Метаданни
Данни
- Серия
- Мистик (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ученик медиума, 2021 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пламен Панайотов, 2023 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- proffessore (2023)
Издание:
Автор: Алекс Кош
Заглавие: Ученик на медиум
Преводач: Пламен Панайотов
Година на превод: 2023
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Читанка
Година на издаване: 2023
Тип: роман
Националност: руска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18943
История
- — Добавяне
Глава 12
— Какъв? — попитах озадачено.
Искаше ми се глупаво да се пошегувам за красотата и младостта си, но това явно беше от нерви и напълно излишно.
— О, не, той вече е тук! — възкликна Селена.
Бушуващото в помещението торнадо рязко спря и всички вдигнати във въздуха предмети шумно паднаха на пода. Призрачното момиче ме придърпа към себе си и ме прегърна, като явно забрави, че съм „мръсен“. Не мислех, че призраците изобщо могат да прегръщат. Макар усещането да не беше като при съприкосновение с жив човек, нещо определено ме докосна.
— Спаси ме!
Погледнах към Джеймс, който много предпазливо се приближаваше към нас с нож в едната ръка и лист гофу в другата. Той сви рамене в отговор на моя поглед, явно и той като мен не разбираше защо поведението на Селена се промени толкова драстично.
— Ние можем да те скрием — предпазливо предложих аз на призрака. — Просто трябва да позволиш на моя приятел да те запечата. Тогава определено ще бъдеш в безопасност.
И изобщо не лъжех. Да, дрънкам прекалено, но определено не лъжа.
Призрачното момиче внимателно се взря в очите ми, след което рязко се обърна към Джеймс и се втурна към него.
— Мръсен човек, направи го!
Нямаше нужда да убеждава медиума два пъти. С лека изненада, все още не вярвайки на случващото се, той предпазливо протегна ръка и залепи лист гофу на челото на момичето. Селена застина на място, очите й се изцъклиха и в следващия момент момичето беше буквално засмукано в листа хартия като в някакво аниме. Джеймс улови гофу във въздуха, нави го на тръбичка и ловко го пъхна във вътрешния джоб на якето си.
— Ти сериозно ли я убеди да се предаде? — шокирано попита Ника, докато с накуцване пристъпваше към мен. — Може би трябваше да го направиш още в началото?
— Кой да знае? — свих рамене аз и в този момент погледът ми попадна върху затворената входна врата. — Ъ-ъ… виж, нещо се лее от улицата.
Изпод вратата се появи малка локва от нещо тъмно. И едва сега забелязах, че медиумът беше застинал срещу вратата като в някакъв транс.
— Джеймс, добре ли сте? — извика му Ника.
Медиумът потръпна, сякаш излиза от вода, и конвулсивно започна да си поема дъх.
— Зад вратата има нещо много страшно! — изхриптя той и като се втурна към вратата, с треперещи ръце започна да лепи върху нея всички останали листове гофу, без дори да гледа какво точно пише на тях.
Междувременно течността започна да се стича не само по пода, но и по стените и тавана, откровено пренебрегвайки закона за гравитацията. Приближавайки по-близо, аз с изненада разбрах, че това не е някаква незнайна субстанция, а съвсем конкретна гъста тъмно червена кръв!
— Какво става там отвън, че наводнява къщата с кръв? — тъпо попитах аз, гледайки суетящия се около вратата медиум.
За съжаление в дадената ситуация ползата от мен беше абсолютно никаква, така че ми оставаше само да стоя отстрани и да задавам глупави въпроси.
— Сега тази врата води не към улицата, а към съвсем друго място — отговори Ника вместо медиума, като приближи зад гърба ми и ме прегърна през раменете.
С изненада почувствах, че тялото й леко трепери. Кой би си помислил, че моята весела и безстрашна сестра може толкова да се уплаши.
— Помниш ли, когато ти разказвах за неща, далеч отвъд нормалното? — попита тя с треперещ глас. — Ето това е. Не го ли усещаш?
— Ъ-ъ… какво?
— Ужасът. Необятен и страшен — поясни Ника много предпазливо, сякаш се страхува да произнесе тези думи на глас.
