Алекс Кош
Ученик на медиум (5)

Глава 5

Останах известно време в хола, като вяло пиех кафе и хапвах прясно изпечени кифлички. Бях в много странно състояние — изобщо не можех да разбера да се радвам ли на всичко случващо се около мен или сериозно да се плаша? Да, кой не е мечтал да тръгне отново на училище със знанията си на възрастен? И не, ползата от моите знания няма да е много, а и в местните училища учениците имат гадния навик да тестват силата на съучениците си. Разбира се, това се случва във всички светове, но тук вместо с юмруци тийнейджърите са въоръжени със суперсили и са тренирали бойни изкуства в семейството си! Интуицията ми подсказваше, че изобщо няма смисъл да си мечтая за някакви си хареми и весели училищни купони в приятелска компания. Нещо повече, щях да имам проблеми, независимо дали ще отида да уча инкогнито или като Михайлов.

— Роман — обърна се към мен незабелязано приближилият се иконом Хан.

— А-а… — реагирах вяло аз. — Да?

— Компютърът и телефонът ви пристигнаха. Вече са във вашата стая. Вероника също така поръча и няколко комплекта дрехи за вас.

— Пр-рекрасно! — искрено се зарадвах аз и мигновено забравих за всичките си страхове.

Скочих от масата и полетях нагоре като куршум.

Усещането беше такова, сякаш нова година е дошла няколко месеца по-рано! Подаръци!

Втурнах се в стаята и се нахвърлих на кутиите. Голямата съвсем логично съдържаше лаптоп на позабравената в моя свят марка IВМ, а малката — телефон на напълно непознатата за мен компания Kondor. Лаптопът се оказа далеч не толкова огромен, колкото този в библиотеката — модел със съвсем нормален размер за моя свят, макар и малко по-дебел поради специфичното метално покритие с нанесени върху него руни. Телефонът също приличаше на устройство от нашия свят, с изключение на това, че беше по-тежък и по някаква причина покрит с повече рунически шарки дори от лаптопа. Но аз като програмист се интересувах повече от вътрешността на системата и по-специално от това какви езици за програмиране се използват в този свят и колко различни са от нашите. Както и какви известни мрежови услуги са популярни тук? Ако нещо все още не е създадено, за мен това ще е чудесен начин да печеля пари. Мислих много за това и дори си направих списък: успешни онлайн ресурси с най-различни насочености, фантастични книги и музика. Последните два пункта ще сработят само ако моят iPhone все още не са го разглобили на малки части и успея да го върна, да го заредя и някак да получа достъп до файловете. Имах огромна библиотека от книги, повечето от които никога не са били публикувани тук, и гигабайти музика от най-различни жанрове. Уви, не съм писател или музикант, така че по памет нищо не мога да възпроизведа.

След като разопаковах компютъра, аз нетърпеливо го включих, бързо се ориентирах в интуитивната операционна система и… разбрах, че не знам паролата за Wi-Fi. Тук той дори се наричаше по същия начин — wireless fidelity.

— Да ти продиктувам ли паролата? — раздаде се плах женски глас зад мен.

Като по чудо се сдържах да не подскоча от изненада и бавно се обърнах. Над леглото ми във въздуха се носеше светлокосо момиче с очила и строг сив костюм.

— Здравей, Катя.

— Здравей — смутено се усмихна полупрозрачната сладурана.

— Отдавна ли си тук?

— Току-що дойдох. В библиотеката ми е скучно сама, нали няма проблем да поседя тук с теб? Ще бъда много тиха.

Как можеш да откажеш на такава „сладурана“, особено ако знае паролата на безжичната мрежа? Освен това все още се чувствах малко виновен за неоправданата агресия при последната ни среща.

— Добре. И извинявай за вчерашното ми държане, имам проблем със самоконтрола, докторът дори може да издаде официално удостоверение. Предполагам. Ако, разбира се, той наистина е доктор.

— Чух — кимна Катя. — Не се притеснявай за такива дреболии, и без това не ти е лесно. Нека да ти кажа паролата.

Момичето-призрак повече не ме заговори и мълчаливо застана до мен, гледайки с интерес в екрана. И това не ме притесни, защото засега нямах какво специално да крия. Местната „мрежа“ много приличаше на нашата и дори структурата на езика за уеб програмиране беше подобна на родната Java. Така че в краен случай бих могъл да се понауча малко и добрият стар фрийлансър щеше да се развихри. Макар да звучеше идиотски — да отидеш в паралелен свят, за да правиш същото като у дома, само че седейки в извънградско имение в компанията на призрак и под обстрела на танкове.

