Алекс Кош
Ученик на медиум (17)

Глава 17

Централното полицейско управление изглеждаше като незабележима стъклена офис сграда. Единствено стилният надпис над входа „Police“, както и паркинга с чисто нови бяло-сини коли с мигащи светлини, я отличаваха от многото други бизнес центрове в Барса. Респектиращо място, полицаите от моя свят дори не биха мечтали за такова.

— Май малко закъсня — заяви ми Джеймс, когато ме посрещна на входа на сградата.

— Всъщност се включих в рамките на петнадесет минути — не се съгласих аз. — Между другото, как изобщо разбрахте къде съм?

— Тъй като отговарям за теб, сега винаги ще знам къде си и какво правиш — спокойно отвърна медиумът.

— Значи ваши хора ни следиха днес? — леко напрегнато попита Конър. — За такива неща трябва да предупреждавате.

Медиумът погледна озадачено моя телохранител.

— Нямам никакви „хора“. За да определят местоположението на даден човек медиумите разполагат с много по-напреднали методи от баналното следене. Някой е следил момчето? Сигурен ли сте?

— Сто процента — потвърди Конър и Джен кимна в знак на съгласие.

И двамата телохранители стояха плътно до мен и внимателно се оглеждаха. Съдейки по всичко, явно хората, които ни следяха, сериозно ги бяха напрегнали, макар че за мен това можеше да е поредната застраховка на Михайлови. Не можех да си представя на кого бих могъл да съм притрябвал.

— Ще трябва да се справим с този въпрос — мрачно каза Джеймс, — но малко по-късно. А сега вие двамата останете тук — обърна се той към моите телохранители. — В централното управление него определено нищо не го заплашва, а и вас никой няма да ви пусне тук.

Струва ми се, че Конър искаше да спори с Джеймс, но след кратка пауза неохотно кимна.

— Добре, ще чакаме в колата.

И ние с медиума влязохме вътре. На пропуска Джеймс показа червеното си удостоверение, но с мен се получи малко забавяне, защото освен паспорта нямах нищо друго със себе си.

— Това е мой ученик — обясни медиумът и протегна още един документ, този път със син „ученически“ цвят.

След като го разгледа внимателно, полицаят върна документа на Джеймс, а той го подаде на мен. Отвън удостоверението имаше златно око в триъгълник, явно знакът на Асоциацията на медиумите, а вътре се кипреше моя снимка и гордото звание „ученик на медиум“.

— Дръж, носи го с гордост, но не го показвай излишно, за да не позориш гордото звание на ученик на медиум.

„Уау, доста бързо е осигурил удостоверение“ — изненадах се аз, без изобщо да се обидя. А и защо да се обиждам, когато е прав, като медиум аз засега съм пълна нула.

След пропуска ни посрещна невзрачен мъж в униформа на майор, освен ако, разбира се, значението на звездичка и две ивици в този свят не е различно. Такъв един класически очукан полицай около петдесетте, с малко коремче и умиротворено изражение на лицето.

— Джеймс, радвам се, че този път дойде точно ти — каза той, като силно стисна ръката на медиума.

— Ито Такуя намери уважителен повод да не дойде — навъсено отвърна Джеймс. — Погребението ще е следващата неделя.

— Тъжно — абсолютно неискрено въздъхна полицаят и ме погледна. — А този кой е?

Джеймс ме погледна подозрително и попита полицая:

— Не го ли познаваш?

Мъжът ме погледна внимателно и поклати глава.

— Не, защо да го познавам?

— Това е брат на Вероника Михайлова.

Полицаят ме погледна вече открито агресивно.

— Вероника има само един брат — Виктор. А това момче го виждам за първи път.

Изглежда мъжът толкова се напрегна, че беше готов да ме хване за шията и да ме хвърли в килия до изясняване на всички подробности.

— Успокой се, Саша — смъмри го Джеймс. — Евгений Михайлов лично се договори с мен да взема момчето за ученик.

