Алекс Кош
Ученик на медиум (19)

Глава 19

Дойдох на себе си легнал на пода в пълен мрак. В главата ми веднага изплува спомена за експлозията на стълбите и нашето падане, и аз трескаво започнах да проверявам състоянието си. Колкото и да е странно, нищо не ме болеше и всичко изглеждаше на мястото си, с изключение на чантата с енергопроводяща хартия и оръжието. Но в джоба си все още имах три стрелички с атакуващо гофу, което вдъхваше известно самочувствие, но само в случай на среща с призрак. А мен сега явно ме преследваха хора.

Извадих телефона от джоба си, включих екрана и се огледах. Бетонни стени. Никакви прозорци или врати, само неработещи лампи на тавана и нито един лъч светлина. Изглежда по някакъв начин се бях озовал в подземния паркинг! Това е много странно, тъй като последното, което помнех, беше как слизаме някъде между двадесет и петия и тридесетия етаж на многоетажна сграда. Не бихме могли да паднем чак толкова дълбоко.

Телефонът нямаше мрежа или защото бях дълбоко под земята, или заради „заглушителя“. Сега трябваше да реша дали да продължа да се крия тук или да се опитам да изляза. Информацията явно беше недостатъчна. Най-много сега ме интересуваше как така се озовах на паркинга, а и това изобщо паркингът ли е?

Започнах предпазливо да изследвам околното пространство с надеждата да намеря някакъв намек за това кой ме е пренесъл тук и къде всъщност се намирам? И скоро наистина видях едва различими отпечатъци от ботуши на мръсния под, което ми даде насока за по-нататъшни търсения. Следите ме отведоха до затворена стоманена врата, която за щастие се оказа отключена. След известно мислене реших все пак внимателно да я отворя и да погледна навън. За известно време бях заслепен от ярка светлина, което означаваше, че все пак не съм под земята. Някъде наблизо се чуваха звуци от изстрели и писъци на хора, но в непосредствена близост до мен всичко беше спокойно. Промъкнах се до отвора на прозореца и предпазливо погледнах навън: бях на десетия етаж, плюс-минус един. Звуците от изстрели се чуваха значително по-високо и отново бях изправен пред избор — да се върна горе или да сляза?

— Ей, кой си ти? — раздаде се детски глас зад мен.

Рязко се обърнах и изненадано се взрях в единадесет-дванадесет годишно момче в риза и шорти. Местните ученици носеха подобни дрехи почти през цялата година, стига климатът да позволяваше. Мисли за училище се появиха и защото на гърба на момчето висеше класическа раница.

— Момче, ти как се озова тук? — попитах предпазливо.

Най-неприятното е, че призраците не винаги могат да бъдат различени от живите хора. Да, Катя — призракът в имението на Михайлови, винаги изглеждаше полупрозрачна, но момичето от шосето, дори на дневна светлина отзад, лесно можеше да мине за жив човек. Затова, въпреки че момчето изглеждаше съвсем живо, с вероятност от деветдесет процента то беше един от призраците, виновни за смъртта на работниците. Прекалено подозрителна беше появата му.

— Изгубих се — намръщено отвърна момчето, пронизвайки ме с недоволен поглед.

— Тук сега е опасно, по-добре слез долу — казах аз, като бавно се отдръпнах.

Да бе, изгубил се бил. На петнадесетия етаж на недовършен небостъргач, истински лабиринт.

— Асансьорът не работи — промърмори момчето, като ме последва.

— А по стълбите?

— Страх ме е от стълби — раздразнено отвърна то. — И от височини като цяло.

Ами ако изведнъж се окаже, че не е призрак, а реално дете, тогава не завиждам на родителите му. С този вид изглежда като герой от филма „Поличбата“. Същата тъмна коса, блед като смъртта и реално плашещ.

— Как тогава попадна тук? — попитах аз, като героично прекъснах предпазливия си опит за бягство.

— С асансьора. Просто затворих очи.

Детето ме погледна така, сякаш аз съм виновен, че се е заклещил тук. В известен смисъл така си и беше, ако, разбира се, казваше истината. Ако асансьорът е блокиран, тогава човек, който се страхува от стълби, може да остане тук за много дълго време.

— Да ти помогна ли да слезеш? — обречено предложих аз.

— Разбира се, помогни — яростно ме погледна детето. — Или реши да ме оставиш тук?

Честно казано, много исках да го направя, но да се карам с дете, било то живо или призрак, беше твърде рисковано. То можеше да привлече твърде много внимание или дори само да ме нападне.

