Алекс Кош
Ученик на медиум (14)

Глава 14

От гората около нас се появиха трима мъже в камуфлажни униформи и с пушки в готовност. Движеха се толкова тихо и безшумно, че приличаха повече на призраци, отколкото на живи хора.

— Хвърлете оръжията си и застанете на колене — заповяда по-ниският от тях.

— Мечтай си — веднага отговори Ника, без дори да си помисля да свали меча. — Кой си ти, че да ти заставаме на колене?

Според мен това далеч не беше правилния тон, с който да разговаряш с хора, насочили пушки към нас. Още повече, че лицето на човека, който говореше в този момент, изразяваше много силно желание да стреля, ако не в главата на сестра ми, то поне в коляното й.

— Господа, нека не се изнервяме — прекъсна го Джеймс и вдигна пистолета над главата си, като демонстративно го държеше с два пръста. — Казвам се Джеймс Харнет, аз съм медиум, разследвам появата на агресивен призрак на пътя. В джоба си имам удостоверение на Асоциацията на медиумите.

Един от мъжете приближи до Джеймс, извади кожен калъф от джоба на якето му и внимателно го изследва.

— Документите изглеждат наред — информира той другарите си и, както ми се стори, вече с много по-мек тон попита Джеймс: — А кои са тези двамата?

— Моите клиенти — честно отвърна медиумът.

Ниският мъж с типично европейски черти, явно главния в това трио, приближи до Ника и погледна изразително оръжието в ръцете й.

— Все още сте под прицел, така че не правете глупости.

Между другото, външно той донякъде приличаше на Ван Дам, с изключение на това, че беше с глава по-нисък и без изпъкналост на челото.

— Засега глупости правите само вие, като насочвате оръжие към нас — високомерно отговори Ника.

— Представете се, бъдете така любезни — предпазливо помоли мъжът. — И документи, ако е възможно.

Сестра ми сви рамене.

— С това трябваше да започнете, преди да заплашвате с оръжие. Изглежда не сте местни? Откъде попаднахте на Златния остров? От Сребърния? Или дори Бронзовия?

Изглежда улови нещо в лицето на мъжа, застанал срещу нея, защото кимна в потвърждение:

— Бронзовия, значи. Аз се казвам Ника Михайлова и не, паспорт не ми трябва. Или и фамилия Михайлови не сте чували?

Мъжете се спогледаха.

— Същите онези Михайлови?

— По Южната магистрала карат най-различни Михайлови — изсумтя Ника. — А сега вие ми кажете какво правите тук и по каква причина ни нападате? Това е свободна територия.

Колкото и да е странно, вместо да настоява да покажем документи, мъжът неохотно се представи:

— Никой не ви е нападал, просто решихме да ви проверим. Ние сме личната охрана на семейство Орлови и отговаряме за сигурността на имението и околността.

Ника погледна изразително към къщичката на дървото.

— Значи наричате тази постройка имение? Тъй като тази територия не граничи с нищо друго.

— Знаете много добре, че земите на Орлови се намират недалеч от тук — намръщи се мъжът. — И имаме пълно право да задържаме хора, които се намират в непосредствена близост до нашите земи.

— Пет километра според вас е непосредствена близост? А защо веднага не започнете да стреляте по хората в Барса? — изсумтя Ника. — Мисля, че трябва да извикаме полицията и всички заедно да решим счита ли се за нападение заплахата с оръжие от частна охрана на свободна територия.

И тримата мъже свалиха оръжия и вече изглеждаха далеч по-малко заплашителни, отколкото преди няколко минути.

— Отбой, Лана — заповяда „шефът“ в слушалката, като вдигна ръка. Очевидно това беше сигнал към снайпериста, който ни държеше на мушка. — Очевидно трябва да се извиня за прекалено агресивното ни поведение, но имахме основателни причини за това.

