Алекс Кош
Ученик на медиум (7)

Глава 7

Много странно е усещането, когато определено си в опасност, а не можеш напълно да повярваш в нейната реалност. И нападението над имението на Михайлови, и появата на демоните — всичко това се случваше някъде там, зад стъклото, и аз изобщо не бях изложен на никаква опасност. Ето и сега седях в колата, гледах приближаващия демон и, честно казано, не можех напълно да осъзная какво се случва. Някакви там портали, демони, ученици, които се обучават върху тях — по дяволите, що за глупости?!

Междувременно демонът се придвижваше с огромни скокове към нас, оставяйки дълбоки следи в земята с всяко приземяване. Прозорците на бронирания автомобил бяха затворени, така че повечето звуци идваха приглушени, а далечния тътен на мощните бойни заклинания чувах някъде на заден фон. А, да, усещах и вибрацията от ударите на лапите на демона по земята. Само десетина такива скока и той беше до колата. Телосложението му донякъде напомняше на горила, с изключение на това, че устата със зъби в няколко реда заемаше по-голямата част от муцуната му, а тялото беше покрито с множество костни шипове, очи и уста. Сигурно така биха могли да изобразят демон в някое треторазрядно аниме, но там нямаше да изглежда дори една хилядна толкова отвратително, колкото в действителност.

— Мамка му — за пореден път измърморих аз.

„Да отидем да видим демоните отдалече — беше казала тя. — Това е абсолютно безопасно“. Да бе, да!

И между този гигант, тежащ поне тон, и мен сега стоеше само крехката фигура на Ника, стиснала в ръцете си два тънки меча, които на фона на огромното чудовище изглеждаха не по-опасни от клечки за зъби.

Демонът отвори всичките си многобройни усти и зарева така, че го чух дори аз в напълно затворената и звукоизолирана кола. Ника за миг се обърна към мен, намигна ми окуражаващо и се хвърли към чудовището. Изненадващо, но тя изобщо не изглеждаше уплашена или дори напрегната, сякаш не за първи път се сблъсква с нещо подобно. Мечовете в ръцете й засияха със синя светлина и в следващия момент Ника замахна с тях и изстреля две ивици енергия, които удариха демона право в гърдите. Бликна черна кръв и по демона останаха два дълбоки разреза, но те изобщо не го смутиха. Чудовището с невероятна за такава маса пъргавина замахна с лапа и се опита да удари Ника с дългите си нокти, но тя посрещна удара с двата меча и веднага се гмурна встрани, отрязвайки единия му крак.

По-нататъшната битка донякъде напомняше на разфасоване на пиле в ресторант: Ника пъргаво подскачаше около демона и буквално го наряза на парчета. От една страна имах усещането, че битката е много лесна за сестра ми, но от друга, дори да пропусне и един удар на огромната лапа, тя мигновено щеше да загуби. Във всеки случай поне на мен така ми се струваше, но имаше голяма вероятност Ника да притежава и някакви защитни умения.

Малко по-късно демонът беше обезглавен, след което тялото му най-накрая спря да се движи. Но беше рано за ликуване, тъй като още две от същите чудовища вече тичаха към нас.

„Какво изобщо правят онези магове там?!“ — помислих си раздразнено.

Най-обидното беше, че с нищо не можех да помогна на сестра си. Дори да извикам нещо окуражаващо през затворените прозорци беше много проблематично.

И двата демона едновременно се нахвърлиха върху Ника, сякаш искаха не да я погълнат, а да я стъпчат. И момичето показа чудеса не само от ловкост, но и от сила, след като успя да отблъсне и двата. За да направи това, тя трябваше да нанесе два мощни удара с крак, подскачайки като професионален акробат. Изглеждаше просто невероятно момиче, тежащо максимум петдесет и пет килограма, да изхвърля чудовища, двадесет пъти по-тежки от нея. И всичко това, за да не им позволи да стигнат до колата.

