Алекс Кош
Ученик на медиум (18)

Глава 18

А после тръгна на зле. Първо, след активиране на руната ме обхвана такава вълна от слабост, че за известно време загубих съзнание. Второ, когато дойдох на себе си се оказа, че повторението на номера с активирането на гофу днес определено няма да стане — прекалено се бях вложил първите два пъти. Усещането беше, сякаш току-що съм пробягал маратон след дълъг нощен запой: слабост, гадене и силно главоболие. Вярно, аз никога не съм прекалявал с пиенето и маратони не съм бягал, но по някаква причина се появи точно тази асоциация. Е, а третата изненада се разкри на следващия ден, когато отново дойдох при медиума за обучение…

— Гофу е празно — информира ме Джеймс, когато приключих с рисуването на руна върху енергопроводяща хартия.

— Как така?! — ококорих се аз. — Вчера се получи.

— Това трябва да питаш себе си — мрачно каза медиумът. — Вземи още един лист за сто и двадесет евро и рисувай отново.

— Вчера беше сто! — възмутих се аз.

Джеймс сви рамене.

— Поскъпване за вредност. Сега и двамата знаем, че можеш да създаваш гофу. Тогава защо страдаш за глупости? Съсредоточи се и го направи!

Според мен единствената причина за поскъпването на хартията е неговата вредност, а не моята. Вредност и алчност.

— Какво, какво каза? — попита Джеймс.

— Казвам, че не знам как се получи вчера — отговорих бързо. — Не вложих никакви усилия в това.

Джеймс ме погледна замислено.

— Мисля, че просто ти липсва мотивация. Но не виждам в това особен проблем — ще рисуваш дотогава, докато не разориш семейството си. За мен това е добър бизнес — да продавам енергопроводяща хартия на два пъти по-висока цена, без дори да излизам от офиса.

— Какво значи два пъти? — попитах аз. — Казахте, че листът струва сто и двадесет евро.

— Е, да. Този лист. А следващите вече са по двеста.

Хвърлих му намръщен поглед и реших, просто за принципа да нарисувам работеща руна, за да не може този алчен изверг да спечели повече нито копейка от мен.

— Празно — каза той след десет минути много внимателно рисуване на руната.

— Празно.

— Празно.

След като съсипах още няколко листа хартия, аз започнах да подозирам, че той нарича така не резултатът от моята работа, а мен самия. Или може би дори мами, за да получи допълнителни пари.

— Добре. Нека засега оставим този въпрос настрана и да се упражняваме в активиране на руни — най-накрая се смили Джеймс. — Наред с други неща трябва да се научиш как да контролираш количеството енергия, насочена към гофу, в противен случай при среща с призрак от теб ще има повече вреда, отколкото полза — той ми подаде бурканче с мастило. — Вземи, тук има мастило с кръвта ми, нарисувай гофу за търсене на призраци.

Аз недоверчиво казах:

— С кръвта ви? Или проверка като миналия път?

— Пфу, какъв е смисълът да те лъжа? — изсумтя Джеймс. — Вече доказа, че последният път е било случайност и всъщност не можеш да правиш нищо. Рисувай. После пак глупаво ще изразходваш всичките си сили и докато се търкаляш в безсъзнание, аз ще ходя да пия кафе в кафенето отсреща.

Как само ме вбесява! Според мен на медиума просто му харесва да ме тормози. Може би Джеймс дори ме взе като ученик само за това?

Вече бях доста добър в рисуването на руни, така че завърших поредното гофу за рекордно време. След това трябваше отново да си припомня усещанията за „мравки“, бягащи по кожата, за да активирам руната. Защо да си припомня? Защото не смеех да практикувам извън офиса на Джеймс, той ме предупреди, че това може да има последствия — ами ако изведнъж се пренапрегна и няма кой да ме спаси. Разбира се, аз наистина исках бързо да се науча да управлявам вътрешната енергия, както правеха героите от фентъзи книгите, но нямах намерение да рискувам излишно здравето си.

— Давай по-икономично, моля — помоли медиумът, отстъпвайки в далечния ъгъл на стаята. — И така ще трябва да лакирам мебелите заради последния път.

Постарах се да прокарам „изтръпването“ не по цялото тяло, а само през част от ръката, както беше, когато мишката-вампир тъкмо започваше да изсмуква енергия от мен. Но едва докоснах гофу и тялото ми отново бе пронизано от ужасна болка, след което загубих съзнание.