Честно се опитах да почувствам нещо подобно, но открих само желание да отида до тоалетната и да почеша десния си крак. Тоест да, страшно е, разбира се, но определено нищо прекалено. Но ако се съди по реакцията на Ника и Джеймс, това нещо зад вратата им въздействаше много силно психологически. Може би ми липсваше някаква чувствителност, свързана с Х-телата в кръвта, със сигурност местните воини имат нещо като „шесто чувство“.
Докато Джеймс беше зает с укрепването на вратата, ботушите и панталоните му се напоиха с кръв от пода. А аз си мислех, че той във всяка ситуация си остава чистичък и дори костюмът му не се намачква, но явно сега ситуацията беше твърде екстремна.
— Може би просто трябва да избягаме през прозореца? — неуверено предложих аз. — Защо да чакаме да се появи? Отвън има защитен периметър и военни с картечници.
— Боя се, че те няма да ни спасят — отвърна медиумът, без да се обръща. — Единствената ни надежда е моите гофу да са достатъчни, за да запечатат вратата — в този момент листовете в ръцете му свършиха и той уморено издиша: — Е, това беше всичко.
Погледнах озадачен към някак бързо отпусналия се медиум. Той беше налепил около тридесет листа върху вратата, но кръвта вече се разливаше не само по пода и стените, а вече започна да обхваща и вратата. И щом попадаше на гофу, листовете хартия буквално потъваха в нея, явно мигновено губеха магическата си сила.
— Може да подпрем вратата с шкафа, а?
На някой това може да изглежда сякаш се опитвам да командвам медиума, но всъщност, като нямах друг начин да му помогна, можех поне да се опитам да му давам идеи с различна степен на глупост.
— Този, който е зад тази врата, това няма да го спре — мрачно каза Джеймс, помисли малко и неочаквано се съгласи: — Добре, нека да домъкнем проклетия шкаф тук.
Разбира се, накрая само Джеймс буташе шкафа. Силно подозирам, че Ника можеше да вдигне шкафа със същата лекота като него, но тя предпочете дори да не доближава до вратата. И това е момичето, което снощи се присмиваше на страха ми от призрака, който висеше самотно пред прозореца на хотелската ми стая.
— Стоп! — внезапно казах аз, спомняйки си един от филмите, които някога съм гледал, или май беше аниме. Джеймс замръзна с шкафа в ръка, гледайки ме изненадано. — Ако вратата е така нареченият портал, може ли просто да изрежем рамката на вратата, да я поставим на пода и да нахвърляме мебели отгоре?
— Рома, ти съвсем ли изглупя?! — възмути се Ника.
— Определено изглупя — съгласи се с нея Джеймс. — Но на мен тази мисъл ми харесва — той погледна сестра ми, а след това и меча в ръката й. — Можеш ли да отрежеш рамката на вратата?
Ника погледна скептично към стената.
— Къщата сигурно е защитена с руни.
— И? — нетърпеливо попита медиумът.
— Ще опитам — неуверено каза Ника. — Но ще ми трябва време за подготовка.
Тя вдигна меча си, застана в бойна стойка пред вратата и затвори очи. След това последваха няколко плавни движения от някакъв комплекс и отново пауза. Междувременно кръвта продължаваше да поглъща гофу един след друг, и изведнъж Ника нанесе три удара във въздуха, едва забележими за окото, всеки от които беше придружен от освобождаване на тънки ивици синя енергия. Те попаднаха в стената отстрани и над вратата, пробивайки с трясък през тухлената зидария, сякаш е тънко дърво.
Джеймс веднага се хвърли към стената, хвана рамката на вратата с ръце и я дръпна със сила към себе си. Със скърцане стоманената врата рухна на пода, а върху нея медиумът веднага натрупа шкафа, масата и всички мебели, останали сравнително цели след торнадото на призрака. През отвора в стената виждахме как военните притичват около защитния периметър, но сега нямахме абсолютно никакво време за тях.
— Най-малкото, ако това същество успее да отвори вратата, ще бъде силно изненадано, натъквайки се на хоризонтална плоскост — подсмихнах се аз.
