Алекс Кош
Ученик на медиум (2)

Глава 2

Скоро приближихме огромно имение. Бяло като лист от най-бялата хартия на света и излъскано до неестествен, буквално фантастичен блясък. Бих казал, че на големина беше колкото малък градски квартал, макар от портите да беше трудно да се преценят точните му размери. Преди всичко приличаше на средновековен летен дворец с множество колони, балкони и симетрични цветни лехи наоколо. Ретро картинката леко се разваляше от многобройните камери и суровите мъже в камуфлажни униформи, дефилиращи покрай решетъчната ограда. Особено ме порази пазачът в странен стоманен костюм, приличащ на „Железния човек“. Бих го объркал с робот, ако отвореното забрало на шлема не ми беше позволило да видя суровото, но определено човешко лице. А, да, освен това на един от покривите на имението се виждаше хеликоптер, а паркингът отпред беше изпълнен с дузина бронирани машини с различна степен на въоръженост и лукс — от почти танк до луксозна лимузина.

Утрото в новия за мен свят беше доста прохладно и както си бях по шорти и тениска, не се чувствах особено комфортно, но това явно не вълнуваше никого. Между другото, съдейки по времето, за което пристигнахме, бях нощувал не толкова далеч оттук, само на няколко километра. Как можах така да го измъдря?

— Стига си се оглеждал! — блъсна ме в гърба военният, решавайки, че съм прекалено любопитен. И наистина, аз оглеждах имението, отворил уста от учудване в най-буквалния смисъл на думата.

Стигнахме до портите, където ни посрещна сивокос, слаб мъж в строг черен костюм. Дългата коса беше прибраха в стегната опашка, която придаваше на и без това хищното му, благодарение на острите черти, лице още по-голяма рязкост.

— Този ли се е промъкнал през защитения периметър? — оглеждайки ме с хладен поглед, попита той.

— Точно така — отвърна „мускетарят“.

— В мазето.

О, в мазето — това не звучеше много добре. Там нищо хубаво не се случва, ако се съди по филмите. Не съм виждал нито една сцена, в която някой да са го завели в мазето и там да го чака някоя приятна изненада от рода на огромно джакузи, тълпа красавици или море от алкохол.

— Прощавайте, но аз съвсем случайно се оказах тук и…

— Ш-ш-т — изшътка ми „мускетарят“. — Не смей да го заговаряш, ако не искаш да останеш без език.

Аз уплашено млъкнах. Поне за времето, през което съм до този подозрителен, обичащ да реже езици, мъж.

— Кой беше този? — шепнешком се обърнах аз към „мускетаря“, когато минахме през портата. — Господарят на дома ли?

— Икономът Хан.

Ако икономите им са толкова високомерни, то какви ли ще са господарите?

— И къде ме водите сега? — попитах обречено.

— Нали чу, в мазето.

— И какво има там? — продължих със замряло сърце аз. — Зала за мъчения?

— Слушай, млъкни поне за малко — раздразнено изръмжа военният. — И без теб си имаме достатъчно проблеми. Ще поседиш в удобна единична килия, докато графът реши какво да прави с теб.

Граф? Ха, да не съм попаднал в Англия? Но нали всички говорят на руски. Странно е всичко това. Макар че кое от събитията през последните десетина часа не беше странно?

За мазето не минахме през основната сграда — не и с моята подозрителна мутра. На мястото на предварителното ми задържане стигнах през малка ъглова пристройка. И всъщност това се оказа не мазе, а някакъв гигантски подземен комплекс. Във всеки случай, надолу се спускахме няколко минути с асансьор, а когато вратите се отвориха, пред очите ми се появи огромна зала, наподобяваща току-що построена метростанция. От тази зала в различни посоки водеха множество проходи, част от които явно бяха пригодени за преминаване на електромобили, няколко от които стояха до асансьора.

Но мен не ме качиха на кола, а ме поведоха по един от тунелите пеша до така наречената „килия“, която по-скоро приличаше на комфортна хотелска стая. Уж малка, но като нищо беше два пъти по-голяма от целия ми (сега вече бивш) апартамент, единствено нямаше прозорци.

