Алекс Кош
Ученик на медиум (4)

Глава 4

Едва имах време да скоча в панталона, когато така наречената ми сестричка, също и маниак-убиец, който с лекота реже главите на враговете си, нахлу в стаята.

— Братле, събуди ли се?!

— Сериозно? — криво и леко нервно се усмихнах аз. — Изобщо някой би ли могъл да спи спокойно под звуците на изстрели?

— Аз бих могла — лекомислено отговори Ника. — Но будилникът ме събуди.

Момичето се приближи плътно до мен, облъхвайки ме с миризма на лавандула, примесена с барут.

— Е, съжалявам, малък. Тези гадни убийци ни нападнаха без предупреждение, и самата аз останах без сутрешно кафе.

Тя неочаквано ме прегърна и буквално ме притисна към разкошните си гърди.

— Кхф!

За миг се отдадох на приятното усещане, но се опомних и се опитах да се измъкна. Но тънките й грациозни ръчички се оказаха изненадващо силни и упорити.

— Те те изплашиха, тези лоши хора — нежно прошепна Ника и ме погали по главата.

— Изплаши ме ТИ! — глухо отвърнах аз. — Да отсечеш главата на невъоръжен мъж! И спри да ме стискаш! Не съм ти плюшена играчка!

— Тоест, ако бях отсякла главата на въоръжен мъж, всичко щеше да е окей? — саркастично уточни Ника, освобождавайки ме от крепките си сестрински обятия. — И защо си толкова разстроен?

Тя седна на леглото и потупа мястото до себе си.

— Седни. Кажи на сестра си какво така те разстрои?

— Може би малката война точно под прозорците ми? — нервно предположих аз, сядайки на леглото. — И колко хора си убила през живота си?

— Запомни основното правило на семейство Михайлови — много сериозно каза Ника. — Никога не оставяй враговете си живи. Аз се старая винаги да спазвам това правило.

— Сурово — не се сдържах аз от крива усмивка.

Не, всъщност мен винаги са ме вбесявали героите на книги, филми и анимета, които оставят победените врагове живи. Ако има удобна възможност, убий и забрави. Така си мислех, докато четях книгите, но виждайки това действие в живота, леко се уплаших. А може би дори не леко.

— Наистина ли във вашия свят не убиват никого?

— Убиват, разбира се — отговорих аз, спомняйки си многобройните новинарски репортажи. — Но по-често по телевизията, отколкото под прозорците. Животът при нас като цяло е спокоен… БМП^[1], например, съм виждал само на парада и в музея.

— Да, без Великия катаклизъм животът ви очевидно е по-лек от нашия. При нас дори в най-безопасните градове имаме пробиви от друго измерение или разни ексцесии, а и сблъсъците между различни семейства и групировки далеч не са рядкост. Въпреки че толкова нагло нападение като днес е по-скоро изключение — Ника съкрушено поклати глава. — Съвсем спряха да уважават нашето семейство.

Веднага наострих уши.

— В смисъл?

— О, това е дълга история — махна с ръка сестра ми.

— Пред нас е цялата закуска — настоях аз. — А сега ако утре сутринта подкарат цял отряд роботи към имението и го изравнят със земята, аз дори няма да знам защо съм умрял героично, криейки се под леглото.

— Добре, обличай се и на закуска ще те просветя малко. Още повече, че сега вече си част от семейството и това знание определено няма да ти е излишно.

Всяко знание ще ми бъде полезно! Както и закуската, между другото. Нали сега съм млад растящ организъм! Много се надявам, че съм растящ, защото да гледам света от височина метър и половина заедно с шапката ми е доста странно.

На закуска присъствахме само ние с Ника и икономът. Нещо повече, икономът Хан дори не ядеше, само мълчаливо се преструваше на статуя на входа на трапезарията. Очевидно на слугите, дори на такъв доверен човек като него, не се полагаше да седят на една маса с „господарите“. Готвачката се беше постарала с десетина ястия, като ме увери, че с удоволствие ще изпълни всяко мое кулинарно желание, ако предварително й кажа за него. Приятно е, мътните да го вземат.

— И така, кой ни нападна? — попитах веднага щом Горта сложи последното ястие на масата и ни наля кафе.

— Всъщност не е толкова важно кой, главното е защо — намръщи се Ника. — Баща ми работи дълги години като началник на полицейското управление на Златния остров. Това е висока и отговорна длъжност. И като правило, на такава длъжност човек колкото по-добре се справя със своите задължения, толкова повече врагове има. А баща ми се справяше много добре.

