Алекс Кош
Ученик на медиум (10)

Глава 10

И ние наистина отидохме. Нали съм си същество без воля, а и, честно казано, малко ми беше интересно да видя истински полтъргайст от филми на ужасите. Повече страшно, но и интересно също. По пътя Джеймс разказа простата история за появата на този полтъргайст. Семейство Огава се преместили на Златния остров, защото един от неговите потомци завършил с отличие Златната академия и заел доста висока длъжност в Барса. Затова семейството купило огромно имение недалеч от града, в което проблемите започнали веднага след настаняването. Полтъргайстът тихомълком убил първо една прислужница, после друга, трета… и всички тъкмо решили, че просто не харесва жени, когато той изведнъж невъзмутимо убил иконома. А като се знае каква сила, като правило, притежават икономите на аристократичните фамилии, полтъргайстът явно се оказал много силен. Което той доказа, като разкъса вторият най-добър медиум на Барса, дошъл за душата му.

Въобще има подозрение, че жанрът на филмите на ужасите е създаден от същия човек, който е измислил преместването. Във всеки втори филм сюжетът е един и същ: семейството се мести в нова къща и там започват да се случват всякакви ужасяващи неща. По тази логика най-лесният начин да се предпазиш от призраци е да живееш там, където си роден, и да не вириш много нос! Но на семейство Огава, разбира се, няма да кажа за моите съображения. Нека си живеят в неведение, глупаците!

Както се изясни по време на разговора, Джеймс Харнет е онмьоджи. Това са японски магьосници, които практикуват магьосничество онмьодо с помощта на гофу — хартиени амулети. Използвайки лист с йероглифи, той търси призраци, хваща ги и ги запечатва. Или прогонва. Или унищожава. Засега не разбрах какво точно прави с призраците, а самият медиум неясно смотолеви, че всичко зависи от ситуацията. Например, първо трябва да се разбере какво движи призрака, да се определят точките на въздействие и чак след това да се удари по тях. Като цяло за мен лично тази тема остана неразбрана.

— Най-важното е да не се опитвате да навредите на полтъргайста с обичайни физически оръжия или бойни техники, просто ще си загубите времето — инструктира ни Джеймс.

— Но аз владея няколко техники, които могат да въздействат на призраци — гордо каза Ника.

— Семейство Михайлови — това е стихията на въздуха? — уточни Джеймс. — Значи говориш за инфразвуков удар?

— Да!

— Той може да освободи само много слаб призрак. Полтъргайстът дори няма да забележи — Джеймс сви от пътя. — Е, ето че пристигнахме. Вие двамата мълчете, с клиента ще говоря само аз.

Имението с полтъргайста се намираше съвсем близо до Барса, което говореше за нивото на просперитет на семейство Огава дори повече от размера на луксозната сграда. Сега обаче собствениците бяха принудени да се приютят в къщата за гости. И дори тази „къща“ не отстъпваше много на имението на Михайлови, с изключение на това, че в нея нямаше картечни кули. А заетата от полтъргайста основна сграда спокойно би могла да съперничи по размери и лукс с някой петербургски царски дворец. Недалеч от главната сграда имаше няколко големи шатри и мобилни генератори на ток, под внимателния надзор на тежко въоръжени военни, които се разхлаждаха на поляната. Зачудих се те сериозно ли смятаха да воюват с полтъргайста с пушките си, или семейство Огава има други, по-реални врагове?

— А това какво е? — попитах медиума, като посочих дълъг кабел, положен около огромната сграда.

— Нещо като екран, за да не може призрака да излезе от дома — бързо отговори медиумът.

Посрещна ни мъж в строг черен костюм, който се оказа местният плешив аналог на нашия иконом Хан. Също толкова безизразен, изпънат като струна и гледащ на околните като на любим деликатес за мухи.

„Нашият иконом — повторих мисълта си. — Леле, колко бързо започнах да се смятам за част от семейство Михайлови.“

— Здравейте, г-н Харнет — съвсем леко се поклони икономът. — Мислех, че работите сам.

— Това са моите помощници — спокойно отвърна медиумът. — Както показа опитът на предишния специалист, да влизаш сам в тази къща не е най-добрата идея.