Веднага започнах да съставям списък с полезни сайтове за опознаване на новия свят: новини от Обединените острови, технически новости, академични сайтове, местния аналог на YouTube. Като цяло, съдейки по състоянието на мрежата, тя беше добре развита, но все още изоставаше от нашата с десетина години. Както и развлекателната индустрия. Филми, анимета, комикси — всичко присъстваше тук, но в много по-малък обем. Очевидно историите за фантастични светове и хора със свръхестествени способности за хората тук представляваха много по-малък интерес, отколкото за нас, тъй като имаха предостатъчно такива благини в реалния си живот. Комиксите на Марвел, начело с Капитан Америка, тук бяха съвсем истински исторически хроники на реално съществували герои, воювали с първата вълна чудовища, създадени от Великия катаклизъм.

Новините бяха пълни с информация за отварящи се портали към света на демоните. Местните военни и отбранителните служби на градовете редовно унищожавали „гостите“, но понякога се случвали толкова мощни пробиви, че това се превръщало в сериозен проблем и се налагало да викат бойци от други страни. Няколко пъти в годината се случвали истински нашествия, с които можели да се справят само бойци от ниво Майстор. Във всяка държава имаше не повече от няколко дузини от тези свръхчовеци и всички ги познаваха по име. Всяка смърт на такъв боец се смяташе за трагедия за цялото човечество.

— Искаш ли интересен факт? — неочаквано попита Катя.

— А? За какво говориш?

— Тук толкова помпозно с написано, че Майсторите са собственост на човечеството, че са основните защитници на Земята. Герои. А знаеш ли колко от тях са загинали по време на пробивите?

— Колко?

— Двама.

Вдигнах рамене.

— Защо ми е тази полезна информация?

— За да я добавиш към факта, че повече от тридесет Майстори са убити във войни между семейства, държави или просто вътрешни сблъсъци. И това са само регистрираните смъртни случаи, много други просто са изчезнали безследно.

Е, нещо такова трябваше да се очаква. Световете са различни, но хората навсякъде са еднакви.

— Не обичаш лицемерието?

— Какво? — Катя беше искрено изненадана. — Не, не! Тоест да, но аз не това имах предвид. Просто обичам статистиката. Цифрите, те са толкова… правилни, разбираеми.

Тук бях напълно съгласен с нея, точно затова винаги съм обичал програмирането — всичко работи по алгоритми и ако някъде има грешка, то винаги може да се намери, ако се поровичкаш както трябва.

Не се сдържах и се усмихнах.

Да, да, аз съм типичният компютърен пришълец. Може би точно заради това навремето съм избрал професията на програмист, тайно надявайки се, че ще стана един от онези късметлии: ще попадна в свят с магии и ще започна с лекота да мачкам всички наоколо благодарение на знанията, придобити в училище и института. Вярно, тук мога само леко да изненадам учителя по математика, като извадя сложен интеграл от съзнанието си или изчисля търсещ алгоритъм.

— Какви други забавни статистики можеш да ми кажеш? — попитах призрака в опит да се разсея от глупавите мисли.

— Тази къща има четиридесет и три врати. Четиридесет и две от тях се заключват отвътре.

— Странно наблюдение — подсмихнах се аз. — И коя е тази единствена врата, която не се заключва отвътре?

— Твоята.

Такава статистика вече не е много забавна. Сякаш заключена отвътре врата може да спре някой от обитателите на къщата. Виктор и Ника, доколкото мога да преценя, можеха да минат през бетонна стена и дори да не забележат. А пък те са само Воини, какво ли могат да направят някои Майстори?

— Между другото, колко Майстори има по света сега? — реших да уточня аз.

— Шестдесет и трима души в целия свят. От тях само петима са на островите — с готовност отговори Катя.

— А колко са Грандмайсторите? — попитах за всеки случай аз, за да потвърдя информацията, получена от Ника.

Катя сви рамене.

— В мрежата няма точна информация дали изобщо съществуват. Според слуховете Хайнрих Харера е бил Грандмайстор, вероятно първият московски княз и още няколко видни личности също. Но никой от тях официално не е потвърдил нивото си, тъй като по тяхно време сегашните тестове още не са били разработени.

— А сега има ли такива тестове?