— Ама че си бързак — информира ме Джеймс, когато отворих очи, лежейки на дивана. — Отново ми съсипа мебелите. Но това както и да е, интересното е друго — боята пак беше без моя кръв.

— Но вие ме уверявахте…

— Да, да — махна с ръка той. — Но сега знаем със сигурност, че всичко е в твоето подсъзнание. Ти самият не вярваш, че можеш да създадеш гофу, затова и нищо не се получава. Дали да не те пратя на психолог? Това вече явно не е моята област.

И тук бях склонен да се съглася с него, ставаше нещо. Не усещах никаква разлика между рисуването на „празни“ и създаването на действащи руни. И какво сега да правя с това?

— Със сигурност не го правя нарочно — отвърнах раздразнено.

— Разбирам. Нашата задача е точно на това да те науча — медиумът ме погледна замислено. — Или може би просто да те затворя в къща с призраци за през нощта, давайки ти пачка енергопроводяща хартия, и да видим как ще свърши всичко?

Получих лек пристъп на тахикардия.

— Вие отговаряте за моята безопасност — напомних му аз.

— Това е единственото нещо, което ме спира — с искрено разочарование въздъхна Джеймс. — Моят учител просто ме изпращаше на лов, като ме глобяваше за всяка травма… — той щракна с пръсти. — Знаеш ли какво?

Вече сериозно се стресирах.

— Не, не знам.

— Нека опитаме да добавим твоя кръв към мастилото. Би трябвало да подейства — неочаквано предложи той. — Това е класически начин за рисуване на гофу, той трябва да работи независимо от твоето желание.

Честно казано, не вярвах особено на думите му, но така или иначе нямах друг избор. Интересното е, че самият Джеймс използваше запечатана чиста игла за продупчване на пръста си, но на мен вместо толкова удобен и безопасен инструмент по някаква причина той подаде нож. Което само потвърди подозренията ми, че просто му е приятно да ме тормози.

— Свършиха ли иглите? — попитах навъсено.

— Ритуалът също има значение — уверено заяви Джеймс. — Аз съм опитен медиум, мога да мина и без него, но за теб е по-добре да използваш класическия метод — хубаво да порежеш дланта си.

Известно време гледах медиума, все още се съмнявах в думите му и чаках някакви пояснения, но така и не дочаках.

— Ами, добре — съгласих се неохотно накрая.

Като цяло тенденцията да се използва самонараняване като заплащане за магия решително не ми харесваше. Никога не съм обичал болката, дори от дете ходя по два пъти месечно на зъболекар, за да се уверя, че нищо няма да ме заболи. Но това е нов свят и си помислих, че след като си отрязах собствения пръст, няма да е трудно да порежа дланта на ръката си. И с гордост се справих със задачата! А Джеймс любезно ми подаде бинт и мехлем, като ме увери, че с негова помощ до сутринта няма да има и следа от раната. След това отново нарисувах руната и приложих сила, за да я активирам. Този път се постарах не толкова да контролирам „мравките“ по кожата, колкото да огранича контакта им с хартията и по-бързо да отдръпна ръката си.

— Проработи! — възкликнах радостно, когато листът гофу отново се разлетя на части. Може и да ми стори, но този път имаше по-малко части и те вече не летяха толкова бързо. — Кръвта наистина действа!

Медиумът кимна одобрително.

— Както и казах. Старият и доказан начин.

— Освен това успях да дръпна ръката си преди да изразходвам цялата енергия и не се чувствам толкова изтощен, както преди!

— Хм, добре, това също е опция — леко изненадано каза Джеймс. — Но за теб би било по-добре да се научиш съзнателно да ограничаваш освободената енергия.

Тук вече не издържах.

— Какво означава „да се научиш“? Как? Наистина ли е невъзможно да се изброи стъпка по стъпка какво трябва да се направи?

Може би такива глупави въпроси ме издаваха напълно, но сегашната ситуация вече откровено ме вбесяваше. Първо Ника за тренировка само ме кара да правя лицеви опори сутрин, после Джеймс ми дава информация във формат „хайде, контролирай вътрешната енергия, но прецени сам как точно да го направиш“. Полза — нула.

