Алекс Кош
Ученик на медиум (16)

Глава 16

В хотела Ника веднага се заключи в стаята си, явно за да се свърже с баща си и да обсъди с него днешните събития. За съжаление звукоизолацията в стаята беше направена толкова добре, че дори и да исках да подслушвам, пак нямаше да чуя нищо. Но аз нямах подобно желание, всичко, което исках сега, беше да легна в леглото и известно време просто да не мърдам, а в идеалния случай — и да не мисля за нищо. За съжаление, дори и да можеш да накараш тялото да замре на едно място, то с мислите не беше толкова лесно…

„Излиза, че сега това кърваво същество ще ме преследва? — някак отвлечено си помислих аз. — Как го нарече Селена — Доктора? Може би това е някой, който е работил в психиатричната клиника и е притежавал способността да манипулира собствената си кръв? Нещо от рода на висш вампир? Все пак имам твърде малко познания за този свят, за да правя предположения. Но Джеймс и неговата помощница вероятно знаят много повече и ще успеят да идентифицират противника съвсем точно. Поне много се надявам на това.“

Ника напусна стаята си едва след час и половина. Аз вече бях успял да си взема душ и да задряма, когато момичето изскочи от стаята и скочи на леглото ми, като едва не ме направи пелтек от изненада. Беше облечена в любимата си нощничка, но аз вече започвах да свиквам с вида й, така че успях да задържа погледа си изключително върху лицето на момичето.

— Е, Ромик, изглежда за известно време ще останеш в Барса, за да работиш с Джеймс — както ми се стори, не много въодушевено каза тя. — Жалко само, че няма да мога да ти правя компания.

Подозирах нещо подобно. Но ако Ника се върне в Академията, тогава кой ще бъде тук с мен? Не вярвам Михайлови просто така да ме оставят сам без бавачка.

— Ще живея тук сам? — реших първо да уточня аз.

— Не, разбира се. Все още имаш нужда от охрана, а и шофьор няма да навреди — Ника се намръщи. — Честно казано, не искам да си тръгвам, но други варианти няма. Правилата на Академията са доста строги, а да си взема официален отпуск в момента не мога, семейството не трябва да показва слабост в сегашната ситуация. И така сме под натиск от всички страни.

За щастие или за съжаление, аз не знаех абсолютно нищо за проблемите на семейство Михайлови. А и да им помогна на този етап от живота си не можех с нищо, иначе щях първо с моите да се справя.

— И с кого ще живея? — попитах предпазливо.

Само да не е Виктор, само да не е Виктор! Макар че всъщност и той е в Академията. Уф, това е добре.

— Решихме да наемем външна фирма за охрана — някак смутено отговори Ника, макар че може и просто ми се е сторило. — Нашите всички са заети в имението и по предприятията. Така че единият охранител ще спи в моята стая, а другият — в стаята отсреща. Смятаме, че това ще е достатъчно.

Така, тоест „бавачка“ като такава няма да имам? В крайна сметка охраната са просто наемни работници и те, по логика, трябва да ми се подчиняват?

„Отлично!“ — зарадвах се аз, но за сестра ми изобразих искрено огорчение, което не беше трудно — наистина не исках да се разделям с нея. Не мога да кажа нищо за останалата част от семейство Михайлови, с тях почти не бях общувал, но Ника наистина започнах да смятам за своя роднина.

— И колко време ще си в Академията?

— В продължение на три месеца — въздъхна момичето и ме прегърна с такава сила, че младите ми, все още не напълно оформени кости, изпукаха. — Много ще ми липсваш!

Изглежда, че колкото по-дълго бях в новото си тяло, толкова по-добре контролирах изблика на хормоните. Във всеки случай сега успях да издържа прегръдката със сестра си и нито веднъж да не погледна в деколтето на нощничката й.

— Да-а, аз също — изхриптях в отговор и когато тя най-накрая ме пусна, попитах: — А под какво име ще живея тук? Вече съвсем се обърках, нали ми дадоха паспорт с името Курицин, а ти ме представяш на всички като твой роднина. Кой съм аз изобщо?!

— Първоначално планирахме да те изпратим направо в училище на Бронзовия, там щеше да си с този паспорт. Но в Барса няма смисъл да криеш самоличността си, защото все някога ще трябва да те легализираме в семейството.

