката опъната и подпъхната под ръбовете на матрака. Това в още по-голяма степен от недокоснатата храна на масата подсказа на Балард, че нещо съвсем сериозно не е наред.

Провери и банята, макар вече да знаеше, че Бош не е тук. Върна се, мина през цялата къща и отново излезе на терасата. Последното място, което оставаше да провери, бе стръмният склон под конзолно изнесената къща.

Оврагът долу бе обрасъл с гъсти храсти, акации и иглолистни дървета. Балард мина няколко пъти по цялата дължина на терасата, за да може да разгледа добре терена долу. Нямаше никаква следа от тяло или някакво смачкване на растителността.

Удовлетворена, че къщата и околният терен са чисти, Балард скръсти ръце и се подпря на перилата; питаше се какво да предприеме. Беше сигурна, че на Бош му се е случило нещо. Погледна си часовника. Вече бе 9:30 и тя знаеше, че в детективското бюро на участък „Холивуд“ вече ври и кипи. Извади телефона си и позвъни по пряката линия на лейтенант Макадам.

— Лейтенант, Балард се обажда.

— Балард… Току-що потърсих дневника за нощната смяна и не го намерих.

— Не съм го попълнила. Беше бавна нощ. Никакви сигнали.

— Е, веднъж на милион. Добре, какво има тогава?

— Ако помниш, при една от нощните ми смени по-рано тази седмица ти казах, че работя по неразрешен случай за едно момиче, което е било отвлечено преди девет години.

— Дейзи, така ли беше?

— Точно така. Работех по случая с Хари Бош.

— Без моето разрешение, но да, знам, че Бош се занимава с това.

— Той получи разрешение от началника на смяната. Както и да е, ето за какво става дума. Бош трябваше да се яви тази сутрин, за да прегледаме едни стари КРТ-та заедно, но не дойде.

— И какво?

— След това, в 8:30, имахме среща с един човек в УЮК, но Бош не дойде и за нея.

— Ти потърси ли го?

— Търся го цялата сутрин. Не ми отговаря. В момента съм в дома му. Задната врата беше отворена, открих на масата незапочната вечеря от снощи, а в леглото му не беше спано.

Настъпи продължително мълчание, докато Макадам обмисляше всичко казано от Балард. Вече бе решила, че и той се настройва на същата тревожна вълна като нея, но когато проговори, разбра, че изобщо не е така.

— Балард, ти и Бош… имате ли нещо общо извън този случай?

— Не. Ти шегуваш ли се? Мисля, че му се е случило нещо. Не съм… човекът е изчезнал, лейтенант. Трябва да предприемем нещо, затова се обаждам. Какво следва да направим?

— Добре, успокой се сега. Извинявай за грешката. Забрави каквото казах. Така-а… кога точно трябваше да се видите?

— Нямаше точен час. Но той обеща да дойде рано. И изобщо… търся го от четири-пет сутринта.

Пак мълчание.

— Рене, значи говорим за най-много шест часа.

— Знам, но в случая определено нещо не е наред. Вечерята му е недокосната на масата. Колата му е тук, но него го няма.

— И все пак, още е много рано. Да видим как ще се развият нещата.

— Да се развият? За какво говориш? Той е един от нас, за бога! Трябва да пуснем бюлетин или поне да го подадем в рейсъра.

Рейсър беше вътрешна система за уведомяване чрез есемеси, които можеха да бъдат изпратени едновременно до телефоните на хиляди полицаи.

— Не, твърде рано е — възрази Макадам. — Да изчакаме да видим какво ще се случи през следващите няколко часа. Изпрати ми с есемес адреса и ще пратя там кола веднага след обяда. Ти приключвай.

— Какво? — попита Балард.

В гласа й звучеше безпомощност. Макадам не виждаше онова, което виждаше тя, и не знаеше онова, което знаеше тя. И подходът му беше тотално погрешен.

— Приключвай за днес, Балард. Ще изпратя по-късно кола да провери пак за Бош. Това трябва да отлежи поне дванайсет часа. Ще ти се обадя по-късно, ако междувременно разберем нещо. Най-вероятно не става дума за нищо сериозно.

Балард затвори, без да потвърди заповедта на Макадам. Опасяваше се, че каже ли още нещо, ще го направи с висок писклив полуистеричен глас.

Задържа телефона си в ръка и потърси номера на участъка в Сан Фернандо. Позвъни и поиска да я прехвърлят в детективското бюро. Отговори й жена, която се идентифицира твърде бързо, за да долови името й.

— Там ли е Хари Бош?

— Не, не е тук. Може ли да ви помогне някой друг?

— Аз съм детектив Балард от ЛАПУ. Може ли да говоря с неговия партньор, моля? Спешно е!

— Тук нямаме постоянни партньори. Ние…

— Трябва да говоря с онзи, с когото той е работил за последно заедно… по онова гангстерско убийство, в което бе ликвидиран свидетелят.

Къса пауза преди отговора:

— Това съм аз. Откъде знаете за случая?

— Как ви беше името?

— Детектив Лурдес. Как разбрахте за…

— Изслушайте ме. Мисля, че на Хари му се е случило нещо. В момента се намирам в къщата му и изглежда… изглежда, сякаш е бил отвлечен.

— Отвлечен?

— Имахме уговорка да се срещнем рано тази сутрин. Той не дойде. Телефонът му е изключен и не си е у дома. На масата има недокосната храна от снощи, леглото му е оправено, а задната му врата е била отворена цялата нощ.

— Окей, окей… сега вие ме изслушайте. От вчера имаме информация, че санферите са възложили убийството му, защото знаят, че Хари работи по случай срещу един от техните босове. От днес работим и ние. Но снощи аз предупредих Хари. Казах му. Има ли вероятност да се е… скрил някъде?

В гърдите на Балард се появи някаква тежест. Тежестта на ужасно предчувствие.

— Аз… не. Не изглежда така. Ключовете му са на масата. И колата му е тук.

— Може да е помислил, че колата му е проследима. Вижте, не се опитвам да омаловажа ситуацията. Ако твърдите, че изглежда не по негова воля, тогава трябва да изпратим екип. Разговаряхте ли с дъщеря му?

Балард изведнъж осъзна, че през седмицата Бош й бе разкрил нещо, което можеше да е от полза.

— Не — призна тя. — Но ей сега ще го направя.

И прекъсна разговора.