— А кога хранят тук? — попитах преди масивната стоманена врата да хлопне пред мен и ключалката да изщрака.

— Закуската вече я проспа — раздаде се ехидният глас на „мускетаря“ зад вратата. — Ще постиш.

Като цяло оставиха мен, бедния и гладния, в уютна и доста просторна стая. Зад шкафа дори вход към баня с джакузи открих. Огромното джакузи щеше да събере поне петима! Да не очакват затворените тук и оргии да правят?! Ех, винаги съм си мечтал да лежа в джакузи с книга и портокалов сок, като в най-добрите домове. И излиза, че е трябвало само да се преместя в друг свят и да попадна в затвора, за да се сбъдне тази моя малка мечта! Вярно, че няма книги и сок, но с моето стройно телосложение в това джакузи дори ще мога да поплувам.

Без да се замислям много, аз напълних това чудо на техниката с гореща вода и подобаващо се отпуснах и се сгрях. Не знам какво ще става с мен по-нататък, но поне да получа известно удоволствие от случващото се. След ваната дори намерих с какво да се преоблека — в един от шкафовете имаше безформена камуфлажна униформа. В горнището можех спокойно да се загубя, но панталоните и зелената тениска донякъде ми станаха. Не бяха точно моят размер, но определено беше по-добре, отколкото да съм по шорти и тениска.

Малко по-късно вече бях застанал пред огледалото в банята и внимателно разглеждах по-младото си лице. Непривично. Сякаш гледаш някой друг човек. Макар паметта услужливо да подсказваше, че точно така съм изглеждал на шестнайсет години — това не е тялото на някой друг, а моето, просто силно подмладено. Смътно познати, слаби черти, не по детски сериозни сини очи и кльощави ръце. Ех, толкова години блъскане във фитнеса, а сега всичко постигнато с непосилен труд е отишло на вятъра. Пак съм си глист.

— Сбогом, батка — тъжно казах аз.

— Опознаваш ли се? — раздаде се внезапно насмешлив женски глас.

Рязко се обърнах и видях миловидно русокосо момиче на около двайсет. В бяло халатче, едва достигащо до средата на бедрата, с трети или дори четвърти размер гърди — фантастика! Смущаваше единствено подозрителното метално куфарче с червен кръст в ръцете й.

Ух, добре, че вече се бях облякъл. Тялото на юношата реагира незабавно на такива сексуални изненади. А виж животът се подобрява! Ето я вече първата кандидатка за моя харем.

— Прощавайте, а вие коя сте? — попитах предпазливо.

— Ника — направи лек реверанс момичето. — А ти?

— Роман — представих се аз.

— А фамилията?

— Михайлов — отговорих след кратка пауза.

Някак недобре реагираха войниците на моето име, но и нямаше смисъл да го крия. Освен това така вероятно по-бързо ще намеря споменатото от странния старец семейство, на което съм длъжен да помагам.

— Трябва да ти направя малко изследване — леко мръщейки се, каза момичето. — Ела, ще те сложим на дивана и ще се заемем с работата.

Пфф, да, аз съм само за!

На дивана се озовах почти мигновено. А после красивото момиче извади от същото подозрително куфарче огромна спринцовка. Не, наистина огромна! Никога преди не бях виждал такава.

— Стой спокойно — меко помоли тя и започна да стяга ръката ми с турникет. — Не боли.

„Няма да боли, ако спринцовката е поне двойно по-малка“ — помислих си нервно, но не го казах на глас. Момичето изглеждаше много мило и определено не исках да си развалям отношенията с нея още от първите минути на запознанството. А и в следващите минути, часове и години, между другото, също.

Миловидната блондинка ми източи толкова много кръв, че в края на процедурата бях сравним със снежнобелия таван над мен. Затова пък ръцете й се оказаха невероятно нежни, а успокояващото поглаждане по време на целия процес имаше точно обратния ефект. Бих казал, че тя раздвижи кръвта ми, но не съм сигурен остана ли в мен какво да се раздвижва.

