Алекс Кош
Ученик на медиум (6)

Глава 6

— Отивам в десети клас?!

Клюмах над чаша кафе след безсънната нощ, когато в хола се появи безобразно щастливата ми сестричка и съобщи „приятната“ новина.

— Какво не ти харесва? — изненада се Ника. — Мислех, че ще се зарадваш. Ще прекараш време с връстниците си, ще се откъснеш пълноценно. В гимназията е най-весело: купони, романтика.

Аха. Но не и ако си нов в училище с хлапета, които могат да пробиват стени с юмруци. Там ще ме убият. Особено сега, когато съвестно изплювам истината на всеки събеседник, без да се съобразявам нито с пол, нито с възраст, нито със статус.

— Никой няма да те убие — намръщи се сестра ми. — Не си измисляй глупости. Ето, виж, вече ти направиха и официални документи.

„Аз какво, пак ли на глас го казах? — помислих си, вземайки паспорта в ръце. — По дяволите, ще трябва да се науча да се контролирам по някакъв начин, иначе определено няма да оцелея дълго навън.“

— А ако все пак някой се осмели да обиди братчето ми, тогава ще дойда и ще им отрежа всички крайници — яростно блеснаха очите на момичето.

Аз преглътнах конвулсивно.

— Страхотно. Само че сега не съм ти брат, а… Роман Курицин. Кажи ми честно, Виктор ли ми избра фамилията?

— Ами… той донесе готов паспорт, нямаше голям избор — веднага загуби бойния си ентусиазъм момичето. — Май малка издънка се получи.

Това не е издънка, а умишлен саботаж.

— Значи ми занижихте възрастта, за да…

— Не сме ти я занижавали.

— А как…

— Според легендата ти си малко недоразвит — виновно обясни Ника. — Това е единственият начин да обясним пропуските в знанията ти за най-елементарни битови неща, които така или иначе ще излязат.

— Логично, но обидно — признах аз. — И нека да позная чия е била идеята.

Момичето съвсем се смути.

— Е, звучеше съвсем логично…

Надявам се Виктор да не е участвал и в избора на училище. Тогава просто съм свършен.

— И в какво училище ще ме изпратят?

— Кхм… гимназия номер девет. На Бронзовия остров. Училище като училище, по принцип.

Извадих телефона и въведох съответното търсене. Още първите новини ме зарадваха с оптимистични епитети: „безполезна“, „изоставаща“, „хулиганска“ и неочаквано промъкнало се „предизвикваща уважение“. Бях леко изненадан, но след това се зачетох и всичко си дойде на мястото — ставаше дума изключително за упоритостта на учителите. Прекрасно място. Многообещаващо, така да се каже. Това няма да е обучение, а някакъв тест за оцеляване.

— Има още една много лоша новина за теб…

— Сякаш досега новините бяха една от друга по-хубави — раздразнено прекъснах сестра си. — Още едно предположение! Домашният дух ще дойде с мен и всяка вечер ще ме души просто защото според Виктор асфикцията много ми харесва?

Погледът на Ника изведнъж леко се отнесе.

— Ммм… асфикция…

Щракнах с пръсти пред носа й.

— Ехо, вниманието към мен. Какво може да бъде по-лошо от всичко вече изброено?

— Ще живееш при Месаря.

От тона, с който сестра ми изрече тази дума, по гърба ми пробягаха мравки. Какво ли чудовище трябва да си, за да предизвикаш страх в момиче, което отсича човешки глави преди закуска?

— Доколкото разбирам, това не е професия, а прякор някакъв? — логично предположих аз. — Да не би да реже хапки от живи хора и да ги яде пред очите им?

— Що за глупости — изсумтя Ника. — Човекът се казва Брадли и той… — като видя разширените ми от ужас очи, тя бързо се поправи: — Ох, та това са измислици. Мъж като мъж, държи малко ресторантче в града.

Честно казано, с тези думи изобщо не ме успокои.

— Тогава какво е ужасното при него? — попитах подозрително.

— Ами, странен е — неохотно обясни сестра ми. — Навремето той и баща ми са служили заедно в СБРЗО — Службата за бързо реагиране на заплахи отвън. Веднъж той пропаднал в един от разломите, през които демоните проникват при нас, и останал в тяхното измерение в продължение на шест месеца. А когато по някакво чудо го измъкнали оттам, се оказало, че освен демони там не живее никой друг.