Уви, да се справи с две чудовища едновременно се оказа извън силите й. Още повече, че демоните не й обръщаха особено внимание, а упорито продължаваха да напират напред, сякаш… са се насочили изключително към колата! Ника също бързо разбра, че тя не е основната им цел и реши да се възползва от това, нанасяйки максимални щети на демоните. Но докато бързо разфасоваше единия, Ника физически не можеше да се погрижи за втория и той с радостен рев се вряза в колата. Тя така се разтърси, че излетях до тавана и си ударих главата, но чудото на местната автомобилна индустрия се оказа костелив орех. Дори страничното стъкло само се напука, но не поддаде.

Но демонът нямаше никакво намерение да се отказва и започна тъпо да блъска муцуна във вратата. Аз бързо се прехвърлих на задната седалка и точно в този момент предната врата не издържа на ударите и се огъна толкова много, че стъклото просто се изсипа на парчета вътре. Огромната глава на съществото се провря през отвора и изрева в лицето ми през облегалките на предните седалки. В тази секунда преминах през всичките пет етапа на осъзнаване на ситуацията: отричане, гняв, пазарлък, депресия и приемане. И всички етапи, разбира се, се съпровождаха със сочни ругатни.

По дяволите! Едно е да гледаш чудовища във филми на ужасите, а съвсем друго така — точно пред носа си! Не знам защо, но в този кратък миг, когато бронираното стъкло се пръсна, а пред мен се появи огромната воняща и пръскаща слюнка глава на чудовището, можех да различа всяка гадна подробност по него. И в този момент нещо вътре в мен се скъса. Сякаш през цялото това време, още от първата секунда в този свят, бях възприемал случващото се като някаква игра или авангарден имерсивен спектакъл. Може би така работеше някакъв защитен механизъм на психиката или аз бях просто ударил спирачка на живота, но точно сега осъзнах, че се намирам в невероятно опасен свят без ни най-малки умения за оцеляване. Дори не ми бяха дадени никакви суперсили, когато ме прехвърлиха тук!

Трескаво се опитах да отворя задната врата и да изскоча, забравяйки, че тя е заключена електронно и трябва само да натисна бутона. Изведнъж ревът на демона беше прекъснат от странен жвакащ звук и главата му падна върху кожената седалка, обливайки ме с черна воняща кръв.

Освен псувня в главата ми нямаше нито една мисъл, дори предлозите се изгубиха някъде. Най-накрая се справих с вратата, изскочих навън и безрезултатно опитах да изтрия от себе си следите от кръвта на демона. След това предпазливо надникнах иззад колата и видях Ника и двама мъже в светли военни униформи. Единият от тях, по-едрият, държеше на рамото си огромен двуръчен меч, с който очевидно беше отрязал главата на демона. Дори не исках да питам къде е държал това чудо по-рано, защото през бинокъла не видях нищо подобно в никой от хората. Вторият изглеждаше като типичен маг, с характерна козя брадичка, мършаво телосложение и нотка на интелигентност в очите.

Здравенякът с меча ме видя и подигравателно се ухили.

— Хлапе, как си, всичко наред ли е? Гащите мокри ли са?

И двамата мъже се засмяха.

— И още как — отвърнах ядосано. — Всичко е в кръвта на демона, който вие изпуснахте. Най-добрият отряд, как не. Група бездарни идиоти.

Лицето на здравеняка се удължи от изненада.

— На някого родителите не са го научили как да се отнася с уважение към възрастните — намръщено каза вторият мъж.

Изглежда, че от тези двамата именно той можеше да се счита за мозъка, а другият — за мускулите.

— Затова пък ме научиха, че далеч не всички възрастни са достойни за уважение — не останах длъжник аз.

— Момче, по-добре внимавай с езика — вече открито агресивно каза здравенякът.

— Ей, я си затваряй устата — най-накрая се намеси Ника. — Още веднъж да погледнеш накриво брат ми и ще ти изкарам червата. Ама че възрастни се извъдихте, да се присмивате на дете, което едва не беше изядено от демон.

За детето прозвуча малко обидно, но като цяло сестра ми беше абсолютно права. И дори мозъкът на здравеняка беше достатъчен, за да го разбере.