Ника го погледна скептично, но все пак прибра меча в ножницата. Честно казано, аз все още не разбирах на какво са способни тези техни Воини и Специалисти, така че беше напълно възможно заплахата от моята сестра с меч да е много по-голяма, отколкото от тримата мъже с огнестрелни оръжия.

— Грегъри — представи се „шефът“, като протегна ръка към Ника в знак на помирение.

Трябва да отдам дължимото на сестра ми, тя не задълбочи конфликта и след кратка пауза все пак стисна протегната ръка. Другите двама мъже останаха безмълвни, само ни кимнаха за поздрав. А и като цяло изглеждаха така, сякаш природата изначално ги е дарила с максимално незапомнящи се лица, среден ръст и незабележимо телосложение.

— За какви причини става дума? — попита Джеймс, прибирайки обратно в джоба документите си. — Някой е умрял?

— Имаме двама безследно изчезнали от нашите, докато са патрулирали навън — отвърна Грегъри. — Нито камерите, нито търсачите ни откриха нещо, сякаш просто са се изпарили във въздуха. Може ли това да има нещо общо с вашия агресивен призрак?

При споменаването на призрака и тримата охранители леко пребледняха. Уж толкова сурови мъже, и то въоръжени до зъби, а „призрачната“ заплаха ги накара да нервничат.

— Може би — сви рамене Джеймс. — Трябва да го изясним, затова и дойдохме тук. Между другото, можете ли да ми кажете нещо за тази къщичка на дървото? Откъде изобщо се е взела?

— Нямам представа — честно отвърна Грегъри. — Но сега ще дойде Лана, тя е работила най-дълго при Орлови, може би ще знае нещо.

Атмосферата малко се разведри и успяхме леко да се успокоим. А какво прави един спокоен човек в този прекрасен свят? Разбира се, отива да изследва трупа. Това направихме и ние с Джеймс.

— Мога ли да я докосна? — обърнах се аз към медиума.

— Само след като я запечатам за всеки случай — поклати глава медиумът. Извади от джоба си запечатващо гофу и го лепна на гърба на мумифицираното момиче, а след това направи няколко снимки с телефона си. — Това е, сега можеш да я обърнеш.

— Сигурен ли сте? — попитах скептично, гледайки мумифицираното тяло.

— А защо не? — учуди се той.

— Ами това е местопрестъпление — отвърнах аз, нямах никакво желание да докосвам полуразложеното тяло. Сам не знам защо изобщо зададох този въпрос. — Улики и така нататък.

— Всичко което трябва, аз вече го снимах. Освен това така или иначе ще трябва да разпитаме призрака в църквата, така че може смело да я обърнеш — великодушно позволи Джеймс.

Супер. Той наистина ли иска да я обърна сам?! Там всичко е изгнило, от едно докосване ще се разпадне!

— Нека ти помогна — веднага се включи Ника.

Хубаво е, когато можеш да разчиташ на сестра си дори в такова неприятно нещо като обръщането на трупове.

Докато тя внимателно преместваше женското тяло, Джеймс продължи да разпитва охранителите.

— Чували ли сте наскоро за изчезнали момичета някъде в района? — той изразително погледна към тялото. — Имате ли някаква идея коя би могла да е?

Както и подозирах, не беше възможно да се обърне цялото тяло, то буквално се разливаше на части, но Ника това изглежда никак не я смущаваше.

— При нас имаме само двама изчезнали колеги — поклати глава Грегъри, като погледна предпазливо към трупа на момичето. — Сигурен ли сте, че сега не е опасна?

— Доверете се на специалиста — увери го медиумът. — Докато тялото е запечатано, дори призракът да е достатъчно силен, за да ви нападне, първо ще трябва да се справи с моите руни.

Междувременно Ника най-накрая обърна тялото и главата на момичето и ние тримата се наведохме над лицето й.

— Е, отговаря на описанието — резюмира Джеймс.

