Алекс Кош
Ученик на медиум (8)

Глава 8

Много не навреме ми взеха всички устройства, сега можех поне да прочета в мрежата за призраците и начините за справяне с тях. От друга страна, вината за това беше на Ника, така че тя пое ролята на търсачката и отговаряше на всичките ми въпроси. Както се и очакваше, призраците се смятаха за доста обичайно, макар и не много често срещано явление. Вече бях чул, че руните на компютъра позволяват на призрака на Катя да сърфира в интернет и в сайтове за запознанства, а сега се оказа, че някои от руните на нашата машина, напротив, представляват защита от призраци. Точно затова Ника не се притесни особено от момичето, което видях — дори и да реши да ни нападне, руните нямаше да й позволят да нанесе някаква вреда на пътниците в колата. Това беше успокояващо. Вярно, защитните руни против безплътни същества донякъде напомняха обичайната застраховка за апартамент от моя свят — не е задължителна, но прозорливите хора си я правят за всеки случай. Защото шансовете за нападение на призрак бяха доволно малки, а инсталирането и месечното допълване на защитните руни все пак не беше евтино.

Имаше много условни подвидове призраци: призраци на място, като Катя, странстващи призраци, призраци за отмъщение, за недовършени дела, полтъргайсти и създадени с помощта на специални ритуали. Между другото, именно призраците, създадени изкуствено с помощта на вуду магия, шаманство и други подобни методи, се смятаха за най-опасни. А също имаше и специални случаи като Банши, предсказващи смърт, призрачни влакове, кораби и други превозни средства и дори цели градове. Но всичко това бяха частни случаи, които беше почти невъзможно да се срещнат.

— Трябва да имаш много лош късмет, за да срещнеш нещо подобно — увери ме Ника.

— Тоест, шансовете ми са доста големи — с частица сарказъм казах аз.

Както е известно, във всяка шега…

— Всъщност обикновените призраци сами избягват живите, а ако се появят, то е само през нощта — продължи сестра ми и като видя скептичното изражение на моето лице, дори малко се обиди: — Ей, не смятай нашия свят за толкова опасно място! Много хора живеят, без да са срещали и един призрак.

— О, виж, Банши! — възкликнах аз.

Ника трепна така, че за миг изгуби управление, и завъртя глава.

— Къде?!

— Шегувам се — не можах да сдържа усмивката си аз. — Но сега сме квит за това, че ме измами с призрака.

Ника коварно присви очи.

— Нали разбираш, че това означава война?

— Не, не — казах припряно. — Сега резултатът е едно на едно, никаква война.

Момичето се засмя.

— Не обичам да губя, но още повече не обичам равенства. Така че готви се — зловещо предупреди тя.

Оставаше ми само да въздъхна тежко в отговор. Е, поне няма да ме излага на сериозна опасност, не и умишлено. В крайна сметка демоните и призракът бяха случайност.

— И, между другото, в града внимателно се оглеждай — вече съвсем сериозно ме помоли Ника. — Ще опитаме да определим дали призракът на пътя е било случайност или те наистина са привлечени от теб.

Не ми трябват такива радости! Поне да привличах красиви призраци като Катя, а не като страхотията на пътя! Такова нещо ако се промъкне в спалнята, и сърдечния удар е гарантиран. Ще умреш, дори и призракът изобщо да не може да ти навреди физически.

— Между другото, за разлика от домашния дух, Катя не се опита да ме убие, дори напротив, държеше се много приятелски — изведнъж си спомних аз. — Значи призраците може и да нямат агресивни намерения към мен.

— Катя в този смисъл не е индикатор, тя е призрак на място, обвързана е с ритуал към семейството ни — не се съгласи Ника. — За нея ти си „свой“ и тя никога не би те нападнала. Но другите призраци засега са под въпрос.

Осъзнавайки, че призрачната заплаха е съвсем реална, реших за пореден път да уточня:

— Така. Още веднъж. Вървя си по улицата и срещам призрак с кървава кайма вместо лице. С какво ме заплашва това?

— С мокри панталони? — изхихика Ника, но като видя изражението на лицето ми, бързо се поправи: — Добре, добре, шегувам се. Обикновените скитащи призраци или призраците на място не могат да навредят на живите и като правило изчезват в рамките на месец, или по-точно — до четиридесет дни.