— Хуморът би трябвало да помага в стресови ситуации — опита да се оправдае той.

— Остана малкото — да се научиш да се шегуваш — веднага реагирах аз.

Всъщност той беше прав, със злобата си доста успешно се справих с преживения стрес. Дори за известно време забравих, че все още съм изцапан с демонска кръв. Трескаво започнах да изтривам тази мерзост от челото си, но внезапно спрях.

„Да показвам лицето си на тези хора далеч не е най-добрият вариант“ — изведнъж ми просветна.

Добре, аз съм дете, какво да очакваш от мен? Но Ника… Самата тя каза, че ще живея с Месаря в друг град инкогнито. Разбира се, шансовете да се срещна с тези военни не са много големи, но те все пак ще знаят, че известната Вероника Михайлова е водила някъде своя малолетен роднина. А ако някой от тях запомни и как изглеждам, по-късно може да възникнат проблеми. Трябва ли ми? Не, разбира се!

— А вие двамата какво изобщо правите тук? — изведнъж се опомни „умният“. — Пътят беше затворен.

— Карахме през гората след пикника — без да й мигне окото, излъга Ника. — Когато видях портала и вашата компания, реших да покажа на малкия как работят истински професионалисти, а после…

— А после те се оказаха нито истински, нито професионалисти — отново се заядох аз.

Така, спокойно. Дишай бавно, премерено. „Няма стрес“.

Но този път и двамата мъже ме погледнаха не с ядосани, а с неочаквано разбиращи погледи. Очевидно упрекът на Ника им напомни, че все пак съм тийнейджър и може да съм напълно неподготвен за среща лице в лице с огромен демон.

Мустакат мъж в сребриста униформа мина пред колата ни и огледа труповете на трите демона.

— Всъщност е доста странно, порталът беше съвсем стабилен. Нищо не предвещаваше прехода към следващото ниво. А и после всички демони по някаква причина съвсем целенасочено хукнаха към вас, а нас ни пренебрегнаха, въпреки че обикновено се втурват към всеки, който се мерне пред очите им. Какво толкова ги привлече?

— Пфф — изсумтя Ника, дърпайки изкривената от демона врата в напразен опит да я отвори. — Това вече не е въпрос за нас.

Здравенякът приближи и помогна на сестра ми да отвори вратата на колата, като едва не я изтръгна от пантите. Ника хвана огромната демонска глава за ухото и погнусено я изхвърли.

— Казваше ми татко, вземи танк — съкрушено поклати глава тя. — Колко по-малко проблеми щяхме да имаме.

— А кой е нашият татко? — предпазливо попита „умният“.

Хм, а аз си мислех, че Ника Михайлова е достатъчно известна, за да я знаят по лице.

— Кой е „вашият“ татко не знам — високомерно отвърна Ника. — А аз съм дъщеря на Евгений Михайлов.

Двамата мъже бързо се спогледаха.

— Извиняваме се, ако думите ни са ви се сторили обидни — веднага каза „умният“. — И сме готови да поднесем официални извинения от наше име и от името на Сребърната академия.

Докато те се гърчеха, аз едва се сдържах да не изтърся още някоя гадост. Лицето започна да ме сърби ужасно, а все още се страхувах да изтрия кръвта от него. Затова пък сестра ми се беше изхитрила да не получи нито една драскотина по време на цялата битка с демоните и да запази дрехите си идеално чисти.

— В екипа ви има ли стихийник, който да зареди акумулатора на колата? — попита Ника.

— Да, един от учениците е точно „електрик“ — кимна „умният“. — Сега ще ги извикам тук.

Мустакатият измърмори нещо в малка слушалка, подобна на оригиналния предшественик на AirPods, и скоро останалата част от групата се приближи до нас: още трима преподаватели и петима ученици. Първото, на което обърнах внимание, беше момичето на около двайсет години, вървящо с подкрепата на един от мъжете в сребриста униформа. Изглеждаше доста бледа, което не беше изненадващо, защото на бедната й липсваше цялата дясна ръка. Рамото й беше покрито с някога бяла кърпа, сега изцяло червена от кръв, а хубавото й лице съперничеше по бледност на сребристата туника.