— А те могат ли да ви помогнат? — недоверчиво попита икономът, впил пренебрежителен поглед в мен.

Интересно, по външния ми вид ли е толкова лесно да се разбере, че съм слабак, или той е просто расист?

— Вие плащате за резултат и всичките ми услуги са точно изброени в договора — спокойно отвърна медиумът. — Обсъждането на методите ми на работа определено не е посочено там.

Икономът изобщо не се смути.

— Просто не ни трябват излишни трупове.

— Като стана дума за трупове — спокойно каза Джеймс, оставяйки нападката на иконома без отговор. — Запазихте ли телата, както помолих?

— В шатрата отляво лежат нашите работници, в шатрата отдясно е неуспелият медиум — икономът отново дари мен и Ника с недоволен поглед. — Много се надявам, че до края на деня труповете в палатките няма да се увеличават.

Е, с тези негови думи бях напълно съгласен. Както се казва, от неговата уста — в ушите на полтъргайста, ако има такива.

Близо до шатрите Джеймс спря и ме погледна.

— Е, момче, би ли ни изчакал отвън?

Хвърлих въпросителен поглед към Ника, но тя се престори, че това не я касае.

— Казвам се Роман — поправих го аз и зададох риторичен въпрос: — Какво, да не би да не съм виждал трупове?

Всъщност, разбира се, не бях виждал. Но когато физически не можеш да лъжеш, няма нищо по-добро от това да отговориш на въпрос с въпрос.

В шатрата беше студено като в хладилник, очевидно за това се грижеха стоящите наблизо генератори. Телата лежаха на четири колички: три жени, облечени като слуги, и мъж в черен костюм, точно копие на този, който носеше икономът.

— Само слуги — веднага озвучи медиумът вече известната ни информация.

— Това важно ли е? — попита Ника.

— Всичко е важно — отговори мъжът. — Трябва да разберем по каква причина убива полтъргайстът.

— А непременно ли трябва да има причина? — попитах аз, стараейки се да не гледам труповете. — Може би убива за удоволствие. Или просто всеки, който влиза в къщата.

— Семейство Огава е живяло в къщата няколко дни, преди да започнат убийствата — поклати глава Джеймс. Полтъргайстът е можел да избере всеки, но е предпочел именно слугите.

— Може би всички членове на семейството имат твърде добри умения? — предположих аз. — Сигурно са воини, специалисти, нещо друго…

— Японците не приемат като лични слуги хора под ранг на воини — обясни Ника. Тя ме побутна към едно от телата и ми прошепна в ухото: — Погледни. Не е страшно, това са само черупки.

Ама че „курс за млад боец“, честно казано. Но като се сетя в какъв свят имах късмета да попадна, по-добре е да видя това сега.

Жена около четиридесетте. По-точно тялото на жена около четиридесетте. Както каза Ника — черупка. Странно, но не можех да съпоставя тази „черупка“ с жив човек. Изобщо. Освен това по тялото нямаше никакви рани и тя изглеждаше буквално като восъчна кукла.

— Много е чиста — неочаквано за себе си казах аз.

— Всички са неестествено чисти — съгласи се медиумът. — Мъжът има драскотини по ръцете, но изглежда са били добре почистени и кървенето е спряно. Може би сега си струва да погледнем моя колега.

Тялото в съседната шатра заемаше две колички. Мъж на четиридесет, азиатец. Веднага стана ясно защо семейство Огава са избрали него, а не Джеймс Харнет. Вероятно са се доверявали повече на своите. Интересното беше, че ако нашият медиум използваше само традиционните японски печати, то японецът предпочиташе техниката. Във всеки случай оборудването, лежащо на масата, определено напомняше на много модернизирана версия на протонното оръжие от известните „Ловци на духове“.

— А какво е това? — попитах с интерес, сочейки „оръжието“.

— Това ли? — медиумът погледна към масата. — Енергиен преобразувател. Ако използваш правилната честота, можеш да навредиш на призрака. Много сложно нещо за използване, изобщо не се опитвай да го разбереш.