Аз изсумтях скептично.

— Много ме изненада. В измерението на демоните живеят демони.

— Там живеят САМО демони — отново уточни сестра ми. — А нещо трябва да се яде…

— Оу…

— Да, да, половин година се е хранил с демонско месо. А след завръщането си издаде книга „1001 рецепти с демонско“. Дори си спомням някои от най-интересните — „Десерт от очи на паякообразни“, „Сърца от бесове в собствен сос“ и „Мозъци на двулики демони“, като последният се сервира още жив.

Странно, но дори ми се прииска да прочета тази книга. А още повече — мемоарите за това как Месаря е оцелял в това измерение. Би трябвало да е доста интересно четиво. Само да няма снимки.

— Но защо тогава го наричат Месаря, а не Готвача? — учудих се аз.

— Защото рецептите заемат само една четвърт от книгата, останалото са подробни схеми и техники за дране на различните видове демони, при това в половината от случаите се препоръчва това да се прави, докато са още живи. На база тази книга нашата Академия на науките издаде цял анатомичен атлас, като плати на Месаря огромна премия, която беше достатъчна, за да си отвори собствен ресторант.

— И какво готви там? — попитах подозрително.

Интуицията ми подсказваше, че с тези чести нападения от измерението на демоните доставката на месо няма да е сериозен проблем.

— Със сигурност не демони — успокои ме Ника. — При нас това се смята за незаконно. Въпреки че са врагове, те са разумни същества и затова не е много хуманно да ги ядем.

Удивително. Свят след чудовищен катаклизъм, навсякъде опасности, чудовища, демони, духове и така нататък, а толерантността и до тук стигнала. Интересно, дали имат движения за защита на правата на демоните? Вижте, значи, те нападат нашето измерение само по необходимост, а убийството им е присъщо по природа и те не са виновни? А после ще се опитат да ги интегрират в човешката среда, но нищо няма да се получи — демоните ще създадат демонични „гета“ в градовете и с тях в главните роли ще започнат да презаснемат известни филми като „Демоноляшка“, „Демонът носи Прада“ и „Ромео и Демонета“. По дяволите, какво изобщо става в главата ми? Роман, вземи се в ръце!

— И кога ще отида при този ваш Месар?

— С него въпросът все още се решава — уклончиво отговори Ника. — А дотогава ние с теб ще живеем в града, в хотел. Тук ти определено не бива да оставаш.

Ето тази новина вече ме зарадва! Най-накрая ще мога да се измъкна от имението, ще посетя Барса и ще видя местната цивилизация. Да, да, най-близкият град се казва Барса и не, това не е Барселона, а просто почит към този великолепен град, изчезнал някъде в разлома между островите.

— Тогава да си опаковам нещата? — попитах аз и скочих към лаптопа. — Не че имам много, но все пак…

— Не можеш да вземеш нищо със себе си — поклати глава Ника. — Всички тези неща могат да бъдат проследени до нас. Ще ти купим нов телефон в града, няма да е последен модел, разбира се, но ще се постараем да подберем нещо достойно.

Не, стоп. Такива промени определено не ми харесват, нали тъкмо започнах да свиквам с това място! Тук е комфортно, има спортна зала, страхотен готвач и личен призрак. Всеки момент масажистката трябва да се върне и ако се окаже красавица, животът като цяло ще се превърне в рай. Щукнало му на този домашен дух да ме напада точно сега. Не можа ли да изчака поне месец-два? Щях да се установя, да изуча местните обичаи, както и да науча поне малко бойни техники, за да не ме направят инвалид още в първия ден в новото училище.

— И кога тръгваме? — вече без особен оптимизъм повторих въпроса си.

— Закусваме и тръгваме. Работата не чака.

Какво пък, става, щеше да е странно да седя няколко месеца в имението, ако съм главният герой. Къде са приключенията, тръпката, красивите момичета? Но във всичко случващо се все още ме вълнуваше един интересен въпрос:

— Слушай, Ника, а защо досега все още не съм виждал баща ти? Нарочно ли ме игнорира?

Ама не, разбира се, имението на Михайлови е достатъчно голямо, за да могат двама души да се разминават. Но нали той ме осинови. И този човек досега нито веднъж не е говорил с мен, никога не ме е погледал в очите. Много странно.

