Алекс Кош
Ученик на медиум (11)

Глава 11

„Каква мръсотия, едва сутринта си взех душ?“ — изникна в главата ми абсолютно глупава мисъл.

Ника ме блъсна настрани, поемайки удара на неестествено острите и дълги нокти върху себе си, а Джеймс с два ножа се хвърли към полтъргайста в близък бой. Не знам как медиумът смяташе да се бие, без да вижда призрака, но той го правеше много успешно. Е, призракът с лекота избягваше ножовете, движейки се така, сякаш няма кости. Всъщност то така си и беше. Ръцете и тялото му се огъваха под невероятни ъгли, но и така момичето не успяваше дори да докосне медиума. За известно време те изпаднаха в патова ситуация, която Ника успя да разреши, като сполучливо хвърли последния останал й нож. Любителката на чистотата отново се развъплъти, оставяйки след себе си червен облак прах.

— Трябва ми още малко време — бързо каза Джеймс.

Преди призракът да се появи отново, медиумът застана между мен и мястото на изчезването му, махна с ръка пред себе си и остави десетина листа хартия във въздуха. Те се рееха, образувайки нещо като арка. Няколко секунди по-късно момичето без кожа се появи отново и веднага се заби в защитното поле, създадено от медиума. Гофу започнаха да се превръщат в прах, а Джеймс протегна ръка пред себе си и затвори очи, опитвайки се със своята способност да прочете някаква информация от призрака.

Листчетата се разтваряха във въздуха много бързо и след десет секунди останаха само няколко къса. Най-странното беше, че през цялото това време момичето не се опитваше да удари Джеймс, а упорито протягаше ръцете си в моята посока, или възнамерявайки да ме прегърне, или да ме удуши. Когато остана само едно листче-гофу, медиумът, без да отваря очи, хвърли в призрака поредния нож и отново го развъплъти.

— Да се махаме оттук! — незабавно заповяда той. — Научих достатъчно!

Третия път полтъргайстът се възстановява малко по-дълго, така че благополучно успяхме да напуснем сградата. Щях да започна да бягам и да мина през защитния периметър, но Джеймс ме задържа за рамото.

— Не бързай. Призракът няма да напусне дома.

— Наистина? — попитах аз притеснено, гледайки към вратата.

— Почувствах, че къщата по някакъв начин я ограничава — отговори медиумът. — Но в същото време тя определено не е призрак на място. Много странно.

Изненадващо, но след схватката с призрака Джеймс изглеждаше все така спретнат, дори костюмът му не беше измачкан. А Ника притискаше с ръка пострадалото си рамо и кръвта избиваше през пръстите й.

— Добре ли си? — притеснено я попитах аз.

— Пфу, просто драскотина — изсумтя тя. — Ще сложа лейкопласт и ще съм като нова.

— Добре, че призракът е обсебен от чистотата — отбеляза Джеймс. — Някои от тях могат да пренасят болести, бактерии и кой знае какви още инфекции. Една драскотина като нищо може да е достатъчна, за да легнеш за няколко седмици или дори да умреш.

Продължих да хвърлям притеснени погледи към имението, докато не прекрачихме защитния екран, но призракът дори носа си не подаде през вратата.

— И какво ще правите с този полтъргайст сега? — попита Ника. — Очевидно е много силен, щом може да се възстанови за няколко секунди.

— За съжаление, това не е полтъргайст — поправи я Джеймс. — Съдейки по описанието на момчето и моите усещания, това е много силен призрак, с такива никога не съм се срещал. И засега нямам никаква идея как да се справя с него.

Влязохме в една от палатките, както се оказа, специално оборудвани за „слугите“, тоест за нас. Столове, масичка, вода, малко храна.

— Всъщност имахме голям късмет с това, че момчето привлича призраци — отбеляза медиумът, сядайки на един от столовете и изваждайки тетрадка и химикалка от вътрешния джоб на сакото си. — Ако бях дошъл тук сам, краят ми можеше да бъде същият като този на бедния Ито.

— А какво щеше да стане? — попита Ника с искрено любопитство.

Тя явно се забавляваше от всичко, което се случваше. Дори получените рани не направиха малката ми сестра поне малко по-сериозна. Тя просто помоли един от войниците отвън да донесе комплект за първа помощ и сега ловко бинтоваше ранената си ръка.