Не съм си го и помислял. Нямам какво да преобразувам.

Ника отиде до масата и взе нещо, което приличаше на очила „гугъл“.

— С помощта на това могат да се виждат призраци?

— Много вероятно — отвърна Джеймс. — Но и на тях не бива да се разчита твърде много. Всеки медиум избира методи на работа за себе си, моята дарба е по-добре да взаимодействам с гофу, дарбата на Ито беше свързана с техниката. Без него тези очила са просто оригинално украшение.

Ника повъртя още малко очилата в ръцете си и неохотно ги върна обратно.

— Бедният Ито Такуя — каза медиумът, гледайки трупа на своя колега. — Твърде арогантен и твърде вманиачен на тема пари.

Пфу, кой го казва.

— Какво, какво? — рязко се обърна Джеймс.

По дяволите, пак ли го казах на глас?

— Обърнете внимание, че неговото тяло също е идеално чисто. Нито една капка кръв — отбеляза Ника, опитвайки се да отвлече вниманието на медиума от мен. — Служителите на семейство Огава ли са измили тялото?

— Не — уверено отвърна Джеймс. — Специално заповядах да не пипат нищо. Намерили са телата точно в този вид.

— И какво ни казва това? — озадачено попитах аз.

— Още не знам — замислено отвърна медиумът. — Може би трябва да огледаме малко в къщата и след това да правим изводи. Е, да проверим дали местният полтъргайст ще се заинтересува от теб или не?

Аз преглътнах нервно.

— Разбира се. Няма проблем. Защо не.

Излязохме от шатрата и Джеймс помоли военните да поставят маса до невидимия защитен екран. Като сложи чантата върху нея, медиумът извади няколко метателни ножа с увити около дръжките им и закрепени с връзки листове хартия и черна платнена лента с бели йероглифи.

— Можеш ли да хвърляш ножове? — попита той Ника.

— Пфу — изсумтя Ника. — Да се обзаложим ли, че съм по-добра от вас?

Джеймс Харнет игнорира въпроса й и връчи на сестричката ми няколко ножа.

— В случай на опасност хвърляй там, където ти посочи момчето. Може и да улучиш.

— А за мен нож? — веднага попитах аз.

— Не ти трябва — отряза ме медиумът. — Като нищо ще се нараниш по невнимание.

Явно все пак се обиди от забележката ми. Но той наистина е арогантен и алчен, от истината не се обиждаш. По-добре да вземе предвид критиката и да опита да се поправи, като възрастен и сравнително развит индивид. Аз лично точно така бих… по дяволите, дори в мислите си не мога да лъжа. Разбира се, аз също бих изпратил тийнейджъра с глупавото му мнение по дяволите.

Медиумът взе платнената лента в ръцете си и си завърза очите.

— А това защо? — полюбопитствах аз.

— Да отстраня ненужните усещания и да усиля възприятието към отвъдните сили — поясни Джеймс. — А сега да тръгваме.

Прекрачихме през защитния периметър и се насочихме към къщата. С всяка крачка вътрешностите ми започнаха да се сковават от студ, но беше почти невъзможно да се разбере дали тези усещания са причинени от полтъргайста или просто от страх.

„Защо се съгласих на тази глупост? — помислих си ужасено. — Сега щяхме да стоим в безопасния хотел за десет хиляди евро на ден и да се кефим!“

Входната врата се оказа открехната. Джеймс влезе първи и за известно време застина на място, като въртеше глава, сякаш се оглежда. С превръзка на очите. Много странно.

— Не усещам никого. Можете да влезете.

Вътрешността на къщата беше идеално чиста. Нито една прашинка! Обикновено във всяка стая, когато в нея попадне ярка светлина, в лъчите й винаги играят прашинки, освен ако, разбира се, това не е идеално стерилен болничен бункер. Но на фона на този дом напълно консервирано болнично отделение ще изглежда като хранилище за прах.

— И така, сега какво? — с интерес попита Ника, докато се оглеждаше наоколо.

