Алекс Кош
Ученик на медиум (1)

Глава 1

Ако се съди по книгите на съвременните писатели на научна фантастика, порталите към други светове са едва ли не зад всеки ъгъл и зад всяка врата: в шкафове, храсти, реки и дори в най-обикновени стени. Природно бедствие, взрив, удар на мълния, случайно намерен тайнствен артефакт, банална смърт в автомобилна катастрофа или целувка от красива непозната — всичко съвсем лесно ви пренася някъде в далечни земи, където започват невероятните ви приключения. А нататък вече зависи от жанра — или ще е някой смел боец, или весела и безобидна комедия, а може и кървава касапница. Най-обидното е, че на героя никога не му предлагат да избира в каква постановка му предстои да участва. Лично аз бих предпочел комедия. Такава, в която нито един от главните герои не умира, а всички злодеи ходят с черни ленти на главата с надпис „злодей“ на челото и патетично се смеят по повод и без повод. Разбира се, малко преувеличавам, но нали да мечтаеш не вреди? И пренасянето бих искал да стане с помощта на целувка на красиво момиче, а не от глупаво падане в някоя идиотска канализационна шахта. Въобще много неща искам да получа — способност за магии, ново младо тяло, вече вградени в паметта бойни умения, или най-малкото познаване на местния език. Но не, останах си все същия тридесет и пет годишен мъж. Стегнат, очарователен (изказвам лично мое мнение, но някои особи от женски пол са напълно съгласни с това), не глупав, но очевидно неприспособим към такива житейски перипетии. Чувал съм, че някои успяват дори с цяла кола оръжия да се пренесат, а аз — само по леко спортно облекло и плейър. Ето така неочаквано за мен приключиха вечерните ми кросове из града. Уж столица, а уличното осветление беше далеч от идеалното, затова пропуснах тъмната дупка на канализацията, скрита сред многото сенки. Дори да се уплаша истински не успях. Макар че за канализацията както и да е, нали според всички закони на физиката би трябвало просто здраво да ударя глава в асфалта, а вместо това полетях някъде под земята — инстинктивно поставих ръце пред себе си, но не намерих никаква опора. Би могло да се нарече пропадане в заешка дупка, в памет на Луис Карол. Между другото, падах малко по-дълго, отколкото би било логично. Колко дълбока би могла да е една канализация? Три-четири метра? Пък дори и десет. Тогава откъде се взе падане в продължение на няколко часа?!

Пред очите ми успя да премине не само целият ми живот, но и всички изгледани сериали, анимета, филми и дори реклами. В какъв свят бих искал да попадна? Магически, технически развит, средновековен или в света на някое аниме от рода на „Наруто“ или „Евангелион“? Трудно решение, особено когато знаеш със сигурност, че никой не ти предоставя този избор. Но най-вече по време на това забавно вертикално пътуване ме занимаваше въпросът с приземяването. „Колкото по-дълго падаш, толкова по-малко ще се мъчиш“, казваше инструкторът от парашутната школа. Аз, между другото, така и не скочих след тези негови думи. И ето сега ми се предоставяше възможност да полетя, само дето някой беше забравил да ми даде парашут.

— Искам да попадна в харем — казах на глас.

По някаква причина звукът на собствения ми глас ме успокои. Най-малкото почувствах, че съм все още жив и дори с относително запазен разум.

— С елфийки: тъмна и светла, както е редно.

Казват, че визуализацията на желанията води до тяхното изпълнение. Аз много ярко си представих тези дами, както и собствения си замък с всички съпътстващи го удобства. Да, да, биотоалетната е много важна. И водопроводът също. Така че никакво средновековие, по-добре в някое развито общество.

„Ох, по дяволите, ами ако този полет продължи цяла вечност? — неочаквано се мярна в главата ми. — Това ще е някакъв вечен ад. Ще се побъркам от нямане какво да правя.“

Честно казано, дори не знаех от какво да се страхувам повече — от приземяването или от безкрайното падане. За щастие и този избор никой не ми го предостави. В един момент мигнах и хоп — озовах се проснат на „звезда“ на земята. Падането свърши толкова неусетно, че за миг си помислих, че всичко само ми се е сторило. Но после завъртях глава и отчетливо осъзнах, че пътуванията между световете са станали моя реалност.