— Така го и обяснявам — спокойно отвърна медиумът. — Съжалявам, но нямам по-подробни инструкции. Усещанията при всеки са различни. Както вече казах, има определени техники и упражнения. Аз ти предлагам моите упражнения, така са ме учили мен. Вярно е, че никога не съм имал проблем с мигновеното изразходване на всичките си сили, при мен работеше точно обратното — изискваха се усилия и известно време, за да концентрирам нужното количество вътрешна сила.

Страхотно, само аз мога така да уча с месеци, ако правя само по два опита на ден и просто нямам достатъчно сили за повече. И най-важното, все още нямам идея какво и как да правя? Ех, жалко, че преди не пробвах да се занимавам с йога или нещо от рода на китайското тай чи, може би в този свят цялата тази глупост щеше да работи.

— Все още не разбирам, защо семейството ти в Руските княжества изобщо не се е занимавало с твоето обучение? — попита Джеймс.

Може би беше слабост, но аз отговорих, преди да се усетя.

— В моя свят нямаше нищо подобно.

— Ето каква била работата! — разбиращо кимна медиумът. — Тогава всичко е ясно.

Аз изстинах като ледена висулка и попитах, едва движейки език:

— Ъ-ъ… наистина ли в ясно?

— Ами да, явно си живял в една от онези общности, които отричат всякакво използване на сила? Това обяснява много. Цяло чудо е, че Михайлови изобщо са успели да те измъкнат оттам.

Интересен вариант, за съжаление не мога да го кажа на никого, защото е откровена лъжа.

— Мм — измучах в отговор, старателно хапейки устни, за да не опровергая предположението му.

— Ох, тежко ще ти бъде в училище с такива умения или по-скоро с липсата им — съжали ме Джеймс. — Мно-ого бой ще изядеш…

Така и не разбрах дали ми се подиграва или все пак ми съчувства, но във всеки случай не свали цената на енергопроводящата хартия. Дори се чудех дали наистина записва всичките ми дългове, или просто си измисля суми? Както и да е, засега моят дълг само растеше и не бях заработил нито цент. Затова когато на следващия ден Джеймс се обади и каза, че имаме случай, аз полетях като куршум към офиса му. Дори въпреки факта, че най-вероятно трябваше да ловим агресивен призрак.

Ние с телохранителите се натоварихме в две коли, взехме Джеймс със себе си и отидохме на мястото на престъплението. Между другото, Джен и Конър продължаваха да се държат с мен много дистанцирано и през тези два дни казаха по-малко думи, отколкото в първите минути от нашето запознанство. Затова пък с Джеймс те се държаха необичайно приятелски и дори разменяха по няколко думи. Може би това беше обичайното поведение на телохранителите — дистанциране от охранявания обект, но за мен, като човек напълно несвикнал с подобен формат на взаимоотношения, беше малко неприятно.

— И така, къде отиваме? — попитах, когато тръгнахме.

Конър беше с мен и Джеймс, докато Джен караше невзрачна кола малко по-назад.

— Полтъргайст на строителна площадка — отвърна Джеймс. — Поне така си мисли клиентът. Да отидем и да огледаме — той ми подаде черна кожена чанта, копие на тази, която носеше той. — Ето, сега е твоя по право, като официален член на Асоциацията на медиумите.

— Еха, благодаря.

Отворих я и надникнах вътре: листове енергопроводяща хартия, две бурканчета с мастило, няколко стрелички и нещо, което приличаше на стоманена тояга. Очевидно стандартен набор за медиум.

— Не ми благодари, включих всичко в общата сметка — отговори медиумът.

Ами да, логично. Иска ми се да мога да видя детайлите на тази сметка, може би Джеймс взема пари за всяка минута общуване?

— Имаме ли опашка? — внезапно попита Джеймс.

— Джен засега не е забелязала нищо — отвърна спокойно Конър.

— Когато стигнем до строителната площадка, тя нека остане навън, за да наблюдава околността — нареди медиумът. — Ако някой иска да отвлече момчето, по-добре да разберем предварително.

По дяволите, съвсем забравих, че телохранителите неотдавна забелязаха опашка. Но на кого бих притрябвал? Само на враговете на Михайлови. Въпреки че разкрихме произхода ми само в няколко семейства — Огава и Орлови. И макар Ника да говореше лошо за последните, тя не ги смяташе за врагове. Има ли шанс телохранителите просто да са направили грешка?