— Майсторите се определят еднозначно, а Грандмайстори досега не са били тествани или информацията е скрита много внимателно. Но мисля, че за съвременните технологии това не е проблем.

Изглежда призракът на библиотеката знаеше повече от цялата местна Уикипедия. А, да, тук все още нямаше Уикипедия. Между другото, трябва да си отбележа в списъка с възможните начини за печелене на пари. Вярно, това май е безплатен ресурс… да, зачерквам го.

Прекарах цял ден пред компютъра, без изобщо да излизам навън. Дори се постарах до прозорците да не се приближавам, след думите на Ника за снайперисти. Между другото, както разбрах от мрежата, хората с ранг на Воин и нагоре можеха интуитивно да избягват изстрелите на убийците с пушки, а Експертите спокойно поемаха върху себе си дори удар на ракета въздух-земя. Е, а Майсторите… тях дори ядрена бомба не е сигурно, че ще ги убие.

Спешно трябва да стана Майстор! Е, или поне Експерт. Но още през следващата година, иначе какъв изобщо пришълец ще съм?

* * *

На следващия ден Ника ме събуди още рано сутринта и ме завлече при д-р Семьонов за поредното изследване, а след това и в местната тренировъчна зала. Милото ангелче моментално се превърна в сурова фурия, въоръжена с таблет с внимателно разработена система от тестове за физическо развитие. Тя ме накара да тичам, да скачам, да се разтягам, да вдигам щанги, да удрям боксова круша. После дори ми направи кратък… много кратък спаринг с един от пазачите, завършил с мигновеното ми и много позорно поражение. А той определено полагаше усилия да не ме улучи.

— Много ли е зле? — попитах с треперещ глас, докато седях на пода и се опитвах да си поема дъх.

— Ами, как да ти кажа — бавно започна сестра ми, докато четеше информацията на таблета. — До „много зле“ трябва да поработиш върху себе си поне два месеца.

Естествено, оказах се доста слаб тийнейджър, но част от проблемите ми се дължаха на липсата на нормална координация. Аз все още не можех да свикна с младото тяло и се движех като деветдесет килограмов мъж, а не като мършаво хлапе.

— Аз се уча бързо — измърморих обидено. — Преди да се огледаш, вече ще съм Експерт, че дори и Майстор.

Ника ме погледна толкова съчувствено, че веднага заподозрях, че нещо не е наред. Но вече знаех добре — въпреки сладкия си външен вид и милите очи, тя не страдаше от прекомерно човеколюбие.

— Воин.

— В смисъл на Воин?

— Твоят предел е Воин от ниско ниво, при условие, че тренираш усилено през следващите десет години — произнесе тя присъдата си, или по-скоро озвучи присъдата на доктора. И доколкото можеше ми обясни общия принцип на действие на способностите и в частност моя проблем:

Тези Х-тела били странно нещо, уж са в кръвта, но не можеш да ги прехвърлиш на друг човек чрез кръвопреливане. Те се изразходват при използване на различни енергийни техники, но доста бързо възстановяват първоначалното си количество. Като жизнената енергия в компютърните игри. И с течение на времето, благодарение на тренировките, броят на Х-телата в кръвта нараства, но основата на това развитие се поставя в детството. При мен ситуацията беше, че при раждането ми в този свят директно като петнадесетгодишен аз имах ниво на Х-тела, стандартно за тази възраст. Само че за останалите това беше само преходно състояние, когато енергията им вече е в процес на ускорение, а аз дори още не съм започнал движението си напред. Количеството на енергията ми е статично и изобщо не се променя. И дори ако с помощта на тренировки успея да активирам процеса на увеличаване на „силата“, ще е твърде късно, моментът ще е пропуснат.

— Е, през следващите месеци ще бъдеш почти на нивото на развитие на своите връстници — опита се да ме успокои Ника. — Но после те ще продължат да трупат сили, а ти…

— А аз ще си остана недоразвит.

Мда, не така си представях появата ми в новия свят. Аз съм нещо като герой. Специален. И се надявах да бъда специален в добрия смисъл, а не… така.

— Защо се мръщиш? — реши по свой си начин да ме ободри сестра ми. — Не е факт, че изобщо ще се научиш да използваш Х-силите. А в нашето положение да оцелеем няколко месеца си е почти чудо. Знаеш ли колко врагове имаме сега?

— Не знам — въздъхнах тъжно. — Но усещам, че сега ще ми кажеш.