И да, лицето на мумията беше обезобразено така, сякаш са го ударили с чук.

— Каква гадост — коментира един от охранителите. — Ако видиш такова нощем, от кошмари няма да се отървеш.

Погледнах многозначително Ника. Ето, дори истински охранител казва, че би се изплашил, а тя ми се подиграваше.

— Съдейки по състоянието на тялото, тя е тук от седмици — обади се Грегъри. — А и този бял болничен халат… много странно. Тук със сигурност няма болници в радиус от стотици километри.

— Халат? — повторих аз. — Мислех, че това е рокля.

— Повярвай ми, момче, това определено е халат, знам какво говоря. Работил съм като охрана на болница.

А после се появи Лана, за която Грегъри беше споменал. И тя се движеше през гората далеч не толкова безшумно като тримата мъже. Трошенето на клоните и силното шумолене на трева ни предупредиха предварително за приближаването й, а когато жената се появи на поляната пред къщичката, стана ясно защо вдига толкова шум. Лана се оказа висока около два метра, тежаща над сто килограма чисти, здрави и плашещи мускули. На рамото си мускулестата жена носеше голяма пушка, по-скоро приличаща на двуметрова стоманена релса с дръжка.

— Здравейте всички — басово поздрави тя, хвърли поглед към трупа на момичето и подсвирна. — Еха. Нечия приятелка?

Не бих я нарекъл грозна, лицето на тази жена на около четиридесет изглеждаше доста симпатично, но в съчетание с напомпаната фигура все още изглеждаше твърде агресивно.

— Лана, запознай се, това е Джеймс Харнет — медиум, и неговите клиенти от семейство Михайлови.

Жената плъзна незаинтересован поглед по мен, но още щом видя Ника, радостно възкликна:

— Вероника! Значи ти махаше тук! Не те познах през оптиката!

— Здравей, Ланочка — неочаквано топло й се усмихна Ника. — Отдавна не сме се виждали.

Огромната жена с лекота свали тежката пушка от рамото си, сложи я на земята и сграбчи сестра ми в обятията си.

— Спокойно, Лана — изсъска Ника. — Ще ме задушиш.

— Познавате ли се? — изненада се Грегъри.

Виждайки реакцията на снайперистката, охранителите окончателно се успокоиха.

— Навремето бях гостуващ инструктор по ръкопашен бой в Златната академия — обясни Лана. — Вероника беше най-добрата ми ученичка — тя ме погледна вече с по-голям интерес. — А кой е този малкия? Има семейна прилика, но не знаех, че имаш и по-малък брат.

— Братовчед — отвърна Ника. — Дойде на гости от княжествата.

Да, да, помня, моята анонимност е фикция. Или Михайлов старши просто е решил да промени плановете си и да разтръби за мен из целия град?

— И как се казва този сладур? — попита жената, като пусна Ника и ме потупа по главата.

Имах чувството, че ме удари кофа на багер. Мисля, че дори получих леко сътресение.

— Роман — представих се аз, хвърляйки поглед към сестра си. Но Ника не реагира по никакъв начин на факта, че съм дал истинското си име, което означаваше, че всичко е наред. — Приятно ми е да се запознаем.

— Какво възпитано момче — умили се жената. — Не като по-големия ти брат…

— Лана — обърна се към нея Ника с явното желание да смени темата. — От доста време работиш при Орлови, знаеш ли каква е тази къщичка?

— Къщичката? — повтори Лана. — Доколкото знам, направиха я хлапетата Орлови, преди около осем години. Просто детска прищявка.

— А имаше ли някакви страшни истории, свързани с нея? — намеси се Джеймс. — Някой да е умрял тук?

— Не, определено не — уверено отвърна жената. — Всъщност никой не знае за нея, мястото тук не е много посещавано. Изненадана съм, че сте го намерили. Между другото, какво изобщо правите тук?