— Пристигнахме — прекъсна мислите ми Конър.

Когато Джеймс каза, че отиваме на строителна площадка, очаквах да видя нещо като дълбок изкоп, най-много фундамент. В главата ми веднага възникнаха асоциации с филми на ужасите, когато по време на полагането на основите на нова къща биват изкопани древни гробове или, напротив, заливаха с бетон живи хора. И двата случая биха могли да бъдат причините за поява на призраци на отмъщение. Но когато стигнахме до „обекта“, бях леко разочарован и дори уплашен. И всичко това, защото слязохме от колата пред недовършена сграда с височина от тридесет или дори четиридесет етажа. Беше точно на този етап от строителството, когато всички етажи вече бяха изградени, а външните стени все още се оформяха.

— Страхуваш ли се от височини? — с лека насмешка попита Джеймс, като забеляза промяната в цвета на лицето ми.

— Изобщо не ме е страх — отговорих съвсем сериозно. — Просто закономерно се притеснявам да не падна и да не се потроша. Също както не се страхувам от змии, а от това, че могат да ме ухапят.

Медиумът ме потупа по рамото.

— Софистика. Главното е да не започнеш да крещиш като момиче на половината път до последния етаж.

— Последния? — повторих, опитвайки се да овладея треперенето в гласа си.

— Да, днешното убийство се е случило там. Останалото ще ни разкаже тукашният бригадир. Да вървим.

Слязохме от колата и тръгнахме към входа. Джеймс за пореден път прояви чудесата на магията, успявайки да не се изцапа в създадената от тежката строителна техника кал. Конър също ловко подскачаше по едва различимите острови „суша“ и остана сравнително чист, докато аз целия се покрих с дебела кора кал още преди да съм направил и десетина крачки.

— Това е затворена зона — информира ни на входа мъж в униформа на охранител.

— Аз съм медиум, собственикът на компанията ме извика — каза Джеймс, показвайки удостоверението си.

Пазачът не обърна никакво внимание на Конър, но по някаква причина насочи погледа си към мен.

— А този?

Извадих удостоверението от джоба си.

— Аз също.

— Не си ли прекалено малък за медиум? — скептично присви очи мъжът.

— Още една дума и си отиваме — студено отсече Джеймс. — Сам ще обясняваш на началството защо губят стотици хиляди евро заради спирането на строителството.

Пазачът махна с ръка.

— Добре, добре, отварям. Много сте докачливи.

Пристъпихме на територията на строежа и Джеймс уверено се насочи към един от фургоните. Или е бил тук преди, или беше получил подробни инструкции към кого да се обърне при пристигането.

Във фургона вече ни очакваше бригадирът — пълен мъж на четиридесет-петдесет години, с небръснато лице и нервно шаващи очи. Ако бяхме в моя свят, щях да си помисля, че сериозно краде, но според местните закони с крадците се отнасяха много по-строго, отколкото при нас. Затова, за да краде в големи обеми, човек трябваше да е закоравял престъпник или човек без инстинкт за самосъхранение. А бригадирът не приличаше нито на единия, нито на другия.

— Най-накрая пристигнахте! — радостно ни посрещна той. — Казвам се Тед Мос, аз отговарям за всичко тук. Заповядайте, седнете! Чай?

Джеймс скептично огледа скромната обстановка във фургона.

— Не, благодаря. Просто ни въведете в нещата, преди да отидем да огледаме сградата.

Мъжът послушно изскочи от фургона и започна суетно да разказва:

— Строим от три месеца. През цялото това време нямаше никакви проблеми, и едва през последните четири дни започнаха да се случват нещастни случаи. Вече загинаха осем души!

— Но решихте да ме извикате чак сега? — недоволно попита Джеймс.

— Никой не си е и помислял за призраци — оправда се Тед. — Всяка смърт изглеждаше като нелепа случайност. Един загубил равновесие, докато върви по скеле на десетия етаж, друг не проверил дали електрожена е изключен и загина от токов удар. Няколко души ги уби паднала греда. А вчера момчето падна в асансьорната шахта, но този път колегите му успели да видят как се отдръпва от фигура в бяла рокля, крещейки от страх.

— Значи жена в бяла рокля — записа си Джеймс в бележника. — Тя казала ли е нещо?