— Ника, защо ти е толкова много кръв? — със закъснение попитах аз. — Да не храниш вампири?

— Донорската кръв не е подходяща за вампири — сви рамене момичето, карайки ме искрено да се изненадам. — Просто ми е наредено да направя максимално пълни изследвания: за родство, за всички болести, за наситеност на кръвта с Х-тела.

От изброеното разбрах само смисъла на изследванията за болести. С кого смятат да ме проверяват за родство? Какви са тези Х-тела? Да не споменавам странната фраза за вампирите. Шега? Или този свят не е толкова обичаен, колкото си мислех? Тогава може и за елфийка да има надежда?

— Какви са тези Х-тела? — попитах подозрително.

— О, дълго е за обяснение, а трябва спешно да предам кръвта в лабораторията. Обещавам, че следващия път заедно с резултатите от изследванията ще те запозная и с кратка информация по темата.

— На чаша кафе?

— Какво умно момче — усмихна се Ника. — Не съм сигурна, че скоро ще ти разрешат да излизаш оттук, но мисля, че мога да донеса няколко чаши кафе тук.

— Разбрахме се!

Прекрасното същество в бял халат отлетя заедно с няколко литра от кръвта ми, а аз отново останах сам и със закъснение си спомних, че се канех да питам за храненето. Бях много гладен, но жалките ми опити да извикам някой от охраната не доведоха до нищо. В мястото на временното ми пребиваване нямах абсолютно нищо за правене, освен с часове да кисна в луксозното джакузи, така че реших да смачкам възглавницата за два часа. А няколко часа по-късно най-накрая ми донесоха обилна и вкусна вечеря. Месо, салата, десерт, плодов чай — при такава грижа веднага ставаше ясно, че не съм обикновен затворник. А и коя гадина ще тръгне да мори с глад шестнадесетгодишен тийнейджър? Аз самият все още не бях свикнал с новата си личност, но околните ме възприемаха именно като непълнолетен.

И отново здрав, но вече съвсем нормален сън.

Събуди ме звукът на отварящата се врата. Скочих от леглото, оправих си дрехите и посрещнах „гостите“ в стойка мирно. Вече познатото ми момиче се появи в компанията на зловещия иконом и сторен и елегантен младеж на около двайсет. Русокос, с тънки черти на лицето, и кой знае защо ми изглеждаше смътно познат.

— Това той ли е? — попита младежът, гледайки ме с отвращение.

Сякаш във всичките им килии са затворени деца и се притеснява дали не са объркали килията и са попаднали на друго дете на шестнайсет. Въпреки че кой ги знае, всъщност…

— Той — потвърди Ника. — Нарича себе си Роман Михайлов. ДНК анализът потвърди родството ни. Допълнително направих тест за родство с нашата кръв и тест за наследяване на Y-хромозома с кръв от баща ни. Той определено е наш роднина.

Аз стоях с отворена от изумление уста.

Уау!

— Възможно ли е да има грешка? — уточни младежът.

— Не — сериозно се намръщи Ника, от което стана още по-сладка. — При това не е от някакъв страничен клон, а пряк роднина. Ако не бях сигурна, че баща ни няма други деца, щях да си помисля, че е наш брат.

Аз съм неин брат? По дяволите! Защо-о…

— Клониране? — хладно продължи младежът.

— По последни данни на ЩИТ нито едно семейство не притежава подобни възможности — отвърна моята „сестричка“. — Изследвания на тази тема се извършват в семейство Ортега, но те са наши съюзници и ние имаме всички обобщени отчети.

Странно, че той сериозно се вслушва в мнението на толкова младо момиче.

— Ами Х-телата?

— В нормални граници. Средни стойности. Със стихиите засега не е ясно, той тъкмо навлиза в пубертета.

— Хей, всъщност аз също съм тук — не издържах аз. — Може би трябва да поговорите с мен?

Младежът отново ме дари с погнусен поглед.

— И с теб ще поговорим. На специално място.

И като каза това, той излезе от стаята, а Ника и икономът го последваха.