— Мамка му — изпъшках аз, седнах и се хванах за главата.

Първо, сега беше ден. И второ, бях навсякъде другаде, но не и в Москва. Около мен се простираше безкрайна широколистна гора, весело чуруликаха птички, а в очите ми грееше жарко лятно слънце. Прелест. Единственото „но“ беше, че си нямах абсолютно никаква идея къде се намирам. Природата изглеждаше недокосната, сякаш човешки крак никога не е стъпвал тук: никакви бутилки, опаковки и прочие отпадъци. Звуците, характерни за високоразвита цивилизация (като например ревът на коли, самолети, влакове или пияни крясъци под звуци на китара), също липсваха. Разбира се, съществуваше и вероятност да съм се озовал някъде далеч в Подмосковието, но интуицията ми яростно протестираше. Явно на интуицията й се искаше приключение в друг свят или тя просто знаеше нещо, което аз не знаех.

Въобще, като че ли започвах да разбирам идеята на онзи, който ме захвърли тук. След дългия полет в пълен мрак всеки свят ще ми се стори като рай и всички преживявания на мига ще минат на заден план на фона на безкрайното падане в нищото. Да, вярно, в стария свят останаха родителите ми и те ще се тревожат за моето изчезване. Но, за щастие, имам по-голям брат, с неговото семейство, с децата му — те няма да оставят мама и татко да изпаднат в депресия. А и винаги има шанс да се върна, във всеки случай повече от пет процента от героите в книгите за „пътуващи в други светове“ се връщат обратно, че дори се научават да пътешестват между световете. Тук основното е ти да се окажеш главния герой, да оцелееш и да научиш всичко необходимо. Е, да не забравяме и харема, разбира се.

„Може би си струва да поразузная — реших аз и бързо се заоглеждах за подходящо дърво. — А после по-бързичко ще намерим цивилизацията, замъка, елфийките…“

Отдавна не съм на петнайсет и дори на двайсет, но още не бях забравил как да се катеря по дървета. Да се покатеря на десетина метра не ми представляваше накакъв проблем.

Дървета, дървета и само дървета. Не виждах нищо друго. Листата закриваха цялата гледка. Но имаше и плюс — всички дървета ми бяха познати, никаква екзотика. Брезите си бяха брези, а и кленът определено го разпознах. Въобще каквато ще да е, само да не е тропическа гора — още от дете се ужасявах от всякакви там вируси, мравки-убийци и змии. Да не споменавам проливните тропически дъждове, които просто ще ме удавят.

Да извикам „ехо-о“ не посмях. Дали прословутата интуиция отново се задейства или логиката: ако в гората има опасен живот, то аз с удоволствие ще мина и без компанията му. Но все пак трябваше да направя нещо, нямаше никакъв смисъл да оставам на място. Ако бях близо до река, щях да тръгна по течението й, а така трябваше да избирам посоката на случаен принцип. Единственото, което със сигурност помнех от курса по оцеляване, беше известният начин за определяне на север по мъха на дърветата. Веднага се спуснах долу и успях да намеря този проклет мъх. Но имаше един проблем — ако щете убийте ме, но не можех да си спомня от коя страна растеше — от северната или от южната. Да върви по дяволите. Избрах напосоки и поех пеша на, надявах се, не прекалено далечно пътуване.

Гора, поле, гора, поле. Само че без полето. Плътен горски масив. Не гъст, но достатъчно плътен и някак неестествено равен. Дърветата бяха едва ли не в редички. На няколко пъти забелязах зайци, но по някаква причина нямах желание да ги ловя. Най-опасното оръжие в моя арсенал беше ключът за апартамента, а с него едва ли можех да убия нещо. Но все пак трябваше да си намеря някакво средство за самозащита, дори най-обикновена по-тежичка тояга би ми свършила работа.