— Не, когато момчетата дотичали, тя вече била изчезнала. Но след този случай няколко души признаха, че са виждали женски силует на различни етажи.

— Всичко е ясно — кимна медиумът. — Е, да отидем да огледаме.

— Аз да идвам ли с вас? — леко нервно попита бригадирът.

Джеймс погледна мъжа, сякаш е идиот.

— Разбира се. Кой ще ни покаже местата на убийствата?

Строителната площадка беше напълно празна, с изключение на няколко охранители по периметъра. Както обясни Тед, били обявили два почивни дни за всички работници и точно такъв срок собственикът на сградата даде на Джеймс, за да се справи с призрака.

Строителният асансьор си е направо отделна тема за филмите на ужасите. Клетка, която се движи между етажите от външната страна на сградата, клатеща се от вятъра и скърцаща така, че кръвта ти се смразява. И макар с ума си да разбираш, че конструкцията е много здрава и безопасна, под лъжичката ти работи цяла вакуумна помпа.

— Оглеждай се — заповяда ми Джеймс веднага щом асансьорът започна да се движи. — Ако видиш призрака, незабавно заповядай да спрем.

Уви, или по-скоро за щастие, но всички етажи изглеждаха напълно пусти — призракът не бързаше да ме посрещне с отворени обятия.

— Е, как се чувстваш? — насмешливо попита медиумът, наблюдавайки безуспешните ми опити да запазя неутрално изражение на лицето си.

— Гледката е страхотна — отговорих честно, като едва се сдържах да не седна на пода и да започна да се моля. — Но следващия път без мен.

И наистина, ако забравим за тъпия асансьор и подозрителните звуци, които издава, отгоре можехме да се любуваме на Барса по-добре, отколкото от наблюдателна площадка. Вярно, лично аз така или иначе не можах да се насладя на тази гледка, предпочитайки да следвам инструкциите на медиума и да оглеждам етажите на строящата се сграда. Беше много по-добре, отколкото да гледам надолу.

— С такъв подход нищо няма да заработиш — с лека насмешка отбеляза медиумът. — Не трябва да се страхуваш от издигане в небесата, а от спускане в дълбоки подземия. И имам предвид в буквалния смисъл, призраци се появяват доста често в мините и метрото.

„С такъв злобен ментор като него така или иначе няма да заработя нищо“ — помислих си, разбира се, отново на глас, и веднага побързах да сменя темата:

— А в женските студентски общежития няма ли призраци?

— Между другото, наистина има — изненада ме Джеймс. — Мъртвите перверзници са доста често срещани, но за подобни места наемат жени-медиуми, така че не се надявай.

В това време асансьорът престана да скърца така, сякаш всеки момент ще се разпадне, и спря един етаж преди покрива.

— По тази стълба може да се качите до покрива, вчера работникът падна оттам — каза бригадирът, без да показва особено желание да напуска асансьора.

— А как точно ще намерим мястото? — насмешливо попита медиумът.

— Никъде не отивам, и не ме молете — настръхна Тед.

По знак на Джеймс Конър сграбчи мъжа за врата и го избута от асансьора.

— А ние няма и да молим.

В резултат четиримата се изкачихме на самия връх и бригадирът ни заведе до дупка два на два метра.

— Точно тук. Мога ли сега да си ходя?

— Успокой се — сряза го Джеймс. — Първо ще обиколим всички места на смърт и едва тогава ще те освободим — той се обърна към мен. — Момче. Вземи мастило и нарисувай руната на Проявлението.

С нетърпение извадих от чантата хартия, писец и вчерашното бурканче с мастило, смесено с моята кръв, след което уверено започнах да рисувам завъртулки. Руната на Проявлението можеше да визуализира призрак, при условие, че се използва с точност до няколко метра от мястото на появата му. Изглежда това беше точно за нашия случай. Както тук, така и на местата на другите смъртни случаи, ако е виновен призрак, ще можем да го визуализираме. Между другото, аз самият никога не съм виждал как точно работи тази руна, защото засега съм по-скоро теоретик, отколкото практик.

— Когато приключиш, можеш да активираш гофу до асансьорната шахта — каза медиумът.

— А безопасно ли е? — попита тихо бригадирът.

— Разбира се — увери го медиумът.

— Тогава защо постепенно отстъпвате от момчето?

Обърнах се и изведнъж осъзнах, че медиумът и останалите вече стоят на десет крачки от мен.