Полицаят малко се отпусна, но въпреки това продължи да ме гледа с голям скептицизъм.

— Наистина?

— Казвам се Роман, наскоро… ме докараха тук с хеликоптер от Новгородското княжество — реших да поясня аз, протягайки ръка. — Евгений Михайлов официално е мой настойник.

Формулировката се получи такава, сякаш съм малко недоразвит, но аз и така трябваше значително да се контролирам и внимателно да подбирам думите си. И все пак, браво на Михайлови, които ме закараха в Новгородското княжество и сега мога честно да кажа, че съм долетял на Златния остров именно оттам.

— Александър Воротов — представи се полицаят, като реши все пак да ми стисне ръката. — Доскоро работех под ръководството на твоя чичо. Преживяхме много заедно и…

Джеймс се намръщи.

— Стига си ми губил времето. Ако искаш да си правиш вечер на възпоминания, прави я някъде по-далече от мен. Лично аз искам по-бързо да се справя със задълженията си и да напусна вашето гостоприемно заведение.

— Както винаги си много любезен — изобщо не се смути полицаят.

— Не ми плащат за любезност — измърмори Джеймс. — Да вървим в склада.

Склад? Нищо не разбрах, но реших да оставя въпросите за по-късно. Бившият колега на моя… хм… чичо и така ме гледаше с недобър поглед, сякаш не вярва докрай на обяснението на Джеймс.

Слязохме до минус първия етаж с асансьор, минахме през две солидни бронирани врати и се озовахме в малка стая с една-единствена стоманена маса в средата и разположени върху нея предмети. Имаше и бижута, и вази, и няколко телефона, хладни и огнестрелни оръжия, както и най-различни дрънкулки-фигурки-ключодържатели. Към всеки предмет беше прикрепен етикет с номер, дата и нечия фамилия.

— Е, ще ви оставя тук. Когато приключиш, почукай на вратата — каза мъжът и ни остави сами.

— И защо сме тук? — нетърпеливо попитах аз. — Какви са тези неща?

— Периодично полицията конфискува различни неща, част от които може да се окажат така наречените артефакти. Често те носят в себе си някакви мистични функции, от рода на лечение, преминаване през стени или контролиране на гълъби.

— Контрол на гълъби? — попитах с усмивка. — На кого изобщо може да му притрябва това?

— О, просто не си виждал как хиляди птици нападат един човек — Джеймс се намръщи. — Те са като пирани. След пет минути остават само кости.

— Уау — беше всичко, което успях да кажа.

— А понякога в предметите са запечатани призраци или те сами се вкопчват в силни артефакти, за да се хранят и съществуват — продължи да обяснява моят учител. — Затова веднъж на една-две седмици Асоциацията изпраща медиум в полицията за проверка на подобни предмети.

— Разбрах — кимнах аз. — А защо ме извикахте тук? Изобщо не разбирам всичко това.

— Това е чудесен начин да разбереш дали имаш някаква чувствителност към подобни неща или не — обясни Джеймс. — Всеки медиум по един или друг начин може да усеща аурата, излъчвана от предметите, защото по същество способността да виждаш или усещаш призраци е друго проявление на същата способност. А сега ще трябва малко да изчакаш, ще проверя предметите и ако са безопасни, значи е твой ред.

— И какво да правя? — попитах озадачено.

— Разчитай на собствените си усещания. Гледай моите действия, може да ти помогне по някакъв начин.

И медиумът пристъпи към масата, затвори очи и започна да движи ръцете си над предметите. Не знам какво трябваше да видя или почувствам, но явно не се случи. Джеймс изсумтя няколко пъти, намръщи се, а един от предметите уви в лист хартия с някакъв йероглиф и го сложи настрана.

— Е, това беше. Сред останалите вещи има няколко артефакта, една прокълната дрънкулка и вещ с вързан към нея призрак на звяр.

Погледнах многозначително пакета.

— А това?