— Струва ми се, че едното малко противоречи на другото, нали?

Ника лекомислено махна с ръка.

— Не си тормози главата. Бронзовият остров е съвсем друга вселена, там никой няма да свърже красивото ти лице със семейство аристократи. Въпреки това, не трябва да излизаш по улиците на Барса и да крещиш, че и ти си от семейство Михайлови. Който трябва, ще научи, а за другите не е нужно да знаят.

Някак си всичко звучеше неясно, макар че може би не мога да разбера подхода им към моята личност просто защото не съм добре запознат с местните реалности. Но интуицията ми подсказваше — те просто премълчават нещо.

— И колко време ще остана в Барса?

— Идея си нямам. Зависи от това как ще потръгне работата и обучението при Джеймс. Баща ми се договори медиумът да се отчита за всичко лично на него, вече са се разбрали и за условията на сътрудничеството.

Аха, значи ме заобикалят. Всъщност какво изобщо очаквах — непълнолетно момче, увиснало на врата на семейство Михайлови? Направо си е грях да се оплаквам — оставят ме да живея в луксозен хотел, прикрепят ми телохранители и дори ми дават относителна свобода. Не всеки пришълец получава такъв стартов пакет и, съдейки по това, което съм чел, повечето от неволните пътешественици по световете се озовават в бедняшки квартали, проблемни семейства или дори в робство. А на мен засега проблем бяха само способностите ми…

— Утре ще узаконим всички договорености с Джеймс, ще те предам в ръцете на телохранителите и ще отлетя за Академията. Ще ти открием и сметка, в която ще постъпват парите от работата с медиума.

— И какво, те ще бъдат само мои? — бях искрено изненадан.

— Не се главозамайвай — изсумтя момичето и като видя разочарованото ми изражение, бързо поясни: — Разбира се, че ще бъдат твои. Но нали видя как се държи Джеймс, едва ли ще забогатееш много, работейки с него. Убедена съм, че хитрият медиум ще намери начини максимално да намали възнаграждението ти. Затова за всеки случай ще ти осигурим малко джобни пари.

Е, за това ще видим. С договорите горе-долу съм наясно, работил съм с най-различни хора и компании. А и Михайлови би трябвало да имат собствен юрист!

— Но ако Евгений Сергеевич е обсъдил условията, то договорът ще е наред, нали? — уточних аз. — Със сигурност всичко ще е проверено.

— Парите ли са единствено, което те вълнува? — насмешливо попита момичето. — А срещите с ужасни призраци не плашат ли вече по-малкия ми брат?

В отговор свих рамене.

— Не особено.

И бях изненадан да разбера, че това е точно така, нали просто физически не можех да лъжа. Сега бях по-скоро любопитен, отколкото уплашен.

— Мисля, че всички документи са проверени, но това все още не означава, че Джеймс ще ти плати толкова огромни суми. Ще видим.

Поговорихме още малко, най-вече за това как ще прекарвам времето си в града. Ника ме посъветва да се съсредоточа върху физическото си развитие, но по някаква причина не посочи конкретни места, където да отида. Същото беше и за подготовката за училище. Имах чувството, че са решили да ме оставят сам като един вид тест, за да видят как ще се държа. Подсигуриха ме с телохранителите, настаниха ме в хотел, всъщност дори ми намериха работа, а нататък прави каквото искаш. И между другото, това съвсем не беше най-лошия вариант!

На сутринта се събудих вече без фиксатор на пръста. Дори ми отне известно време да си спомня кой пръст отрязах, толкова добре беше заздравял. Това му викам аз технология.

По време на закуската куриер ми достави „истинския“ паспорт с името Михайлов, кредитна карта и оставените в имението телефон и лаптоп последен модел. Ника обясни, че докато съм в Барса, мога спокойно да се възползвам от всички блага на семейството, включително закупената по-рано техника, малко по стандартите на аристократите джобни пари и право на определени привилегии. Моите телохранители се появиха веднага след момчето в яркосинята униформа на местната куриерска служба. Мъж и жена на около четиридесет години, слаби, мълчаливи, с изпитателни погледи. Чертите на лицата им толкова си приличаха, че веднага става ясно — брат и сестра. Може би дори близнаци. Облечени бяха в обикновени ежедневни дрехи, но под сакото на мъжа демонстративно стърчеше част от кожен кобур, а жената на практика открито носеше на колана цял куп метателни ножове.