След кратко търсене станах горд собственик на тежка, но много крива сопа. С такава и глава на динозавър ще пробиеш с един удар, единствено за носене беше малко тежка. Но и да я хвърля ми беше жал. Къде е скапаният ми замък с елфийките? Вече са се уморили от чакане, предполагам, а аз тук из гората обикалям, зайци да плаша. Не е добре. А на туй отгоре и много ожаднях. Все пак преходът ме хвана по време на бягане, а и дългото пропадане в мрака ме накара доста да се поизпотя. За съжаление определено нямаше къде и с какво да възстановя загубата на течности. Макар че вече бях готов да утоля жаждата си дори и от мръсна локва.

Няколко часа ходене ми бяха предостатъчни. Плейърът показваше един след полунощ по московско време, когато слънцето приближи до хоризонта и обагри небето в огненочервени краски, а аз окончателно се изтощих. Своето супер оръжие срещу хищници бях захвърлих още преди час, тъй като не срещнах нищо по-опасно от заек или катерица и логично разсъдих, че силите все пак трябва да си ги пестя.

Когато вече сериозно започнах да се замислям как да изкопая кладенец с помощта на ключа, някъде отпред се раздаде бодро „ква-ква“. Възприех квакането на жабите като манна небесна, защото където има блато, все ще има и някаква вода. Пък дори и да е воняща. А и месо може да се намери. С какво съм по-лош от французите? Само огън няма с какво да запаля. Защо ми беше да спирам пушенето? Сега поне в джоба си щях да имам запалка.

До блатото стигнах няколко минути по-късно. Първо усетих характерната миризма, после земята започна да джвака под краката ми, а след това изведнъж р-раз, и се озовах до колене в… зелена тиня. Мечтаейки за вода, аз изобщо не помислих, че горските блата не са най-доброто място за разходки. Хлътнеш ли — измъкване няма.

Измъкнах се от тинята и тръгнах да обикалям блатото в широка дъга в търсене на рекичка или езеро. Нали все отнякъде трябва да идва тази вода? И скоро късметът ми се усмихна — натъкнах се на малко, но буйно поточе. Нереално прозрачната вода весело се провираше между камъните и едва не предизвика в мен сълзи от радост. Макар че ако не беше обезводняването ми, кой знае, може би щях и да заплача. Паднах на колене и започнах жадно да гълтам от потока. Никога в живота си не бях пил толкова вкусна вода.

След като се напих до насита, тръгнах покрай потока да видя къде отива. Ако не потъваше в някаква подземна пещера, имах всички шансове да намеря река, а вече по нея да стигна и до най-близкото селище. А дали ще са хора, или не съвсем хора, или дори „изобщо не хора“, зависи от късмета ми. Най-добре да са елфи, разбира се. Селище с елфийки-амазонки, зажаднели за сурова мъжка ласка. О, мечти!

Аз буквално опрях нос в дърво с черни плодове, по форма напомнящи на къпини. Да не е някаква черница? Исках да ям, но струваше ли си риска? Бях чел в някаква фентъзи книга, че за проба трябва да изядеш един плод и да изчакаш три часа. Ако със стомаха всичко е наред, тогава спокойно можеш да се натъпчеш. Точно така и ще направя. Ще нощувам точно тук, за да се събудя утре, да хапна и да продължа. Въпреки че слънцето все още светеше някъде отвъд хоризонта, по моя биологичен часовник вече беше късна нощ и наистина исках да спя. Само ще трябва да измисля някакво подобие на прикритие.

Изядох тестовия плод и се заех със създаването на архитектурния шедьовър, наричан с простонародното име „навес обикновен“. За основа избрах дърво, чийто най-долен клон растеше почти хоризонтално на височина около метър и половина от земята, и започнах. Цялото строителство се сведе до начупването на достатъчно дълги клони и храсти и подреждането им напречно. За легло ми послужиха още клони от широколистни дървета.