— Това също е прокълнато нещо, но е твърде опасно, за да го хващаш с ръце. Сега можеш да започнеш да изследваш, съсредоточи се върху усещанията си, възможно е някои предмети да се различават на допир, по мирис или дори по вкус. При всеки човек тази способност се проявява по различен начин. Щом можеш да накараш руните да работят, би трябвало да се справиш и с тази задача.

Честно казано, все още не разбирах как рисуването на руни може да бъде свързано с други способности на медиума като сеанса, който Джеймс проведе над мен, когато се срещнахме за първи път. От друга страна, ако мога да виждам призраци, тогава защо да не усещам и прокълнати вещи?

Отначало реших да повторя манипулациите на Джеймс: затворих очи и започнах да движа ръце над предметите, в очакване на някакво откровение. Уви, чудо не се случи. След това започнах да вземам всеки предмет, да го опипвам, разглеждам и дори опитах няколко на вкус.

— Не усещам нищо — признах честно на Джеймс.

— Жалко — леко разочаровано каза медиумът. — Това можеше значително да улесни процеса на обучение…

В този момент държах в ръка малка стоманена пирамида и изведнъж усетих едва забележима болка в палеца. Погледнах надолу и видях полупрозрачна бяла мишка, яростно впила малките си зъбки в кожата ми. При това нямах усещането, че някой реално ме хапе, по-скоро лек сърбеж по кожата, но още по-изненадващо беше, че мишката постепенно растеше, като комар, смучещ човешка кръв. Ръката ми моментално изтръпна, сякаш бях легнал върху нея в съня си.

— Какво е това? — попитах озадачено, опитвайки се да махна призрачната мишка от ръката си, но тя се оказа твърде нематериална.

— Обвързан с талисман призрак на вампир, който се храни с жизнена енергия — отвърна Джеймс с усмивка. — Това е много плах призрак, но въпреки това се е решил да те нападне и дори да се появи в реалния свят. Изглежда ти наистина ги привличаш — той ми подаде гофу. — Запечатай артефакта, в противен случай мишката постепенно ще изсмуче цялата ти жизнена сила.

Отне ми известно време да осъзная, че тази сладка бяла животинка е наистина смъртоносно опасна. Веднага сложих пирамидата на масата, извадих една от стреличките с атакуващо гофу от джоба си и мушнах мишката, при което веднага я развъплътих. След това увих пирамидата с лист хартия със запечатващо гофу и раздразнено казах:

— Можехте да ме предупредите!

— Обикновено такива призраци атакуват само спящи или болни хора, затова и той се е настанил в талисман, използван за лечение. Кой да знае, че призрачното животно така безразсъдно ще реши да те нападне? — подсмихна се медиумът. — Между другото, как се чувстваш?

Посочих ръката, чиито пръсти едва движех.

— Почти напълно отказва. Това ще мине ли?

— Интересна реакция. Необичайна — замислено каза Джеймс. — А и самата мишка толкова много жадуваше за твоята сила, че стана видима в нормалния спектър, а призраците-паразити по принцип се стараят да не се показват на хората… Добре, сега бързо ще напиша доклада и да се махаме оттук. Явно повече от теб днес няма да научим.

Той бързо написа на лист списък с опасни и просто магически неща, след което почука на вратата и ни изведоха от сградата.

— Можем ли да приемем, че това е първият ми работен ден? — реших да се пошегувам, докато внимателно оглеждах пострадалата си ръка. За щастие мишката не ми беше оставила никакви материални следи.

Глупаво е, разбира се, да се шегувам така, защото изобщо не направих нищо, но ми се прииска да си отмъстя по някакъв начин на Джеймс за призрака на мишката.

— Е, ако искаш, тогава го брой — неочаквано лесно се съгласи медиумът.

— А може ли да разчитам на моята част от плащането? — продължих аз.

— Разбира се — още повече ме изненада Джеймс. — Само имай предвид, че полицията не ми плаща нищо.

Стори ми се, че не чух добре.

— Как така не плаща?