С едната ръка напипах в джоба си стреличка с гофу, а другата протегнах към момчето.

— Да вървим.

Ако се окаже нематериален или недостатъчно топъл, то поне ще мога да го развъплътя за известно време.

— Не обичам да ме докосват — каза момчето, като ме погледна изпод вежди.

— Как тогава ще вървиш по стълбите, ако не те държа за ръка?

Момчето се замисли за известно време.

— Добре — отговори неохотно най-накрая. — При стълбите можеш да ме хванеш за ръка.

Въздъхнах обречено.

— Е… тогава да тръгваме?

— Да тръгваме. Стълбите са там — посочи момчето.

Докато вървяхме по коридорите, реших да науча малко информация за моя спътник.

— Как се казваш?

— Дейм — измърмори момчето.

По дяволите, това може да е съкратено от Деймиън. Ако този свят се е променил много под въздействие на колективния безсъзнателен разум, то е възможно и Антихрист… Така, стоп. Филмът излезе през седемдесетте, и то в моя свят, тук може изобщо да го няма. За какви глупости въобще си мисля?

— А пълното ти име? — за всеки случай настоях аз.

— Просто Дейм. Ето стълбите, страх ме е да приближа.

Да, и самият аз се страхувах малко да слизам по стълбите в тази сграда, след като една от тях избухна под краката ни.

Дейм протегна ръка към мен и аз предпазливо я хванах, усещайки топлината на обикновено човешко тяло.

„Все пак не е призрак!“ — помислих си с облекчение.

Минахме няколко етажа и всичко изглеждаше безопасно, докато не се натъкнахме на труп между етажите. Мъж във военна униформа лежеше по гръб и гледаше към тавана с белезникави очи. На лицето му беше застинала гримаса на такъв ужас, сякаш преди смъртта си се е срещнал с дявола, а под главата му вече се беше образувала прилична локва кръв.

Погледнах притеснено момчето.

— Затвори си очите.

— Всичко е наред, сякаш не съм виждал трупове — изсумтя момчето.

В същото време лицето му беше толкова зловещо, че в мен възникна подозрение — именно него е видял този мъж, преди да умре от сърдечен удар.

— Чакай малко.

Бързо претърсих тялото и за всеки случай му взех документите, но за съжаление не намерих никакво оръжие. Не че умеех да стрелям, но с пистолет щеше да ми е по-спокойно.

— Той чакаше тук някого с лоши намерения — неочаквано каза Дейм. — Затова трябваше да го убия.

Рязко спрях.

— Искаш да кажеш, че си го убил?

Все пак определено нещо не беше наред с момчето! Да, да, не беше трудно да се досетя от самото начало, но така или иначе не бих го нападнал първи.

— Сестра ми ме предупреди за лошите хора и с няколко от тях трябваше да се справя сам — поясни Дейм.

Колкото и плашещо да изглеждаше момчето, но да убие човек? Трудно беше да го повярвам… Стоп, каква сестра?

— Сестра? — повторих аз. — Не си ли сам тук?

Не, в своето време бях гледал много филми на ужасите и веднага се досетих, че най-вероятно става дума за женския призрак на покрива. Но все пак си струваше да уточня.

— Мислех, че вече си я видял? — изненада се момчето. — Елла беше тази, която те донесе на моя етаж.

— Как така донесе? — ококорих се аз.

— Ами така. Горе избухна експлозия, а после Елла се появи с теб в ръце. Сестра ми каза, че ти непременно ще ни помогнеш, а после изчезна.

Сега вече напълно изгубих представа какво става тук.

— С какво да ви помогна? — попитах объркано.

— Да ни помогнеш да отмъстим на тези, които я убиха!

— Така, да караме поред — въздъхнах аз, осъзнавайки, че тази история с момичето-призрак започва да ме завлича все по-дълбоко и по-дълбоко. — Кой уби сестра ти? Къде?

Не съм сигурен, че това беше подходящото време и място за такъв разговор, но и не исках да оставя детето тук. Така че трябваше да отделя малко време и да изслушам историята му. Самият Дейм и сестра му Елла били деца на жена, която работела като архитект на този строителен обект. Те често идвали при нея на работа, гледали как постепенно бизнес центърът се разраствал и прекарвали време на строителната площадка. И един ден сестра му изчезнала. Тя трябвало да посети майка си, но така и не се появила в офиса й. Три дни по-късно била обявена за изчезнала, а месец по-късно Дейм дошъл на строителната площадка и тук срещнал призрака на сестра си.