Взрях се в раненото момиче с ням ужас, не можех да откъсна очи от нея.

— Така, върви, седни на задната седалка — каза Ника, като видя изражението на лицето ми. — Сега ще запалим колата и ще се махнем оттук.

Не отказах. Още повече, че кръвта на демона по лицето ми вече започваше сериозно да ме дразни.

„Ами ако е отровна? — изведнъж се сепнах аз. — Аз се разхождам тук с мръсно лице, а кожата ми може вече да се е стопила!“

От друга страна, ако имаше вероятност за някакви здравословни проблеми, Ника щеше да ме предупреди. Вероятно.

Сядайки обратно на задната седалка, аз се огледах и намерих своето спасение — кутия с мокри кърпички. Докато внимателно изтривах лицето си, гледах с любопитство какво се случва навън. Задните стъкла на колата бяха останали цели и благодарение на тонирането вече можех да не се притеснявам, че ще видят лицето ми. Сестра ми ожесточено се препираше с преподавателите на Сребърната академия, най-вероятно за това как изобщо сме се озовали близо до портала. Няколко минути по-късно пристигна кола с надпис СБРЗО и раненото момиче и останалите ученици бяха незабавно натоварени в нея. Но преди да тръгнат, едно от момчетата направи магия над нашата кола, за да я оживи. Таблото светна с много предупреждения, а климатикът яростно изрева в напразен опит да прогони неприятните миризми от купето. Скоро Ника се присъедини към мен.

— Е, много ли се изплаши? — попита тя, сядайки на шофьорската седалка.

— А каква е градацията? — веднага попитах аз.

— Мисля, че ако нямаш нервен тик и не заекваш, значи не е било толкова страшно — предположи Ника.

— Тогава всичко е наред — бях принуден да призная. — Но демоните бяха половината беда. А виж това да ме представиш като твой брат на преподаватели от Сребърната академия далеч не беше най-добрата идея.

— Кой да знае, че порталът ще се разшири и ще трябва да общуваме с тях — виновно каза Ника. — Очаквах просто да погледаме работата им отдалеч и бързо да изчезнем. И браво на теб, че скри лицето си от тях. Разбира се, вероятността да срещнеш някой от тези хора там, където ще учиш, клони към нула, но не е излишно да се презастраховаш.

Сестра ми подкара колата и излезе на пътя. Колкото и да е странно, след близкото запознанство с демона колата вървеше изненадващо добре. Ако не броим огънатата предна врата, липсващия страничен прозорец и изцапания с кръв салон, нищо друго не подсказваше за срещата ни с демоните.

Скоро изпреварихме колата на СБРЗО, която явно също се беше насочила към града. Хвърлих последен поглед към нея, преди да остане далеч назад, и се облегнах уморено назад.

— Жалко за момичето.

— Защо да я съжаляваш? — спокойно попита Ника. — Основната част от вината е на преподавателите, тези идиоти могат да останат без работа, ако някой разбере какво се е случило тук.

— Не ми пука за преподавателите, за момичето това е травма за цял живот!

— Откъде накъде? — искрено се изненада сестра ми. — Тя е от Сребърната академия, застраховката спокойно ще стигне за биопротеза. А ако преподавателите решат да запазят грешката си в тайна, ще й платят от собствения си джоб за най-добрия лекар, и новата ръка ще бъде най-добра от старата.

Уау, значи медицината им е толкова напреднала? По дяволите, прекарах толкова много време в мрежата, а все още не знам и по-прости неща. Впрочем, да се обхванат всички аспекти на живота за толкова кратък период от време е просто невъзможно. Какво да кажа, та аз все още не разбирам защо всички говорят руски, въпреки че на теория сме някъде върху останките на Европа.

— А какво почувства, когато видя демона пред себе си? — неочаквано ме попита Ника.

— Страх? — логично предположих аз.

— Това е ясно. А някакви по-дълбоки усещания?

Честно казано, изобщо не разбрах какво точно иска да получи Ника от мен.