— Запознайте се, това е вашият подопечен — Роман Михайлов — представи ме сестра ми.

— Конър — кимна мъжът.

— А аз съм Джен — показа зачатъци на приказливост жената.

— Днес идвате с нас, ще ви обясня кое как е — заповяда Ника. — Кой от вас кара?

Телохранителите се спогледаха и жената кимна късо.

— Тогава дръж ключовете, колата е на паркинга. Син „Родстър“, номер 656, докарай го до входа.

И четиримата отидохме в офиса на Джеймс. При пристигането безизразните маски на телохранителите се пропукаха и Конър с едва забележима нервност каза:

— Ако има проблем с призраци, това е извън нашата област на специализация.

— За призраците ще се погрижи ето този — Ника пренебрежително кимна към табелата „Джеймс Харнет — медиум“. — Вашата задача е стандартна охрана и ескорт на брат ми.

Колко различно беше отношението към медиумите в моя свят и в този. Ние ги смятаме за обикновени шарлатани и при думата „медиум“ всеки си представя бабка със стъклена топка и карти или умник в сако, който движи ръце над вода в буркан, за да го зареди с чудодейна енергия. Тук медиумът е опитен специалист по унищожаване на призраци, малко апарат за ядрено-магнитен резонанс и малко Уикипедия. Изобщо много уважаван и важен човек. Затова и двамата телохранители се поклониха на Джеймс така, сякаш е едва ли не коронована особа, докато Ника удостоиха само с леко кимване, когато се запознаваха в стаята.

— Вероника, момче… — започна да ни поздравява Джеймс, но се запъна, когато осъзна колко глупаво изглежда все още да не е запомнил името на бъдещия си помощник.

— Роман — притече му се на помощ Миси.

— А, да, точно — медиумът кимна разсеяно и мина покрай нас към кабинета си, като със сила затръшна вратата след себе си.

— Какво му е? — недоволно попита Ника.

— Беше в Асоциацията на медиумите — обясни Миси. — Джеймс не обича да контактува с официалните органи. Сега ще изпие петдесет грама уиски и ще се успокои. А дотогава ще желаете ли чай или кафе?

— Нека да минем направо към въпроса — каза Ника. — Трябва да летя до другия край на острова. Баща ми вече провери договора, няма въпроси. Сега набързо ще прегледаме документите и можем да подписваме.

Както се оказа, медиумът имаше отделна „стая за преговори“ в офиса, където седнахме с Ника и Миси, след като изпратихме телохранителите обратно в колата. Договорът, между другото, се оказа написан на прост език и без излишни сложни термини: полагаха ми се четиридесет процента от хонорара след приключване на поръчката, в случай, че съм взел активно участие в нея и съм имал достатъчен принос в разрешаването й. Бях изненадан от друг документ, според който официално бях признат за ученик на Джеймс, с моето име, вписано в регистъра на медиумите, и всички съответстващи на този статут задължения и привилегии. А именно, сега плащах една четвърт от доходите си на Асоциацията на медиумите и една четвърт — на Джеймс като мой учител. Тоест автоматично се лишавах от половината от заработеното.

— Ника, видя ли тази точка? — изсъсках яростно към сестра си.

— Разбира се — триумфално се усмихна момичето. — Предупредих те. Чети по-нататък.

А по-нататък се оказа, че всички свитъци, които ми се дават, ми се удържат от хонорара. А като си спомня какви цени имаше Джеймс, нищо чудно след края на натоварен ден да трябва и да му доплащам.

— И вашите юристи са казали, че нямат никакви въпроси? — протестирах аз. — Затова пък аз имам! И първият е — той да не е полудял?!

— Успокой се — подсмихна се Ника.

Действително, едва вчера се зарадвах, че съм овладял тийнейджърските си хормони, и ето пак — проблясък на гняв.

— Всъщност това е стандартен договор за ученик на медиум — виновно разпери ръце Миси. — Само като те направи свой ученик, Джеймс ще може да те назначи официално. Семейство Огава не се заинтересува защо медиумът е довел непознати в имението, но други биха били много по-предпазливи. Освен това само член на Асоциацията може да работи с полицията, а това е почти половината от нашата работа.

— Добре, да кажем, че това е разбираемо — намръщено се съгласих аз. — А да плащам всяко гофу, което използвам в работата?