— Какво стоиш? Да вървим — надниквайки зад вратата, ми намигна момичето.

Но още щом излязох, и от двете ми страни се залепиха пазачи. Прихванаха ме като в „клещи“ и периодично ме поглеждаха така, сякаш бях най-известният терорист в света, а не най-обикновено шестнайсетгодишно хлапе.

Вкараха ме в класическа стая за разпити, точно като във филмите. Недружелюбни стоманени стени, столове и една маса. Къде ще седне моята скромна персона аз някак си интуитивно се досетих по сладките стоманени фиксатори на подлакътниците и краката на стола. Лично аз бих поставил някой друг там, но кой ще ме пита мене?

И наистина, военните ме настаниха в не особено удобното стоманено столче и внимателно фиксираха ръцете и краката ми. След това Ника и младежът седнаха срещу мен, а икономът си свали връхната дреха и започна да си навива ръкавите на ризата.

— Ей, аз нищо не крия — притесних се аз. — Задавайте умни въпроси и ще получите умни отговори.

— Спокойно, пришълецо — студено каза икономът. Това май бяха първите думи, които каза за цялото това време. — Никой няма да те бие.

— Засега — с тънка усмивка добави младежът.

По дяволите, изглежда, че благодарение на „мускетаря“ сега всички ще ме наричат пришълец? Не е най-обидното прозвище. И като цяло наричайте ме както си искате, само не ме бийте.

В това време икономът пристъпи към мен и извади от джоба на ризата си малък кожен калъф. А пък това, което се оказа вътре в калъфа, ме накара да потръпна и да се уплаша сериозно. Имаше съвсем тънки, блестящи игли с дължина около десетина сантиметра.

— Ей, ей — задърпах се аз. — По-полека. За какво са ти тези дълги неща?

— За да гарантират искреността ти — отвърна ми Ника вместо иконома. — Отпусни се, изобщо не боли.

Преди да успея да кажа нещо, икономът с мълниеносно движение заби една от иглите в мен… дявол знае къде, но аз наистина нищо не почувствах. След първата игла последва втора, после трета… за минута и половина икономът вкара в мен повече от двадесет игли.

— А сега вече да поговорим — каза младежът, изчаквайки утвърдителното кимване на иконома. — Как се казваш?

— Роман Сергеевич Михайлов.

— Кои са твоите родители?

— Сергей Павлович Михайлов и Марина Викторовна Михайлова, по баща Жданова.

— Откъде са?

— Татко е от Москва, а мама — от Днепропетровск.

Настъпи пауза.

— За какво говори той? — шепнешком попита Ника.

Наистина ли си мисли, че няма да я чуя? В тази микростаичка и в пълна тишина?

— На кой остров са тези селища? — продължи младежът.

— Остров? — повторих аз. — Ти да не си идиот? Това е континент — Евразия.

Младежът подскочи с цяло тяло, сякаш не просто го обидих, а го ударих по лицето.

— Нали трябва да говори само истината? — обърна се той към иконома. — Сигурен ли си, че методите ти работят както трябва.

— Разбира се — невъзмутимо отвърна икономът. — Очевидно той наистина ви мисли за идиот.

Ника прихна в юмручетата си, без дори да се опитва да остане сериозна. Като цяло, въпреки присъствието на тълпа въоръжени до зъби войници зад вратата, някак си всичко случващо се не изглеждаше достатъчно сериозно. Достатъчно за това, да ме изплаши истински.

— Къде се намира тази твоя Евразия? — продължи младежът. — В Алианса?

— Идея си нямам за какво става дума — признах си честно аз.

Момичето гледаше на брат си като на пълен идиот.

— Евразия се е наричал първоначалният континент. Ти изобщо учил ли си история? Преди Петер Ауфшнайтер и Хенрих Харера през 1943 да намерят Шамбала, да повлияят на оста на света и да провокират Великия катаклизъм.

О, боже мой, това значи е точката на разделяне на нашите светове. Нещо не си спомням нито едно аниме на тази тематика, тоест няма да имам никакви сериозни подсказки от рода на това как свършва всичко. И елфи тук едва ли ще има. По дяволите!