— Ще трябва дори да си ги записваш — увери ме тя. — За да знаеш на кого да отмъстиш, ако умножат всички ни по нула.

— Ама че шегички ползваш… математически…

Ника приятелски, но въпреки това доста болезнено, ме ритна в крака.

— И не си губи времето. Докато ти изберат професионален инструктор, трябва поне отдалеч да приличаш на сянката на здрав човек.

А когато за първи път видях това сладко момиче, дори не можех да си представя, че зад сладката усмивка и големите… мили очи се крие притежателка на черен колан по язвителност.

— А ако искам да стана пълноценен човек? — попитах обидено.

— За това ще трябва да можеш да свалиш този пазач за по-малко от минута.

Мда, не се шегува. А и най-вероятно е смекчила истината като за роднина, всъщност сигурно трябва не един, а пет пазача да просна на земята.

— Разбрах. Отивам на пътеката, ще пробягам още няколко километра — обречено въздъхнах аз.

Ника ме юрка още няколко часа и ме пусна едва когато вече не можех да вдигна от пода дори розовата женска гира. Или детска. Мисля, че дори беше куха отвътре. Но в този момент аз и с балон нямаше да се справя. Всичко плуваше пред очите ми и изглежда в един момент дори загубих съзнание. Смътно си спомням как се придвижвах към стаята си, но може и да са ме носили, тъй като придвижването с гърба напред и с лицето към тавана си е доста проблематично.

Дойдох на себе си след няколко часа. Призракът Катя, която дежуреше до леглото ми, изписка радостно и изчезна в една от стените. Скоро след това готвачката Горта се появи с огромен поднос храна.

— Горкото момче — закудкудяка тя. — И така е кожа и кости, а те и с тренировки решили да го товарят.

Преди и дума да успея да кажа, пред мен вече бяха сложили пилешка супа, салата, телешки стек, огромен десерт, чай, кафе, сок и планина от много съмнително изглеждащи таблетки. Някои от тях изглеждаха съвсем нормално, но две бяха като извадени от тор или някакъв друг боклук.

— Това ще ти позволи да се възстановиш по-бързо — обясни жената, забелязвайки подозрителния ми поглед. — Разни витамини и лекарства, направени от… — тя се поколеба. — От всякакви неща.

Тази пауза много ме смути.

— От какво са направени?

— От стрити на прах демонски рога… — уклончиво отговори готвачката.

Катя изненадано я погледна.

— Но там има не само рога, а и…

— Други части на тялото — бързо я прекъсна Горта.

Така-а-а. Значи се опитват да ме хранят с таблетки от полови органи на демони? Каква гадост.

— И ще се оправя след тези ваши чудодейни средства?

— Разбира се — увери ме тя. — Самата аз ги пия.

Прецених с поглед фигурата на готвачката, която приличаше по-скоро на гюлетласкачка. Или дори на гюле. На дузина оръдейни гюлета наведнъж.

— Е, щом вие ги пиете, тогава мога ли да взема двойна доза?

— Дозата е точно изчислена спрямо кондицията ти — извинително разпери ръце Горта. — Но пък мога да донеса още една чиния от второто.

— Нека първо опитам да се справя с наличното.

Горта и Катя си тръгнаха, оставяйки ме сам с планината храна. И колкото и да е изненадващо, аз героично изядох всичко, с изключение на кафето, което отново се оказа кисело. А след това веднага заспах. Събудих се късно през нощта и освен болките в цялото тяло от издевателствата на Ника, почувствах и странна тежест в гърдите. Опитах се да се надигна на лакти, но сякаш някой насила ме притискаше към леглото.

— Катя? — изсъсках аз.

Нима призракът е решил да ме удуши?

И тогава чух дрезгав шепот:

— Спи-и…

Кой би могъл да заспи след това?! Замятах се с цяло тяло в опит да се измъкна, но в крайна сметка успях само да се протегна до лампата на масичката и с цялата си глупост замахнах с нея в пространството над мен.

Тряс!

Лампата се счупи и тежестта на гърдите ми веднага изчезна. Нещо се удари глухо в пода и изшумоля в моя посока. Призрака нямаше как да ударя, значи това беше някой друг. Веднага скочих от леглото и се втурнах към ключа за осветлението.

— Кой е тук?!