— Има допълнение, че можеш да не плащаш за гофу, а сам да си допълваш запасите.

— Да ги рисувам сам? Много смешно — направих гримаса аз. — Самият Джеймс каза, че нямам способности за това.

— Той промени мнението си — лъчезарно се усмихна Миси. — Сега Джеймс е уверен, че може да те научи на своето изкуство.

Сериозно?! Това вече е съвсем друга работа! За такова нещо мога и всичките си приходи да дам. Ако се науча да рисувам руни, ще мога сам да се защитавам от призраци. И е не лош източник на доходи, дори ако просто ги продавам. Освен това с възможността да създавам гофу бих могъл пълноценно да се занимавам с прогонване на призраци. Единственото смущаващо нещо беше, че първоначално медиумът каза, че нямам способността да правя това, а и руните са нещо индивидуално, подбираш ги според себе си. А сега рязко промени мнението си? Е, той знае по-добре, аз съм за.

— А той дали не лъже? — реших все пак да уточня аз.

— Млади човече — внезапно се обиди Миси. — Джеймс трябваше да положи много усилия, за да те регистрира като свой ученик. Обикновено за това се изискват сериозни тестове и доказване на способностите пред комисия, а тук на теб предварително ти дават званието ученик. Ако Джеймс не беше сигурен, че притежаваш способности, нямаше да си прави труда и да си залага името.

Направо ще се засрамя. Но откъде да знам какви са порядките в Асоциацията на медиумите?

— Извинявам се — казах смутено. — Ако всичко е толкова сериозно, тогава нямам повече въпроси. Къде да подпиша?

Когато документите бяха готови, Джеймс влезе в стаята и ми подаде куп разпечатани листове.

— Прочети ги още днес, а утре ще опиташ сам да създадеш гофу.

— Просто така? — изненадах се аз. — Казахте, че за това трябва да имам способности.

— Е, вчера ти доказа, че ги имаш — усмихна се Джеймс. — Нали руните проработиха.

Медиумът изглеждаше така, сякаш току-що е спечелил от лотарията. Някак си не се връзваше съвсем с думите на Миси за риска и жертвите в името на моето чиракуване.

— Мислех, че е нормално да работят, нали мастилото беше с вашата кръв — напомних аз.

— Миси е сгрешила, използвал си ново бурканче, без моята кръв. Така че ти сам си накарал руните да работят.

Еха! Значи все пак имам супер способност! Направо планина ми падна от раменете.

— А това, че руните се подбират индивидуално? — напомних аз. — И кое тогава се явява проводник на силата, ако не е кръвта?

Джеймс сви рамене.

— Нямам идея. Затова и ти нахвърлих различни варианти на руни, утре ще се опитаме да ги тестваме. Там има на древноскитски, келтски, египетски, китайски, японски. Въпреки че би било много по-лесно да подберем подходящ език, ако знаеш повече за корените си.

Ника се намръщи.

— Нека засега да не се задълбочаваме в нашето родословие.

— По някаква причина и аз така си мислех — усмихна се медиумът. — Тогава научи всички руни. Колкото по-добре се запечатат в паметта ти, толкова по-силен ще е ефектът.

— Но вчера изобщо не изучавах руните, просто ги копирах — напомних му аз. — И те сработиха перфектно.

Джеймс разпери ръце.

— Това е странно. Затова ще експериментираме, докато разберем как точно работи твоята способност.

— А това не е ли опасно? — намръщено попита Ника.

— Едва ли. Не помня някой да се е наранил със собствените си руни, аз определено не съм имал такова нещо — уверено отговори Джеймс, помисли малко и ми каза: — Всички руни в тези листове са насочени към търсене на призраци и защита от тях, но за всеки случай се въздържай от практикуване без мое присъствие. Утре ще се заемем сериозно с този въпрос.

Тук не възразих. Аз по принцип не съм от онези, които ще тръгнат да експериментират със себе си и ще рискуват здравето си напразно.

— Има и друг сериозен проблем, който трябва да бъде разрешен — намеси се Ника. — Заминавам днес, а Роман остава под ваше попечителство. Така че бих искала да знам какво научихте за онова същество от църквата? Има ли вероятност то да е взело брат ми на мушка?