Изненадващо, но Ника не подкрепи шегата ми, а продължи да гледа притеснено кръвта, която се изливаше изпод вратата. Да, и Джеймс изглеждаше все така напрегнат. Вероятно аз просто емоционално не можех да разбера разликата между това, което се втурваше към нас през вратата, и призрака на Селена, защото за мен срещата и с единия, и с другия, при равни други условия, беше еднакво смъртоносна.
Локвата кръв до вратата изведнъж започна да се събира и оформя, сякаш на гости ни идва течен терминатор. След известно време пред нас се появи нещо като кървава ръка, стърчаща от пода.
— Все още ли имаш от моите гофу на меча си? — напрегнато попита Джеймс.
— Два листа — потвърди Ника.
— Тогава защо стоиш? Режи!
Ника замахна с меча и с лекота разполови ръката от кръв, но изпод вратата вече изпълзяваше още една. И още. И още. Твърде много ръце станаха за едно същество, струва ми се. Но сестра ми се извъртя и с един удар ги отряза. В отговор на това действие вратата започна да се тресе, сякаш се опитва да отхвърли натрупаните върху нея мебели. Кръвта за пореден път се сгъсти, но сега оформи не ръка, а цяла глава. Плешива, направена от кръв и сякаш сляпа, защото очите й още не бяха успели да се оформят.
— Дайте ми я — избълбука главата.
Ника отново замахна с меча, създавайки тънка ивица синя енергия върху острието му, но тя просто премина през кървавото същество, без да го нарани ни най-малко.
— Безполезно — коментира Джеймс. — Това е духовно същество, подобно на призраците, може да бъде наранено само от моите гофу.
— Тя е моя! — продължи да бълбука неканеният гост.
И тогава със закъснение осъзнах, че все още държа ножа на Джеймс в ръката си. Разбира се, не знаех как да мятам тези чудесии, така че просто скочих до главата и забих ножа право в челото й. Ако това беше жив човек, дори и да заплашва живота ми, далеч не бях сигурен, че щях да се реша на такъв удар, но главата, изцяло състояща се от кръв, не асоциирах с никой одушевен.
— А-а! — изпищя главата и се разля на пода в кървава локва.
После цялата изливаща се изпод вратата кръв внезапно потече обратно, сякаш някой е включил много мощна прахосмукачка и я изсмуква обратно.
Възцари се неочаквано оглушаваща тишина.
— Вече не усещам зловещото присъствие — леко изненадано заяви Джеймс.
— Аз също — съгласи се с него Ника.
— И аз не го усещам — казах аз, само за да кажа нещо. — Е, аз и до този момент не усещах нищо.
Още известно време стояхме и мълчаливо гледахме лежащата на пода врата.
— И това е всичко? — не издържах най-накрая аз.
— Очевидно да — отвърна Джеймс не особено уверено, след което приближи до мен и ме потупа по главата. — Браво на теб, момче. Запази оръжието до последния момент, за да нанесеш решителен удар по уязвима част.
Аха, точно това, запазих, а не глупаво забравих. Така ще казвам на всички.
— Ножът беше добре. Но също казах, че ще е добра идея да изрежем вратата — отбелязах аз не без гордост. — Иначе нямаше да успеем да го удържим.
Все още помнех думите на медиума за моята безполезност и просто не можех да мълча.
— О, малък, не се надувай чак толкова — изсумтя Ника. — Има такъв способ — да попиташ глупака. Да поискаш мнението на човек, който е напълно невеж по даден въпрос, и често ум, неограничен от общоизвестните „може“ и „не може“, ще предложи неочаквано решение. Например, да убеди призрак сам да се запечата в капан, или да изреже врата от стена, за да блокира достъпа на ужасно създание.
Изглежда сестричката ми дойде на себе си, почти бях започнал да се тревожа за нея. И като цяло, нека си приказва каквото иска, аз все пак съм герой.
— Решения, които спасиха живота ни — гордо напомних аз.
— Ох, стига вече — изсумтя Ника и погледна въпросително Джеймс. — Какви са по-нататъшните ни действия?
Медиумът започна да блъска с крак шкафа, за да освободи изхода.