— Накратко, завчера карахме по пътя и брат ми от глупост погледна в очите на призрак — обясни Ника. — И тя започна да ни преследва, дори в града. Затова наехме господин Харнет да намери тялото на момичето и да го погребе.

Да бе, разбира се, от глупост. И откъде има съвест да лъже толкова открито?

— Хлапе — потупа ме по рамото Грегъри. — Всеки знае, че не трябва да се гледа в очите на призраци. Омръзнало ти е да живееш ли?

Погледнах изразително сестра си, но тя се престори, че ентусиазирано разглежда трупа.

— Ника, искаше да огледаш къщичката отвътре — напомни й Джеймс. — А междувременно аз ще взема тялото, за да го пренеса в църквата.

За моя голяма изненада Джеймс извади от чантата си гумени ръкавици и черен найлонов чувал и ловко започна да слага парче по парче тялото на момичето в нея. Ето какво значи професионалист — сериозно се е подготвил за работата.

Междувременно Ника послушно се качи по полуизгнилата стълба до къщичката.

— Много странно — извика тя отгоре след няколко минути. — Вътре има дебел слой прах и никакви следи, сякаш никой не е стъпвал тук от много години.

— Може би момичето просто се е опитвало да се качи, но е паднало по стълбите и си е счупило врата? — предположи Грегъри.

— Тя лежи на три метра от дървото — напомни Джеймс. — Освен това с падане от стълбата е невъзможно да нараниш лицето си толкова сериозно. Бих повярвал, ако са й нанесли невероятно силен удар с нещо тежко, докато е била в къщичката, и е отхвърчала на няколко метра. Но ако никой не е бил вътре от дълго време, то това обяснение отпада.

След като се увери, че е събрал всички части на тялото, медиумът ми посочи хартиения самолет.

— Вземи и него.

Наведох се да взема хартиения самолет, но той сякаш беше залепнал за земята.

— Това нормално ли е? — озадачено попитах Джеймс. — Нали вече намерихме тялото.

— Очевидно в земята е останало още нещо — предположи медиумът и се обърна към охранителите. — Момчета, само огнестрелно оръжие ли носите, или имате и нещо по-полезно, като лопата например?

Мъжете свиха рамене.

— Не, разбира се.

Не бих се изненадал, ако Джеймс има и лопата в огромната си чанта, щом носи чувал за тяло и гумени ръкавици със себе си.

— И без лопата ще се справим — намеси се Лана, като демонстративно запретна ръкави. — Къде да копая?

— Мисля, че точно на мястото, където лежеше тялото на момичето — след кратък размисъл отговори медиумът.

Жената протегна ръка към земята и я прекара над нея, премахвайки слой с дълбочина десет сантиметра. Земята просто се отдръпна, въпреки че Лана дори не я докосна. И съдейки по лицата на всички присъстващи, в действията й нямаше абсолютно нищо необичайно, така че ми оставаше само да мълча, изчаквайки възможност да попитам Ники как тази жена може да въздейства на земята.

— Премахвай внимателно по пет сантиметра — заповяда Джеймс. — Телата едва ли са заровени дълбоко.

Лана махна още няколко пъти с ръка и скоро от земята се показа човешко лице.

— Локер — веднага го позна Грегъри. — Ех, все се надявах, че ще ги намерим живи — той приближи, за да помогне на Лана да изкопае тялото. — Но не разбирам как се е озовал под тялото на това момиче. Със сигурност видях, че тя лежи тук от доста време, през костите й дори беше започнала да никне трева.

— Не бива да търсите логични обяснения за действията на призрака — посъветва го медиумът. — Да извадим тялото и да продължим да копаем.

В резултат на разкопките, точно на мястото, където лежеше полуразложеното тяло на момичето, бяха открити още две, може да се каже, „пресни“ тела в камуфлажни униформи и трето, неизвестно лице в костюм. Но въпреки че тези хора очевидно бяха починали наскоро, те изглеждаха така, сякаш от тях е била изсмукана абсолютно цялата кръв.