— Ами така — мръщейки се, отвърна Джеймс. — Има месечен лимит, който по договора между Асоциацията на медиумите и полицията на града всеки медиум трябва да отработи. В допълнение към посещенията в склада за проверка на конфискувани предмети, това може да бъде и помощ при намирането на изчезнали хора или лов на призраци.

— Разбрах — разочаровано казах аз.

Мисля, че започвах да разбирам откъде Джеймс е станал толкова алчен за пари. Принуден е да дава една четвърт от приходите си на Асоциацията, още четвърт вероятно дава на своя учител, ако е още жив, а за капак трябва да работи безплатно за полицията.

— Но това не променя факта, че ти изразходва едно атакуващо и едно запечатващо гофу. Ще трябва да приспадна стойността им от бъдещите ти доходи.

Мамка му! Още нищо не съм научил, нищо не съм спечелил, а вече му задлъжнях! Стоп. Ако аз самият не му бях предложил на шега да смятаме този ден да е първият ми работен ден, то той нямаше да ми приспадне цената на запечатващото гофу?

— А може ли следващия път, когато ви позвънят от полицията, да не ме вземате със себе си? — попитах тъжно.

— А, не — усмихна се Джеймс. — Длъжен съм да се грижа за твоята безопасност, така че ще ме придружаваш при всички задачи. Освен това твоите телохранители казаха, че някой те следи… — той се замисли за момент. — Знаеш ли, живееш твърде далеч от моя офис. На съседната улица има прекрасно хотелче, трябва да се преместиш там, за да мога да те защитя в случай на нужда.

Хотелче?!

— Ние специално наехме двама отлични телохранители — бързо казах аз. — Мисля, че абсолютно няма нужда от преместване…

Но от изражението на медиума разбрах, че ще трябва да се простя с прекрасния апартамент в четиризвездния хотел. Така се и случи, на следващата сутрин телохранителите преместиха нещата ми в малък хотел близо до офиса на Джеймс. Всъщност не беше толкова зле, но така или иначе се чувствах ощетен. Този път настаниха Конър в съседната стая, а Джен — в стаята отсреща, което ми даваше усещане за известна свобода, макар и в рамките на моята стая. Въпреки че и двамата бодигардове се държаха много ненатрапчиво и нямах оплаквания от тях, но исках да имам поне малко лично пространство.

Цялата последна вечер, с изключение на половинчасов видео разговор с Вероника, прекарах в изучаване на дадените от Джеймс документи с описание на руни. Като цяло в тях нямаше нищо свръх сложно: например руната, която медиума използва за търсене на труп, се състоеше от йероглифите за „смърт“, „търсене“ и „летене“. Защитната руна — „забрана“, „премини“ и „призрак“. А после следваше конкретизацията, от която пряко зависи силата на руната, тоест „забрана“, „премини“ и „призрак на жена“ действаха по-силно от просто „призрак“. А руна с указание „призрак на нераждала жена, родена в годината на бика“ беше многократно по-силна. Ето защо Джеймс събираше цялата налична информация за Селена, преди да създаде запечатващото гофу, обичайните руни „запечатай“ и „призрак“ тя дори нямаше да забележи. Освен това листът можеше да побере само ограничен брой условия и затова сложни конструкции се нанасяха на няколко листа наведнъж, какъвто беше случаят със Селена, когато Джеймс използва наведнъж десет гофу, създадени специално за нея.

От мен се искаше да запомня всички стандартни елементи на този пъзел за създаване на гофу, за да мога по-късно да комбинирам руните в правилния ред. На пръв поглед нищо сложно, но аз не бях азиатец, така че рисуването на йероглифи беше сериозно изпитание за мен. И когато на следващия ден Джеймс ме извика за първото ми пълноценно учебно занятие, аз бях малко нервен.

Настанихме се във вече познатата ми „стая за преговори“, където Джеймс ми връчи хартия и мастило и ме подложи на истински изпит по рисуване на гофу. Най-интересното беше, че успях да се справя доста добре, като направих грешка само с две руни.