— Вашите — никакви — отвърна той. — Аз ще дам на семейство Огава свитъка с призрака и ще се прибера в офиса, където с Миси ще напишем подробен отчет за всичко, което се случи.
— Отчет?
— Разбира се. Съгласно условията на договора предоставям на клиента не само свитъка със заловения призрак, но и цялата информация за него. Те би трябвало да знаят откъде се е появил, какви са били целите му и отговорът на главния въпрос — „кой е виновен?“.
Погледнах скептично медиума.
— И кой е виновен?
— Миси все още проучва възможните връзки на Селена със семейство Огава, както и с предишните собственици на имението. Но най-вероятно Селена се е появила тук случайно, вероятно бягайки от онова същество от кръвта.
Джеймс най-накрая освободи прохода от мебелите и ние успяхме да напуснем къщата. На военните им беше строго забранено да пресичат защитния периметър, така че сега те се тълпяха близо до палатките с автомати в готовност и ни посрещнаха с много предпазливи погледи. Цяло чудо беше, че не започнаха да стрелят.
Икономът се появи сякаш изпод земята, веднага щом напуснахме защитния периметър.
— Работата свършена ли е?
— Да — потвърди Джеймс. — Призракът е заловен, домът е чист.
Аха, при това и в буквален, и в преносен смисъл. Освен сериозно пострадалата зала, Селена беше почистила останалите помещения до състояние на идеална стерилност. Но виж, входната врата ще трябва да се смени. Старата направо щях да я изгоря, за да не остане никаква връзка с онова същество от кръвта.
— Ще съобщя добрата новина на господин Акаги — кимна плешивият мъж и забърза към имението.
Може би надцених способностите му, защото той се движеше по-скоро комично, отколкото грациозно.
— Хм… а те после какво ще правят с призрака? — опомних се аз.
— Очевидно ще го отнесат в църквата, там ще се опитат да го разпитат и да го прогонят — сви рамене Джеймс. — А аз ще ги посъветвам да го направят още тази нощ преди полунощ, в противен случай призракът може да се измъкне от печата. Селена и така е невероятно силна, а в полунощ силата й ще се увеличи още повече.
— А ние може ли да присъстваме? — попитах предпазливо аз.
— Защо?
Как да му обясня, че чувствам някаква отговорност за призрака, след като ме послуша и се остави да бъде запечатан. Освен това интуицията ми подсказваше, че ще продължа да общувам с призраци, което означава, че трябва по-добре да се запозная с всички аспекти на техния псевдоживот и окончателна смърт.
— Как така защо? — намеси се Ника. — Ще е интересно!
Аз кимнах в знак на съгласие.
— Няма проблем — лесно се съгласи медиумът. — И на мен самият ще ми бъде по-спокойно, ако проконтролирам процеса. Тогава ще отидем всички заедно.
През следващия половин час Ника и аз отново изобразявахме „Хачико“, седнали в палатката, докато Джеймс се отчиташе на клиента. Медиумът беше поканен в дома, където се появи пред светлите очи на главата на семейство Огава с подробен отчет за случилото се, а ние скромно си починахме до телата на убитите от призрака хора. Впрочем, след събитията в имението труповете вече не ме плашеха.
— Нали разбираш, че се шегувах с „глупака“? — малко смутено попита Ника, когато останахме сами. — Всъщност ти беше страхотен. На практика ти днес спаси живота на Джеймс.
— И твоя — напомних аз.
— Е, аз някак щях да се измъкна — не особено уверено започна тя, но под скептичния ми поглед се отказа. — Добре, добре, ти спаси и мен. Доволен ли си?
Разлях се в усмивка.
— Много.
Не, много добре разбирах, че приносът ми за избавянето от чудовището изпод вратата е доста посредствен, аз просто забих ножа в него, но идеята ми за Селена беше наистина добра.
— Да видим как ще се държиш тази нощ, когато призракът отново ти дойде на гости, герой — отмъстително напомни Ника.
— След днешния ден ще спя като труп — изсумтях аз. — Нека дойде утре, тогава ще говорим.
А после се появи Джеймс, придружен от иконома, непознат за мен мъж и Харуки Огава.