— Разбира се, такава вероятност има, но е малко вероятно съществото да търси момчето специално. Във всеки случай… — той ме погледна. — Ще бъдеш в по-голяма безопасност под моя защита. Все още не знаем нищо за произхода на това същество, но всички нишки водят към Берлин, именно там Селена Леони се е лекувала в психиатрична болница. Миси вече е изпратила заявка до колеги от тази област, но нещата се усложняват от факта, че сградата на болницата е изгоряла и вече не функционира.

— И това е всичко, което успяхте да разберете? — недоволно попита сестра ми. — По някаква причина нямам усещането, че Роман ще е в безопасност, като остане в Барса.

— Кой в нашия свят изобщо може да каже, че е в пълна безопасност? — леко раздразнено отговори медиумът. — Поех ангажименти, което означава, че съм уверен, че мога да ги изпълня. И най-важното е, че мога да науча момчето да се грижи само за себе си.

Джеймс бързо напусна стаята и скоро се върна с малък пакет.

— Вземи още няколко стрелички със свитъци на развъплъщаване за сметка на бъдещи поръчки — хвърли ми той пакета. — Те с лекота ще се справят с обикновени призраци. А необикновените най-малкото ще задържат.

— Благодаря — неуверено отвърнах аз.

От една страна, медиумът наистина се грижеше за мен, а от друга, приспадаше цената на свитъците от бъдещите ми приходи. Ама че благодетел.

След като приключихме при медиума, ние с Ника отидохме до най-близкото кафене, за да си поговорим на спокойствие, преди тя да си тръгне. Сестра ми явно се притесняваше да ме остави на практика сам в Барса, и още повече се опасяваше от участието ми в работата на Джеймс. Но, съдейки по всичко, инструкциите на нейния баща не й оставяха никакъв шанс за неподчинение, още повече — на мен.

И след обяда тя си тръгна, оставяйки ме сам, ако не броим компанията от двама телохранители.

— Най-важното е, повече не гледай в очите на призраците — посъветва ме тя, преди да тръгне. — И се дръж по-близо до Джеймс, той отговаря за твоята безопасност с най-ценното си.

— С главата? — предположих аз.

— С портфейла. Баща ми договори с него такава сума в случай на смърт от ръцете на призрак, че Джеймс и прашинка няма да позволи да падне върху теб.

Какво пък, в случая с медиума това не е най-лошият стимул да пази ценното ми тяло в отсъствието на Ника. Първоначално много ми тежеше зависимостта от сестра ми и липсата на свобода при вземането на решения, но след нейното заминаване се почувствах малко опустошен. Телефонните ми контакти се попълниха с номерата на телохранителите, имението на Михайлови и спешния номер на местната полиция. И все пак колко по-удобно беше на героите от книгите да попаднат в телата на други хора, те получаваха не само спомени и знания, но, което е по-важно, корени в непознатия свят. Затова за мен сега всеки контакт в телефона се превръщаше в поредната тънка нишка, създаваща тъканта на новия ми живот.

— Къде отиваме? — попита ме Джен.

За известно време се замислих. Основният ми проблем си оставаше неразбирането на света около мен. Тук се чувствах чужд, чувство, подобно на пристигане в непозната страна, но засилено многократно. Затова главното, което трябваше да направя, беше да се влея в живота на Барса, да го усетя.

— Вие самите местни ли сте? — попитах аз телохранителите.

— Ние сме от Бронзовия остров, но живеем в Барса повече от десет години — отговори Джен.

— Тогава за начало нека просто да се разходим из града. Покажете ми всички най-интересни или важни според вас места, за предпочитане с пояснения.

Телохранителите се спогледаха изненадано, но, както се казва, думата на шефа е закон, трябваше да изпълнят желанието ми. Като начало отидохме до главния парк на Барса, който силно напомняше на Сентрал парк в Ню Йорк. Същото огромно зелено петно в центъра на града. Там аз просто се разхождах по алеите и гледах хората, а понякога и призраците. Ника беше права, ефирните същества се срещаха доста рядко и по никакъв начин не изглеждаха опасни, а по-скоро изгубени и летаргични.

Точно един от тези призраци — слаб, блед мъж с очила, ме гледаше от храстите, когато жената-телохранител изведнъж каза:

— Наблюдават ни.

— Да, знам — махнах с ръка аз, следейки призрака с крайчеца на окото си. — Удивително е, че успяхте да го видите.