— Просто оттук се вижда по-добре — спокойно отвърна медиумът и ми махна с ръка. — Готов ли си? Тогава активирай.

Силно ми се прииска да му кажа няколко ласкави думи, но да спориш с учителя пред непознати не е най-добрата идея. Затова трябваше да оставя възмущението си за по-късно и много внимателно да активирам гофу.

Раздаде се силен трясък, който превърна листа хартия в малки парченца, и вероятно предизвика микроинфаркт на рязко пребледнелия бригадир. А после парчетата хартия като привлечени от статично електричество почти моментално се събраха в едва различим човешки силует.

— Ха, тук наистина има замесен призрак — искрено се изненада медиумът.

Може би, отдалечавайки се на достатъчно разстояние, човек наистина би могъл да разпознае женска фигура в рокля в парчетата хартия, висящи във въздуха. Вярно, тя не издържа дълго, само тридесетина секунди, след което късчетата мигновено бяха разпръснати от вятъра.

— Откъде такава изненада? — попитах, приближавайки до Джеймс. — От самото начало знаехме, че това е призрак.

Този път дори бях останал на крака, което означаваше, че съм изразходвал още по-малко енергия, за да активирам гофу. Прогрес!

— Имаше подозрение, че този случай е изфабрикуван, за да те примами извън хотела — замислено отвърна той. — Твърде подходящо място — празна сграда в покрайнините на града. Ако исках да те отвлека, щях да направя точно това — да измисля история за нападение на призрак и да изпратя поръчка на мое име.

— Нищо не сме си измисляли — припряно каза Тед. — С такива неща е грях да се шегуваш! Хората наистина загинаха!

— Е, тогава ще ни бъде достатъчно да се разходим из сградата и да намерим призрака — заключи Джеймс и ме погледна насмешливо. — Момче, те са привлечени от теб. Дали да не призовеш някак дамата, за да не обикаляме тук цял ден.

— Имаме проблем — изведнъж каза Конър, сочейки слушалката си. — Току-що загубих връзка с Джен.

— Значи все пак е капан? — Джеймс извади телефона си и чукна по екрана. — Това е истинско облекчение, бях започнал да си мисля, че съм загубил тренинг. Телефоните не работят, така че може би ние сме без връзка, а не Джен.

— Какъв е планът? — делово попита Конър, като извади пистолета от кобура.

— Силно подозирам, че долу вече ни чакат, така че асансьорът определено отпада — отвърна медиумът. — Тръгваме по стълбите, ще се спуснем до десетия етаж, където има външни стени, и ще организираме топло посрещане на натрапниците. Между другото — той кимна на телохранителя. — Асансьора.

Конър послушно взе някакво парче желязо и притича до ръба на покрива, за да блокира повдигащия механизъм.

— Готово — каза той, когато се върна. — Пред входа се виждат три нови коли, изглежда са пристигнали веднага след нас.

— Три? Е, това са максимум петнадесет човека — прецени Джеймс. — Или осемнадесет много мършави. Ще се справим.

Бригадирът ни гледаше с кръгли като на сова очи. Подозирам, че и самият аз не изглеждах много по-добре. Едно е да се срещаш с призраци, а съвсем друго — да играеш „Умирай трудно“ в недостроена тридесет и пет етажна сграда (броих етажите, докато се качвахме с асансьора). Оръжие ми бяха само стоманените стрелички с гофу срещу призраци, с такива само око можеш да извадиш, и то трябва да се постараеш!

— А аз какво да правя? Изобщо нямам работа тук! — нервно изписка бригадирът.

— Скрий се някъде, може и да не те докоснат — сви рамене медиумът. — Определено не бива да идваш с нас.

В резултат на това бригадирът наистина остана да се крие на покрива, а ние започнахме предпазливо да слизаме по стълбите.

— Ако започне стрелба, стой близо до мен — инструктира ме телохранителят. — Мога да те прикрия от почти всяко огнестрелно оръжие.

— Стоп! — изведнъж заповяда Джеймс. — Не трябва да слизаме по-надолу, там има опасност…

А в следващия момент се раздаде ужасен грохот и аз почувствах как стълбите пропадат под краката ми. Последната ми мисъл беше: доколко добре защитата на Конър ще се справи с експлозиви и бетонни плочи, падащи върху нас. А след това — мрак.