— Господин Огава — леко кимна Ника.
Аз за всеки случай последвах нейния пример. Още повече, че ако се съди по маниерите и аурата, обгръщащи мъжа, пред нас стоеше не по-малко от самия император на Япония. Не мислех, че един човек може да изглежда едновременно и величествен, и скромен, и зъл, и добър. По някакъв начин ми напомняше на актьора, който играе във филма „Ип Ман“[1].
— Вероника Михайлова — поздрави я Акаги Огава. — Неочаквано е да ви срещна като асистент на Джеймс.
— Просто задоволявам любопитството си — сви рамене Ника. — А и пристигна моят роднина от Руските княжества, показвам му живота на Златния остров.
— Това не е най-добрата му част — отбеляза мъжът. — Съгласен съм обаче, че за младите хора е полезно да се запознаят със суровите реалности на нашия свят. Затова реших да покажа на дъщеря си прогонването на призрака.
Като цяло лично на мен Акаги Огава ми се стори доста приятен мъж. Въпреки че първоначално бях останал с чувството, че игнорира нашето присъствие поради арогантност, но не, просто главата на семейството е отсъствал поради някакви важни дела. Да, и господин Огава общуваше с нас доста свободно, без излишен патос, макар че от поведението на Ника предположих, че статусите ни са много различни. Накрая той дори настоя аз и Ника да отидем до храма с лимузината заедно с него и дъщеря му, а Джеймс ни последва с колата си.
В лимузината Харука Огава дълго ме гледа с черните си очи-мъниста, докато накрая се осмели да попита:
— Страшно ли беше? Чух разказа на господин Харнет, сблъскали сте се с много опасен юрей.
— Юрей?
— Неспокоен дух — обясни момичето.
— А-а… Е, разбира се, че беше страшно — отвърнах честно аз. — Но ние бяхме с най-добрия медиум на Барса.
— Между другото, може би вие също притежавате способности на медиум и в бъдеще смятате да се заемете с този занаят? — попита ме с интерес господин Огава. — Защото само заради интереса да участвате в толкова опасна работа е прекалено…
— Глупаво — завърши Харука вместо него.
— Безразсъдно — укорително я поправи баща й.
Ника се ухили по обичайния си начин.
— Не планираме нищо подобно. Просто ни беше интересно да видим как работи Джеймс, особено след като самият той не очакваше да се сблъска с толкова силен призрак. Ние с Роман искахме просто да погледаме, а не да участваме в случващото се.
Общо взето по пътя си бъбрихме за незначителни неща, а аз все повече се стараех да си мълча, за да не изтърся нещо излишно. Интересно, но Акаги нито веднъж не попита за семейство Михайлови, макар че вероятно е знаел за техните… тоест за нашите проблеми. Очевидно от някакви понятия за етикет или просто от добро възпитание? Затова пък Харука всячески се стараеше да ме разприказва, но без агресия, по-скоро просто от любопитство.
В храма пристигнахме за около двадесет и пет минути и през това време успях доста приятно да си поговоря и с бащата, и с дъщерята, и дори май никъде не се обърках. Между другото, аз самият никога не съм бил в страната на изгряващото слънце, но на анимета се бях нагледал повече от достатъчно. Затова очаквах да видя нещо като класически японски храм. Изглеждаше логично — семейство Огава, японски храм. Но не, оказа се, че те предпочитат католицизма, както и първоначално сред медиумите избраха „техника“, а не класическия японски „онмьоджи“, макар и с европейска кръв. Колите спряха пред храм от червени тухли, при това не беше нещо голямо и претенциозно. Макар че, лъжа, да намериш непомпозен католически храм е нещо, за което трябва да се постараеш, но в този храм всичко си беше на мястото. Нямаше усещане за претенциозност. Всяка островърха кула си беше на мястото, витражите имаха съвсем конкретен и разбираем смисъл, и въобще готическият храм, според мен, е точно мястото, където трябва да отидеш, за да изгониш агресивен призрак.
Паркингът до църквата беше пуст, явно всички открити за посещения служби отдавна бяха приключили. Веднага щом паркирахме, от църквата излезе висок брадат свещеник в черно расо.