— Извинете, казахте, че вашите хора са изчезнали през последните два дни при вечерно патрулиране? — уточни Джеймс.

Грегъри кимна мълчаливо.

— Е, сега е ясно откъде призракът е взел сила да ви преследва чак до града — обърна се медиумът към нас. — Очевидно тя се е хранила с тези хора.

Да, а аз си мислех, че момичето е един вид жертва, която се нуждае от помощ. А се оказва, че самата тя е убиец.

— Ами първото тяло? — попита Ника.

— Мисля, че е някой случайно минаващ по пътя — предположи Джеймс. — Може би точно след убийството и „изсмукването“ на този човек сте я срещнали да броди по пътя.

Грегъри уморено потърка чело и попита Джеймс:

— И какво ще правим сега? Никога не съм се сблъсквал с подобни ситуации.

— Ще извикам полиция тук и в църквата — отговори медиумът. — Ще отидем да разпитаме и да упокоим момичето, а вие, ако не ви е проблем, ще посрещнете полицията и ще ги заведете до телата.

— Добре — кимна Грегъри. — Но бих искал да дойда с вас. Искам да разбера защо е убила хората ми. Възможно е да се окаже, че е свързано със семейство Орлови.

Тук неочаквано се намеси Ника.

— Съжалявам, но не. Медиумът работи за нас, ние плащаме и работата на свещениците. С цялото ми уважение, но нямаме намерение да решаваме проблемите с безопасността на Орлови.

— Разбирам — отвърна Грегъри след кратка пауза.

И дори високата Лана кимна в знак на съгласие.

Леле, всички всичко разбират, с изключение на мен.

В резултат на това Ника се сбогува сърдечно със своята позната, след което оставихме охранителите на семейство Орлови да чакат полицията, а самите ние се отправихме към колата с черния чувал в ръце. Разбира се, първото нещо, което направих, веднага щом се отдалечихме от къщичката на дървото, беше да попитам Ника какви са отношенията им със семейство Орлови. Оказа се, че не са много добри. Когато започнали проблемите на бащата на Ника, Орлови били едва ли не първите, които прекъснали всякакъв контакт с тях. Плъховете бягат при първата поява на теч в кораба, както се изрази сестра ми, очевидно не искаше да нарече „кораба“ потъващ.

— Нека са нервни — отмъстително заяви тя. — Ако призракът не беше привлечен към теб, с удоволствие щях да го оставя на това място, за да продължи да се храни с хора на Орлови.

— Съжалявам, но професионалната етика не би ми позволила да го направя — каза Джеймс. — Моята работа е да премахвам агресивни призраци.

— И дори ако трябва да го направите безплатно? — скептично присви очи Ника.

Джеймс се намръщи така, сякаш внезапно е получил зъбобол.

— Правителството така или иначе ще компенсира услугите на медиума, ако църквата потвърди упокоението на призрака — най-накрая отговори той. — Разбира се, тарифата там е чисто символична, но все е по-добре от нищо.

Аха, иначе горкият Джеймс ще живее на хляб и вода, при него всяко евро се брои. Не, сериозно, защо изобщо са му толкова пари?

Качихме се в колата и потеглихме към града. Джеймс се обади на помощничката си и тя ни огорчи, като заяви, че в списъците на изчезналите няма момичета с подобно описание. Или поне в Барса и околностите през последния месец. Така че можехме да се надяваме само на разпита на духа в църквата.

По някое време покрай нас профучаха няколко полицейски коли, но не ни спряха. Затова пък друга такава кола вече ни чакаше близо до църквата. Джеймс поздрави мъж в тъмносиня униформа, представи Ника и мен и четиримата влязохме в храма.

Вътре ни очакваха вече познатия ми от предишното посещение на храма свети отец Илий и още няколко свещеници.