— Тя не помнеше какво точно се е случило с нея, но беше сигурна, че се е случило тук, в тази сграда — каза Дам. — Опитах се да разпитам работниците, обърнах се към полицията, но всичко беше напразно. Затова започнах да се промъквам тук въпреки страха си от височини, надявайки се да намеря някакви следи от престъплението.

— Мислиш, че нейното… тяло е скрито тук? — уточних аз.

— Да!

Много тъжна история, но призракът на момичето, логично, беше останал на земята с желание да си отмъсти. Може би точно затова убива работници. И ако всички убити са замесени в нейната смърт, то дори се страхувам да си представя какво са направили с нея.

— А работниците? — попитах внимателно. — Защо ги е убила?

— Тя не е убила никого — уверено отговори Дейм. — Елла е най-добрият човек… беше най-добрият човек. Освен това защо й е да убива някого просто така? Тя не помни кой я е убил!

— Наистина ли не помни? — попитах недоверчиво. — А човекът, който падна вчера в асансьорната шахта? Там открихме следи от присъствието на сестра ти, което означава, че тя е замесена в това.

Момчето ме погледна изненадано.

— Как така сте открили?

— Не знаеш ли? — зададох контра въпрос аз и след като получих отрицателен отговор, обясних: — Ние сме медиуми, извикаха ни, за да хванем призрака, който убива хора в тази сграда.

— Ти си медиум?! И са те наели, за да убиеш сестра ми?!

Момчето се отдръпна от мен и грабна парче тухла от пода. Колкото и да е странно, с неговото лице това оръжие изглеждаше дори плашещо.

— Първо, призракът вече е мъртъв, в случай че не знаеш — вдигнах успокояващо ръце аз. — И второ, медиумите не убиват призраци, а им помагат да отидат на оня свят.

Още щом произнесох думите на глас, отчетливо осъзнах, че преговарящ от мен не става.

— Сестра ми никъде не трябва да отива!

Момчето хвърли тухлата по мен и тя прелетя с такава скорост, че изобщо не успях да реагирам. За щастие Дейм пропусна и снарядът му се разби на малки парченца, удряйки стената зад мен. Очевидно дванадесетгодишното момче притежаваше някакви умения, които значително увеличаваха силата му. Добре, че точността му се оказа трагична.

Докато се дивях на силата му, Дейм успя да грабне още една тухла и я хвърли много по-точно, но тя внезапно увисна във въздуха между нас, уловена от появилата се от нищото жена в бяла рокля.

— Не се страхувай, Дейм — раздаде се спокоен женски глас. — Медиумът е дошъл да ми помогне.

Момчето упорито стисна устни и промърмори:

— Той сам каза, че иска да те убие…

— Само с негова помощ мога да си спомня какво ми се случи и да намеря покой.

Мисля, че тя силно надценява способностите ми, но кой съм аз, че да споря с призрак на отмъщението?

— И какво трябва да направя за това? — попитах, като извадих стреличка от джоба си и я стиснах в ръка. Просто за всеки случай.

Бялата фигура се обърна към мен и… аз едва не изпуснах оръжието си. Тя изглеждаше като рус ангел, с перфектни черти, мека усмивка и сини очи, светещи от доброта. Никога не бях виждал толкова красиво момиче, нито в този, нито в предишния си живот, дори професионално обработените снимки в Интернет не изглеждаха толкова съвършени, както тя.

— Намери тялото ми — тихо каза момичето.

За да откажеш на такова идеално същество, трябва да притежаваш чудовищен самоконтрол или просто да си сляп и глух.

— Мисля, че мога да го направя — отвърнах, преди да осъзная каквото говоря. — Но при взрива загубих инструментите си.

— А ти сигурен ли си, че си медиум? — насмешливо попита момчето. — Какви инструменти? Чукче ли?

След появата на сестра си той дори започна да изглежда различно: престана да прилича на младия Антихрист и започна да проявява и други емоции освен недоволство и гняв.

— Но моят учител е в сградата — продължих аз. — Ако с него всичко е наред, той може да ни помогне.

Елла ми се усмихна нежно.

— Медиумът е жив и здрав. Наблюдавах го специално за теб.

Между другото, изстрелите и грохотът горе наистина бяха утихнали, което означаваше, че сблъсъкът е завършил с победа на едната от страните и най-вероятно това бяха Джеймс и Конър. Във всеки случай много се надявах да е така.