— И как изобщо обикновено изглежда работата ви? — попитах неочаквано за самия себе си. Любопитството на Ника изглеждаше заразително.

— Ако говорим за призрак, първо влизам в къщата, за да изуча местообитанието му и да намеря цялата информация за него. Като правило има причини за появата им, дори и ако става дума за полтъргайсти. Също така като правило те никога не нападат веднага, както направи любителката на чистотата. Така че дълго време щях да обикалям из къщата, докато призракът не избере подходящия момент за атака. Тогава щях да преценя силата му, да събера максимално количество информация и да напусна къщата, за да подготвя процеса на прогонване.

— Досега всичко звучи подобно — отбелязах аз.

— Като цяло, да — съгласи се медиумът. — Но ако призрак с такава сила ме изненада, може и да не успея да се справя. А тук атаката се случи на толкова добро място, че успяхме да напуснем сградата без никакви проблеми. Сега остава малкото — да измислим как да се справим с този призрак.

— И какъв е проблемът? — попитах аз. — Тя не изглежда чак толкова опасна. Ще се върнем, ще обсипете призрака с вашите листчета…

— Листчета?! — възмутено подскочи Джеймс. — Аз не съм принтер, за да ги печатам просто така. Приготвянето на всяко гофу отнема почти час и половина, а ние вече успяхме да употребим няколко дни усърдна работа. Освен това е безполезно да развъплътяваме призрака, той трябва да бъде хванат и унищожен.

Леле, какви емоции, чак толкова ли са ценни тези листчета?

— И как ще го направим?

— За начало да разберем самоличността на призрака. Причините, поради които е тук — отмъщение, недовършена работа, нечие заклинание, или просто някъде наблизо има непогребано тяло и още не са минали четиридесет дни от смъртта му.

Уау, това е първият път, когато чувам думата „заклинание“ в този свят от някой друг, освен от мен.

— И после какво?

— Ще създам капан за призрака въз основа на подробна информация за самоличността му. Е, а след това ще отнесем уловения призрак в някой от действащите храмове, където свещеникът ще извърши погребалния ритуал — Джеймс се обърна към мен. — А сега подробно ми опиши как изглежда призракът и какво е казал.

Послушно описах момичето в бялата рокля и дори си спомних стиха за чистотата.

— Мисля, че това е достатъчно — кимна накрая медиумът.

Той извади телефона си и се обади.

— Миси, здравей. Да, всичко е наред, аз, както винаги, не пострадах. Пиши. Призрак на момиче, никога не е живяла в този дом, фанатично е обсебена от чистотата, в момента на смъртта си изглежда на около тридесет години, цялата кожа от лицето и ръцете й липсва. Блондинка, с деликатни черти, леко гърбав нос, рецитирала е на глас стихове: „На чистота нечистите уча, надявам се по-чиста това да ме направи.“ Най-вероятно е родена или е живяла дълго време в Берлин.

— А как разбрахте за Берлин? — учуди се Ника. — Или пропуснахме момента, в който сте се срещнали сами?

— Всичко, което успях да видя по време на контакта с призрака, бяха гледките на Берлин и фактът, че тя никога през живота си не е била в тази къща — отвърна Джеймс, докато махаше слушалката от ухото си. — И това е следа. А, да, имаше и странна картина с изтичаща изпод вратата, стените и тавана кръв, но не мога да си представя как това може да се използва.

Приключвайки разговора, Джеймс се облегна на стола си и затвори очи.

— Засега може да си починете. Когато Миси намери цялата информация за нашия призрак, аз ще ви се обадя.

Ние с Ника се спогледахме.

— А дълго ли ще чакаме? — уточни Ника. — Да стоим тук просто така е скучно.

— Тя е професионалист — отвърна Джеймс, без да отваря очи. — До час, час и половина ще знаем всичко за нашия призрак.