„Е, като цяло не е лошо — помислих си, докато оглеждах получилата се конструкция. — Елфийките, разбира се, ще ме е срам да ги поканя тук, но от вятъра и от мно-ого слаб дъждец подслонът би трябвало да ме предпази.“

Вмъкнах се вътре, затворих очи и дълго се вслушвах в заобикалящия ме свят. Гората живееше свой особен живот, в който изобщо не се вписвах. Всъщност аз не го и исках особено. Робинзониада не беше приключението, в което бих желал да участвам. Дори и с елфийските „петъци“. А и мястото в моето „имение“ за трима нямаше да стигне, самият аз едва се побирах.

Заспах изненадващо бързо, явно пътуването между световете е много изтощително. И ми се присъниха най-различни идиотщини. Няма по какъв друг начин да назова странния старец, седнал върху огромен камък на брега на така любимия ми поток. Е, уж старец, защото на лице изглеждаше като класически плешив дядо с посивяла брадичка, но телосложението му беше като на истински бодибилдър на върха на кариерата си.

— Какво стоиш, Роман, заповядай, седни — неочаквано каза „дядото“, гледайки ме с леденосините си очи. — Ей тук на съседния камък седни, да си поговорим.

Изведнъж осъзнах, че вече седя на същия този камък, точно срещу дядото-бодибилдър.

— Ъ-ъ… здравейте.

— Добре дошъл — подсмихна се моят събеседник. — Но ти не изглеждаш много добре. Старичък си, а и някак хилавичък.

— Старичък ли? — повторих като папагал.

И това ми го казва седемдесетгодишен дъртак?!

— Явно във вашия свят Михайлови са се изродили. Въпреки че усещам родната кръв, тя си е в теб. Макар да е малко, може би точно тази капка ще е достатъчна за моето семейство да премине през предстоящите изпитания. Като няма риба — и ракът е риба, както се казва.

Тоест тук ме смятат за стар рак. Хм, супер. С такова отношение няма да видя харема.

— Е, както и да е, това е поправимо — продължи старецът. — Главното е, че преносът е минал нормално и вече си тук. Честно казано, за първи път правя този фокус.

Кой знае защо неговото „да поговорим“ се превърна в непрекъснат монолог, не можех и дума да вмъкна.

— Поне от приличие да бяхте ме попитали, преди да си правите фокусите — бързо се вмъкнах аз. — И у дома си живеех добре.

— Обидно — пое си дълбоко дъх старецът. — Сигурно ще ти е обидно да чуеш, че изобщо не ми пука за твоите желания. Но такава е твоята реалност.

Стоп, стоп. Обидното го разбрах, но май каза и нещо за родна кръв? Ние сме роднини?

— Да не би да има родствени връзки, свързващи различни светове? — попитах удивено аз.

— При определено стечение на обстоятелствата род със силна кръв може да стане част от няколко реалности. Ето например аз те изтеглих от съседен на нашия свят.

Железен дядка. По собствено желание урежда пътуване през канализационни шахти до други светове.

— А защо точно аз? — реших да уточня. — И ще можете ли после да ме върнете обратно?

— Ще мога, но едва ли ще поискам. Може би някой ден ти сам ще го направиш — дядката ме прободе с поглед като рентгенов лъч. — Макар че е малко вероятно. Не и с твоите способности.

— Способности към какво, към магия? Може би вие и елфи си имате тук?

Старецът се намръщи.

— Кръвта си е кръв, но ти изобщо нормален ли си? Да не са те били по главата? Каква, по дяволите, магия?

Ясно, значи харем със сигурност няма да има.

— За какви способности говорите тогава? — наежих се аз.

— Умствени — изръмжа дядката. — Единственото нещо, което трябва да запомниш, е, че за теб семейството трябва да бъде всичко.

— Какво семейство?

— Твоето. Ново. Семейство — натърти дядото. — И ще направиш за тях всичко, дори ще дадеш безполезния си живот. Точно затова те пренесох тук.

Е, този дядо вече е изперкал. Да си давам живота за незнайно кого? Сериозно?!