Залата на имението напомняше на класически дворец от филми и сериали: огромно открито пространство с впечатляващ разклонен полилей под таван с височина осем метра. Две стълби, от лявата и дясната страна, водеха към втория етаж, където очевидно се намираха основните жилищни покои. И то именно покои, защото обикновените „стаи“ в такава шикозна къща можеха да бъдат предназначени само за слуги.

— Хайде да потърсим полтъргайста — отвърна медиумът. — Няма да се разделяме. Просто ще се разходим из къщата — той се обърна към мен. — Момче, веднага щом видиш призрака, го посочи на сестра си. Но не се притеснявай преждевременно, малко вероятно е той да се появи толкова открито, полтъргайстите обикновено рядко атакуват директно, особено групи от няколко души.

„Чудя се дали някога ще запомни името ми?“ — намръщих се аз, но кимнах послушно.

— И бъдете внимателни. Според договора домът, мебелите и другите ценности трябва да останат невредими — продължи медиумът, гледайки изразително Ника. — Цената на всеки повреден предмет ще бъде приспадната от моя хонорар.

И тогава чух остър, много неприятен писък.

— Мръсотия! Навсякъде мръсотия!

— Чухте ли?! — попитах аз, като завъртях глава в търсене на източника на звука.

— Не, всичко изглежда тихо — веднага отговори Ника и медиумът потвърди думите й.

Значи аз съм единственият, който чува призрака? Стоп. Мислех, че полтъргайстите губят човешката си форма? Възможно ли е да говори, без да има форма?

— А полтъргайстите могат ли да говорят?

— Понякога — отвърна Джеймс. — Една-две думи. Но за пълноценна реч не им достига съзнание.

— Ще почистя цялата мръсотия в този идеален дом!

Гласът прозвуча по-близо.

Бързо цитирах на медиума и сестра ми това, което чух.

— Много странно — коментира Джеймс, с което изобщо не ме успокои.

А пронизителният женски глас премина към рецитиране на поезия:

— На чистота нечистите уча, надявам се по-чиста това да ме направи…

— Приближава много бързо — предупредих медиума аз. — И рецитира тъпи стихотворения…

— Чувствам го — потвърди думите ми той. — На стълбите.

И тогава на втория етаж се появи жена в съвършено бяла рокля. Деликатни черти на лицето, гладка, но леко странно изглеждаща тъмна кожа, и в ръцете си стискаше от онези пухкави неща, с които махат праха от мебелите.

— Казахте, че полтъргайстът губи човешката си форма — изстрелях бързо аз. — Но сега определено виждам призрак на жена.

— Опиши ми го!

— Млада жена в бяла рокля. Стройна, с такава… четка за прах.

— Това сигурно е пипидастър — предположи Ника.

— И също така… тя има… — жената плавно и уверено се движеше към нас и аз най-накрая успях да видя какво точно не е наред с лицето й. — Няма кожа по лицето. И по ръцете!

— Мръсотия! — отново извика жената с плашещо висок глас и замахна с пипидастъра си в нашата посока.

Изви се толкова силен вятър, че едва не ме издуха.

Медиумът веднага хвърли няколко кинжала към призрака, определяйки по някакъв свой си начин местоположението й, но полупрозрачната жена ги избягна с лекота. Секунда по-късно към нас полетя огромна дъбова маса. Джеймс ловко я улови във въздуха и внимателно я сложи до стената, като не пропусна да хвърли още един нож към призрака, принуждавайки го да отскочи настрани. Не знам какво там усещаше през превръзката си, но определяше местоположението на призрака много точно.

След като се увери, че масата не е пострадала, медиумът извади от пазвата си няколко листа с йероглифи и ги хвърли в пространството пред нас. Те увиснаха във въздуха, създавайки нещо като полупрозрачен щит между нас и призрака.

— Сега ще го обездвижа, и тогава хвърли ножовете си — заповяда той на Ника.

И наистина, опитвайки се да стигне до нас, жената сякаш се омота в парчетата хартия. Всичките й движения се забавиха, а самите листове изведнъж започнаха бързо да се превръщат в прах. Медиумът продължи да хвърля хартия, създавайки все повече и повече затруднения на призрака.

— Къде е той? — възбудено попита Ника и ме хвана за рамото.