Само на Ника на едно място й беше скучно, аз с удоволствие бих се разходил в градината, за да си успокоя малко нервите. Вярно, бързо се разбра, че просто така да скитаме из задния двор ни е забранено, но все пак не беше забранено да стигнем до най-близката горичка в полезрението на охраната. Натам и отидох, за да легна на тревата и да смеля всичко, което се случи. Като цяло за мен бяха необичайни толкова много събития, преживявания и нови усещания за толкова кратък период от време. В моя свят бях живял премерен живот, като през повечето време се занимавах с любимата си, но много спокойна работа, а тук всеки ден има такива изблици на адреналин, че краката ми се разтреперват. Много е необичайно да живееш в такъв ритъм. И според мен за човек, неподготвен нито физически, нито психически за подобни приключения, се държах много добре. А и ми „дадоха“ толкова съмнителна способност, че идея си нямах тя плюс ли е или минус. Спомням си, когато четях книги за хора, попаднали в други светове, и сам плюех на „измамните“ им способности, които правеха героите истински „супермени“, които с лекота се справят с всички противници. И ето сега, очевидно, тези глупави мисли пак се върнаха. Сега не бих отказал да бъда точно такъв избран герой, единствен и могъщ, с тонове знания и умения, които съм получил безплатно. От друга страна, дори привличането на призраци към моята скромна персона може да се осребри просто като помагам на медиума в работата му. Или да се опитам да общувам с неагресивни призраци, за да получа полезна информация от тях. Да изпълнявам посмъртните им желания, както правят героите от филмите, като същевременно не забравям да получа някаква полза от това. Вярно, все още не се знае кое е по-опасно — да ловуваш опасни призраци, но в компанията на силен медиум, или сам да се превърнеш в „Спешна помощ“ за неспокойните души?

— Ей, не ви плащаме да се търкаляте по тревата — прозвуча тънък женски глас наблизо.

— Лично на мен никой нищо не ми плаща — отвърнах, без да отварям очи.

Съдейки по тембъра на гласа й, наблизо имаше момиче на около дванадесет, може би малко по-голямо. Очевидно представителка на семейство Огава.

— Тогава какво правиш тук? — леко изненадано попита момичето.

— Лежа и си почивам — логично отговорих аз.

— От какво? Вие нищо не сте направили.

Неохотно отворих очи и се надигнах на лакти.

Ами да, както си и помислих, японка на около дванадесет. Тъмнокоса, слаба, в бяла рокля, сладкото румено лице напразно се опитваше да изрази аристократична арогантност.

— Получихме информация за призрака, сега специални хора я анализират — отговорих на момичето.

Японката смешно изкриви личице.

— И каква е твоята роля във всичко това, мързеланчо?

— Тайна — подсмихнах се аз. — Но знай, че когато му дойде времето, аз лично ще вляза във вашето имение. А когато изляза от него, призракът ще изчезне веднъж завинаги.

Момичето се изкикоти.

— Лъжеш, нали? Татко казва, че всички гайджини лъжат.

— Аз съм особен гайджин и никога не лъжа — не без гордост казах аз.

Може и да ми се иска, но физически не мога да го направя. Така че подобно недоверие, дори от такова малко момиченце, леко ме обиждаше, особено след като формулирах фразата много грамотно и наистина не лъжех.

— Значи вече сте разбрали какъв вид йокай се е настанил в нашата къща? — с любопитство попита момичето. — Можеш ли да ми кажеш какъв е?

Погледнах скептично японката.

Идея си нямах какво мога да кажа на момичето и какво — не. Каква е психиката на дванадесетгодишните в този свят? Би ли я уплашило описанието момиче с одрана кожа?

— Това не е йокай, а призрак на момиче — поправих аз момичето.

— А тя красива ли е? — веднага попита тя.

Ами да, какво друго може да заинтересува едно момиче, дори и малко, ако не този невероятно важен въпрос? И как да й отговоря? Може би някога призрачното момиче е било красиво, но с одрана кожа вече беше невъзможно да се каже.

— Тя е зловеща — отговорих честно аз.

И в следващия момент ме хванаха за врата и ме притиснаха към земята.

— Лежи! Не мърдай! — излаяха право в ухото ми.

Не знам откъде изскочиха тези двама пазачи, дали от земята, или паднаха от дървото. От друга страна, аз всъщност не се оглеждах.

— И така си лежа и не мърдам — изръмжах в отговор.

В отговор само още по-силно ме притиснаха към земята.

— Мис Харука, отново напуснахте стаята си без разрешението на баща ви.

