Алекс Кош
Ученик на медиум (20)

Глава 20

Първият половин час се возихме в пълна тишина. Седнали на задната седалка на полицейската кола, Дейм си мислеше за своето, а аз — за моето. Мислите ми скачаха от неочаквано появилата се неприятна страна на Джеймс към странното предупреждение, което е получил от Евгений Михайлов. Ако „баща ми“ е знаел, че ще се опитат да ме отвлекат, тогава можеше да наеме по-сериозна охрана, а не да рискува Джен и Конър. И сега в мен възникна подозрителното усещане, че той е скрил собствените си деца в строго охраняваната Академия, а мен ме е използвал като стръв, за да хваща врагове.

— Какви врагове? — попита Дейм.

— А?

— Искам да кажа, за какви врагове те използват като стръв?

По дяволите, дано някой ден се науча как да филтрирам това, което казвам на глас.

— И аз самият не знам — отвърнах неохотно. — Изглежда моят… баща просто ме е пуснал в Барса, за да примамя някого от враговете на семейството. Досега се опитаха да ме убият само веднъж, но какво ще стане по-нататък, дори ме е страх да си представя.

И най-неприятното беше, че цената на тази негова игра бе животът на Конър. Аз на практика не общувах с телохранителите, или по-скоро те се държаха дистанцирано през цялото време, но все пак Конър умря, докато ме защитаваше. Това събитие оставяше усещане за тежест в душата и вина за това, че… съм толкова слаб? Или че съм рискувал да изляза в града? Не мога да определя точно защо, но досега никога до мен не са умирали хора, и още повече, не са го правили, прикривайки ме с тялото си.

— Е, ти поне имаш баща — намусено каза Деймис, сякаш искаше да има последната дума.

— Но пък нямам майка. А и той не ми е точно баща… сложно е… — намръщих се. — За тях аз съм като много далечен роднина, който им е дошъл на гости — сладко момче, но все още не е ясно къде да го сложим.

— Ако нещата са толкова зле за теб, винаги можеш да живееш у нас — внезапно предложи Дейм.

— Ха, благодаря, разбира се — усмихнах се аз. — Ако стане съвсем зле, непременно ще ти се обадя.

Известно време пътувахме мълчаливо.

— Хей, а какво започна да се случва със сестра ми в последния момент, преди да я запечаташ? — не успя да запази мълчание момчето. — Тя не приличаше на себе си.

— Мога само да предполагам, че припомняйки си всичко, което й се е случило, тя започна да се превръща в призрак на отмъщението или обезумял полтъргайст.

— Това може и да не е толкова зле — тихо каза Дейм, като крадешком погледна седящите отпред полицаи. — Тя би убила този мръсник.

Поклатих глава.

— Де да беше толкова просто. Аз все още не знам много за задгробния живот, но е малко вероятно злите призраци след развъплъщаването да отидат направо в рая.

Колата изведнъж рязко спря.

— Какво искат тези? — попита единият полицай и извади пистолет от кобура си.

Двамата с Дейм надникнахме иззад седалките, за да видим какво става. Два бронирани спортни автомобила бяха спрели точно пред нас, блокирайки целия път.

— Обади се за помощ — вместо да отговоря на този риторичен въпрос, каза вторият полицай.

Ние пътувахме в покрайнините на града и улицата беше твърде тясна, за да може колата ни да се промуши покрай нападателите. И нещо ми подсказа, че пътят обратно също е блокиран.

— Това са Орлови — уверено каза Дейм. — Дошли са за нас.

Кой ги знае, може да са Орлови, а може да са и онези, които искаха да ме отвлекат. Щом колата ни спря, веднага си помислих, че все пак е трябвало да поискам допълнителна охрана от Михайлов. Но всичко някак се завъртя, още повече, че бързахме да разпитаме призрака в църквата, преди Орлов да реагира. Джеймс също съвсем спокойно ме остави сам, въпреки че на теория отговаряше за моята безопасност.

От колите изскочиха няколко човека в черни бронирани костюми и мотоциклетни каски. Колкото и да е странно, в ръцете си те нямаха огнестрелни оръжия, но преди да успея да се изненадам, единият протегна ръце и ни удари със струя огън.

„По дяволите, аз, разбира се, мечтаех да видя магически техники отблизо, но не по този начин, когато са насочени право към мен!“ — помислих си ужасено.