— Това е предпазна мярка — въздъхна момичето. — Още щом разбра за твоя… така да се каже, недостатък…

— Така ли го наричаш? — не се сдържах аз. — А аз бих го нарекъл травма, получена благодарение на нетърпението на един разглезен тийнейджър и некадърността на иконом с азиатска физиономия.

Ника завъртя очи.

— Да, да, всичко е заради Виктор, помня. И въпреки това, тъй като все още не можеш да лъжеш, ще е по-добре, ако в този случай можеш честно да заявиш, че никога не си виждал и дори не си разговарял с Евгений Михайлов.

— Само за това? — попитах скептично. — Можеше поне по телефона да се чуем.

Сестра ми въздъхна и неохотно отговори:

— След смъртта на мама баща ми много неохотно допуска хора в нашия, така да се каже, вътрешен кръг. В този дом вече няколко години не са идвали гости, а баща ми прекрати контактите с почти всички свои познати. Именно поради това започнаха и проблемите в работата му, той загуби контрол над нещата и с течение на времето се стигна до уволнение.

Не знаех за психологическите проблеми на приемния ми баща. Леле, колко сложно е всичко.

— А как почина майка ти?

— Това е тъмна история — уклончиво отговори Ника. — Ти все още не си се сблъсквал с най-зловещата страна на нашия свят. И е по-добре така да си остане.

Едва не се задавих от възмущение.

— Тоест отсечените глави и домашния дух-убиец — в това няма нищо зловещо?

Стори ми се, че Ника леко пребледня.

— Всичко това е разбираемо и просто. Домашният дух е живо същество, да, свръхестествено и дошло от легендите, но напълно обяснимо. Убиването на хора от хора като цяло е част от нашата природа. Винаги го е имало, има го и ще го има. Но има нещо извън нормалното, което е трудно да се обясни.

— Демони? — предположих аз. — Или призраци?

— Призраците са най-често срещаното явление — измъчено отговори момичето. — Но има нещо много по-ужасно и което не се поддава на никаква човешка логика. Нещо мерзко, лудо и плашещо дори баща ми. А него, повярвай ми, е много трудно да го изплашиш.

Почти нищо не разбрах от думите й, но въпреки това по гърба ми пробягаха мравки. Съдейки по факта, че бащата на Ника е работил в бойна единица, която се бори срещу истински демони, само ожесточени боклуци биха могли да му нанесат такава сериозна психологическа травма. Ако това е свързано и със смъртта на майката на Ника и Виктор, тогава можем само да се надяваме, че тя поне не се е мъчила много. Стоп! Мъчения! Ако всичко, което се случва в този свят, е създадено от подсъзнанието на хората, то Раят и Адът определено трябва да съществуват, дори и преди да ги е нямало. В свят с толкова вярващи дори и невярващите е нормално от време на време да се притесняват от съществуването на висши същности.

— Ника — леко пребледнявайки, много сериозно казах аз. — Имам един много важен въпрос към теб.

— Да — напрегна се момичето.

— Съществуват ли Рай, Ад и Бог?

— Откъде да знам — облекчено се засмя сестра ми.

— Как така откъде? — възмутих се аз. — Самата ти каза, че след изместването на оста на света всичко, което е съществувало в информационното поле на земята, е получило своето отражение в реалността. А какво би могло да е по-силно отпечатано в съзнанието на хората от основните световни религии?

Ника си пое дълбоко дъх.

— Умно момче си ти, Рома. Задаваш такива сериозни въпроси. Но всичко е много по-сложно от проста реализация на човешките фантазии и вярвания. Всички, които искрено вярват в религията, вярват без доказателства, те не се нуждаят от чудеса като потвърждение за съществуването на Бог. Следователно, дори ако Бог, Дявол, ангели и демони, в концепцията, която е присъща на религията, са пресъздадени от информационното поле, те ще започнат да съществуват като висши същности, „абсолюти“.

— А демоните, които нападат през порталите?

— Ние ги наричаме така, но това не е религиозно понятие — махна с ръка сестра ми. — И още… това ще прозвучи странно, но ти сигурен ли си, че Бог, Дявол, Рай и Ад не са съществували още преди изместването на оста? Може би изобщо не е било необходимо да бъдат пресъздадени.

Тук вече ме довърши. И леко ме изплаши, вече не за първи път в този разговор.

— Във всеки случай концепцията за свята енергия наистина съществува — с усмивка добави тя. — Дори си имаме бойни ордени на войнстващи монаси и на същите тези сатанисти.