— На кой му е притрябвала тази твоя история — изсумтя младежът и ме погледна злобно: — Как попадна на територията на нашето имение?!

— Не знам.

— Колко души сте във вашата група?

— Няма никаква група, сам съм.

— Какво се канеше да правиш?

— По принцип планирах да си направя харем от тъмна и светла елфийки. Или да стана главен пилот на огромен човекоподобен робот. Или да постъпя в Академия по магия. Още не съм решил със сигурност.

Този разпит започна да ме забавлява. Не могат ли просто да ми позволят кротко да разкажа моята скромна история и да опиша срещата с нездравословния дядка, който ми даде ценния медальон. Ако беше с мен, това със сигурност щеше да реши всички проблеми.

— Ти да не си идиот? — озадачено попита младежът.

— Желаеш ли ни злото? — зададе, по мое мнение, леко наивен въпрос момичето.

— Не — отговорих честно и на двата въпроса, а после добавих за Ника: — По принцип сега желая теб.

Казах го и се опулих от изненада.

Какво беше това?!

— Мери си приказките! — избухна младежът.

— А ти направо млъкни, нещастник — изсумтях аз. — Правиш се на мъж, но си тъп като пън. И между другото, теб не са ли те учили да се представяш на събеседниците си, кой си ти всъщност?

Младежът подскочи напред, очевидно възнамеряваше да ме удари, но икономът го спря. Бързакът реагира незабавно и успя да хване ръката на хлапака.

— Успокой се, Виктор — каза той. — Въздействието върху определени точки не само го принуждава да говори истината, но и като цяло да озвучава всичките си мисли.

Значи този отворко се казва Виктор?

— Какво е „отворко“? — с интерес попита Ника.

Ох, на глас ли го казах? По дяволите тази акупунктура!

— Аз съм Виктор Михайлов, единствен наследник на управляващото семейство — раздразнено изръмжа младежът. — А сега казвай всичко, кой си ти и какво правиш тук.

— Аз съм Роман Сергеевич Михайлов и седя тук, завързан за стоманен стол — отвърнах, едва сдържайки смеха си.

Икономът извади от джоба си още един калъф с игли.

— Явно ще трябва допълнително да стимулираме мозъчните ти процеси.

— Спри, спри! — завиках аз. — Нека по-добре сам да ви разкажа всичко, че то мозъкът на вашия единствен наследник май има само една гънка.

Не знам защо се държах по този начин, обикновено не проявявах подобни самоубийствени наклонности. В края на краищата щом този младеж е шефът тук, определено може да заповяда да правят каквото си искат с мен. Но не можах да сдържа подигравката.

Ника сложи ръка на рамото на брат си.

— Не му обръщай внимание, нали чу, че всичко това е резултат от въздействието върху точките.

Младежът ми хвърли толкова злобен поглед, че аз неволно настръхнах. Дори бялото на очите му се беше покрило с тънки червени ивици — току-виж и зъби ще впие в гърлото ми. Ох, пак ли го казах на глас?

Прас!

Виктор стовари с всичка сила юмрука си в стената, до която седеше, оставяйки дълбока вдлъбнатина в нея. В стоманената. Стена. Вдлъбнатина. Може би ми се стори, но в момента на удара юмрукът му се покри със странно синьо сияние.

— Аз съм спокоен — изръмжа той, издърпа юмрука от стената и издуха невидим прах от него. — Говори, самозванецо!

— Глупак си ти — отново го подразних аз. — Всичко е много просто. Бях пренесен във вашия свят от един доста здрав, стероиден дядка на около седемдесет. Плешив, със сива брада. Той ми каза, че съм призован да спася семейство Михайлови, връчи ми някакъв медальон с буквата „М“ и изчезна.

Настъпи напрегната тишина.

— Откъде се пренесе? — полюбопитства Ника.

— От моя си свят — отвърнах с готовност. — Не знам къде съм се озовал, но това определено не е моят дом. Може би, след като проуча вашия глобус и няколко книги по история, ще мога с по-голяма сигурност да кажа дали е така.