— Е, като за първи път става — скептично погледна моето изкуство и произнесе присъдата Джеймс. — Сега нека го опитаме върху енергопроводяща хартия.

— На какво? — повторих аз.

— Специална хартия, направена от хилядолетни дървета криптомерия. Защо мислиш, че гофу е толкова скъп?

— Защото вие сте жаден за пари егоист — казах аз по инерция.

По дяволите, много се отпуснах! Забравих, че трябва да следя за езика си.

— О, колко е грозно да казваш такива неща на учителя си — поклати глава медиумът. — Мислех да ти дам няколко безплатни листа за учебни цели, но тъй като съм „жаден за пари егоист“, не мога да си позволя подобни разходи. Така че бъди готов всеки лист хартия да ти струва сто евро.

Всичко, което можех да направя, беше да си поема дълбоко въздух.

— Както кажете.

— И така, вземи тези петстотин евро, тоест пет листа енергопроводяща хартия, и започни да рисуваш руни за търсене на призраци.

„Това си е направо «Наруто» някакъв — мислех си аз, докато старателно рисувах гофу. — Чакрапроводяща хартия, техника на печати. Ако с тези неща може да се запечатат дузина кинжали или да се създадат клонинги, то си струва да се помисли за създаване на местен «Расенган».“

— Да допуснем, че си нарисувал гофу правилно — каза медиумът, когато завърших първия лист. — Сега трябва да го активираш.

— Няма да си отрежа пръста — предупредих веднага аз.

— Тогава се научи да контролираш Х-телата — сви рамене медиумът. — Не знам какво си правил преди, но това е най-простото умение. Очевидно когато си рисувал руните близо до църквата, ти несъзнателно си вложил енергия в тях и точно това може да се счита за сериозно постижение, дори аз трябва да използвам кръв в качеството й на носител на моята сила. А ти просто си я влял в обикновената боя.

Приятно е, разбира се, да чувам, че съм много готин, но усещането е такова, сякаш случайно съм наредил кубчето на Рубик, като съм го въртял със затворени очи, а сега ме молят да го повторя.

— Впрочем, дори и да можеше да активираш гофу, това пак няма да ти даде нищо — продължи Джеймс. — Защото не си вложил никаква сила в него. Така че вземай хартия и опитай още веднъж…

Като цяло прекарахме следващите два часа в опити да ме научат на най-простите манипулации с Х-телата в кръвта. Картината се оказа не особено приятна — децата в този свят бяха обучавани на такива неща още от детството с помощта на образователни игри и въпреки че деветдесет и девет процента от хората имаха твърде ниско ниво на Х-тела, това беше напълно достатъчно, за да помогне на тялото да се справя по-добре с физическите натоварвания и травми. По обяснението на Джеймс най-накрая разбрах, че Х-телата не са мана като такава, а своеобразни клетки, които генерират мана или, както казват местните, вътрешна енергия. А броят на Х-телата в кръвта позволява да се определи с какво количество вътрешна енергия може да оперира човек. От мен се изискваше не само да накарам Х-телата да генерират „мана“, но и да я насочат в правилното място, тоест това дори не беше едно действие, а цели две. И двете напълно непонятни, свеждащи се до едно и също „трябва да ги почувстваш“. Направо виждах Джеймс пред себе си в образа на стария Кеноби от „Междузвездни войни“, който казва прочутото „Използвай силата, Люк“, само че такива „полезни“ инструкции работят във филмите и книгите, но не и в реалния живот.

В края на нашата напълно безполезна тренировка Джеймс щракна с пръсти и каза:

— Имам идея как да ти помогна по-бързо да почувстваш вътрешната сила. Ела утре по същото време.

— А работа днес ще има ли? — уточних аз.