— Извинявай, Хаято — каза момичето без следа от вина. — Но вкъщи е твърде скучно. И пусни момчето, нищо не е направил.

— Не бива да говорите с простолюдието.

Рязко ме изправиха на крака и ме погледнаха в очите. И двамата мъже бяха облечени не във военни униформи като военните до палатките, а в официални костюми, което показваше принадлежността им към личната охрана на семейството.

— Как смееш да лежиш в присъствието на госпожица Огава? — присвивайки очи, попита мъжът.

— Сам казахте да лежа и да не мърдам — не можах да устоя на сарказма аз. — Считайте, че просто съм предвидил вашето искане и съм легнал около двадесет минути предварително.

Момичето тихо изхихика, а по изражението на пазача аз и без далновидност почувствах, че сега непременно ще си го получа по врата. Дори не знам дали да виня акупунктурата на иконома Хан, или винаги съм бил с невъздържан език?

— Ей, вие двамата, махнете ръцете си от момчето!

А, не, няма да си го получа.

Ника вече приближаваше към нас и, съдейки по изражението на лицето й, животът на охранителите висеше на косъм.

— Той се осмели да се приближи до наследницата — навъсено каза пазачът, който ме държеше за яката.

— Първо, всъщност тя се приближи до момчето, и второ, не смей да хващаш с мръсните си лапи аристократ от семейство Михайлови. Освен ако, разбира се, не искаш да бъдат отрязани.

Какво става с моята анонимност? Да, отиде си…

Пазачите се спогледаха и бързо ме пуснаха.

— Ние не знаехме…

— Сега вече знаете — навъсено каза Ника. — Дойдохме в имението, за да помогнем на медиума да реши проблема на семейство Огава с призрака, а вместо благодарност вие оскърбявате по-младия ми роднина?

Преди охраната да успее да реагира, хлапето пристъпи напред.

— Съжалявам, вината е моя — каза момичето и смирено се поклони.

И двамата пазачи повториха действието й, свеждайки глави.

Ника ме погледна в очакване на някаква реакция.

— Хм… добре, нека забравим за това недоразумение — казах примирително, спечелвайки си одобрителния поглед на сестра ми.

Изглежда, въпреки очевидната си любов към битки, тя не планираше да започне истински конфликт със семейство Огава. Макар да бях сигурен, че ако реша да им се противопоставя, Ника непременно би ме подкрепила.

В крайна сметка след още няколко минути размяна на любезности момичето, придружено от охраната, се върна в къщата за гости, а ние се отправихме обратно към палатката при Джеймс.

— Надявам се да не сте влезли в конфликт с работодателя ми? — подозрително попита медиумът.

— Никакви конфликти — уверих го аз.

— Внимавай — заплаши ме той с пръст и продължи: — А моята Миси е герой, вече намери цялата необходима информация — Джеймс ми показа снимка на екрана на телефона си. — Прилича ли?

— Тя е — потвърдих аз.

Разбира се, с кожата на лицето момичето беше малко по-трудно за разпознаване, но чертите на лицето все пак бяха познати.

— Запознайте се със Селена Леони. Италианка — заяви медиумът, четейки текста от екрана. — От дете е страдала от мизофобия — патологичен страх от микроби. До двадесетгодишна възраст е живяла доста незабележим живот, миела е ръцете си по сто пъти на ден, къпела се е в антисептици, стараела се рядко да напуска дома си. Но около две хиляди и десета нещо е прещракало в главата й и тя е убила своя първи уличен клошар. Очевидно външният му вид, миризмата, а може и някои негови действия да са вбесили момичето толкова много, че тя буквално го нарязала на парчета. Полицията намерила тялото му идеално чисто и старателно опаковано във вакуумирани пакети. През следващите седем години тя убила повече от двадесет души, докато накрая била заловена и изпратена в психиатрична болница.

— Какъв кошмар — казах аз, искрено ужасен.

— Познавам я! — изведнъж каза Ника. — Това име ми изглеждаше познато. Селена Леони е създателка на въздушната техника за почистване на дрехи! Универсално нещо, използва се от всички камериерки със склонност към стихията на въздуха.

Джеймс кимна.