Започнах да се дразня.

— Глупости, Ника, кажи ми Бог съществува ли или не?!

— Опитвам се да ти обясня, че макар в света много неща да са се променили, религията си остава религия. Някой вярва в нея, друг — не. Някой намира доказателства за себе си в мистичните явления около нас, а за друг те изобщо не са нужни. Но Рай и Ад, като научно доказан факт, като физически места, отбелязани на картата, все още не съществуват.

Разбрах, че не разбирам нищо.

— Изобщо с теологията можем да се занимаваме и по пътя — опомни се Ника. — Яде ли вече? Да тръгваме тогава!

Изглежда бързаха да ме изведат от дома възможно най-скоростно. Може да беше и за собствената ми безопасност, но според мен по-скоро просто не искаха да ядосат изключително полезния в защитата на къщата домашен дух. Ползата от мен в това отношение беше никаква. Така си е, нека бъдем реалисти, в този свят на никого и с нищо не бих могъл да помогна.

Нямах какво специално да вземам, по-точно съвсем нищо, така че тръгнахме веднага. Колата на Ника съответстваше на нея — ефектна, атлетична и с елегантни извивки. Местните дизайнери бяха поели по много странен път, съчетавайки несъвместимото — вместимост на „гелик“^[1] с контурите на нисък спортен автомобил. Резултатът беше широко и ниско яркочервено чудовище, украсено с множество руни.

— Ще ме вкараш незабелязано в града на това чудо?

— Защо? — изненада се Ника. — Кола като кола.

Може би аз не разбирах нищо от местното автомобилостроене? Сигурно улиците им тук бяха по-широки или размерът на колата показва статута на собственика.

Отвътре „колата“ не беше много по-различна от нашите, дори присъстваше местният вариант на бордови компютър. Разбира се, всичко беше облицовано с кожа, а на мястото до шофьора почти можех да легна в цял ръст.

— Сега ще отидем в града, там ще се преоблечем, ще се настаним в хотел и ще ти покажа всичко.

— Както кажеш — съгласих се послушно аз.

Така или иначе други варианти, освен да се подчинявам на Ника, нямах, въпреки че кой знае защо в мен оставаше усещането, сякаш ме прогонват от родния дом. Да, живях в имението много кратко време, но успях да свикна с комфорта, а сега, без никой да ме пита, ми бият шута в суровия външен свят.

— Ей, не се цупи — забеляза състоянието ми Ника. — Ще наминавам от време на време. А и животът в града и училището може да се окаже по-забавен, отколкото си мислиш.

— Зависи какво наричаш забавен.

— Казах ти — ще имаш живот като всички нормални момчета: момичета, купони, сбивания, дуели.

На първите две думи дори започнах да кимам, но след това врата ми буквално се сгърчи в спазъм.

— Дуели? — бавно повторих аз.

— Не и фатални, не се притеснявай — бързо уточни Ника. — Но в училищата тренировъчните дуели са нещо съвсем нормално. По-добре е да решавате спорове под надзора на учителите, отколкото да бъдеш пребит някъде в някой ъгъл.

— Е, ако изборът е само от двата варианта — с подозрение проточих аз.

— Ти си умно момче, ще се справиш с всичко.

Аха, умно. И дори не момче. Някак си доживях до тридесет и пет години. Така че защо съм чак толкова притеснен? Някой би се радвал, че го пускат на практика в свободно плаване, което ще му позволи да изследва новия фантастичен свят отвътре. Но интуицията ми буквално крещеше, че наоколо е прекалено опасно и да ме убият или осакатят може буквално на всеки ъгъл. Ника, като абориген, е свикнала с насилието, но аз идвам от мирен, спокоен свят, където войната се случва някъде далеч и обикновено се биеш само в някой спортен клуб.

— Колко е пътят до града?

— Малко повече от час.

Значи не живеем чак толкова далеч от Барса.

— И аз ще живея там?

— Не-е, това би било твърде подозрително. А и Месаря живее в друг град. Тук ще поостанем няколко дни, докато баща ми се разбере с училището и с новия ти настойник.

— А ако не се разбере?

— Ще се разбере — уверено отговори Ника.

А на мен, честно казано, ми се искаше обичащият да яде демони човек да откаже да ме вземе под крилото си. Майната му!