— На три метра точно пред мен! — отвърнах аз, направих крачка встрани и за по-сигурно посочих с ръка.

Ника хвърли ножа толкова бързо, че дори не успях да видя движението на ръката й.

Пуф! И призракът изчезна в червен облак.

— И това е всичко? — попитах изненадано.

— Той просто се дематериализира за известно време — отговори Ника. — Това дори аз го знам.

„Е, и това не е зле“ — помислих си с облекчение.

— На силен призрак му трябват двадесет минути, за да се възстанови — каза медиумът, бършейки потта от челото си. — А на слаб…

— Мръсотия!

Във въздуха пред нас се материализира жена без кожа и рязко протегна две ръце към мен, сякаш ме смята за най-мръсния от нашето трио.

* * *

Виктор Михайлов седеше в кабинета на баща си и слушаше неговия разказ за приключенията на по-малката му сестра и така наречения брат.

— Изглеждаше, сякаш от нас тримата аз бях единственият, който иска да се отърве от него — каза озадачено Виктор. — Но дори аз не бих тормозил детето толкова много. Отначало Ника едва не нахрани демоните с него, а сега го изпрати на среща с полтъргайст. Можеше просто безболезнено да го приспи.

— Не подценявай Вероника — не се съгласи Евгений Михайлов. — Тя наистина се притеснява за момчето и няма да позволи да пострада.

— Ами да, точно така постъпваме с деца, за чиято безопасност се тревожим — саркастично каза младежът. — Тогава бих предложил да го пратим на ъндърграунд битки без правила като участник, или веднага на Забранения остров като горски.

Евгений подаде на сина си папка с документи.

— Проучи я.

Вътре имаше само няколко листа хартия, така че Виктор бързо прегледа текста и изненадано подсвирна.

— Медиум? Не е най-полезната способност.

— Ако това изобщо може да се счита за способност — направи гримаса бащата на семейството. — Истинските медиуми поне могат да прочетат някаква информация от информационното поле. Някои наричат това гадаене. А по думите на Ника, призраците са привлечени от самото момче. За тях Роман е като магнит. Между другото, знаеш ли защо услугите на медиумите струват толкова скъпо?

Виктор сви рамене.

— Никога не съм се интересувал от тази част от живота. Защото това е рядка способност?

— Не, сред медиумите има много висока смъртност — обясни мъжът. — Да се справиш с полтъргайст не е толкова лесно, понякога дори рангът на воин не те спасява. И въпреки че те се появяват доста рядко, всеки път това води до многобройни смъртни случаи. Демони, мутирали зверове, различни митични същества, дори други хора — това са разбираеми материални заплахи. А виж призраците и всичко, свързано с тях… — едрият и силен мъж с усилие сдържа предателското треперене. — Това е на ръба.

Синът изненадано погледна баща си, но не се заинтересува от странната реакция. Още повече, че имаше много по-важен въпрос:

— И въпреки че знаеш всичко това, говориш толкова спокойно за това, че сестричката ми и нашият полуроднина са отишли в дом с полтъргайст?!

— Тя е с Джеймс Харнет, той е най-добрият медиум на целия Златен остров. Освен това той е и боец на ниво специалист. С него Ника е в по-голяма безопасност, отколкото в нашето имение.

— Дори да е така, защо тя влачи напълно беззащитното момче на толкова опасни места!?

Евгений Михайлов погледна сина си с частица гордост, въпреки че се постара да скрие емоциите си от него. Все пак, колкото и усилено Виктор да се опитваше да бъде суров и разумен като възрастен, в сърцето той си оставаше добро момче.

— Както ти правилно отбеляза, сестра ти съвсем искрено прие пришълец от друг свят в нашето семейство — обясни мъжът. — И сега по свой си начин изпробва силите му. Знаеш, че Ника е луда на тема сила. И според нея член на нашето семейство трябва да е много силен. Тя искрено вярва, че така закалява момчето.

Виктор съкрушено поклати глава.

— Ако не беше пропускала занятия в Академията, щеше да знае, че неправилното закаляване може да съсипе острието. И дори да го счупи…