— Господин Огава, Джеймс — поздрави той мъжете. — Всичко е подготвено, заповядайте вътре.
— Свети отче Илий — поклони му се Акаги Огава.
Свещеникът поздрави учтиво и нас и дори профилактично ни прекръсти. Аз нямах нищо против, стига в този свят благословията да дава бонус за защита от зли духове, например.
Вътре храмът не се различаваше много от католическите църкви в моя свят. А и защо ли? Този стил на архитектура се е формирал много преди Втората световна война. Може би малко по-различно изглеждаше само кръглият олтар, около който бяха поставени горящи лампи и стояха наредени в полукръг свещеници. Ние скромно седнахме един до друг на пейка на първия ред, а лично аз се чувствах така, сякаш съм дошъл на някакво шоу. Всъщност до голяма степен то си беше точно така.
— Моля, предайте ми неспокойната душа — важно каза свещеникът на Джеймс.
— Ето — без особен пиетет медиумът пъхна свитъка в ръката му.
Светият отец пое свитъка, пренесе го в центъра на залата и го положи на олтара. Веднага след това останалите служители на църквата заеха местата си около него и започнаха тиха молитва.
Като взе свещ от олтара, светият отец запали лист гофу и излезе извън кръга на свещениците. След като изгоря приблизително до половината, свитъкът безшумно се разпадна на парчета и във въздуха над олтара се появи Селена. Седналата недалеч от мен Харука тихо ахна, а свещениците още по-силно започнаха да четат молитви.
Момичето-призрак веднага опита да напусне пределите на кръглия олтар, но неочаквано се натъкна на невидима стена. Призракът уплашено се замята вътре в полето, опитвайки се да избяга, но всичко беше напразно.
— Как мислиш, тя къде ще отиде, в ада или в рая? — попитах сестра си, докато жалостиво гледах момичето без кожа.
Ника се намръщи.
— Попитай нещо по-лесно.
— Добре — съгласих се аз. — Кой или какво имаше зад онази врата в имението?
Сестра ми ме погледна раздразнено.
— Знаеш ли… мисля, че тя ще отиде в чистилището. Малко от живите са достойни за рая, без да измият греховете си, или пък за ада — без нито един шанс за опрощение.
Звучеше логично. По-точно, това би било отлично обяснение за моя свят, но тук, както ми се стори, отговорът можеше да бъде по-точен. Във всеки случай, благодарение на мен, тя поне ще има шанс за поправяне и прераждане. Може би Селена дори ще ми бъде благодарна, че спасих душата й.
Момичето-призрак ме намери с поглед и се взря с червени от ярост очи.
— Бъди проклет, мръсно момче!
Или може би не.
Харука Огава ме погледна въпросително.
— Мръсно?
— А, тя всички нарича мръсни — уверих аз момичето.
— Уви, момиче, но прокълната тук си само ти — тъжно каза светият отец. — Виждам белега на истинското зло върху душата ти. Много мъки си претърпяла и още повече те очакват по пътя на пречистването.
Изразяваше толкова искрено съжаление, че аз почти му повярвах. Уви, господин Огава вече ни беше показал чека за услугите на църквата да прогонят призрака и според мен единственото нещо, за което свещеникът можеше да съжалява толкова много, беше, че сме донесли само един свитък с призрак.
— Ти пък какво знаеш за чистотата? — изкрещя Селена.
Светият отец Илий застана пред олтара и започна напевно да чете своята молитва, която се различаваше от тази, която казваха другите свещеници. Селена изведнъж спря да блъска невидимата стена и се взря в пространството пред себе си като хипнотизирана.
— Можете да й зададете три въпроса — бързо каза светият отец. — И не се бавете, силите ми няма да стигнат за дълго.
— Имаш ли някаква лична вражда към семейството ми или към онези, които са живели в имението преди нас? — веднага попита Акаги Огава.
— Не — на мига отговори призракът.
— Какво тогава правеше в имението?
— Криех се от Доктора.
С третия въпрос се получи засечка. Джеймс прошепна нещо на главата на семейство Огава, който кимна в знак на съгласие и попита:
— Какъв е този Доктор?