— Това е страхотно! — зарадвах се аз. — Тогава сега ще го намерим и…

Момичето се плъзна плътно до мен и ме погледна в очите.

— Не.

— Защо?! — попитах аз, като стиснах още по-силно стреличката с прогонващо гофу.

Красотата си е красота, както се казва, но всеки иска да живее.

— Вярвам само на теб — тихо каза момичето. — Трябва да ми помогнеш.

Много странно, ние се срещаме за първи път, откъде такова доверие? По дяволите, приятно е, разбира се, но все пак… много странно. Между другото, Селена Леони се държеше приблизително по същия начин, тя веднага повярва, че мога да я защитя.

— Да, ще се радвам — казах честно. — Но без енергопроводяща хартия и мастило не мога да направя нищо, все още съм само ученик.

— Де-еймис — момичето погледна към брат си.

Ха! Момчето си има нормално име, какво си мислех аз.

— Какво веднага Дейм?! — измърмори момчето, гледайки я изпод вежди.

— Върни му нещата.

Момчето неохотно бръкна в раницата си и извади моята чанта.

— Взех я просто за всеки случай — направи опит да се оправдае то.

— Сега можеш ли да ми помогнеш? — отново ми се усмихна момичето-призрак.

Съвсем се обърках от случващото се, не разбирах как така преследването на призрак може да се превърне първо в преследване на самите нас, а след това и в сътрудничество със същия този призрак и много ядосан тийнейджър. И все още не ми беше ясно дали момичето е убило тези работници или не? И ако не е тя, тогава кой?

— Мисля, че мога да опитам — признах неохотно.

Извадих хартия и мастило от чантата си и започнах да рисувам руна за търсене на еманации на смърт, като същевременно обмислях как точно да я използвам. Методът със самолета в случая с многоетажна сграда едва ли би проработил — имаше твърде много етажи и стаи, а и изобщо не знаех как да го следвам. Въпреки че, ако Елла го прави, то защо не? Вярно, че това може да привлече вниманието на Джеймс, а неговата поява определено ще развали отношенията ни с призрака и момчето. И, между другото, като говорим за медиум, той съвсем наскоро ме увери, че може да определи местоположението ми във всеки един момент. Което означава, че Джеймс може да се появи тук всеки момент.

— Мм… Елла, а ти абсолютно нищо ли не помниш? Никаква идея ли нямаш къде да търся твоето… тяло?

— Да не си идиот?! — избухна Дейм. — Двайсет пъти ти казахме, че е загубила паметта си! Иначе нямаше да обикалям из тази сграда цяла седмица!

— Моля те да извиниш Деймис — извинително каза момичето. — Но наистина не помня нищо.

Обърнах се към момичето и я погледнах внимателно.

— А следите от… убийството? Обикновено, когато човек умира, в душата му се отпечатват получените преди смъртта рани. Възможно е дори паметта ти да е изтрита, следите по тялото да ни подскажат нещо…

Призракът разпери ръце встрани и се завъртя на място.

— Има ли нещо?

— Свали качулката — казах аз.

Момичето послушно махна качулката и… в тила й точно под косата стърчеше стоманена игла.

— О, Господи — неволно се изтръгна от мен.

— Какво има там? — нетърпеливо попита Елла.

Не знам как работи паметта на призраците, но въпреки липсата на спомени за момента на убийството, душата си спомняше много ясно самата смърт.

— Стоманен щифт.

— Можеш ли да го опишеш?

— Квадратна глава, гравиран… Л93РО — отвърнах аз, след като се вгледах отблизо.

Момичето-призрак се замисли за момент.

— Такива щифтове се използват при монтажа на вътрешни прегради.

— Ти изчезна преди четиридесет и девет дни — бързо каза Дейм. — Доколкото си спомням, по това време тепърва започваха да монтират прегради, значи максимум трети или пети етаж! Но аз прегледах всичко там и не намерих нищо.

— Възможно е видимите следи да са били премахнати, но ако тялото е в сградата, мога да го намеря — колкото се може по-уверено казах аз.

Още повече, че конкретизацията на зоната за търсене значително опрости нашата задача. След като слязохме на петия етаж, аз сгънах самолетче от гофу, активирах го много внимателно, като по някакво чудо дори не го разкъсах, и го пуснах във въздуха.

Без да прелети дори няколко метра, самолетът падна на пода.

— Сериозно? — възмутено възкликна Дейм. — Надяваш се да намериш тялото на Елла с хартиен самолет?! Дори да ги правиш както трябва не знаеш!