— Добър ден, Джеймс, Ника, Роман — поздрави учтиво брадатият свещеник. — Зачестихте с посещенията при нас.

Ето един нормален човек, веднага запомни името ми, въпреки че дори не съм му се представял.

— За покой можем само да мечтаем — изсумтя Джеймс, размахвайки черната торба във въздуха с такава сила, че вътре нещо изхрущя. — Докарахме ви нов клиент.

Разбира се, момичето-призрак се оказа убиец, но можеше поне малко уважение да покаже към тялото й. Въпреки че свещеникът изобщо не се смути от действията на медиума.

— Махнете запечатващото гофу и ми предайте тялото — скорострелно заповяда той на Джеймс.

Този път освен светия отец в залата имаше само четирима свещеници. Те смирено стояха близо до олтара с гръб към нас и четяха молитви.

— А защо има само четирима свещеници? — попита Джеймс, докато вадеше листа с руни от чувала. — Обикновено са деветима.

— Това е просто слаб призрак, прикрепен към тялото си — отговори светият отец. — Тук дори само аз съм достатъчен, тези четиримата са просто за застраховка. Сядайте.

Не знам какво точно ме предупреди, дали прекалено емоционалният тон на светия отец или много силната миризма на тамян. При предишната ни среща отец Илий се държеше много по-спокойно, а сега едва ли не подскачаше от нетърпение. Макар че не бяхме толкова добри познати, за да знам със сигурност кое поведение е нормално за него и кое не. Но инстинктивно аз за всеки случай стиснах една от стрелите с атакуващи руни в джоба си.

Четиримата, заедно с полицая, седнахме на дървена пейка на първия ред и зачакахме да се появи призракът. Свещеникът започна да припява молитва и скоро във въздуха над олтара се появи женска фигура в бяла рокля, или по-точно, както сега знаех, в болничен халат. Но лицето на момичето все още беше обезобразено, така че възникна логичният въпрос как светият отец изобщо смята да получи отговори на въпросите си от призрака.

— Кой така я е осакатил, бедната — прошепна ми Ника. — Това е някакъв ужас.

Виждайки къде се намира, момичето веднага започна истерично да се мята, но отец Илий я успокои с един поглед. А в следващия момент пристъпи към олтара и протегна ръка към призрака.

— Е, ето че си вече тук — каза той. — Сега никъде не можеш да избягаш.

От дланта му към момичето се изстреля гъста кафява кръв, която моментално обви призрака като в пашкул. А другата ръка свещеникът придвижи в нашата посока, сякаш я изтръска, и аз изведнъж усетих, че се просвам по лице на пода. Импулс ми даде моята сестра, чиято реакция се оказа значително по-добра от моята. Джеймс също успя да избегне атаката, но полицаят… той имаше по-малко късмет. С крайчеца на окото си успях да видя как десетки кървави пипала от ръката на свещеника пронизаха тялото му.

— Илий, какво правиш? — извика му Джеймс.

— Връщам убийцата там, където й е мястото — отвърна свещеникът и бавно се обърна към нас.

От очите на светия отец в непрекъснат поток се лееха кървави сълзи, които постепенно боядисаха цялото му тяло червено. И най-важното, кръвта продължи да се излива по пода и да се разпростира в различни посоки.

Джеймс хвърли няколко ножа по свещеника, но той дори не започна да ги избягва. Ножовете се забиха в тялото му, но изглежда не предизвикаха абсолютно никакъв ефект. Междувременно кръвта стигна до застаналите на колене свещеници и сякаш ги събуди от сън. Всички някак непохватно, като кукли, се изправиха на крака и се обърнаха към нас. Най-страшното беше, че тези свещеници видимо вече бяха мъртви. На мястото на очите на нещастниците се виждаха празни кухини, а от устата им течеше кръв, която се присъединяваше към изливащата се от очите на отец Илий.

А после отец Илий ме погледна.

— Момче, ти също ще дойдеш с нас.