Пътят беше достатъчно добър, за да пътуваме със скорост около двеста километра в час. Въздухът бучеше от напрежение, пропускайки огромното чудо на автомобилната индустрия, но колата се движеше изненадващо меко. Отстрани на пътя можеха да се видят гори и полета, от време на време се мяркаха луксозни имения с всякакви форми и размери. Очевидно Михайлови живееха в местен аналог на нашата „Рубльовка“, с изключение на това, че парцелите бяха съвсем малко по-големи. Около сто пъти. Нещо повече, всички прилежащи територии дори не бяха оградени, което изглеждаше доста странно в такъв опасен свят, където портали от ада можеха да се отворят абсолютно навсякъде.

— О, отвори се портал! — небрежно отбеляза Ника, поглеждайки към екрана на бордовия компютър.

— Къде?!

Загледах се в екрана, опитвайки се бързо да съобразя мащаба на картата с околността.

— На няколко километра от нас. Искаш ли да отидем да погледаме?

Много подозрително, едва си помислих за демонични портали и един веднага се появява до нас. Надявам се, че това не е моята тайна супер способност — да призовавам демони или дори всякакви изречени на глас опасности. Все пак първоначалната поява на чудовища беше свързана с инфополето, а то се формира от мислите на хората.

— Какво значи да погледаме? — попитах нервно. — Там има демони!

— Е, да. Трябва да ги видиш поне отдалече, за да имаш представа какви са. Никога не знаеш дали в бъдеще няма да ги срещнеш.

— Ама че бъдеще — отговорих мрачно.

Странно, но не изпитах никакво любопитство. Абсолютно никакво. Да, нов свят, магия, фантастика, чудовища, но точно последното изобщо не исках да виждам.

— Хайде, не се страхувай — успокои ме сестра ми. — СБРЗО вече се е заела с портала.

— И какво правят с него?

— Ще видиш — намигна ми Ника.

Тя отби от главния път в един от селските пътища. И петнадесет минути по-късно приближихме до три коли, паркирани отстрани на пътя. Джиповете изглеждаха дори по-солидни от колата на Ника, а руните по тях напомняха за изкуството на художника Покрас Лампас.

На пътя пред нас изскочи мустакат мъж в тъмносиня униформа със златни ширити на ръкавите.

— Хей, спрете! Нататък не може, СБРЗО работи!

Ника спря колата и погледна през отворения прозорец.

— Да, знаем, просто искаме да погледаме отдалече. По-малкият ми брат никога не е виждал демони.

Мъжът ме погледна скептично.

— Той е на шестнадесет години и не е виждал демони? Къде е живял преди?

— Няма значение — махна с ръка Ника и пъхна нещо в ръката на мъжа. — Ще отидем малко по-нататък и ще погледаме от пътя.

Мъжът кимна с разбиране.

— Добре. Но ако нещо стане, не сте минавали покрай мен.

Ника му махна за довиждане и потегли напред. А след няколко минути от дясната страна на пътя видях странни тъмни проблясъци. В нашия свят такова нещо определено никога не се е случвало, обикновено ярки мълнии прорязват мрака, а тук имаше точно обратното явление. Яркият слънчев ден бе прорязан от катраненочерни линии-разломи. А в центъра на разломите от тези черни мълнии се беше образувала топка с диаметър пет-десет метра. От това разстояние не можеше да се определи точния размер, но това нещо изглеждаше поне три пъти по-високо от човешки ръст. А и имаше с кого да се сравнява — до портала се беше събрала група хора.

— Малък разлом — с тон на познавач каза Ника. — От подобни демоните изскачат слаби, макар и по много. На такива често обучават учениците. Нали видя, че имаше три коли?

Аз кимнах.

— Обикновено екип от няколко души е достатъчен, за да затвори подобен портал, а тук цяла тълпа се е домъкнала. Очевидно са довели група ученици със себе си за обучение. Затова и онзи човек ни пусна толкова лесно, дори не се наложи да го заплашвам — там има повече от достатъчно охрана и определено нищо не ни заплашва.

Когато приближихме, започнаха да се чуват експлозии и странни звукови ефекти, напомнящи тътнещия бас на много мощни колони. Сега можех да видя във всички подробности как в полето недалеч от нас група хора беше обградила портала в широк пръстен, образувайки своеобразна арена. От портала периодично се появяваха някакви едри фигури, а няколко души в импровизирания кръг някак си се справяха с тях.