Гумите изсвириха и ние дадохме заден ход, опитвайки се да избегнем атаката, но се блъснахме във втората полицейска кола. Очевидно и те бяха заклещени, притиснати от други коли. За момент цялото пространство пред нас беше изпълнено с огън, а когато той изчезна, трима души в черно вече бяха до колата и единият удари с юмрук в страничното стъкло на шофьора. Раздаде се глух звук и ние бяхме осезаемо разклатени, но стъклото издържа, макар и леко да се напука. Шофьорът натисна газта и ние се втурнахме напред, събаряйки един от нападателите. По-точно се опитахме да го съборим, но само го изтласкахме на няколко метра. Човекът остана на крака и опря ръце в колата. Изненадващо, но силата му беше достатъчна, за да ни спре. Междувременно последва нов удар в страничното стъкло и в него се появи малка дупка.

И тогава полицаят от пътническата седалка започна да стреля в получената дупка с пистолет, отхвърляйки нападателя далеч от колата. След като изчака партньорът му да приключи със стрелбата, шофьорът с ритник отвори вратата и изскочи навън.

— Стойте тук! — извика ни вторият полицай и също изскочи от колата.

А извика, защото стрелбата в затворена кола не е най-добрата идея, ако искаш да запазиш слуха си. Бяхме толкова оглушени, че за няколко мига дори не можех да чуя собствените си мисли през звъненето в ушите.

— … веднага — каза Дейм.

Съдейки по артикулацията, каза нещо от рода на „трябва да бягаме“ и аз бях напълно съгласен с него. Въпреки че полицаите успяха да свалят двама от нападателите, единият вече беше мъртъв — горкият шофьор беше изгорен пред очите ни.

— Дай ми секунда!

Бързо извадих гофуто със запечатания в него призрак и го прибрах в джоба си. После с Дейм излязохме от колата през противоположната врата и веднага се втурнахме към най-близката сграда. Очевидно не си струваше да разчитаме, че полицията ще се справи с нападателите, и беше просто глупаво да оставаме в колата.

— Стой! — раздаде се вик зад гърба ни, но ние само затичахме още по-бързо.

Хукнахме между жилищните сгради и се озовахме в огромен зелен парк. Аз тичах с максимална скорост, но въпреки това Дейм се движеше доста по-бързо и беше далеч пред мен, така че бях хванат първи.

Дръпване за рамото, и краката ми полетяха напред, а аз тежко се стоварих по гръб, дъхът ми секна от удара в земята. Кракът на мъж в черна униформа ме притисна в гърдите, а затъмненото стъкло на мотоциклетна каска блесна на слънцето. И без това едва дишах след удара, а осезаемият натиск отгоре правеше дишането ми съвсем невъзможно.

— Не мърдай — студено каза мъжки глас.

И в същия миг в шлема му се удари камък. Главата на нападателя потрепна, парче стъкло отлетя, но това беше всичко.

— Обичаш да хвърляш? — насмешливо попита мъжът.

Той свали шлема от главата си, замахна и го хвърли към Дейм. Знаех, че момчето е доста пъргаво, но дори и с неговите способности не успя да отскочи. Легнал по гръб, с крайчеца на окото си видях как той буквално беше пометен.

— Дай ми запечатания призрак — каза мъжът, като ме погледна.

Вече бях виждал това лице. Беше ни хванал един от охранителите на Орлови, когото срещнахме близо до къщичката в гората. Но този път той не беше толкова приятелски настроен към мен.

— Няма — казах с усилие.

Нападателят внимателно ме погледна.

— Дай ни запечатания призрак, или ще убия теб и това момче.

— Така или иначе ще ни убиеш — отвърнах аз.

— Вие не ни трябвате, само призрака.

Аха, направо повярвах. Ако Орлови искат да заметат следите си, ще убият и мен, и Дейм. Може би и тялото на момичето ще откраднат, ако още не са го направили.

— Къде е той?! — попита мъжът, натискайки още по-силно гърдите ми.

Ако бях нормален човек, поне щях да се опитам да излъжа, че нямам това гофу. А така…

— Във вътрешния ми джоб — отговорих веднага.

Мамка му!

Мъжът се наведе да вземе гофуто, но изведнъж се разнесе изстрел. Кръв пръсна навсякъде по мен и пазачът рухна на земята. Аз веднага се претърколих по корем и се огледах.