— Точно така. И именно с помощта на тази техника тя си е свалила цялата кожа. В психиатричната болница на Селена позволявали да работи в пералнята, тъй като процесът на почистване на разни неща я успокоявал. И един ден момичето се заключило там за през нощта и започнала да прилага тази техника върху себе си.

— Но тя е напълно безопасна — изненада се Ника.

— Безопасна е, ако се използва веднъж. Очевидно горката девойка се смятала за толкова мръсна, че се почиствала отново и отново, като всеки път е сваляла стотни от милиметъра от плътта си.

Мда, и как да спя след подобно нещо?

— Разбира се, постепенно щели да възстановят кожата й, но няколко дни по-късно тя просто изчезнала от болницата и до днес никой не е успял да я намери.

— Нима може да се избяга просто така от подобно заведение? — изненада се Ника. — Охраната там е десет пъти по-силна, отколкото в затвор със строг режим.

— Както се оказа, може — сви рамене Джеймс. — Може би затова болницата в крайна сметка била затворена. Странно е също, че всичко това се е случило в Берлин, а сега нейният призрак изведнъж се появява тук. Това обаче вече не е наш проблем, основното за нас е да се отървем от него. Имам повече от достатъчно информация, за да се заема с приготвянето на гофу, необходими за запечатването.

Медиумът отново бръкна в чантата си и извади листове хартия и четка с мастилница. После спокойно заби нещо остро в пръста си и започна да изстисква кръвта си в мастилницата.

— Какво гледате? — погледна ни той. — Това ще е работа за няколко часа.

— А защо кръв в мастилницата? — полюбопитствах аз.

— В качеството й на проводник на сила — отвърна Джеймс. — И хранилище. Благодарение на нея простите гофу, като тези на ножовете, може да използвате и вие. Между другото, Вероника, донеси един от мечовете си, ще сложа няколко печата върху него, за да можеш да въздействаш на призрака.

Когато се прехвърляхме в колата на Джеймс, Ника наистина хвърли чантата си в багажника, но аз забравих, че там й бяха мечовете. Но медиумът някак беше успял да ги забележи. Наблюдателен мъж, по дяволите.

Сестра ми послушно отиде за чантата, но даде меча много неохотно, до последно не искаше да го пусне.

— Нищо няма да му стане — увери я медиумът. — Междувременно можете да извикате такси и да отидете на хапнете. Когато приключа с подготовката, ще ви се обадя.

Не съм сигурен, че след това, което чух, ще мога да преглътна и хапка, но наистина не бих отказал да отида някъде да се разсея. Но да викаме такси не се наложи. Благодарение на малкия ни конфликт с охраната, семейство Огава, чиито възрастни представители така и не видяхме, ни осигуриха личен транспорт с шофьор. Отидохме в града, хапнахме пици, а накрая се разходих по улиците на Барса на собствен ход. Когато се върнахме в имението, вече се смрачаваше.

Джеймс ни посрещна до защитния периметър. Оказа се, че около къщата има разположени малки прожектори и сега те осветяваха имението. Заедно със сновящата наоколо охрана в камуфлажни униформи, която не смееше да се приближи до къщата, всичко изглеждаше доста зловещо.

— Приготвил съм гофу за капана — каза медиумът, показвайки няколко листа хартия А6 с изкусни извивки. — Имаме само един шанс, в противен случай ще трябва да започнем всичко отначало.

— Оптимистично — усмихна се Ника.

— Вземи си меча — той посочи към масата. — Увих го с няколко гофу, това ще ти позволи да нанесеш няколко удара по призрака.

А звучеше толкова помпозно — „ще сложа печати на меча ти“. Всъщност той просто е увил няколко листа хартия около острието и ги е закрепил с конец. Магьосник осемдесето ниво, как не.

— Тя ще продължи ли да използва само ноктите си? — попита Ника, като нараненото й рамо неволно потрепна. — Или, щом е толкова силен призрак, има и някакви други способности.

— Конкретно Селена приживе е владеела само стихията на въздуха, което означава, че би могла да използва някакви бойни техники, но тъй като съзнанието й е силно увредено, те ще са само най-простите. Главната опасност от призрака е, че не може да бъде убит или да му се навреди с конвенционални методи. Ние нямаме много гофу, а ако те свършат, ще станем напълно безпомощни, затова ви съветвам да използвате ударите с меч много икономично.