Отпих глътка кафе и направих изненадана гримаса. Изглежда Горта беше използвала вкиснато мляко.

— Работеше? — попитах, оставяйки кафето настрана.

Притеснявах се да кажа каквото и да било на готвачката, но и нямах намерение да пия тази гадост, затова се престорих, че съм силно увлечен от прясно изцедения сок.

— Преди месец го уволниха. Замесени са политика и вътрешни интриги, за които няма смисъл да говорим, но в резултат на това почти всички ни обърнаха гръб. Приятели, съюзници, партньори — всички тези боклуци сега усърдно се преструват, че никога не са чували за семейство Михайлови.

Ето значи за какви проблеми говореше онзи старец. Какво пък, логично е да убиеш бившия шеф на полицията — това е свято дело за всеки мафиот. Особено ако има достъп до БМП-та и въоръжени с картечници роботи.

— Дори се наложи да се преместим от главната къща тук, извън града, за да е по-лесно да се отбраняваме. А и съседите се оплакваха от прекалено силните взривове на ракети и гранати — продължи Ника, докато с ентусиазъм гълташе огромна порция бъркани яйца и шунка и довършваше третия кроасан. — Така че сега сме нещо като неофициални изгнаници. Михайлови все още притежаваме няколко компании в Руските княжества, но дори там започват да ни оказват натиск.

— Какви компании? — по инерция попитах аз.

— Производство на компоненти за строителни роботи. Какво, да не си решил да се захващаш със семейните активи? — лукаво попита момичето.

— Не бих те съветвал — раздаде се мъжки глас над ухото ми.

От изненада едва не изпуснах чашата със сок. Виктор беше успял да влезе изненадващо тихо в залата, сякаш специално искаше да ме изплаши. Но едва ли, за подобни хлапашки лудории той беше твърде сериозен и високомерен. Дори на закуска със семейството си младежът идваше в строг, старателно изгладен костюм. С една дума — скука.

— О, Богът на войната се появи — изсумтя Ника. — Пропусна цялата веселба.

— Отново тези копелета от корпорацията? Толкова са забавни — студено каза моят… ъ-ъ… брат и седна на масата срещу мен. — На какво изобщо разчитат, идвайки тук с толкова малки сили?

Момичето изведнъж стана по-сериозно.

— Те всъщност използваха последно поколение роботи „Тунгус-12“ и водеха двама Специалисти със себе си. Ако Хан не ги беше неутрализирал още на подхода, можехме да имаме сериозни проблеми.

— Това му е работата — спокойно отговори Виктор, докато ловко въртеше ножа и вилицата над сервираните от Горта бъркани яйца. — Ех, как бих искал да ги посетя в „Галотех“ и да унищожа всичките им дяволски…

— Мечтай си, баща ни никога няма да го позволи. Освен това Уолес също не са глупаци. Е, почти не са глупаци — поправи се момичето. — В охраната си имат боец на ниво експерт, той ще те попилее.

Много малко разбирах от разменените реплики, но не посмях да питам под намръщения поглед на Виктор.

— Нито един достоен Експерт няма да работи за този боклук. Така че щях да проверя кой кого.

Ледените очи на момчето светнаха от гняв. Буквално! За момент зениците и белият ирис на очите се разтвориха във виолетово сияние, видимо дори въпреки яркото пролетно слънце, което грееше през прозорците.

— Ако баща ми позволи, самата аз нямаше да имам нищо против да намина при тях на разсъмване — с кръвожадна усмивка каза Ника. — Събудиха малкото ми братче.

Виктор удари по масата с юмрук, но без особен гняв. Сигурен съм, че ако положи малко повече усилия, от масата ще останат само трески.

— Спри да наричаш „това“ братче!

— Така-а — присви очи Ника. — Веднага спри да тормозиш детето. Всеки, който обиди моето БРАТЧЕ, ще си има работа с мен. Включително и ти.

Сега тонът й стана толкова плашещ, че по гърба ми пробягаха мравки. Може би имаше шизофрения? Как можеш да преминеш толкова бързо от добродушно бърборене към такъв студен тон, буквално пропит с изгарящо желание да убиваш. Впрочем, точно както от отсичане на глава на жив човек до банален разговор за закуска.