— По-добре да не приближаваме повече — каза Ника, спирайки колата. — За да не си го получим по врата — тя се разрови в жабката пред мен и извади бинокъл. — Ето, гледай.

С бинокъла се виждаше още по-добре и успях да оценя външния вид на демоните във всички подробности. И тези неща нямаха нищо общо с класическите рогати същества. Два пъти по-високи от хората, с огромни усти, при това не само на главата, но и на най-неочаквани места по тялото. Бяха три и всички се различаваха един от друг по своето уродство. Обединяваше ги само тъмносивият цвят на кожата и преплетените възли на мускулите по цялото тяло. Четирима младежи и едно момиче в бели униформи се биеха с демоните под внимателното наблюдение на още петима души. Може би това, че гледах през бинокъл, улесни много възприемането на случващото се. Ако тези ужасни създания бяха точно пред мен, определено щях да получа инфаркт.

Междувременно петимата младежи успешно се справиха с тези чудовища. Двама нарязаха едно от съществата с огромните си мечове, движейки се при това някак неестествено бързо. Едва различавах фигурите им. Затова пък останалите ученици оперираха с нещо като атакуващи заклинания, въпреки че Ника упорито продължаваше да ги нарича „бойни техники“. За мен това бяха най-обикновени огнени топки и енергийни удари с различни цветове.

— Май не изглежда тези ваши демонични портали да са толкова сериозна заплаха — казах аз. — Там сякаш се забавляват.

— Това е един малък портал в открито поле — изсумтя Ника. — Освен това вероятно е спонтанен, а те се формират в продължение на ден. За това време може да се измери силата им, да се подготви и да се изпрати група оперативни работници. Но я си представи дузина портали, непрогнозирани навреме, три пъти по-големи, в центъра на града и отворени в рамките на час.

Представих си. Ако такова се случи в моята Москва, за час дори танк нямаше да са успели да изкарат. Максимум — взвод жандармерия, но за такива чудовища те щяха да станат само за разядка преди основното ястие.

— Гледай, не се разсейвай — посъветва ме сестра ми. — Това са ученици от Сребърната академия. След няколко години, ако се справяш добре, може да си на тяхно място.

Дори не знам дали да се радвам на такава перспектива, или не си струва. От друга страна, момчетата кълцаха демоните доста чевръсто. Освен това съществата се появяваха от портала на малки партиди, като в някаква компютърна игра. Виж ако се точеха в безкраен поток, щеше да е интересно да видя как се справят тези ученици.

Междувременно бойците се справиха с последната партида демони и порталът започна да прави контракции, като някакъв мускул.

— Затваря ли се? — предположих аз.

Ника грабна бинокъла от мен.

— Дай да видя! Ох, по дяволите Трябва бързо да се махнем оттук!

— Какво става?

В този момент сестра ми изглеждаше толкова уплашена, че започнах да се изнервям още по-силно.

— Не се затваря, тези идиоти проточиха тренировката и позволиха на портала да премине на следващо ниво!

Тя бързо запали двигателя и даде газ до дупка. Но успяхме да изминем само няколко метра и колата внезапно угасна.

— Мамка му! — удари със сила по волана Ника. — Закъсняхме! Защо точно този портал?!

— Какво стана?!

— Електромагнитен импулс. Случва се, когато не успеят да затворят портала, преди да започне да се разширява. Гледай!

Дори с невъоръжено око можех да видя как порталът скокообразно се разширява, разпръсквайки вълни от едва видима тъмна енергия около себе си. Изглежда една от тези вълни ни беше ударила, унищожавайки електрониката на колата.

Всички ученици, които доскоро се забавляваха с убиване на демони, сега бягаха далеч от портала, а петимата учители започнаха да извършват някакви действия, очевидно възнамерявайки да го затворят.

— Стой в колата — заповяда ми Ника и отвори своята врата. — Тя е достатъчно бронирана, за да издържи няколко удара.

— А ти къде?!

— Да посрещна гостите — криво се усмихна тя и измъкна два меча някъде изпод седалката. — Не забравяй, че все пак аз съм Воин, тези петима ученика са много далеч от мен.

И тогава порталът експлодира. Изглежда Ника напразно се притесняваше и СБРЗО успяха да затворят портала преди да… О, не, никакво „преди да“. Портала го затвориха, но в момента на хлопването му десетки демони се изсипаха от него като детски войници от кашон. При това всички бяха значително по-големи от онези, на които учениците тренираха преди това.