Честно казано, имаше вероятност самолетът просто да не работи или гофуто да не е сработило. Така че го вдигнах от пода, отидох по-далече и го хвърлих отново. Въпреки увеличеното разстояние, той долетя точно до същото място, което означаваше, че с руните всичко беше наред. Според предишен ми опит, ако тялото беше в пода, самолетът нямаше да може да бъде вдигнат просто така, което означаваше, че горката Елла трябва да я търсим на долните етажи.

На следващите два етажа се повтори същата ситуация — самолетчето се удряше в пода на приблизително същото място. А после на втория етаж то просто се разпадна във въздуха, защото зарядът му свърши.

— Идиотизъм — измърмори Деймис. — Може би предложението да се обадим на нормален медиум все пак не е толкова лошо?

Трябваше отново да седна на пода и търпеливо да рисувам гофу под ядосания и в същото време подигравателен поглед на момчето. Ето защо, когато се стигна до активирането на гофу, аз напълно забравих, че трябва да огранича количеството приложена сила и хартията просто се разкъса на парчета, а аз едва не загубих съзнание от слабост. Парченцата хартия като малки и пъргави комари полетяха по етажа, докато накрая се блъснаха в една от стените, образувайки върху нея човешки силует.

— Намерихме го! — зарадвах се аз.

— Наистина? — не повярва Дейм. — Вярно ли е?

Елла доплува до силуета на стената и протегна ръка, но не можа да мине през бетона. Въпреки че до този момент момичето-призрак без проблем проникваше през всякакви стени.

— Не усещам нищо там, но и не мога да проникна — удивено каза тя.

Дейм изтича до стената и извади от раницата си малък, но доста тежък чук.

— Я дай да опитам аз!

Тряс!

Само с един удар той отвори малка дупка в стената. Да, кухина имаше, но в същото време дебелината на стената й беше десет сантиметра бетон. Дори възрастен не би могъл да разбие толкова дебела стена с обикновен чук, но момчето очевидно притежаваше някои специални умения или способности, така че само за десет минути той го направи. Изненадващо, но никой не дотича при целия този грохот. А вътре в кухината намерихме човешко тяло, увито в плат с изрисувани с кръв шарки. Някои от тях бяха размити от вода, може би поради някаква авария от по-горния етаж. Най-вероятно именно заради увредените шарки призракът на момичето се беше появил в сградата. По време на един от уроците ми Джеймс спомена начините, по които убийците крият трупове, така че да не могат да бъдат намерени от медиуми или други хора с умения за търсене. Може би шарките върху тъканта са задържали душата на момичето, като в същото време са правели тялото невидимо за каквото й да е търсене. Но нещо се е объркало и душата се е измъкнала…

— Елла — изхлипа „малкият Хълк“.

Изненадващо, но тялото на момичето изобщо не се беше разложило за цялото време, през което е стояло скрито в стената. Когато с Деймис го сложихме на пода и започнахме да го отвиваме, пред погледа ми се разкри идеалното и умиротворено лице на Елла. Сякаш тя просто спи и сънува някакъв приятен сън. В същото време призракът на самото момиче стоеше до нас, но не виждаше тялото си.

— Трябва изцяло да махнем този плат — предположих аз. — Очевидно той скрива по някакъв начин тялото от Елла.

Бързо отстранихме плата от тялото и момичето радостно възкликна:

— Мога да го почувствам!

Тя приближи до своето тяло и прокара призрачна ръка по лицето си. От очите на момичето-призрак закапаха кървави сълзи, паднаха върху белите дрехи и започнаха да ги оцветяват в червено. Аленото петно бавно се разпростря по роклята от деколтето във всички посоки.

— Всичко си спомних. Уби ме Гриша… Ние с него се срещахме известно време, но той често се държеше много странно, излишно агресивно. Понякога дори ме биеше. Аз прекъснах всякакви отношения с него, но онзи ден, когато дойдох при мама, случайно се засякохме на строителната площадка, скарахме се и…

Гледайки ангелското лице на Елла, дори не можех да си представя как някой може да вдигне ръка срещу нея, камо ли да я убие. Вероятно трябва да си откачен идиот. И що за кавга е това, завършваща със стоманен щифт в тила?

— Кой е този Гриша? — попитах аз.

— Григорий Орлов, синът на собственика на тази сграда — удивено каза Дейм. — Не знаех, че излизаш с него, Ел. И защо си го държала в тайна дори от мен?