— Добре, добре — успокояващо вдигна ръце Виктор, който също усети заплахата, идваща от сестра му. — Всъщност баща ни вече реши да приеме момчето в семейството. Остава да се реши каква роля ще му дадем.

Аз наострих уши:

— И какъв избор имам?

— Ти — никакъв — отряза ме Виктор. — Засега ние решаваме къде би могъл да бъдеш поне малко полезен. Но явно при всички случаи ще трябва да те изпратим в някое училище-интернат.

Едва сдържах смеха си. По-точно не успях, нали сдържаността сега изобщо не беше моята стихия. И все пак колко смешен може да изглежда видимо млад човек, който усърдно се представя за спокоен и уравновесен „вожд“. Колкото и да беше подкован от многобройните уроци в училищата на аристократите, мисленето и реакциите му все още си оставаха юношески. Определено не можеше майсторски да лицемерничи и да сдържа емоциите си — той не ме харесваше и това си личеше във всичките му думи и действия.

— Добре — усмихвайки се откровено, казах аз. — Какви са пред вас вариантите да използвате бедния безполезен тийнейджър?

Колкото и да не ми се искаше да съм ехиден, всъщност си беше точно така — в този свят аз не можех и не струвах абсолютно нищо. Вярно, че в моя собствен свят бях на приблизително същото ниво — обикновен уеб програмист, обичащ аниме и фентъзи, който не владее никакви специални знания или умения. Затова пък от малкото информация, която успях да усвоя, децата на местните аристократи на десет години правеха неща, които съм виждал само в комикси и дори това не им гарантираше светло бъдеще. Само шанс за по-нататъшно образование и статут с половин стъпка по-висок от „обикновени хора“.

— В дадения момент ти наистина си безполезен — с убийствена сериозност се съгласи Виктор. — Но все пак можеш да постъпиш в някое от местните училища и с времето сам да постигнеш нещо, както и да завържеш необходимите познанства. Може дори да успееш да се ожениш сполучливо. Освен това, според уверенията на доктора, твоите Х-тела са развити достатъчно, просто трябва да компенсираш изостаналостта в развитието си…

Най-обидното беше, че той сега дори не се опитваше да ме нарани. Именно за изостанал в развитието си се смятах в този нов свят, особено в сравнение с потомствените аристократи. Тях на практика още от люлката започваха да ги учат на бойни изкуства, на владеене на оръжия и как да използват тези незнайни Х-тела. Така че на десет години те вече бяха сурови хлапета, способни да удрят с огнена сфера или мълния.

— И сега решавате в кое училище да ме изпратите? — уточних аз.

— Да. Или ще бъде училище за истински аристократи, или общо. В зависимост от целите, поставени от баща ни.

— Но…

— О, нека да обясня по-добре — прекъсна го Ника. — Не можеш да говориш с нормални хора без преводач.

— Много смешно — рязко отговори моето „братче“. — Между другото тук обсъждаме сериозни неща. И твоите шеги са напълно неуместни.

— Шегите са уместни винаги — отвърна сестричката.

По дяволите, тя е красива във всеки смисъл и мисля, че вече я обичам. Като сестра, разбира се.

— Тогава сама му обяснявай всичко — раздразнено се тросна Виктор. — Едновременно с това можеш и с основното обучение да се заемеш, до решението на баща ни има още няколко дни. В момента той разучава списъците с ученици в училището към Златната академия и други учебни заведения, за да избере най-подходящите контакти за неговата възраст. Въпреки че според мен с неговите знания и подготовка даже в училище за умствено изостанали няма да е лесно да влезе.

Хрус!

Ника беше стиснала с ръка ъгъла на масата и откъсна парче от нея.

— Трябва да тръгвам — бързо каза Виктор и скочи от масата като ужилен.

Къде отиде цялото му високомерие? Младежът просто позорно избяга от трапезарията, страхувайки се от малката си сестричка! Изглежда, че макар Ника да беше с година по-малка, Виктор наистина се страхуваше от нея.

Когато Виктор излезе, в трапезарията настъпи тишина. Не неловка, а по-скоро разредена, като въздух след края на буря. Докато Ника правеше някакви дихателни упражнения за овладяване на гнева, аз с изненадващо за мен самия спокойствие наблюдавах как под прозореца опаковаха труповете на нещастните терористи в черни пакети. И изглежда пазачите не бързаха, тъй като процесът на почистване очевидно се забавяше.