— Пълни глупости — изсумтя младежът, очевидно загубил целия си гняв. Сега изглеждаше по-скоро объркан, отколкото гневен. — Какви, по дяволите, паралелни светове?

Е, поне имат християнство. Както и руски език. Значи наистина нашите светове са много сходни, просто при този има някаква алтернативна история на развитие след някакъв тайнствен Велик катаклизъм.

— А къде е медальонът, за който говориш? — попита икономът, като ме дръпна за яката на куртката. — Охраната не каза нищо за медальон. Само аудиоплейър от неизвестен производител с женско име.

Разбира се, на врата ми нямаше медальон. Дяволският дядка определено ме беше прецакал.

— Не знам — честно (и как иначе, с този сноп стърчащи от мен игли) отговорих аз. — Тогава изчезна и старецът, и медальонът.

— А ти пробва ли да го захраниш с мисъл? — поинтересува се Ника. — Или просто да проявиш аурата си, тогава, ако медальонът наистина е на врата ти, той ще стане видим.

— Ъ… какво да направя? — попитах озадачено. Веднага ми се прииска да докосна врата си в търсене на невидимия медальон, но ръцете ми бяха здраво фиксирани. — За какво става дума?

И тримата се спогледаха.

— Ама че бездарник — констатира Виктор. — Да ни спасява дошъл, как не. Използваш чакрата, за да напълниш аурата с енергия точно толкова, че тя да се прояви. Ето така.

И той изведнъж заблестя! Тоест, цялото му тяло се покри със странна светеща синя мъгла.

— Това е проява на аура — раздразнено поясни Виктор. — Най-простото действие, което дори петгодишните знаят как се прави. Разбира се, един нормален човек просто би подал малко енергия в медальона, но толкова фино действие очевидно не е за теб.

Да, тук май всяко действие не е за мен. За какво ми говори изобщо? Аз не съм магьосник или йога, а тридес… или по-скоро шестнадесетгодишен младеж.

— Не разбирам за какво говориш — отвърнах честно.

Виктор изобрази класическо плесване по челото, а икономът замислено потърка брадичката си и каза:

— Може би ще мога да го накарам да освободи аурата си с помощта на игли. Но това ще бъде малко… болезнено. Може да умре от шока от болката.

— Изобщо не ми пука — изсумтя Виктор. — Няма човек — няма проблем.

— Бихме могли да изчакаме завръщането на доктор Семьонов — неуверено се намеси Ника. — Той със сигурност би могъл да реши проблема не толкова кардинално.

Младежът само махна с ръка.

— Хан ще се справи. Не виждам смисъл да се чака няколко дни, когато можем да получим нужната ни информация още сега.

— Хей, всъщност аз съм тук — казах раздразнено. — А защо просто не ме научите как да използвам чакрата си и да направя всичко, което трябва, сам?

— Започвай — заповяда младежът на Хан и криво ми се усмихна. — И му затвори устата, ако обичаш, за да не крещи.

Погледнах Ника в търсене на подкрепа, но тя само добродушно се усмихна, сякаш случващото се изобщо не я интересува.

— Както кажете — спокойно отвърна икономът.

И преди да имам време да реагирам, той заби една игла някъде във врата ми, от което гласните струни отказаха да ми се подчиняват. След това икономът извади още един комплект игли и се зае с мен сериозно. От самите игли болка не чувствах, но с всеки изминал миг по кожата ми възникваше все по-силно усещане, сякаш прокарват по нея шкурка. В началото това беше нещо като лек сърбеж, но след известно време започнах да се чувствам така, сякаш ми дерат кожата на живо. Опитах да се освободя от скобите, които ме държаха, но мускулите отказваха да се подчинят, очевидно мъчителят ми превантивно ме беше обездвижил напълно. Дори не можех да крещя или поне да муча. Оставаше ми само яростно да хриптя и да се пуля в лицата на седящите срещу мен и гледащи страданията ми с най-искрен интерес „роднини“.