Към нас приближаваха двама мъже в полицейски униформи, в единия от които познах Александър Воротов, бившият колега на моя „баща“ и добър приятел на Джеймс. Вторият мъж, с белезникав белег на половината лице, държеше в ръце два пистолета със заглушители, украсени с множество руни. Много странно оръжие за полицията, но кой съм аз, че да критикувам човека, който току-що ме спаси.

— Колко навреме пристигнахте! — извиках, когато се изправих на крака.

— Да, имахме късмет — кимна полицаят в знак на съгласие, като ме погледна много странно. — Кой ви нападна?

Междувременно неговият колега с двата пистолета приближи до убития от него боец и го простреля два пъти в главата.

— Орлови — отговорих, гледайки напрегнато това действие. — Познах го, беше човек от охраната на тяхното имение.

Горкият Деймис лежеше в безсъзнание на земята и исках да отида да проверя състоянието му, но Воротов ме спря.

— Стой. Дръж се близо до мен — студено заповяда той.

Сега мъжът изобщо не изглеждаше добродушен, както при първата ни среща, а по-скоро обратното — напрегнат и дори ядосан. Но въпреки това аз се опитах да споря:

— Той има нужда от помощ.

— Моите хора ще се погрижат за него, ние трябва да тръгваме — бързо каза полицаят. — Да вървим.

— Но…

Той ме хвана за ръката, стисна я силно и ме повлече. При това не забелязах някой да отива при горкото момче и в мен се прокраднаха смътни съмнения, че полицаите са ни се притекли на помощ. Като нищо можеха да се окажат по-опасни от хората на Орлови.

— А как реагирахте толкова бързо? — попитах предпазливо.

Не бяха минали дори пет минути от атаката на хората на Орлови, така че появата на Воротов изглеждаше много подозрителна. Както и крачещият до него мъж с двата пистолета, нещо не си спомням да е обичайно полицаите да правят контролни изстрели в главата. А и като цяло, освен тези двамата, не забелязвах никаква друга „помощ“.

— Вече идвахме да ви посрещнем — отговори Воротов.

В същото време крачехме в съвсем друга посока, а не към нападнатите полицейски коли. Минахме между сградите и се озовахме на съвсем друга улица.

— Къде отиваме?

— На безопасно място — криво се усмихна Воротов. — Там, където Орлови не могат да ви докопат.

Малкото минувачи се разбягваха веднага щом видеха оръжието, а аз най-накрая имах възможност да се обадя на Джеймс. Но още щом извадих телефона, Воротов го грабна от ръката ми и го счупи, като просто го стисна в юмрук.

— Никакви обаждания.

Затова пък самият Воротов извади телефона си и се обади на някого:

— Кола на „Сан Мигел“. И в двора на шести дом останаха тела, някой да се погрижи за тях.

Случващото се все по-малко и по-малко ми харесваше. Може би щях да се опитам да избягам, но едва ли щях да успея — куршумите явно се движат в пространството по-бързо от мен. Освен това, дори ако Воротов замисляше нещо лошо, той се нуждаеше от мен жив, поне засега. И тогава възникна още един въпрос — как хората му ще се погрижат за Деймис, ако полицаят спомена по телефона само „тела“? Изглежда спешно трябва да предприема нещо, но какво?

Преди да успея да реша каквото и да е, бяхме нападнати от друг боец в черни дрехи и с мотоциклетна каска. Бог знае как изобщо ни намери. За разлика от другите, този се оказа въоръжен с някакво странно автоматично огнестрелно оръжие и веднага откри огън. Но секунда преди това Воротов протегна ръка пред себе си и асфалтовата лента пред нас излетя във въздуха, прикривайки ни от куршумите. А миг по-късно части от фигуративно оформения тротоар полетяха към нападателя като непрекъснат каменен дъжд. Но противникът също се оказа не толкова лесен и без проблем отблъсна повечето импровизирани снаряди, след което метна в отговор съвсем истинско огнено кълбо. И отново точно пред мен се случи магия, но аз не изпитвах никаква радост от това, а само страх.

Воротов ме бутна настрани и пое огнения удар върху себе си, но без особени последствия. Кой би си помислил, че пълничкият и привидно крехък полицай ще прояви такива способности. Изглежда той беше специалист по стихията на земята, докато нашият противник явно оперираше с огън. А вторият полицай продължаваше да стреля по нападателя с пистолетите, но също без особен успех.

— Вие двамата, предайте момчето и ще ви пусна — раздаде се приглушен глас изпод шлема. — В противен случай ви обещавам, че моите хора ще се доберат до вас и вашите семейства.