— Кхм… а ще ми кажеш ли за училището? — наруших тишината аз.

— Баща ни иска да те изпрати в някое училище, за да завържеш контакти за в бъдеще. Ако изобщо го имаме, разбира се.

Това и сам го разбрах от добродушното обяснение на Виктор. Като цяло, при всички случаи аз трябваше да ходя на училище, защото това беше най-добрият начин да се влея в непознатото общество. Освен това, нека бъдем реалисти, ако тук няма класически училища, то да попадна в училище за супер герои далеч не беше най-лошата алтернатива. Там вероятно ще се запозная с местните красавици, макар че на години, разбира се, все още бях твърде млад. По дяволите, сега дори не съм пълнолетен! Дали ще мога да пия бира на този свят?

— Това го разбирам — казах аз леко раздразнено, но се сдържах и не попитах за местните ограничения за непълнолетни. Засега. — А можеш ли да ми обясниш разликата между училището към Златната академия и другите училища?

Разбира се, бях успял да прочета нещо в местната мрежа, но е много по-полезно да получа информация от първа ръка.

— В Златната академия учат само наследствени аристократи. Това е най-доброто учебно заведение на Обединените острови, в което може да се влезе само след внимателен подбор. Ние с Виктор учим там. Завършването на училището към тази Академия значително увеличава шансовете да влезеш в самата Академия — момичето ми хвърли съчувствен поглед. — Но, честно казано, дори и при старите връзки на баща ни там трудно бихме те вкарали, а сега… Не знам защо Виктор изобщо я спомена. Ти нямаш никакви бойни умения.

Исках да се обидя, но логиката ми подсказваше да се съглася с нея. Няколко хаотични сбивания в института едва ли можеха да се считат за бойна подготовка. Да, винаги съм се поддържал в добра форма, но някак си не се сетих да тренирам бойни изкуства. Ако знаех, че ще попадна в друг свят, щях поне с бокс да се заема, но аз никога не съм обичал болката.

— Твърде късно е да те подготвим за Златната или Сребърната академия — продължи да задълбочава депресията ми Ника. — На твоята възраст аристократите вече са тренирали повече от десет години: контрол над вътрешната енергия, укрепване на тялото. Много от тях на петнадесет години вече са овладели семейните техники. А и атмосферата в специалните училища към тези Академии е много специфична — битките между ученици не само са разрешени, но дори се насърчават. И един начинаещ там просто ще го схрускат.

— Явно бойна академия изобщо не е вариант за мен? — предположих аз.

Разбира се, както всеки нормален пришълец, много ми се искаше да усвоя всички тези неща с вътрешната енергия. Укрепването на тялото също е полезно нещо, между другото. Кой би отказал да стане, как да го кажа — „по-силен“? А съдейки по това, което успях да прочета в библиотеката, местните майстори на мистични бойни изкуства не само не се страхуваха от куршуми, но и отклоняваха ракети едва ли не с голи ръце. Всичко горепосочено допринасяше не само за високо положение в обществото (тук определено ценяха силата), но и за лична безопасност и дълголетие. Както се казва, „две в едно“!

— Защо не — тя ободряващо покри ръката ми с длан. — Ако следващите две години се отдадеш на сериозно обучение с добри инструктори, ще имаш шанс да влезеш в Бронзовата академия. Това не е най-лошият вариант. Разбира се, ще трябва да работиш усилено…

— Готов съм да започна още сега!

Дори да нямаше нужда да постъпвам в местно училище, щях да се хвърля в краката на моите роднини, умолявайки ги да ме научат на техните супер техники. Аз нямам „синдром на Хари Потър“. Момчето-което-оцеля по някаква причина не се превърна в момчето-което-фанатично-изучава-магия, а просто страдаше от глупости почти през цялото време на обучението си. Как така?! Да, готов съм да седя в библиотеката дни наред, запознавайки се с новия свят, и мога безкрайно да общувам с нашия плашлив призрак, просто защото е призрак! Между другото, довечера ще трябва да й се извиня, момичето определено не е виновно за нищо.

— Браво, братле — нежно ми се усмихна момичето. — Добре, нека започнем с най-простото: какво вече знаеш за хората, които знаят как да управляват Х-телата в кръвта си?

— Като цяло, не много — отговорих честно. — Бях толкова увлечен от историята, че не ми стигна времето, а и дори не знаех какво да търся. Така че започни от нулата.