В един момент, когато вече мечтаех по-бързо да умра, за да прекратя мъките си, внезапно всичко приключи. Видях буквално на забавен каданс как иглите се изстрелват от моето тяло във всички посоки и като по чудо не попадат в седналите пред мен хора. Впрочем това може и да не беше чудо, а някакви техни странни способности, тъй като много игли видимо променяха траекторията си. После погледнах надолу към ръцете си и видях, че светят със същата синя светлина, с каквато преди малко светеше Виктор. С лекота скъсах стоманените фиксатори, които ме държаха, и вдигнах ръка пред очите си, за да огледам тази така наречена аура.

— Медальонът — все така спокойно каза икономът, посочвайки на Ника и Виктор гърдите ми.

И наистина, върху леко широката ми зелена тениска се беше появил даденият ми от дядото медальон със стилизирана буква „М“. Младежът веднага скочи към мен и прекара ръка по медальона, карайки го да засвети с ярка бяла светлина.

— Хм, значи не лъже — заключи той. — Този хлапак наистина е наш роднина, това тук не може да бъде подправено.

Изглежда никой не беше изненадан, че с лекота се освободих от оковите и забитите в мен игли.

— Браво на теб, Ромик — намигна ми Ника. — Ще се видим след няколко седмици.

— Защо след…

Не успях да продължа, защото загубих съзнание още по средата на изречението. Но светът по някаква причина не беше погълнат от тъмнина, както обикновено се случва, а от безкрайно синьо небе. Превърнах се във вятър и се разтворих в безкрайните небесни висини…

* * *

Имението на семейство Михайлови, месец по-късно.

— Татко, ти сериозно ли ще оставиш този скитник?!

Виктор нахълта в кабинета на Михайлов старши без дори да почука, което си позволяваше изключително рядко.

Евгений Сергеевич само недоволно погледна сина си над папката с документи и Виктор веднага се усети, поклони се късо и се извини. В този дом на наследника се позволяваше и прощаваше много, но не и пренебрегване на етикета пред външни лица. И въпреки че седящият срещу господаря на дома плешив човек да беше близък приятел на семейството, все пак някои формалности трябваше да се спазват.

— Сядай, тъкмо обсъждаме създалата се ситуация и ще ти е полезно да чуеш какво казва многоуважаваният д-р Семьонов.

— Добре — покорно отвърна Виктор и седна в креслото до доктора.

Ако главата на семейство Михайлови по телосложение приличаше повече на професионален борец, напъхал се някак си в строг костюм, то Семьонов изглеждаше като класически луд учен. Мършав, небръснат, омачкан, в постоянно изцапана с някаква гадост бяла престилка. Той просто не смяташе за необходимо да се грижи за външния си вид, предпочитайки да използва мозъчните си ресурси за многобройни изследвания. Напълно логично ученият нямаше нито семейство, нито приятели, за сметка на това броят на откритията му в най-различни области на науката и финансовите му възможности му позволяваха, ако пожелае, да си купи за лично ползване няколко острова.

— Значи роднинството е потвърдено еднозначно? — повтори въпроса специално за своя син Евгений Сергеевич.

— Да, три пъти правих ДНК тест, всички резултати недвусмислено потвърждават родство по линия на рода Михайлови. Предполагам, че и вие сте забелязали семейната прилика, тук трудно ще сбъркаш. Медальонът също е оригинален, а не фалшификат.

— А останалите тестове?

— Нивото на интелигентност е високо, IQ — 170. Познанията му в някои области са просто изумителни, а в други изобщо липсват. Отначало му дадох тестове от матурите в гимназията, той ги предаде буквално след половин час. По математика, физика, химия, руски и английски има по 80–90 точки от сто. По история има само пет точки, и то явно по чиста случайност.

— Значи не е толкова умен. Моето IQ е 183 — тихо промърмори Виктор.

— Това не е всичко — усмихна се докторът. — След обичайните тестове от любопитство му дадох няколко задачки от курса по висша математика. Реши ги за няколко минути.

— Интересно — безстрастно произнесе Михайлов старши. — Ами физическата форма и наличието на Х-тела в кръвта?