— Ами виж сега — бавно, сякаш внимателно подбира думите си, започна момичето. — Този мустакат преподавател съвсем недвусмислено каза, че по всички параметри порталът не е трябвало да преминава на следващото ниво. Но още щом се появихме наблизо, имаше рязък скок в енергията. Освен това всички демони по някаква причина хукнаха право към нас. Затова бедните ученици трябваше да блокират пътя им — за да не позволят на цялата тази орда да дойде при нас, вместо спокойно да ги избиват един по един.

— Чакай, значи това момиче загуби ръката си, защото се опитваше да попречи на демоните, които изскочиха от портала, да отидат към нас? — облещих се аз.

— Това е много, много пресилено — махна с ръка Ника. — И като цяло, не се концентрирай върху това. Първо, нашият домашен дух почти те убива, след това точно до теб се срива портал към Лимба и всички демони се опитват да те убият. Не намираш ли закономерност?

— Това е много, много пресилено — върнах на сестра си нейните думи.

— Засега всички факти сочат точно това. Мисля, че ако съм права, в най-близко бъдеще някое друго свръхестествено създание ще се опита да те убие.

Едва се сдържах да не изругая.

— А няма ли други начини да потвърдиш теорията си?

— Това не е моя теория — неочаквано каза Ника. — Професор Семьонов предположи, че нашият домашен дух е усетил в теб нещо, не заплаха — каква заплаха може да има от теб? — а по-скоро, че си чужд за нашия свят. По същия начин нашите, така да се каже, местни свръхестествени същества реагират на пришълци от Лимба.

Тогава нещо щракна в главата ми.

— Стоп. Значи ние не просто така отидохме да гледаме демоните? Било е експеримент.

— Разбира се — потвърди Ника. — Още преди да тръгнем огледахме къде е най-близкият отворен портал и нарочно минахме покрай него.

Едва не се задавих от възмущение.

— Значи правиш експерименти върху мен?!

— Не експерименти, а изследвания — наставнически ме поправи сестра ми. — И по-добре да разберем как демоните и другите свръхестествени същества реагират на теб сега, отколкото по-късно, когато някое създание те убие.

Тук бях принуден да се съглася с нейната логика, но можеше поне да ме предупредят. И въобще някак съмнително беше нейното отношение към по-малкия й брат, тоест към мен.

— А тук нямате ли някакви зоологически градини с демони и разни други същества? — предпазливо попитах аз. — За да проверим теориите ви по по-безопасен начин.

— Не, нямаме зоологически градини с демони — подсмихна се Ника. — Има лаборатории, но там никой няма да ни пусне просто така. Доскоро, когато баща ми беше началник на полицейското управление, можехме да влезем на всяко забранено място, но не и сега. Така че ще работим с това, което имаме.

„Главното е това, което имаме, да не иска да ме погълне — притеснено си помислих аз. — Ако Ника е права и всяко срещнато мистично създание ще се опитва да ме изяде, определено няма да оцелея дълго.“

По-нататъшният път към града продължи в тишина и спокойствие, докато в един момент не видях едно много странно момиче в бяла рокля, крачещо надолу по пътя. Забелязах го отдалече и дори предложих на Ника да го качим, при което получих много изненадан поглед.

— Кого?

— Ами, ето, момичето.

Ника намали скоростта и скептично се огледа.

— Какво момиче?

В момента пътят минаваше през гъст горски масив и бялата рокля на момичето беше просто невъзможно да не се забележи на фона на зелените дървета.

— От дясната страна на пътя върви момиче — повторих раздразнено.

Сестра ми днес определено беше решила до последно да ми се подиграва. Отначало съмнителното начинание с наблюдение на портала от Лимба, сега нежелание да забележи хората наоколо.

— Не виждам никого там — намръщено каза момичето, при това изглеждаше напълно сериозно.

Тя дори спря колата, тъй като други коли нямаше, и още по-внимателно огледа пътя напред. Това изглеждаше много странно, защото отлично виждах бавно крачещата покрай пътя женска фигура. Дори се забелязваше как куца с десния крак.