Така, добре, за четиридесетте дни е разбираемо. По християнските канони именно след това време след смъртта над душата се произнася окончателната присъда къде точно ще отиде — в ада или в рая. Макар че дали тази цифра работи за атеисти или мюсюлмани, все още е под въпрос. А изчезването на призраците след погребалните ритуали изпраща мъртвите на съд без да чакат или в някоя ВИП чакалня? Никога не съм бил силен в религията.

— А призраците на отмъщението?

— Имаш ли на кого да отмъщаваш? — насмешливо попита блондинката.

— Като че ли не.

— Така че не се тревожи за призраците на отмъщението, тяхната ярост винаги е насочена към конкретен човек или семейство. И не, нашето семейство призраци не го преследват, ние убиваме всички наши врагове така, че ги лишаваме от възможност да се преродят в призраци.

Лекцията продължи и в крайна сметка, след като изтърпях подигравките на сестра ми, изясних за себе си всички важни въпроси. Най-хубавото беше, че обикновените призраци са напълно неспособни да взаимодействат с материалния свят. Това беше много успокояващо. Да, полтъргайстите могат да движат предмети, но такива силни духове има много малко и те натрупват силата си с години. Освен това обикновените хора могат да видят призраци само ако призраците са достатъчно силни и пожелаят да се появят, но това не се случва често. Друг важен момент беше, че след четиридесет дни обикновените призраци, неподхранвани от изгаряща омраза или специални ритуали, при всички случаи изчезват. Въобще всички религиозни ритуали над мъртвите предполагат и изпращане на душата в отвъдното, за да не се скита по земята като неспокоен призрак. Съответно момичето, което срещнахме на пътя, явно е било убито някъде на това място, при това сравнително наскоро.

— Тогава може ли да съобщим в полицията? — попитах аз. — По логика са я убили през този месец и тялото все още не е открито, нали?

— Вече мислих за това — съгласи се Ника. — Щом стигнем до хотела, ще се поинтересувам дали не са намирали тела на този участък от пътя, и ако не, ще подам анонимен сигнал.

Признавам си, че освен чувството за справедливост ме движеше и банален страх. Все пак призракът на момичето не беше спокоен… Ами ако Ника греши и призракът може да се отдалечи от мястото на смъртта си? Ще дойде при мен в хотела и през нощта така ще ме изплаши, че ще ми докара инфаркт или поне бели коси.

— Не се страхувай, малък, всички хотели са защитени с руни — с лека усмивка каза момичето, сякаш е прочела мислите ми. — Освен това аз съм с теб. Ще се изненадаш колко лесно е да се отблъсне призрак с уменията на воин.

— Да се отблъсне? Не да се убие?

— Може да се убие само като се предадат останките на огъня и се извърши погребален ритуал. А има и призраци, призовани с ритуали, там е още по-сложно, защото за свързване към трупа и една костица е достатъчна, но тя трябва да се вземе от този, който е призовал призрака. Но такива специалисти са единици.

Е, желязната увереност на Ника наистина успокояваше. Скоро, уморен да разменям подигравки със сестра ми, аз се престорих, че задрямвам, а всъщност се опитах да структурирам цялата известна ми информация за Златния остров. Той заемаше територия, приблизително равна на Германия и половината Франция, и беше известен с това, че тук се намираха най-добрите учебни заведения, включително Златната, Сребърната и Бронзовата академии, и живееха най-силните аристократични семейства на новия свят. На Златния остров нямаше толкова много големи градове, всички аристократи предпочитаха да се заселят в отделни имения, заемащи огромни територии. Всъщност така живееха и Михайлови, чийто заден двор в началото бях взел за девствена гора. И затова по-голямата част от пътя ни към града мина по пусти пътища, по които призраци се срещаха по-често, отколкото други коли.

Но да се върнем към насъщните въпроси: щяха да изпратят моята скромна персона в едно от средните училища в покрайнините на острова, в Мюнхен. Градът бе запазил историческото си име, въпреки че отдавна изцяло беше променил националността си. Въобще, откакто Оста на света се изместила, самото понятие за националност леко се е размило, тъй като езиковата бариера беше напълно изчезнала. Всеки човек можеше да говори на собствения си език и другите хора го разбираха перфектно, макар че писмеността беше останала идентична и, разбира се, английският беше признат за основен език във всички училища на Островите. За щастие аз нямах проблем с това — навремето завърших курсовете и го владеех на добро ниво. Кой би си помислил, че владеенето на английски ще е единственото умение от миналия живот, което ми носеше полза тук.