Ника кимна в отговор, стискайки по-здраво дръжката на меча си.

— А оръжие за мен? — опомняйки се, попитах аз. — Поне един от тези ножове.

— На теб? — с огромно съмнение попита Джеймс.

— Защо ме гледате така, сякаш случайно мога сам да се порежа с този нож? — попитах намръщено.

— Всъщност имам такива подозрения — абсолютно сериозно отговори медиумът. — Освен това усещам в теб пълно отсъствие на каквито и да било стихии, а това означава, че никога не си използвал бойни техники и никога не си се занимавал с бойни изкуства по принцип. Получих тази информация с помощта на моите способности. И в заключение моята интуиция ми казва, че за мен ти си абсолютно не опасен.

— Справедливо — усмихна се Ника и за мен обясни: — Едно от важните умения на бойците е да определят силата на противника. Аз например, за себе си избрах условна десетобална скала, засега моята чувствителност стига само за това.

— Моята е стобална — кимна медиумът в знак на съгласие.

— И какво е моето ниво на опасност? — усещайки номер, попитах аз.

— Нула — почти едновременно отговориха Ника и Джеймс.

Това вече беше обидно.

— Всъщност не точно нула — поправи се медиумът, с което малко ме ободри. — Бих казал дори минус десет.

О, не, още по-лошо е.

— Това има смисъл — съвсем сериозно се съгласи Ника. — Нивото ви на сила е значително по-високо, а усещането ви за опасност се определя относително спрямо вашата лична сила.

Тоест, с рейтинг минус десет, Джеймс дори няма нужда да ме удря, аз мога сам да си извия врата за него. Да, на такъв не бих доверил не нож, а дори вилица.

— Добре — въздъхна медиумът и ми подаде един от метателните ножове. — Дръж, но не се опитвай да хвърляш. Това е за най-екстремния случай.

Моментът, в който вече толкова пъти са те наричали с две леви, че и сам започваш да го вярваш. Взех ножа толкова внимателно, сякаш можеше да се измъкне от пръстите ми и да ми пререже гърлото.

— Какъв е планът? — попита Ника.

— Ами слушайте…

Оказа се, че принципът на конструирането на капан за призрака е да се създадат образи, които да привлекат вниманието му, с използването на стихии, близки до неговата енергетика преживе, и духовни техники на онмьоджи. Честно казано, дори такова обяснение не ми даде много, но с течение на времето просто ще трябва да разбера всичко, особено ако призраците продължат да се появяват около мен. От практическа страна всичко, което Джеймс трябваше да направи, беше да залепи специално изработен запечатващ лист върху челото на призрака и да приложи силата си. Тоест единствено той можеше да го направи.

— Ей, виж, там е твоята приятелка — хихикайки, Ника ме сръга с лакът. — Помахай й, герой.

Поглеждайки към къщата на слугите, ясно видях тъмната фигура на момиче на прозореца на втория етаж и мълчаливо й махнах с ръка. По-лесно е веднага да направиш това, което Ника иска, отколкото да търпиш шегите й.

— Добре, първо ще отида да разузная — каза Джеймс. — Нека проверим дали бързата поява на призрака се дължи на момчето, или Селена просто е прекалено агресивна.

Оказа се, че е свързано. Във всеки случай медиумът се върна от къщата двадесет минути по-късно, без да е срещнал призрака.

— Тя наистина се стеснява от мен — бодро каза Джеймс от прага. — Дори ми е интересно дали сега ще захапе нашата „жива стръв“ или ще реши да играе на криеница. Ще бъде жалко, ако призракът се притаи за няколко дни, тогава работата може да отнеме много време.

— Дори не знам кое е по-добро — отвърнах честно.

— Вероника, просто защитавай момчето. По-добре и за двама ви е да не влизате в бой — инструктира ни медиумът. — Този път взех целия си арсенал от гофу, което би трябвало да е достатъчно, за да се справя с призрака. Да вървим!

Още щом влязохме в къщата и веднага чух вече познатото.

— Мръсотия!

— Значи наистина са привлечени от теб — обобщи Джеймс, държейки в готовност два листа с печати.

— Или просто ти е време да се изкъпеш? — бутна ме с лакът Ника. — Сега дори аз мога да чуя гласа й. Явно момичето е много сериозно възмутено от твоята хигиена.