— Добре, тогава слушай — решително каза Ника. — След Великия катаклизъм всички хора и животни претърпели определени изменения, след които в кръвта им се появили Х-тела. Никой не знае какво точно е било това — вирус, някаква радиация или дори просто чудо. Така или иначе, тези нови клетки основно се управляват ментално. Точно затова хората като същества с достатъчно силно самосъзнание практически не се променили, но животните започнали да мутират и неволно да приспособяват тялото си към новите реалности. Хищниците станали по-големи и по-силни, а тревопасните… станали хищници. Но сега няма да говорим за това. Определена част Х-тела буквално като строителен материал витае във въздуха и е изложена на масовото съзнание на хората. Така са се появили нови видове чудовища и същества от древни легенди: призраци, вампири, зомбита, вендиго, наги и прочие, и прочие, и прочие.

Да, вече прочетох нещо подобно в библиотеката.

— Тоест, ако човек е силен ментално, то той може да прави всичко с помощта на Х-телата в кръвта си? — уточних аз. — Дори да създава тези мистични същества?

— Само да беше толкова просто — засмя се момичето. — Хората имат различни предразположения за използване на Х-телата: някой е по-добър в управлението на стихиите, друг може да работи с пространството или да призовава животни. Има много вариации в използването на способностите на великото множество и притежателите на най-силните от тях са се превърнали в новата аристокрация на променения свят.

— А вие… ние… — поколебах се смутено, но улових поощрителния поглед на сестра си и се поправих: — Нашето семейство. Какви способности имаме?

Ника протегна ръка пред себе си и в следващия момент чинията със сладкиши на масата се издигна във въздуха. Вярно, че не приличаше на левитацията от филмите, тъй като чинийката се движеше прекалено несигурно, сякаш плаваше във възходящ поток.

— Ние сме свързани със стихията на въздуха — гордо отговори момичето.

— Значи ще мога да летя?! — възкликнах възхитено.

— Ако достигнеш нивото на Майстор, ще можеш — усмихна се Ника, сваляйки чинията обратно. — Но за това ще трябва да отделиш десетки години за тренировки. И дори тогава не е сигурно, че способностите ти ще са достатъчни.

По дяволите, това ли е начинът да се говори с дете? И не ме интересува, че всъщност не съм дете, тя сега ме спусна грубо от небето на земята. И това беше доста неприятно падане.

— А на какво ниво си ти? — поинтересувах се аз. — Можеш ли да летиш?

— Ние с Виктор сме Воини, това е следващата стъпка след Ученик. Следват Специалисти и Експерти. Баща ми е Специалист, но вече плътно се е доближил до нивото на Експерт. А над него са само Майстори, те са единици и се считат едва ли не за национално богатство.

Значи така, има общо пет нива, а моите брат и сестра на двайсет години са вече на второто. Сигурно е яко? Засега нямах статистически данни за това как се развиват местните аристократи.

— Теоретично има и висша степен — Грандмайстор — продължи сестра ми. — Според легендите един от тези грандмайстори е Хенрих Харер, който е създал Великия катаклизъм и е станал първия носител на Х-тела. Но от живеещите днес никой никога не е виждал притежател на висшата степен. Макар че е възможно ти да си първият, който е срещнал истински грандмайстор.

— Онзи старец? — моментално осъзнах аз.

— Да. Най-силният боец от нашия род е Александър Михайлов. Мой прадядо. Сега щеше да е на около сто и петдесет години.

— А къде е той сега?

— Никой не знае, Александър е изчезнал преди тридесет години. Мислехме, че отдавна е мъртъв.

О, не, дядото-културист изглеждаше много по-жив от мен в най-добрите ми години. Просто не знам коя от годините сега се смята за най-добрата — днешните младежи с Х-тела в кръвта или бившите възрастни с някакви си мускули.

— Като цяло, съдейки по думите на нашия домашен учен, знанията ти в точните науки са на повече от високо ниво. Историята и житейските знания за живота на островите не е проблем да се научат… — Ника внимателно ме погледна. — Но между другото, откъде шестнадесетгодишен има познания по висша математика?