Леле, това да не са онези Орлови, до чиито земи намерихме къщичката на дървото? Същите, за които Ника не се изказа много ласкаво?

— Репутацията му не е много добра, затова не исках някой да знае.

Мда, момичета-ангели, падащи си по идиоти, има във всички светове. Дори и елфи да имаше тук, най-красивата от тях със сигурност щеше да се забърка с някой орк.

Междувременно, въпреки че призракът беше спрял да пролива сълзи, червеният цвят продължаваше постепенно да покрива бялата рокля и интуицията ми подсказа, че това не е на добре.

— Намерихме тялото — казах аз, като погледнах предпазливо момичето. — Сега трябва да извикаме полиция, а вас да ви отведем в църквата, за да дадете показания пред свещеника. За целта ще трябва да ви… запечатам.

Аз сериозно се опасявах, че момичето ще започне да протестира, но сгреших.

— Да го направим — съгласи се Елла. — И… по-добре побързайте. Не знам какво става с мен, но с всяка минута мислите ми все повече и повече… блуждаят… убиват… — момичето потръпна с цялото си тяло. — Много странно усещане, сякаш нещо ме изгаря отвътре…

Дейм мълчаливо стоеше и гледаше ту тялото на сестра си, ту призрака, стиснал силно юмруци. Виждайки това, Елла се плъзна към него и го погледна в очите:

— Деймис. Трябва да ми обещаеш, че няма да се опитваш да направиш нещо глупаво — твърдо каза момичето. — Гриша винаги ходи с охрана, а самият той е силен Воин. А сега на мама не е останал никой освен теб, трябва да се грижиш за нея и за двама ни.

Момчето сърдито подсмъркна, явно не искаше да слуша доводите на сестра си, но когато се стигна до думите за майка му, издиша рязко и наведе глава.

— Добре — измърмори той. — Но ако по закон не успеят да го накажат, аз рано или късно ще се добера до Орлов. Но не сега.

Докато те разговаряха, аз седнах на пода и бързо започнах да рисувам запечатващо гофу. Засега не можех да създавам техни сложни версии, предназначени за конкретен призрак, но стандартната форма бях научил наизуст. Затова, докато братът и сестрата тихо си говореха, аз бързо нарисувах руна.

— Готово.

Момичето доплува до мен.

— Да побързаме… чувствам болка… и гняв. Иска ми се да ви пусна кръв… — очите й за миг станаха червени, но момичето потръпна и цветът им рязко се върна към началния. Тя плътно приближи лицето си до моето. — Обещайте, че лично ще ме отведете в църквата и ще проследите всичко да бъде по закон. Вярвам само на вас.

— Обещавам. Но откъде толкова доверие?

Очите на момичето отново станаха червени, чертите й се изостриха, а зъбите й изтъняха. Дори пръстите й започнаха да се удължават, превръщайки се в огромни нокти. От онова мило ангелче, което ме накара да онемея с красотата си, не остана и следа. Изглежда, след като си върна спомените за своята смърт, тя започна да се превръща в истински полтъргайст.

— По-бързо! — изръмжа тя.

Веднага влях енергията си в гофуто и докоснах гърдите на момичето с него. Призракът веднага беше засмукан в хартията като в прахосмукачка, а аз се отпуснах на пода, изгубил мигновено цялата си сила. Е, поне не загубих съзнание.

Дейм остана да стои до тялото на сестра си с безизразно лице и дори не можех да си представя какви мисли витаят в главата му. Да загубиш сестра си така, да знаеш как точно е умряла и че я е убил точно този човек…

— Как си? — попитах тихо.

— Ще се почувствам значително по-добре, когато убия този мръсник — процеди през зъби Дейм, стиснал до побеляване юмруци.

— Но ти обеща на сестра си…

— Да, помня — глухо отвърна момчето и ме погледна така, че отново си спомних филма „Поличбата“. — Но Орлов така или иначе ще се измъкне, той е аристократ. И тогава аз ще се погрижа за него.

В този момент усетих как телефонът ми вибрира. Извадих го и прочетох съобщение от Джеймс:

„Ела при изхода на сградата, аз чакам долу. Разправих се с нападателите и вече се обадих на полицията.“

В крайна сметка не е лъгал, явно може някак да ме следи. Проклет медиум! Защо тогава не дойде на помощ по-рано?

Дейм предпочете да остане до тялото на сестра си до пристигането на полицията, а аз слязох в двора при Джеймс.

— Добре е, че си жив — посрещна ме медиумът, седнал на стълбите на входа. — Имаше момент, когато реших, че са те убили заедно с Конър.