— Много смешно — измърморих аз.

Но, честно казано, бях благодарен на Ника за това, че тя всячески се старае да разведри напрегнатата атмосфера с шеги. Защото да отидеш на лов за много опасен призрак, без да имаш абсолютно никакви умения и способности, си беше все пак страшничко. Добре де, много страшно.

Този път призракът веднага се появи в центъра на залата.

— Навсякъде мръсотия! — извика тя, едва поглеждайки към нашето трио.

Сега, когато знаех нейната история, Селена ме плашеше още повече. Очевидно призраците като цяло са неадекватни, но тя си е била луда още преди да умре. Тоест сега там с мозъка й или с каквото там си мислят призраците, е пълна каша.

— Гадост — тихо прошепна Ника. — Не каза, че е толкова страшна.

Сестра ми застана пред мен с готов меч, подготвяйки се да срещне Селена, а Джеймс пусна във въздуха своите блокиращи призраци листчета. Този път те бяха не по-малко от двадесет. Движенията на Селена отново се забавиха толкова много, че тя на практика застина. Джеймс се втурна към нея, възнамерявайки да залепи запечатващ свитък на челото й, но призракът едва забележимо помръдна ръка и се случи невероятното — мастилото от всички висящи във въздуха листчета просто изчезна. Изглежда дори в безплътното си състояние тя все още можеше да използва техниката си за почистване. Всички гофу се превърнаха в безполезни парчета хартия, а призракът, неочаквано за Джеймс, се оказа свободен и му нанесе силен удар в гърдите. Ръцете на медиума се покриха със зелена енергия и той спокойно пое удара на призрака с тях, след което отвърна, но ръката му премина през Селена. Хитреци са тези призраци — могат да си нанасят удари съвсем спокойно, а самите те могат да бъдат наранени само с помощта на печатите гофу. А след това момичето без кожа отвори уста и яростно изпищя. Надигна се толкова силен вятър, че медиумът буквално беше изнесен от къщата през отворената входна врата, а призракът веднага се насочи към мен и Ника.

За щастие призракът не беше отмил мастилото от гофу на меча на сестра ми, така че първият удар с меча развъплъти Селена, давайки време на Джеймс да се върне в къщата. Медиумът изглеждаше леко разрошен и объркан, той явно не беше очаквал призракът да унищожи с такава лекота всички задържащи гофу.

— Бягай навън! — заповяда ми той.

Без много да се замислям, аз веднага се втурнах към изхода. Всичко беше логично — призракът беше привлечен, вече нямах работа тук.

Уви, входната врата се затвори точно пред носа ми. Освен това вятърът в залата толкова се засили, че дребни предмети започнаха да се издигат във въздуха. Селена стоеше в центъра на залата, а около нея започна да се образува истинско торнадо. А Джеймс ни уверяваше, че тя не е способна на такива неща!

Ника владееше отлично стихията на въздуха и очевидно това й позволи лесно да пробие въздушната преграда, но този път призракът не й позволи да удари с меча. От торнадото изскочи тежка маса и буквално отнесе Ника. Момичето прелетя през сялата зала и се удари в стената, а призракът отново насочи вниманието си към мен.

Преди да успея да осъзная какво се случва, нещо ме блъсна в гърба и ме повлече през торнадото към Селена. Джеймс се хвърли към мен и отново се опита да повлияе на призрака с гофу, но вятърът просто отнесе листовете хартия.

След няколко секунди се оказах точно пред Селена. Преди да успея да замахна с единственото си оръжие, тя вече ме беше сграбчила за рамената и приближи лицето си до моето.

— Помогни ми — прошепна тя.

— Какво? — ококорих се аз. — За какво говориш?

Стиснал ножа в ръка, аз застинах, не посмях да я ударя и да я развъплътя.

— Той идва за мен!

Белите очи на момичето бяха на няколко сантиметра от моите. Опитах се да гледам в тях, а не в червените и жълтите влакна, които изграждаха лицето й.

— Кой? — прошепнах аз.

— Доктора. Той ме заставя да убивам за него.

— Но защо аз? — с треперещ глас попитах аз. — С какво мога да ти помогна?

Селена прокара пръст по бузата ми.

— Защото и ти си като него…