Яркият полилей освети цялата стая, но освен търкалящата се на пода лампа не се виждаше нищо необичайно. Поне на пръв поглед. Дяволска работа. Но после отчетливо чух тих шум изпод леглото.

Реших да не изкушавам съдбата и веднага се втурнах към вратата. Само в глупави филми на ужасите героите се пъхат под леглото или в килера, когато чуят необясним шум. Спомняйки си, че в този свят има демони и други мистични същества, аз и до тоалетната не бих отишъл без пистолет. Ако някой ми даде този пистолет…

Изскочих в коридора и застинах нерешително. И какво сега? Стоя тук по долни гащи като уплашено дете. Тоест наистина съм уплашен, но съвсем не съм дете. Да се обадя ли на охраната?

— Какво правиш тук? — внезапно попита Катя, изниквайки от стената точно пред мен.

— Пфф… — изпухтях тихо, опитвайки се да успокоя нервите си. — Катя, помолих те да не изскачаш пред мен така неочаквано. Така и до шестнайсет няма да доживея.

— Изплувах плавно — леко се обиди момичето. — И така, защо тичаш гол из къщата?

— Току-що някой се опита да ме удуши в леглото! — отговорих нервно.

— Извинявай, но възможно ли е да ти се е присънило? — предпазливо попита Катя.

Честно казано, самият аз не бях сигурен в реалността на случилото се, защото едва имах време да се събудя. Но усещането за липса на кислород изглеждаше съвсем реално.

— Нещо седеше на гърдите ми и ме душеше — отговорих вече не много уверено.

— Седеше на гърдите ти? — попита момичето-призрак. — Може би е домашният дух? Но той е добродушен, никога не е проявявал агресия към хора.

— Това твой приятел ли е или какво?

— Лично аз не съм го виждала, той се старае да не се показва на хората, дори на мъртвите. Но за всичките години, през които съм в този дом, той не е нападал никого.

Фактът, че съм първата жертва, изобщо не ме успокои.

— Защо изведнъж е решил да ме нападне и как мога да се защитя от него? — веднага зададох аз най-важния въпрос. — Този твой домашен дух може ли да се движи свободно из къщата?

— Той не е мой, всъщност не е на никой. В съвременното общество домашният дух е на голяма почит, тъй като е отличен пазител на дома. Силен домашен дух никога няма да позволи на човек с лоши намерения да влезе в дома, ще предупреди за появата на демони, лично ще унищожи подслушвателни устройства и ще избие дребните гризачи.

— Само не ми казвай, че ме е приел за гризач — изсумтях недоволно. — Тъй като определено нямам лоши намерения.

— За съжаление никой не може да го попита за мотивите му. Домашният дух сам си е господар и никой дори не знае как изглежда.

Аз се облегнах уморено на стената.

— И какво да правя сега?

— Ако домашният дух не те приема, значи не бива да живееш в тази къща.

Толкова просто? Някакъв незнаен дух без никаква причина се опълчва срещу мен и сега трябва да се изнеса?! Дяволското домашно духче Кузя^[1], пълни глупости.

В далечния край на коридора се отвори врата и се появи сънената физиономия на сестра ми.

— Хей, какво сте се разприказвали посред нощ?

И разбира се, тя излезе в коридора по тънка нощничка. Ако бях герой от аниме, вече щях да съм покрил целия под с кръв от носа си, а така трябваше бързо да отместя поглед, за да не се чувствам като мръсен перверзник. Но Ника изобщо не се смущаваше от вида си.

— Домашният дух се е опитал да убие Ром — обясни Катя.

— Сериозно?!

И отново трябваше подробно да разказвам своя нощен кошмар. Честно казано, като се опомних малко, вече не бях напълно сигурен, че всичко това не ми се е присънило. Но и да експериментирам, като легна да спя и по-късно да бъда удушен от тукашния домашен дух, изобщо не ми се искаше.

— Наскоро да си попадал на развалена храна? — зададе странен въпрос Ника.

— Ъ-ъ… мисля, че не. Макар че… — аз озадачено се почесах по тила. — Горта на няколко пъти ми наливаше в кафето киселеещо мляко.

— Ох, по дяволите — намръщи се Ника. — Тогава всичко е ясно. Домашният дух е силен, но безхитростен. Той ти е намеквал да си тръгваш, като ти е развалял храната, а след това е преминал към по-агресивни действия.

— Е, той не ми е развалял храната, а само кафето…

— Той не би се осмелил да развали храната на Горта — изсумтя Ника. — Готвачката ни го почита, всеки ден му оставя мляко.