Хм, да, тук малко се изхвърлих. Исках да покажа, че не съм чак толкова безполезен, както всички упорито ме изкарват, и показах всичко, което помнех от училище и института. Не знам защо, но формулите винаги перфектно се запазваха в паметта ми и във всеки един момент бих могъл да изчисля дискриминанта, интеграл и дори пълна вероятност за дадено събитие. Затова д-р Семьонов едва не припадна от щастие, когато възпроизведох формулата за квантовия ефект на Хол, за когото в този свят дори не бяха чували. Не че някога съм се занимавал с наука, но винаги съм се интересувал от физика и математика. Дори чета научни статии, но по-скоро като хоби, без фанатизъм.

— При нас сериозни войни не е имало от 1945 година — бързо намерих оправдание аз. — Образованието много напредна. Там, където при вас използват така наречената магия, при нас всичко се решава с техника. Затова без високо ниво на знания по физика и математика си за никъде.

— Е, да, да — замислено проточи Ника. — Значи ти си ни умник. Но физическата ти подготовка е просто нулева. Във всяко училище ще те хапнат на една хапка, дори то да е общообразователно. Следователно трябва сериозно да се заемем с уменията ти за самозащита и поне малко да размърдаме Х-способностите ти.

— Да, аз съм изцяло за! — зарадвах се аз и скочих от масата. — Покажи ми какво да правя!

Ника виновно въздъхна.

— Все още имам няколко неща за вършене днес. Нека да започнем от утре, а засега можеш да се заемеш със самообразование в библиотеката.

— Между другото, може ли да ми дадете достъп до социалните мрежи и новинарските сайтове? — изведнъж си спомних аз, сядайки обратно на стола. — Изобщо не знам какво се случва около мен. Разбира се, разбирам, че това е направено с определена цел, но…

— Не, там блокировката не е заради теб. Компютърът в библиотеката е направен специално за нашия призрак. Видя ли руните? Те позволяват на Катя да го използва пълноценно — засмя се Ника.

— Тя ми го каза — кимнах аз. — А защо сте я блокирали?

— Преди Катя обикаляше по сайтове за запознанства и съблазняваше момчета. За нея е скучно постоянно да е в библиотеката, така че се развличаше както може. За нас нямаше значение, но след това един от нейните обожатели се самоуби от несподелена любов, когато тя внезапно прекъсна комуникацията с него след една година сърдечна кореспонденция. Тогава решихме да й затворим достъпа до всякакви социални мрежи и онлайн играчки.

— Тази срамежливка, която изчезва при всяка силна емоция, е издевателствала над хора? — бях изумен.

Виж ти, в тихия свят на призраците се намират разбивачи на юношески сърца.

— Е, Катя не го е смятала за издевателство. Тя съвсем искрено е общувала. Явно в живота е била доста лекомислено момиче и за петдесетте години след смъртта й нищо не се е променило особено.

И все пак образът на сладката призрачна сладурана за мен беше съсипан завинаги.

— Трябваше отдавна да ти дадат лаптоп и телефон — намръщи се Ника. — Очевидно Виктор отново има пръст. Ще се разпоредя. Просто не се опитвай да се регистрираш в социалните мрежи със своето име и фамилия. А най-добре си създай фалшив женски акаунт, така всички ще са по-спокойни.

— Да бе! — възмутих се аз. — Що за извращение?

— Добре, добре. Просто не публикувай снимката и фамилията си никъде — помоли момичето. — И между другото, от къщата на двора засега също не излизай.

— Страхувате се, че ще избягам ли? — усмихнах се аз.

— Няма къде да бягаш — махна с ръка Ника. — Просто никога не знаеш дали някъде няма снайперист. Ние, разбира се, прочистихме цялата местност, а и дронове постоянно имаме във въздуха, но някой Специалист със специфични способности лесно ще заобиколи всяка охрана.

— А как нападателите изобщо се доближиха до сградата, щом имате дронове? — изненадах се аз. — И БМП-та водеха.

— Те използваха портал — обясни сестричката. — Скъпо нещо и действа на късо разстояние, но тук няма нужда от много. Все пак е добре, че не са се сетили да изпратят бомба точно под стените по този начин. Къщата, разбира се, щеше да устои, тя е добре защитена, но прозорците можеха да бъдат потрошени.

— Хм… може би тогава ще е по-добре да съм не в библиотеката, а в подземната лаборатория?

Ника стана от масата и ме потупа по главата.

— Шегаджията ми той. Почивай, а аз ще тръгвам. Време е сестричката ти да се заеме с делата на възрастните.

Ама кой тук се шегува?! Аз говорех напълно сериозно.