Джеймс вече не изглеждаше толкова безупречно: скъсано яке, мръсни панталони, дори синини имаше по лицето му.

— Конър е убит?! — шокирано попитах аз.

Медиумът се изправи на крака и рефлекторно се опита да оправи панталона си, въпреки че това очевидно беше безполезно начинание.

— Когато взривиха стълбите под нас, той те прикри със силов щит. Започна стрелба. Щитът се справи с куршумите без проблеми, но след това се намеси воин, владеещ стихията на огъня. Щитът не издържа на огъня и… Конър те прикри с тялото си, а когато огънят стихна, телохранителят вече беше мъртъв, а ти изчезна. В началото си помислих, че и двамата сте загинали. Но ти някак си оцеля… между другото, как се случи?

— Спаси ме призрака, който преследвахме — отвърнах аз.

— Уау — изненада се Джеймс. — Все пак явно са привлечени от теб. И какво искаше тя от теб?

— Да намеря тялото й и разбера кой я е убил.

Все още не можех да осъзная, че Конър е загинал, защитавайки ме. Не че бяхме станали добри приятели, но той все пак отговаряше за моята безопасност и пожертва живота си за това.

— А Джен? Тя също ли…

— Не, Джен оцеля — успокои ме медиумът. — Намерих я в колата недалеч оттук. Ударили са я лошо, но ще се оправи. Същото и с охранителите, нападателите по някаква причина не са ги убили — той нетърпеливо попита: — И какво стана с призрака? Да разбирам ли, че си изпълнил молбата й? Усетих, че използва гофу за запечатване.

— Да — потвърдих аз. — Брат й сега е с тялото на момичето горе. Между другото, тя беше запечатана с някакви руни и скрита в стената. И я е убил някакъв Григорий Орлов, син на собственика на сградата.

— Руните ще проуча по-късно, но най-вероятно те е трябвало да запечатат душата на убитото момиче и да ни попречат да я намерим. Може би е била направена някаква грешка при нанасянето им и призракът е успял да избяга от капана. А откъде се появи този брат?

Аз накратко разказах на медиума за всичко, което ми се случи, без да крия гордостта си. Все пак бях успял да се справя със ситуацията, да приложа получените от него знания и дори самостоятелно да изпълня договора. Ако не беше смъртта на Конър и самата причина да сме тук — убийството на Елла, това можеше да е повод за добро настроение. Но уви, моето професионално благополучие се оказа свързано изключително със смърт… За първи път си помислих, че работата на медиума по принцип не може да бъде свързана с нищо добро. Макар че Джеймс изглеждаше напълно доволен от живота:

— Не е зле — похвали ме той. — Може би нападателите дори са ни помогнали, като принудиха призрака да те спаси и да влезе в контакт.

— Ама че помощ — направих гримаса аз. — А кой ни нападна и защо?

— Очевидно недоброжелатели на семейство Михайлови, които са искали да се сдобият с ценен заложник. Вероника и Виктор са добре защитени в Академията, но ти тук си на показ. Ако бях на тяхно място, аз също щях да се опитам да те заловя жив.

Погледнах го недоверчиво.

— Жив ли? Опитват ли се да взривяват този, когото искат да заловят жив?

— Бяха добре подготвени. Знаеха способностите на Конър и че може да те защити от експлозия — отвърна Джеймс. — Дори бяха проучили и моите способности. За щастие от самото начало бях предупреден, че може да се случи нещо подобно, и се погрижих за допълнителна защита.

— Кой ви е предупредил?!

— Баща ти, разбира се.

Стоп. Евгений Михайлов го е предупредил, а на мен дори дума не каза?!

— За съжаление не убих всички, най-силният от тях успя да се измъкне. Но скоро няма да направят следващото си нападение. Във всеки случай нашата работа тук приключи. Сега остава да дадем свитъка на клиента, а с останалото нека се оправя полицията.

— На клиента? — повторих аз. — Не! В убийството на момичето е замесен синът на Орлов! Не можем да им дадем свитъка!

Медиумът се намръщи.

— Това вече не е наш проблем. В договора изрично е посочено, че полтъргайстът трябва да бъде хванат и доставен на клиента.

— Елла не е полтъргайст — не се съгласих аз, но като си спомних в какво започна да се превръща след завръщането на спомените й, се поправих: — Поне не беше. Тя дори никого не е убила.

— Това ти го е казала тя. А дори да е така, това вече не е наша работа, а на полицията.