А после влязохме в Барса и вече не ми беше до размишления. Оглеждах се и с интерес разучавах града. На пръв поглед той не се различаваше много от мегаполисите в моя свят и едва при по-внимателно вглеждане можеха да се открият някои разлики. Различният свят се виждаше в малките неща: маниерите на хората, дрехите, колите, телефоните. А домовете… не се различаваха много от обичайните европейски градове, а аз бях пътувах много из Европа. И така, по ред: колите бяха по-широки и всяка от тях леко се различава по дизайн от нашите, хората често ходят по улиците с хладно оръжие и по-рядко — с огнестрелно. Навсякъде е удивително чисто, такава чистота не съм виждал дори в Швеция. Като цяло градът напомняше по-скоро на Сингапур, тъй като съвременните небостъргачи се редуваха с огромни паркове с прекрасни фонтани, стадиони и интересно изградени магистрали. Те не само минаваха извън жилищните райони, но се намираха и на десетина метра височина, което ми позволяваше да огледам града много добре още при влизането.

Между другото, напразно се притеснявах, че сестра ми е прекалено лекомислена. Тоест, да, тя си е лекомислена, разбира се, но не прекалено. На входа на града свърнахме под един мост в някакъв гараж, пълен с най-различни коли — от видимо по-евтини до такива като нашата. По подобен начин във филмите изглеждат работилниците за разфасоване или промяна на крадени автомобили. И посрещналият ни мъж беше с бандитски вид — едър, космат и брадат, с толкова озверяло изражение на лицето, че ако стискаше човешка глава в ръката си, щях да го приема за даденост.

Ника хвърли ключовете на брадатия механик и каза:

— Почисти и поправи колата. Може да не бързаш, имаш няколко дни.

Мъжът мълчаливо кимна, а ние с Ника се качихме в един от десетките автомобили. Синята кола от условно представителен клас доста наподобяваше на добрата стара Тойота Камри, каквато карах през последните пет години, и ми напомни, че ще е добре да знам на каква възраст може да се получи книжка тук. И, разбира се, стъклата бяха тонирани, за да не се виждат хората вътре.

— А що за място е това? — полюбопитствах аз.

— Работилница за разглобяване на автомобили и пренабиване на номера — неочаквано потвърди предположението ми моята сестра. — Преди време баща ми ги взе под крилото си и сега периодично използваме колите им.

Изглежда всичко беше планирано предварително, защото в колата вече ни чакаше спортен сак с нови дрехи, бейзболна шапка за мен и тъмна перука за Ника. А какви усилия ми костваше да не поглеждам задната седалка, когато сестричката ми се преобличаше там. Ако това не е супер сила, то какво тогава?

— Първо ще се отбием да ти купим техника и дрехи — каза Ника, когато седна обратно на шофьорската седалка и запали колата.

— Да! — зарадвах се аз. — А продават ли някъде защитни… ами, нещо със защита от призраци?

— Знаеш ли, не. Дори руните за защита на автомобили и сгради като цяло предпазват от енергийни атаки, а защитата срещу призраци е само незначителна допълнителна опция. Това е твърде рядка заплаха. Щом ти купим таблет, погледни публично достъпната статистика и сам ще разбереш защо никой не се страхува от тях.

О, само ме остави да стигна до мрежата и поне ден няма да изляза оттам. За това пътуване се натрупаха толкова много въпроси, че главата ми се замая.

— Откъде ще купуваме техника? — попитах нетърпеливо. — Трябва ми телефон и по-мощен лаптоп!

— Ще купуваме не ние, а аз — поясни Ника, спирайки до някакъв супермаркет. — А ти ще чакаш в колата.

Какво пък, логично. Жалко, разбира се, че няма да мога лично да се разходя из магазина и да огледам подобаващо, но мисля, че времето е пред мен. Аз, разбира се, съм човек любопитен, но засега този свят откровено ме плаши, по-добре е да се държа по-близо до сестра си. Въобще е обидно, че не ме напъхаха в тялото на местно момче, предавайки ми само неговите знания. Колко по-лесно щеше да е!

Седейки на задната седалка на местното Камри, аз продължих да се оглеждам наоколо. Уж град като град, но първо един от тийнейджърите, които играеха футбол, скача два метра високо, за да удари топката с глава. После минаващ покрай мен мъж в костюм си пали цигарата с пламък, излизащ от върха на пръста му. Трето — момиче носи в чантата си странно животно, което прилича на кръстоска между лемур и котка. Четвърто… и улавям върху себе си погледа на полупрозрачно момиче, което наднича от прозореца на втория етаж.

Призрак?!