— Погледнете ме и после погледнете себе си. Каквото и да застрашава вашето семейство, вие сам можете да ги защитите само с лявата си ръка. Точно същата, която е дебела приблизително колкото са двата ми крака общо.

Дядката озадачено погледна ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път. После сви рамене и се намръщи.

— Старичък съм вече. А да участвам в живота на семейството не мога по обективни причини, които скоро сам ще разбереш. Имай обаче в предвид, че ако някой от моите роднини умре, ти също ще умреш. Това мога да ти го осигуря.

Така, ето че вече започнаха и заплахите. Е, супер.

— Ще ти дам медальон, който да потвърди принадлежността ти към семейство Михайлови. Невъзможно е да се направи, както и да се сложи на човек, който не е от нашия род.

Той ми подаде малък черен медальон на сребърна верижка: представляваше овална рамка с красива буква „М“ в средата, свързани помежду си с тънки островърхи мълнийки. Едва докоснах медальона с пръсти, и старецът с невероятна бързина ме бодна с нещо остро в дланта и със сила притисна медальона към нея.

— Носи го с чест и дори не си помисляй да го опозориш. Ако трябва, ще те намеря и след смъртта.

Отворих дланта си и видях, че кръвта, появила се от малката раничка, странно как беше покрила буквата „М“, обагряйки я в червено. За миг подаръкът на все още останалия безименен старец светна с червена светлина.

— Всичко това, разбира се, е много интересно — казах аз, докато продължавах да разглеждам медальона. — Но вие все още не сте ми казали нито дума за това къде съм попаднал. Какъв е този свят?

Само че когато откъснах поглед от медальона и погледнах към стареца, от него вече нямаше и помен. И камъкът, на който седеше, също беше изчезнал някъде. А накрая и самият аз пропаднах в мрака…

* * *

Събудих се от гръмки звуци на стъпки, буквално блъскащи в бедните ми тъпанчета. Сякаш в ухото ми са вкарали мощен слухов апарат, включили са го на максимална чувствителност и са започнали да танцуват степ. И въобще главата ме цепеше като след сериозно напиване.

„Не, това определено не е черница — помислих си аз, надигнах се на лакът и се опитах да разтъркам очи. — Такива халюцинации дори и в бояджийския цех не съм имал, където работех на младини. А тогава в края на дълъг работен ден дори излизащи от стената зомбита съм виждал. Но дядо-бодибилдър с кофти характер — това си е вече прекалено.“

Надникнах от убежището си и забих поглед в черни, излъскани до блясък ботуши. После почувствах нещо студено да докосва челото ми. Ох, по дяволите, това е дуло на автомат!

— Стани. Ръцете на главата.

„Проблеми с езиковата бариера определено няма да имам — отбелязах си наум, докато послушно изпълнявах заповедта и изчаквах да ме обискират. — Но пък други — колкото си искаш.“

Моят импровизиран навес беше наобиколен от петима военни в камуфлажни униформи и в пълно бойно снаряжение. Още толкова стояха малко по-нататък, контролирайки околното пространство. Повечето от тях, между другото, бяха европейци, което също не беше лошо.

— Кой си ти? Как си минал през охранявания периметър? Колко сте проникнали на територията на имението?

Не знам кой ги е учил тези момчета, но със сигурност не заслужаваха повече от двойка: още дума не бях казал, а вече получих толкова много полезна информация. Бях се оказал в някакво защитено имение и това, което бях приел за гора, явно представлява някакъв изкуствено засаден парк. Освен това на раменете на хората около мен имаше необичайни нашивки с изображения на сини дракони. Разбира се, аз не съм експерт, но в руската армия такъв род войски определено няма.

— Нямам представа къде съм и как съм стигнал до тук — отвърнах честно. — Казвам се Роман Михайлов и съм напълно сам.

— От Семейство Михайлови? — веднага се напрегна военният, очевидно командирът на групата: нисък, но здрав мъж на моята възраст с остра „мускетарска“ брадичка.