Притиснах чантата с гофу към себе си.

— Не.

— Така, момче, не се горещи — успокояващо каза медиумът. — Договорът си е договор. Изпълняваме условията и получаваме парите — така работят нещата.

— Медиумът има право да разтрогне договора, ако изпълнението му противоречи на моралния и етичен кодекс — цитирах аз правилата на Асоциацията на медиумите.

Не напразно прекарах толкова много време на лаптопа, изучавайки всички тънкости в работата на медиумите и по-специално — правилата на Асоциацията, в която сега членувам.

— В случай на прекратяване на договора медиумът се задължава да заплати на клиента удвоения размер на хонорара като глоба! — отговори ми с цитат Джеймс. Изглежда чак очите му леко се навлажниха. — Удвоения!

— Запиши го на моята сметка — казах твърдо.

Джеймс се намръщи гневно.

— Така цял живот не можеш да ми се издължиш! Освен това дори свидетелство на призрак не гарантира обвинение в убийство!

— Знам правилата — отвърнах ядосано. — Ще заведем призрака в църквата за разпит пред свидетели, в присъствието на полицай офицер. Посмъртните думи на призрака са достатъчни, за да се образува наказателно дело, а после този мръсник ще го погнат.

Честно казано, не очаквах Джеймс да е готов да плюе на справедливостта заради договора. Образът на героя — унищожител на призраци — рухна точно пред очите ми и това ме ядоса още повече.

— Изобщо не е необходимо да разпитваш призрак, за да намериш престъпника — реши да смени подхода медиумът. — Може би доказателствата върху тялото на момичето и показанията на момчето ще бъдат достатъчни за обвинение. И ако тя наистина не е убила работниците, да се намери виновника ще е още по-лесно.

За чест на Джеймс, той не се опита да ми вземе свитъка насила, предпочитайки да използва убеждаване. Но аз настоявах на своето до момента, в който пристигна полицията и линейката. Когато няколко коли с мигащи светлини нахлуха в строителната площадка, Джеймс изведнъж рязко се успокои.

— Добре тогава. Тъй като това е твое решение, направи както ти повелява сърцето.

Бях малко изненадан.

— Ъ-ъ… какво?

— Понякога в преследването на пари забравям, че трябва да действам по съвест — въздъхна той. — Доведи работата до края, отмъсти за бедното момиче. А договора аз сам ще анулирам.

Известно време мълчаливо стоях и гледах медиума в очакване на продължението на тази излишно патетична реч, но Джеймс се обърна и тръгна към приближаващите полицаи.

— Защо толкова драстично променихте мнението си? — попитах аз, като бързо го настигнах.

— Изведнъж това подло нещо, съвестта, се събуди — отвърна той раздразнено.

Ясно, че Джеймс беше ядосан от загубата на парите, но мисля, че ако обясня ситуацията на Вероника, тя ще ме подкрепи и ще убеди баща си да му плати всякакви неустойки. Само да ми позволи да изпълня обещанието си към Елла и да накажа убиеца.

Докато Джеймс обясняваше на полицията какво точно се е случило, аз стоях отстрани и внимателно слушах всяка дума. Изненадващо, но той честно им разказа моята история и накрая дори позволи на мен и Деймис да отидем в църквата заедно с полицията. Вярно, самият медиум предпочете да остане на строителната площадка, като обеща да поеме цялото недоволство на Орлови върху себе си и в същото време да следи състоянието на Джен. Може би съвестта му наистина се беше пробудила, но интуицията ми подсказваше, че нещата не са толкова прости. Но сега нямах време да мисля за това — в чантата си имах гофу с душата на Елла, бледият като смъртта Деймис седеше до мен, и ние тръгнахме към църквата, за да накажем убиеца на горкото момиче според закона.

* * *

Когато полицейските коли изчезнаха зад портата, Джеймс извади телефона и набра номера на главата на семейство Орлови:

— Ало. Да, поръчката е изпълнена, но възникнаха известни затруднения. Моят колега реши да се откаже от договора и да отнесе призрака на момичето в църквата за разпит. Не можех да направя нищо, в този момент полицията вече беше пристигнала. Разбира се, надявам се, че своевременно предоставената информация ще бъде оценена подобаващо. Отлично. Тръгнаха към църквата „Свети Михаил“, охраната е от само четирима полицаи.

След като приключи разговора, медиумът завъртя телефона в ръката си с доволна усмивка и, подсвирквайки си някаква весела мелодия, се насочи към изхода от територията на строежа.