— Той…
От очите и устата на Селена внезапно рукна кръв и цялото й тяло отново се разтресе, сякаш буквално опитва да се самоубие в невидимата стена. Ако изобщо призрак може да се самоубие толкова лесно, разбира се. А най-лошото беше, че от очите на светия отец също потече кръв!
— Приключваме! — заповяда той.
Свещениците усилиха молитвата си и в същия момент полето около призрака рязко започна да се свива. Много бързо то се смали толкова много, че докосна тялото й. Но вместо болка или причиняване на някакво увреждане в местата на съприкосновение с тялото на Селена, кожата й там изведнъж започна да се възстановява. Първо на ръцете, след това на краката, на горната част на главата, надолу по лицето и към раменете. И накрая пред нас се появи момиче с невероятна красота. На снимката от психиатричната болница тя изглеждаше съвсем различно, очевидно я бяха снимали не в най-добрите й моменти. Сега момичето изглеждаше така, сякаш тъкмо излиза от козметичен салон.
— Какво стана с мен? — шокира се тя, гледайки ръцете си.
— Върнахме ти истинския облик — обясни й свети отец Илий, докато с носна кърпа бършеше кръвта от бузата си. — Защото трябва да напуснеш този свят във вида, в който те е замислил Създателят.
Той даде знак на свещениците, те вдигнаха ръце към тавана и между тях се образува нещо като огромен светлинен печат. А после светлината погълна призрака и той изчезна в ярка светкавица.
Джеймс крадешком се прозя.
— Е, това беше.
Може би той беше виждал това действие не за първи път и беше свикнал с него, но аз известно време седях, гледайки тъпо пред себе си. Съдейки по тишината, семейство Огава и Ника също бяха впечатлени от всичко случило се.
— Какво стана? — обърна се най-накрая Акаги към светия отец. — Защо тя не отговори на третия въпрос?
— Очевидно някой й попречи — уморено отвърна светият отец. — Момичето беше покровителствано от много тъмно същество, усетих неговата сила едва с крайчеца на съзнанието си и ако не беше светостта на това място и помощта на братята, щях да умра моментално.
Всичко това брадатият свещеник каза без особени емоции, дори избърса кръвта от лицето си с вид, сякаш очите му кървят поне веднъж месечно и това е общо взето нещо обичайно.
— Е, поне потвърди догадката ми, че вашата къща е избрана случайно — каза Джеймс, ставайки от пейката. — Ще ви предоставя пълен отчет утре, просто за всеки случай. Но мисля, че вече не е нужно да се притеснявате за дома.
— Мисля, че да — съгласи се с него Акаги Огава. — Доколкото изобщо може да бъдеш сигурен за нещо с призраци. Ами този Доктор?
Джеймс сви рамене.
— Не е мой проблем. Интуицията ми подсказва, че корените на тази история отиват в Берлин, там си имат медиуми, включително и Виктор Саприкин, те да се оправят.
— Ще предам информацията в берлинския отдел — каза светият отец, след като чу медиума. — Ако там се е появило такова опасно и силно същество, то с това трябва да се заеме църквата.
Семейство Огава първо се сбогува с нас и със свещеника. Преди да си тръгне, Харука приближи до мен и много подозрително съобщи, че призракът само мен е нарекъл мръсен и това навеждало на странни мисли. Не знам какви там мисли се бяха появили в сладката й главица, но малкото момиченце се очертаваше да израсне като сериозна провокаторка.
Джеймс още известно време обсъжда някои свои въпроси със светия отец, а ние с Ника търпеливо го чакахме да поговорим за нашите неотложни проблеми.
— Е, свършихме добра работа — похвали нас и себе си Джеймс. — Сега да се наспим подобаващо и да се заемем с вашия призрак.
Тук нямах намерение да споря. Толкова много ми се спеше, че ако днес призракът на момичето пак се появи пред прозореца на хотелската ми стая, дори ще ме домързи да пусна щорите. Просто ще заровя лице във възглавницата и ще заспя.