Първо, стъклата на колата бяха затъмнени и ако това беше обикновено момиче, нямаше да ме види. И второ, тя беше полупрозрачна. Така че определено беше призрак на мястото, при това не много силен. Ника каза, че колкото по-силен е призракът, толкова по-реалистично изглежда.

Предпазливо помахах на призрачното момиче и тя ми отвърна. Е, може би все пак предизвиквам в призраците не агресия, както в демоните, а просто интерес? Това нямаше да е толкова страшно.

Когато Ника се върна с покупките, първото нещо, което направих, беше да й покажа моята почитателка от втория етаж.

— Не я виждам — поклати глава сестра ми. — Но сега със сигурност знаем, че ти ги привличаш.

И това не беше много приятно знание. За щастие покупките на Ника съществено подобриха настроението ми и аз бързо се върнах към позитивното мислене. Все пак един съвременен човек без достъп до интернет се чувства сляп и глух.

Скоро пристигнахме в четиризвезден хотел на около четиридесет етажа.

— Извинявай, че отсядаме в толкова евтин хотел — напълно сериозно каза Ника. — Но баща ми каза да не се набиваме на очи.

Аха, не се набивай, как не. Защо не помисли за това, когато тръгна да ми показва демоните?

— А в този хотел има ли домашни духове? — попитах подозрително.

— Те са придирчиви същества, живеят само в имения. В хотелите не им е комфортно, освен това има прекалено голямо текучество на хора, а те не харесват това.

— Освен това избрах нов хотел, в който определено не е имало никакви убийства. Във всеки случай, не и официално регистрирани — продължи Ника. — Така че би трябвало да нямаме нощни гости.

Но аз вече нямах търпение да се настаня в стаята си, да поръчам храна и да се заровя в компютъра. Затова реших да не обръщам внимание на леката несигурност в гласа на сестра ми.

Дадоха ни луксозен двустаен апартамент на предпоследния етаж, с такъв изглед към целия град, че за известно време забравих за компютъра, залепяйки се за прозореца. Все пак Барса беше удивително красив град. Или удивителен и красив. Във всеки случай тази гледка си струваше своите десет хиляди евро на вечер. А ако се съди по моето проучване за цените в мрежата, еврото на този свят беше приблизително равно на нашето. Очевидно икономиката сама се насочваше към определено средно ниво на цените и заплатите за удобство на сметките, както и в нашия свят. Разбира се, говорим за европейската икономика, а не за някакъв си Виетнам или Лаос, където можеш да станеш милионер с петдесет евро в джоба. А може би съвпадащият порядък на цените е просто случайност. Кой знае?

Ника веднага влезе в другата стая, затвори вратата и очевидно се свърза с баща си. Нямах нито желание, нито особена нужда да подслушвам, затова предпочетох да се възхищавам на града, а след това и да започна да проучвам информация за призраци в мрежата. Между другото, Ника се оказа права, максимум двадесет до тридесет души годишно умират от нападения на призраци, това наистина е много малко. Въпреки че всички знаем колко може да се различава официалната от реалната статистика, но не и с няколко порядъка.

След известно време Ника влезе при мен.

— Е, докладвах за нашите приключения и си получих конското. Всичко е както обикновено. Изпратих запитване да проверят сводките за онзи път, където видя призрака на момичето, отговорът трябва да дойде утре сутринта.

— А защо толкова дълго? — изненадах се аз.

— Сега е краят на работния ден — сви рамене момичето. — Заради мен никой няма да работи през нощта — тя въздъхна. — Сега няма да стане. Но утре сутринта при всички случаи ще разберем.

Какво пък, ние с призрака на момичето ще почакаме. Аз — със сигурност, а нея никой не я и пита, честно казано.

— Също така баща ми ме посъветва утре да отидем при един известен медиум. Тъй като имаш някаква връзка с призраци, си струва да се консултираме със специалист.

Първият ми рефлекс на думата „медиум“ беше ехидна усмивка, но тя продължи само част от секундата. Спомняйки си в какъв свят се намирам, кимнах с разбиране.

— Добре.

Освен това и на самия мен ми беше интересно какво би могъл да каже местният медиум за моя милост.