Направо усетих как го казва с главна буква — „Семейство“. Явно сънят с дядката здравеняк не е бил точно сън!

— Да — потвърдих за всеки случай аз.

Какво пък, ами ако наистина съм от семейство Михайлови. Нито една моя дума не беше лъжа. Само дето майка ми е секретарка, а баща ми — собственик на автомивка, и техните личности със сигурност не могат да предизвикат подобна реакция във военните.

— Лъже ли? — обърна се „мускетарят“ към друг военен.

— Не. Всичко е истина — кратко отвърна слабичкият китаец или японец.

Хм, и как толкова бързо го определи?

— Михайлови имат само две деца на неговата възраст, но едното е момиче, а другото е по-голямо и не толкова хилаво.

Дете?! И въобще какъв идиот трябва да си, за да наречеш „хилаво дете“ мъж на тридесет и пет години и с тегло деветдесет и пет килограма?

— Да го разстреляме? — предложи един от военните. — Чист пришълец си е. Само го вижте — тръгнал навес да строи на територията на имението на Михайлови.

Тогава със закъснение си спомних за медальона, даден ми от дядото. Е, сега ще им покажа това чудо и те веднага ще паднат на колене пред своя повелител… Ъ-ъ… къде се дяна? Измами ли ме дядката или какво?

Уви, в себе си нямах никакъв медальон.

— Предлагам да го закараме в базата и да извикаме Евгений Сергеевич. Просто за всеки случай. И там вече ще стане ясно.

— Съгласен съм — отвърна вторият военен.

Реших да не се намесвам в разговора им. В крайна сметка, когато сте десет души и имате автомати в ръцете, спокойно може да говорите за човек така, все едно не е до вас. Да, всъщност с такова числено превъзходство можеш всичко да си позволиш, а те още ме третират с добро.

Един от военните ме претърси, взе плейъра и го пъхна в джоба на ризата си. Постарах се да запомня лицето му, така че по-късно да мога да си взема техниката. Ако не ме екзекутират за нещо си, естествено.

— Тръгвай — заповяда военният и леко ме побутна с ръка в гърба.

Аз послушно последвах мъжете пред мен. Между другото, като се вгледах по-внимателно в униформите им, забелязах на джобовете на гърдите стилизирани букви „М“, подозрително подобни на тази от медальона, с който ме подхлъзна дядката. И освен с добрите стари автомати Калашников, бяха въоръжени със странни, покрити с руни тояги. Или пък бяха жезли?

— Извинете ме, но къде все пак съм попаднал? — внимателно напомних за съществуването си аз.

— Това са земи към имението на граф Михайлов — сериозно отвърна военният.

— А страната? — едва ли не жално попитах аз.

— Момче, да не си болен? — раздразнено изръмжа „мускетарят“. — Това са Обединените острови, Златния.

— Какъв Златния? — окончателно се обърках аз.

— Остров Златния!

За планетата да питам се притесних, интуитивно осъзнах, че от тази информация особена полза няма да получа, но виж по врата — със сигурност. Но по повод на „момчето“ все пак реших да продължа:

— Аз, разбира се, съм добре запазен, но не чак дотолкова, че да ме наричат момче.

— Ах, извинете! — ехидно отвърна един от военните. — Чичо.

— Като начало завърши гимназия, хлапе, и после имай претенции — излая „мускетарят“ под смеха на останалите военни.

И тогава отново си спомних своя наркотичен сън и разговора с веселия старец. Той май спомена нещо за обновление. Бързо се огледах и се уверих в предположенията си — наистина се бях подмладил с около двайсет години! При това се чувствах толкова естествено, че отначало не бях забелязал никакви промени.

— Какво спря, малък? Движи се — отново ме пришпори „мускетарят“.

Да спориш с въоръжени хора си е безусловно вълнуващо занимание, но и много глупаво. Особено когато те са прави, нали сега аз наистина съм шестнадесетгодишен. По дяволите, с това ще е още по-трудно да свикна, отколкото със самия факт, че съм пренесен в друг свят.