— Това е тяло на човек, който никога не се е занимавал с бойни изкуства и със спорт.

Виктор пренебрежително изсумтя, спечелвайки си още един недоволен поглед от баща си. Но не можеше да направи нищо със себе си: внезапно появилият се роднина го вбесяваше не само със самия факт на съществуването си, но и с поведението си, с думите си и с невероятната си арогантност. Освен това именно заради него преди месец Виктор получи сериозно мъмрене от баща си. Когато „пришълецът“ беше доведен в имението, наследникът на семейство Михайлови реши да докаже на баща си, че с такива дреболии може да се справи и сам. Именно затова проведе разпита, без да дочака завръщането на д-р Семьонов, и едва не уби своя мним роднина. В резултат на пълното опустошение на енергийните канали на „пришълеца“ той беше оцелял като по чудо, но лежа в кома на границата между живота и смъртта почти три седмици и половина.

— Х-телата са в норма, съвсем средни са за възрастта му. Не е гений, но не е и пълна бездарност. Когато се възстанови окончателно, ще мога да направя пълни тестове на обема енергия и контролирането й. Но още отсега може да се каже, че има стихията на вятъра, както е при всички във вашето семейство.

— Откъде изобщо се взе? — стараейки се да сдържи раздразнението си, попита Виктор. — Нима сме длъжни да повярваме в приказката за паралелните светове и дядото, които му е дал медальона?

— Самото момче вярва в нея — сви рамене докторът. — Освен това би било глупаво да отричаме съществуването на паралелни светове, имайки в корпорацията отдел по демонология.

— Но пък светът му да е съвсем същия като нашия, с изключение на Великия катаклизъм, и в него да има семейство Михайлови с абсолютно същия набор от хромозоми като нашия? Невъзможно. Мисля, че просто е от някакъв неизвестен клон на прадядо ми — замислено отвърна Михайлов старши. — Тогава времената са били смутни, а и Александър е обикалял насам-натам, може да е съгрешил някъде. А останалото някой го е внушил на момчето, засега единствено не е ясно защо.

— Значи може да си остане и неизвестен? — с надежда попита наследникът. — На кого изобщо му е притрябвало това кутре?

— Семейството е преди всичко — рязко напомни Михайлов старши, натъртвайки на всяка дума. — А това кутре е наша кръв. Освен това той далеч не е идиот, което означава, че може да ни бъде полезен. Не мога да го измисля още сега, но със сигурност бихме могли да разиграем тази карта в наша полза…

Доктор Семьонов се прокашля, привличайки вниманието към себе си.

— Работата е в това, че тази ваша карта е леко дефектна.

— В какъв смисъл? — не разбра Михайлов старши.

— Икономът Хан е отличен специалист в своята област, но като палач не се е погрижил за състоянието на пациента след процедурите. Правейки манипулации с вътрешните енергийни канали, той е причинил някаква незначителна микроповреда, която е повлияла на поведението на момчето.

Евгений Михайлов се намръщи и изразително погледна към сина си.

— И какво се е случило с него в резултат на необмислените действия на моя син? Да не му е увредена главата?

— Не е станал идиот! — намеси се Виктор. — Във всеки случай поне не повече, отколкото е бил преди. Просто момчето постоянно казва само истината.

— Няма да се съглася — отново се намеси докторът. — Той говори не само истината, но и спонтанно озвучава всичките си мисли. Трябва да отбележа, че това е доста забавен случай. Каквото и да решите да правите с него, момчето ми е нужно в лабораторията. Възможно е като проучим промените в енергийната му структура, да успеем да разработим нови методи за разпит. Освен това той е преживял енергетичен колапс, това също си заслужава да се проучи.

— Добре, тогава ще остане под ваше разпореждане — лесно се съгласи Михайлов старши. — А за останалото момчето напълно адекватно ли е?

— Ако не броим странната мания за личен харем, напълно. И е повече от любопитен — с дни стои в библиотеката.

— Значи, решено. Ще го призная официално.

— В качеството му на какъв?! — не сдържа емоциите си Виктор.

— На приемен син. Без право на наследяване, разбира се.