Прекарахме вечерта доволно весело: гледахме местните новини, вечеряхме вкусно, побъбрихме си за всичко и нищо. Опитахме се да сравним нашите светове, като открихме доста забавни различия. Например в този свят концепцията за влогове тъкмо се зараждаше: нашият любим „Ютюб“ все още не беше разперил крила, а за „Тик-ток“ да не говорим. Затова пък аналогът на Инстаграм се използваше за всичко. Сюжетите на много от нашите фантастични филми за Ника звучаха просто нелепо, а най-популярният съвременен сериал разказваше за компания ученици, попаднали в света на демоните. С известните актьори изобщо нямаше съвпадения, след изместването на Оста на света всичко се беше объркало твърде много и повечето от известните личности или не се бяха родили, или се занимаваха със съвсем друга работа. Изненадващо, преглеждайки списъка с филмови звезди в мрежата, все пак открих няколко познати лица, по-специално Никълъс Кейдж и Сандра Бълок. Не мога да си представя защо провидението беше обединило световете ни именно с тях.

Ника отиде да спи, а аз още дълго стоях в мрежата, опитвайки се да разбера битието на този свят. Популярни групи, филми, книги, всичко, което може да ми помогне по-добре да се интегрирам в училищния живот. В един момент дори се почувствах като агент, който се готви да се внедри в опасна престъпна група.

Вече лежах в леглото и се канех да заспивам, когато усетих нещо много странно, дори не поглед, а нечий студен дъх на тила ми. Първата реакция беше детински порив да се скрия стремглаво под завивките, но здравият разум логично изсумтя, че да срещам опасността по този начин не е добра идея. Така че се справих с треперенето, бавно обърнах глава към прозореца и се вгледах в мрака.

Мамка му!

Едва се сдържах да не изкрещя — зад прозореца се виждаше вече познатата женска фигура в бяла рокля и с лице като сурова кайма. Не можех да видя очите й, но по някаква причина бях сигурен, че сега ме пронизва с настоятелен поглед.

Претърколих се от леглото и шепнешком повиках Ника:

— Ника… — и вече по-високо: — Ника!

Секунда по-късно сестра ми нахлу в стаята с мечове в ръце.

— Какво става?!

— Там.

Момичето проследи ръката ми и погледна през прозореца.

— Пак ли призрак? — досети се тя.

— Същото момиче, което беше на пътя!

Ника сви рамене.

— Е, призракът си е призрак. Така или иначе не може да влезе вътре. Защо си толкова притеснен?

— Сигурна ли си? — нервно попитах аз. — Доскоро казваше, че този призрак е вързан към лобното си място на магистралата, а ето че сега е тук, зад прозореца.

— Е, явно се е оказал по-силен, отколкото си мислех. Освен това сега е нощ. Но дори и така няма да издържи дълго и скоро ще изчезне. Така че просто лягай в леглото и затваряй очички.

— В смисъл? — искрено се възмутих аз. — Предлагаш ми да спя точно под погледа й?

— Съвсем ли изглупя, братле? — изсумтя Ника. — А щорите за какво са? Пусни ги и спи спокойно.

Издишах бавно, опитвайки се да не гледам осакатеното лице на призрачното момиче.

— Просто така?

— Добре, искаш ли да спя с теб? — предложи момичето.

Едва тогава осъзнах, че момичето стои пред мен в тънка полупрозрачна нощница.

— Не-е — отказах аз и бързо отместих поглед. — По-добре да остана с призрака.

— Трябва ли да ревнувам? — изкиска се Ника. — Добре, не си разваляй настроението за такива дреболии. Просто заспивай. Между другото, тялото ти сега расте и здравият сън е гаранция за добро здраве.

Отидох предпазливо до прозореца и пуснах щората.

— Добре. Да допуснем, че днес ще спя така, а после какво?

— Утре ще решим проблема с призрака. Може дори да отидем на мястото и лично да се погрижим следователите да намерят тялото, ако така ще ти е по-спокойно.

Не съм сигурен дали да тръгна на среща с призрака е добра идея, по-добре да се обадим анонимно, както първоначално предложи Ника.

— Майната му — казах аз, прозявайки се. — Утре ще се оправяме.

Като се увери, че аз се успокоих, Ника се върна в стаята си, а аз нямах друг избор, освен да си легна. Дълго се въртях в леглото, опитвайки се да заспя, но се оказа, че не е толкова лесно. От прозореца продължаваше да лъха студ, сякаш е леко открехнат, а след малко се чу тихо скърцане, все едно някой плъзга нещо остро по стъклото. Не можах да издържа на напрежението, предпазливо отидох до прозореца и вдигнах щората. Пред мен отново се появи осакатеното лице на момиче в бяла рокля и кървава ръка със стърчащи от нея кости, която монотонно изписваше надпис върху стъклото:

„Помогни ми“.