— Мислиш, че всеки ден има проблеми с призраци? — с нотка на тъга попита Джеймс. Съдейки по тона му, той определено не бе против ежедневни атаки на призраци и за предпочитане само върху богати хора. — Миси отлетя за Берлин, за да събере повече информация за психиатричната болница, където се е лекувала Селена Леони, така че сега аз отговарям за офиса. Ще се занимавам с документацията, а ако има случай, ще ти се обадя.

Когато вече излизах, Джеймс ми напомни:

— И не напускай излишно територията на хотела, така ще ми е по-спокойно.

— Няма проблем — съгласих се лесно аз.

Всъщност нямах особено желание да се разхождам, след като разбрах, че ме следят. А и исках да поседя пред компютъра, да проуча документите на Асоциацията на медиумите и да намеря повече информация за Х-телата. Освен това Джеймс ми даде добра подсказка къде да търся най-простите упражнения за развиване на умения за работа с вътрешна енергия. Колкото и да е тъжно да си призная, но само развиващите упражнения за деца в предучилищна възраст биха могли да ми помогнат. Странно е само, че Ника не ми предложи нищо подобно. Да, тя заплаши, че ще наеме професионален инструктор, но така и не го направи. Макар че в крайна сметка ми осигури обучение при Джеймс, така че технически наистина ми намери инструктор.

И така, упражнения за деца. Всички те се основаваха на това, че детето се опитва да изпълни задача, която изисква от него да използва вътрешна енергия. Нищо особено сложно: да бутне тежка топка, да загрее стъклена топка, така че тя да промени цвета си, да не позволи на леда да се стопи на дланта. Много игри, нито една от които не можеше да ми помогне да се науча как да манипулирам вътрешната енергия, въпреки че опитах всяка една от тях. Защо? Защото мисленето на възрастните е устроено по различен начин, аз трябва да разбера или поне да усетя как точно работи това. И на следващия ден Джеймс ми предостави такава възможност:

— Някъде вече съм виждал тази пирамида — отбелязах аз, гледайки стоящия пред мен на масата артефакт.

— Да, това е същият талисман — местообитанието на мишката-вампир — потвърди медиумът, облегнат назад в стола си. — И тя ще ти помогне да почувстваш потока вътрешна енергия.

— По какъв начин? — подозрително попитах аз.

Джеймс ме погледна злорадо.

— Знаеш какво казват, някои неща не ги цениш, докато не ги загубиш. Сега ще се опитаме да те накараме да цениш вътрешната енергия.

— В смисъл?! — възмутих се аз.

— Вземи пирамидата — заповяда медиумът. — И когато мишката започне да изсмуква енергия, твоята задача минимум е да усетиш този процес, а максимумът — да го спреш принудително. И ми дай останалите стрелички с прогонващи гофу, не трябва да се чувстваш в безопасност.

Послушно предадох стреличките, протегнах ръка към артефакта, но не посмях да го докосна.

— А не ви ли притеснява, че не знам как да го направя?

— Ни най-малко. Принципът на базовото обучение винаги е предполагал инстинктивно използване на вътрешна енергия и едва след това по-задълбочено разбиране на протичащите процеси. И честно казано, изобщо не разбирам защо не са те учили на това по-рано.

— Нямаше кой да преподава — отговорих честно.

Последва доста дълга пауза. Очевидно Джеймс очакваше продължение на историята, но просто нямаше какво да казвам.

— Добре, хващай дрънкулката и започвай да храниш мишката — заповяда накрая медиумът.

И трябваше да го послушам. Мишката-вампир се появи в същия момент, в който докоснах пирамидата, и с радост впи зъби в ръката ми. Все пак Джеймс беше прав — призраците бяха прекалено привлечени от мен, това можеше да стане сериозен проблем. По-точно, вече беше станал.

Мишката постепенно започна да увеличава размера си и аз отново усетих изтръпване на ръката под лакътя. Макар че може и да не е било изтръпване! Подобно усещане, сякаш мравки бягат по кожата, но все пак малко по-различно… просто защото „мравките“ бягаха строго в една посока. И ако това наистина беше поток от вътрешна енергия, който ме напуска, то задачата беше решена някак твърде просто. От друга страна, дори и да чувствах точно това, което трябва, все още не знаех как да управлявам този процес.