— Придвижи се десет метра напред — помолих аз Ника.

Този въпрос можеше да бъде разрешен просто като се изравним с момичето и я извикам. Не знам дали в техния свят има невидими хора, или скитащи по пътищата призраци, или Бог знае какво още, но при всички случаи ми беше любопитно дали и това момиче няма да се опита да ме изяде!

След срещата с демона нашата кола не изглеждаше много представително, така че се страхувах, че може да изплашим момичето, но се получи точно обратното. Погледнах през прозореца, за да й извикам, но не можах да изтръгна нито звук от себе си — вместо женско лице ме гледаше някаква каша от месо, в която не можеха да се различат дори очите и устата. Отдалече изглеждащата снежнобяла рокля се оказа обикновена полуизгнила бяла тъкан, изпод която стърчеше остро парче кост от счупен крак, на което куцукаше призракът на момичето.

— Що за чудо е това! — възкликнах аз и се дръпнах обратно в колата. — Да се махаме!

— Призрак? — разбиращо попита Ника.

Изглежда тя веднага се беше досетила какво точно съм видял, но реши да премълчи, за да види какво ще излезе от всичко това.

— Значи все пак си я видяла?! — недоволно попитах аз.

— Не, разбира се — отрече момичето. — Призраците сами решават на кого да се показват. Явно с нещо си й харесал. Както и на онези демони.

Поглеждайки в страничното огледало, видях, че момичето продължава спокойно да куцука зад нас, като същевременно някак успяваше да не изостава!

— Изглежда наистина ме харесва — проблеях аз, усещайки слабост в краката си.

— За в бъдеще никога не поглеждай скитащи призраци в очите — с усмивка каза Ника и натисна газта до дупка.

Но аз наистина бях усетил студения й поглед върху себе си. Може просто да е бил моят страх, а може да е било и нещо по-мистично.

— Там дори очи нямаше — измърморих аз, сякаш сам се успокоявах. — И въобще можеше веднага да ме предупредиш!

— Можех — съгласи се Ника. — Но реших, че ще е по-добре, ако сам се запознаеш с тази страна на живота след смъртта.

— И в същото време провери как ще реагира призракът на мен — логично предположих аз.

Интересно, как Ника съчетава явно доброто отношение към мен със жаждата за смъртоносни експерименти?

— Не се притеснявай, това явно е призрак на момиче, което някога е загинало на този път. Малко вероятно е тя да може да се отдалечи много от мястото на смъртта си.

И наистина, скоро призракът рязко спря, сякаш натъкнал се на невидима стена, и престана да ни следва. Но аз някак си продължих да усещам погледа й върху мен.

— И тя със сигурност няма да ни последва в града? — попитах притеснено.

— Да, със сигурност — увери ме Ника. — Но тъй като ти доста не й хареса, за в бъдеще ще е по-добре да избягваме този маршрут. Никога не се знае какво може да стане.

— Да не съм намазан с мед? — попитах раздразнено. — Домашен дух, демони, сега и призрак.

— Явно това е твоята особеност — повтори скорошната си мисъл Ника.

Тоест, на нормалните пришълци им дават супер сили, бойни умения, божествени благословии, а моята способност — просто да привличам вниманието на различни видове чудовища?! Искам да заменя дефектната стока за нещо по-прилично!

— Те усещат нещо в теб, или опасно, или чуждо — продължи сестра ми. — Следващия път опитай да попиташ призрака какво иска от теб. Може пък да ти отговори.

Известно време седях и мълчаливо смилах случилото се, докато накрая се реших да задам въпроса, който ме вълнуваше:

— А какво ще стане, ако призрак като това момиче, също заинтересуван от мен, успее да ме настигне?

— Не се безпокой. Слабите призраци не могат да влияят на реалния свят — успокои ме сестра ми, но след това неохотно добави: — Но силният може с лекота да те удуши през нощта или да изсмуче цялата ти жизнена енергия. Но те се срещат много рядко.

Просто прекрасно! И нека познаем на кого постоянно ще се случват такива много редки събития! Отидем ли в града, ще нощувам в кръг от сол!