— Ние сме професионалисти — навъсено каза Конър. Според мен това беше първата фраза, която произнесе за цялата ни разходка.

Исках да се учудя защо Ника не ме беше предупредила, че телохранителите притежават способности на медиуми, когато осъзнах, че изобщо не става дума за призраци. Това вече си беше изненада.

— Отдавна ли? — попитах тихо.

— Съдейки по всичко, още от офиса на медиума.

И на кой бих могъл да потрябвам? Засега единственият вариант бяха недоброжелателите на семейство Михайлови. Основният въпрос е дали двамата телохранители ще могат да ме защитят в случай на опит за отвличане? Всъщност, на теория, те бяха наети точно за това. Интересно какви ли са ранговете им?

На въпроса ми и двамата телохранители отговориха неочаквано подробно. Конър бил Воин, специализиран в защитата. Да не се бърка със Специалист, това е съвсем различно ниво. Просто при Конър защитните техники от сферата на земята му се получавали най-добре. А Джен имаше висока скорост на реакция и нещо като „предчувствие“. На практика идеалната двойка защитници: единият усеща заплахата предварително, а другият защитава от нея.

— Хайде да се прибираме в хотела — реших аз.

Стига разходки за днес.

И тогава телефонът ми звънна. Изглежда това беше първият път, когато чувах този звук, така че не веднага разбрах, че се обаждат на мен.

— Ъ-ъ… — раздаде се мъжки глас. — Момче, имам нужда от теб, ела в централното управление на полицията след петнадесет минути.

— Дори не знам къде е — озадачено отвърнах аз.

— Телохранителите ти знаят.

— А ако не успея?

— Ще успееш, сега си само на пет километра.

— А вие откъде знаете?

Но отговорът беше само кратки бибипкания.

* * *

— Защо си толкова нервен? — обърна се Миси към Джеймс, когато семейство Михайлови напуснаха офиса. — Трудно ли беше в Асоциацията?

— Не, нямаше никакви проблеми — медиумът наля уиски в чашата и го изпи на екс. — Когато казах, че искам да регистрирам ученик, старците дори се зарадваха.

Миси избута бутилката далеч от партньора си и седна на ръба на масата.

— И дори не поискаха проверка?

— Сега не им е до това — Джеймс упорито протегна ръка през масата към бутилката и напълни отново чашата си. — Тази сутрин е починал Сивия генерал.

Момичето мълча известно време, после също толкова мълчаливо извади втора чаша, наля си уиски и го изпи.

— Бог да го прости. Как се е случило? Та той беше Експерт, специализиран в лов на призраци и нечовеци.

— Никой не знае със сигурност. Но това далеч не е първият загинал медиум този месец, броят им вече е десетки. В Асоциацията всички са настръхнали. А знаеш ли кое е най-интересното?

— Стига с риторичните въпроси.

— Убили са го в църква точно по време на развъплъщаване на заловен призрак. Загинали са и всички свещеници, очите им са били извадени, а останките от телата им са изглеждали така, сякаш ги е убил самият генерал. Не ти ли напомня на нещо?

Момичето въздъхна.

— На църквата това няма да им хареса.

— Да, най-вероятно, дори трябва да очакваме гости от отдел Инквизиция, но не и в близко бъдеще.

— Ами да, докато се размърдат…

— Това както и да е. Сега възниква въпросът, няма ли да се случи същото и с нас при следващото развъплъщаване и разпит на призрак в църква? Защото в пряк сблъсък със създанието, убило Сивия генерал, определено няма да се справя.

Миси потупа медиума по рамото.

— Значи може да забавим темпото засега? Не вземай нови поръчки.

— В Барса останаха само няколко силни медиуми и ако не вземам поръчки, Асоциацията просто ще обяви обща такса и ще трябва да работим почти безплатно.

— Боже опази — престорено се ужаси момичето.

— Затова ще работим — отсече Джеймс. — Може би ще мога да направя от младежа добър помощник. Е, а за най-крайния случай винаги имаме теб, Миси.

След тези негови думи момичето за миг се промени: чертите й се изостриха, очите й пожълтяха и тя примигна с вертикалните си клепачи.

— Вече ми липсва ловът — изръмжа с тих глас.

Медиумът се намръщи.

— Но аз все пак се надявам, че ще успеем да избегнем твоето участие…