Качихме се в колата на медиума и докато той ни караше към хотела, обсъдихме по-нататъшните планове:
— Обадете ми се в офиса утре след дванадесет, да подпишем договора — механично каза Джеймс. — И ще отидем да търсим тялото.
— Договор? — изненадах се аз. — Мислех, че вие просто ще ни помогнете да се справим с нашия призрак.
— Ще помогна, разбира се — съгласи се медиумът. — Но аз си имам правило — всяка работа се извършва само след подписване на всички документи.
— Ние и така ви вярваме — увери го Ника.
— Какво общо има доверието тук? Добрият бизнес се гради ме на доверие, а на грамотно съставени договори.
Ника се намръщи.
— И с приятели?
— Особено с приятели. И нека бъдем реалисти, ние се познаваме от два дни, какви приятели сме? В допълнение, аз декларирам всички хонорари официално, с плащане на всички данъци, а без договор това е невъзможно.
Тук ние със сестра ми се напрегнахме.
— Казахте, че ще ви помогнем да се справите с полтъргайста и тогава вие ще ни помогнете — възмутих се аз. — Рискувахме живота си!
— Точно така — съгласи се Джеймс. — Сега съм свободен и готов да поема случая ви. Но казах ли думата „безплатно“?
Хм, всъщност май не каза такова нещо. Дори сега тази дума му се удаваше с усилие.
Тук вече започна да се ядосва дори Ника.
— Надявам се, че поне отстъпка ще ни направите?
— Каква отстъпка? — ужаси се Джеймс. — Кажете благодаря, че не увеличавам цената. За тази поръчка употребих всичките си запаси от гофу, сега ще трябва да работя извънредно.
— Ъ-ъ… съвсем всичките ли използвахте? — огорчено попитах аз. — Надявах се да поискам поне един за защита, за всеки случай.
— Днес няма да се получи, но утре мога да направя няколко — след кратък размисъл се съгласи Джеймс. — Но само за лична употреба, защото гофу съдържат кръвта ми и с определени умения с тяхна помощ могат да ми нанесат много сериозни поражения. Разбира се, ще ви ги продам на пазарна цена.
— Вие за самолет ли спестявате? — попитах възмутено. — Защо са ви толкова много пари?
— Самолет си имам — махна с ръка медиумът. — И хеликоптер. И яхта. Знаеш ли, момче, има страхотен принцип — ако можеш да правиш нещо добре, никога не го прави евтино.
— Казвам се Роман — навъсено напомних аз.
Но изглежда медиумът принципно отказваше да запомни името ми или просто открито ми се подиграваше. Остатъкът от пътя прекарахме в мълчание — и аз, и Ника нямахме никакво желание да общуваме с това алчно влечуго.
— До утре — сбогува се с нас медиумът до хотела, а аз не се сдържах и показах неприличен жест след него.
— Уф, колко грозно, Рома — смъмри ме Ника. — Всичко трябва да се прави по-елегантно. Следващия път, когато му потрябва твоята помощ, ще му смъкнем три кожи.
— А мислиш ли, че ще му потрябва?
— Считай това за женска интуиция — изхихика сестричката ми. — Освен това видях как светнаха очите на Джеймс, когато ти разговаряше с призрака. Струва ми се, че това е нещо повече от обикновено привличане към човек, преживял клинична смърт. Те ти се доверяват.
Хм, възможно е Ника да беше права, защото тази нощ се събудих с усещането за студено докосване по тила. Обръщайки се към прозореца, видях познатото „лице“ на призрака от пътя.
— Пак ли ти? — попитах в просъница, сякаш очаквах някакъв отговор.
След събитията от деня не усещах в себе си и следа от ужаса, който изпитах при първата поява на призрака пред прозореца. По-скоро леко раздразнение от това, че ми пречат да спя.
— Добре, ще ти помогна — продължих да говоря с призрака на момичето. — Утре. А сега можеш да висиш отвън колкото си искаш, аз лично ще спя — обръщайки се от другата страна, аз изведнъж се опомних и подхвърлих на призрака: — Ако искаш да прекараш времето си ползотворно, можеш да надраскаш името си на стъклото, това значително ще ни облекчи задачата.