Междувременно изтръпването се издигна до рамото и започна да се разпространява по гърба и гърдите. Затваряйки очи, аз се опитах да спра разпространението на „мравките“, но усетих някаква съпротива, с която не можех да се справя. Не знам защо, но в този момент ми се стори, че ще бъде много по-лесно да усиля това чувство, отколкото да се боря с него. В името на експеримента опитах да си представя как цялото ми тяло насочва „мравките“ в ръката, точно на мястото на ухапване от мишката. И миг по-късно цялото ми тяло изведнъж изтръпна.

Когато отворих очи, видях как мишката се наду много бързо, като балон, и след две секунди просто се пръсна на малки парченца, които моментално се разтвориха във въздуха.

— Еха — възхитено подсвирна медиумът. — Унищожи горкия паразит, като принудително вля цялата си сила в него. Изобретателно, красиво, но много глупаво. Ако мишката беше по-силна, щеше да погълне цялата енергия, а после и теб в добавка.

Почувствах се толкова празен, че веднага се строполих на стола. Стоманената пирамида от своя страна падна на масата пред мен и се счупи на няколко парчета.

— Взех артефакта от полицейското управление само временно, сега ще трябва да го плащам — отбеляза Джеймс, сочейки с пръст парчетата. — Въпреки че, разбира се, това зрелище си струваше. Поне разбра ли как го направи?

— Горе-долу — отвърнах колебливо.

— Почини си двадесет минути, изпий едно кафе, а след това ще опиташ да повториш изнасяне на сила извън тялото, за да активираш свитъка — Джеймс потърка длани в очакване. — Вземи боя с моя кръв от онзи рафт, нарисувай руната за намиране на призраци, която вече познаваш, и се опитай да я активираш.

— Точно тук, в офиса? — изненадах се аз. — Наоколо има ли призраци?

— Каква е разликата дали има или не? Ако гофу сработи, аз ще го видя.

„Логично — признах аз. — Щом усеща артефакти и прокълнати неща, той определено ще може да забележи активирането на руната.“

Но за да се съвзема ми трябваше не половин час, а почти два. Ръцете ми трепереха толкова много, че просто физически не можех да нарисувам руна, а най-обидното беше, че нехарактерното за мен емоционално опустошение дори не ми позволяваше пълноценно да се насладя на факта, че успях да контролирам вътрешната си енергия. Едва когато предишната сила отново се върна в тялото ми, аз бързо нарисувах руна и се канех да сгъна самолетче от нея, но Джеймс ме спря:

— Не е нужно. Няма наистина да търсим някого. Просто постави листа на пода и активирай руната. Ако вложиш достатъчно сила, листът ще започне бавно да се движи към най-близкия до нас призрак.

Когато листът с готовото гофу беше на пода, седнах до него, сложих ръка върху него и се опитах да пресъздам усещането за „мравки“, тичащи по цялото ми тяло към дланта. В един момент се раздаде звук от разкъсване на хартия и листът пред мен беше разкъсан на малки парченца, които се разлетяха из цялата стая със скоростта на куршум.

— Не е зле — похвали ме Джеймс, като прокара ръка по бузата си, издраскана от едно от листчетата, които прелетяха покрай него. — Изглежда по някакъв начин толкова много усили гофу, че то реагира едновременно на всички призраци в района.

— Това добре ли е? — предпазливо уточних аз.

Кой би си помислил, че парчетата хартия могат да бъдат толкова опасни — въпреки че стените ги спряха, дървеният шкаф и столът се оказаха пробити почти от край до край.

— Това е прекрасно — увери ме медиумът с трескаво блестящи очи. — Освен това аз се шегувах, в боята нямаше моя кръв, което означава, че си накарал руната да работи съвсем самостоятелно. Сега първо ще добавя към сметката ти повредените мебели и ще продължим…