Аз се намръщих.

— Може би ако и аз му дам мляко, той ще промени решението си да ме убие?

— Ако всичко беше толкова просто. Добре, утре ще решим какво ще правим с този домашен дух — обобщи Ника. — А днес ще спиш в моята стая.

— Какво?!

— Домашният дух няма да нападне, ако си до мен… Вероятно.

— Вероятно?!

— Аз ще стоя на пост — предложи Катя.

— Аха, за теб основното ще е да не се изнервиш, за да не изчезнеш в най-неподходящия момент — ухилих се аз. — В противен случай няма да успееш да ни събудиш.

С тихо „ой“ Катя се разтвори в пространството. Изглежда беше лоша идея да кажеш на нервен призрак да не се нервира.

— Ох, глупаче си ми ти — поклати глава сестра ми и ме прегърна през раменете. — Добре, да вървим да спим. В моите обятия нито домашен дух, нито демон ще те докосне.

В нейните обятия?! Ох, по дяволите, тежка нощ ще бъде…

* * *

Евгений Михайлов седеше в креслото, скръстил ръце на гърдите, и намръщено гледаше дъщеря си.

— Правилно ли съм разбрал, че домашният дух иска да убие нашия гост?

— Много го иска — потвърди Ника. — Толкова силно, че се опита да го удуши дори когато спеше до мен. Добре, че спя леко. Между другото, за първи път успях да видя нашия домашен дух.

— И как изглежда? — полюбопитства Михайлов старши.

— Черен, космат — сви рамене момичето. — И при целия си мръсен вид миришеше на прясно изпечени сладкиши. Много странно същество.

— И умно! — намеси се нетърпеливо крачещият из кабинета Виктор. — Казах ви, че това дете е опасно. Дори домашният дух е усетил нещо и е решил да се отърве от него.

— Или просто възприема човек от друг свят като чуждо същество, както прави с демоните — отвърна Ника. — И като цяло в нито една книга не пише, че домашният дух се отличава с особен ум. Да, те могат да станат доста силни, ако живеят дълго време в една къща и натрупат енергия, но интелектът не е най-силната им страна. С това ми напомнят на някого, нали, Виктор?

Братът само направи гримаса, но дори не се опита да отвърне на сестра си. Словесните схватки бяха любимото занимание на Ника и последната дума винаги оставаше за нея.

— Колкото и да се шегуваш с умствените способности на домашния дух, фактът си остава факт — с нашия гост той не се разбира.

— Да се договорим с него? — колебливо предложи Ника.

— На теория, ако загубим няколко месеца… — замислено каза Евгений Михайлов. — Но ние нямаме толкова много време. А и в нашето положение е по-добре да сме приятели с домашния дух, той е древен и достатъчно силен, за да защити дома от много проблеми.

Ника тъжно въздъхна.

— Да, знам…

— Което означава, че единственото, което ни остава, е да го преместим на друго място.

Ника отново въздъхна.

— Подкупи?

— Просто нямаме толкова пари — разпери ръце Евгений Михайлов. — Затова ще се опитаме да го подготвим за някое второстепенно училище и ще започнем с последния клас на гимназията. Разбира се, инкогнито.

— Инкогнито? — със съмнение попита Ника. — Но тогава ще му трябват документи и фиктивен настойник.

— Е, мога да направя документите, все пак още имам някакви връзки в полицията. С настойника е по-сложно, просто нямаме свободни доверени хора.

— Икономът Хан?

— Твърде известна личност.

— Някой от личната охрана?

— Не мога да им се доверя толкова. А и техните самоличности също могат да бъдат проследени и ще ги свържат с нас.

Виктор внезапно се намеси в дискусията:

— Мисля, че знам на кого можем да поверим нашия „роднина“. И със сигурност никой не би могъл да свърже този човек със семейство Михайлови.

— За кого говориш? — подозрително попита Ника.

— Да го дадем на Месаря, спомням си, че дължи една услуга на баща ни. И предлагам да му дадем повече време да се подготви и да го изпратим не в последния клас, а година по-рано.

— Изненадан съм, че проявяваш такава загриженост. Но всеки тест ще покаже реалната му биологична възраст — не се съгласи Ника.

Виктор се ухили широко.

— Ще запишем в личното досие на момчето, че е леко недоразвито. Още повече, че за това дори няма да е нужно да лъжем.