— Твоите хора? — вдигна вежди Воротов. — Хм… Орлов старши едва ли би дошъл лично да убие момчето. Значи ти си неговият син? Григорий?

Мъжът свали мотоциклетния шлем и се оказа млад мъж на около двадесет години. Между другото, острите черти на лицето, тънките устни и трескаво светещите очи наистина издаваха в него психически нездрав човек. Можех само да се чудя, как това сладко ангелче, сестрата на Деймис, е излизала с такъв?

— Ако вече знаете кой съм, значи разбирате, че заплахата ми е реална.

— Момче, ти просто не знаеш с кого разговаряш — с лека насмешка каза Воротов. — Сега ще се обадя на татенцето ти и той ще те спука от бой, че си застанал на пътя ни. Или мислиш, че вашият бизнес в Бронзовата академия би бил възможен без моята протекция?

Сянка на разпознаване пробяга по лицето на младия мъж.

— Лично аз нямам никакви претенции към вас — вече не толкова нагло продължи Григорий Орлов. — Всичко, което искам, са децата и запечатания призрак — той ме погледна. — И къде е второто хлапе?

Аха, така ще му отговоря…

— Останах за двамата — отговорих веднага.

— Моите хора вече се отърваха от него — намеси се Воротов.

Какво?! Убили са Деймис?! Ето значи какво е имал предвид Воротов, когато каза, че ще се погрижат за него?!

— А това момче засега ни трябва живо — продължи полицаят, отново стискайки ръката ми така, че ми избиха сълзи. — Така че няма да го получиш.

Изобщо не ми хареса това негово „засега“. И не за първи път през този ден съжалих, че не притежавам никакви умения, способни да навредят на хората. Защото демонстрираната от Воротов левитация на камъни потвърди опасенията ми, че ще бъде невъзможно да избягам от него. Ще получа камък по главата, преди да съм направил и няколко крачки.

— Ако ви трябва само „засега“, то нашето семейство е готово да обсъди условията на откупа — веднага се хвана за възможността Орлов.

— Можем да обсъдим това по-късно — кимна Воротов. — А запечатания призрак можеш да го вземеш — той ме погледна. — Дай ми свитъка.

Аз така и не разбрах какво стана с душата на момичето, когато се превърна в призрак-отмъстител или в полтъргайст, или в каквото там се превърна? И ще отиде ли в рая, ако убие убиеца си. Във всеки случай нямах намерение да давам бедния призрак на Орлов. Като цяло нямах какво да губя, така че просто бръкнах в джоба си за листа гофу, но вместо да го подам на полицая, аз го скъсах наполовина.

Разнесе се яростен женски писък и Елла се материализира във въздуха пред нас. По-точно, въпреки че знаех, че това е сестрата на Деймис, външно тя вече се беше променила напълно: с червена рокля, която плавно се слива с червена кожа, с дълги черни нокти и заострени зъби, гарваново черна коса и огромни светещи с огън очи. По подобен начин изобразяват злите призраци в аниметата, само че сега това беше съвсем истинско същество.

— Ти! — изпищя тя, щом видя Орлов.

Григорий пребледня, неволно залитна назад и едва не загуби равновесие.

— Елла… нали знаеш, че те обичах — нервно заекна младежът. — Всичко, което се случи, беше грешка…

Но момичето не се трогна.

— Ще изям сърцето ти! — изпищя тя и се втурна към него.

Щом приближи обаче, тя сякаш се удари в невидима стена. На врата на Орлов някакъв амулет, очевидно със защитни свойства, блесна с бяла светлина. А преди време Ника ме убеждаваше, че такива артефакти не се продават. Някой обаче беше помогнал на младежа да запечата трупа на горкото момиче в стената, което означаваше, че може и да осигури защита от призраци.

— Ти си просто един призрак — вече по-уверено каза младежът. — Мислиш ли, че нямам защита от такива като теб?!

Превърнатото в отмъстителен призрак момиче продължи яростно да напада Орлов, но непрекъснато се сблъскваше с невидимо защитно поле.

— Да вървим — дръпна ме Воротов за ръката.

— Хей, не съм ви пускал! — извика Орлов.

— Да се справя ли с него? — попита полицаят с двата пистолета.

Воротов изсумтя.

— Това не са наши проблеми. Да вървим.

Влачеха ме като парцалена кукла. Да се съпротивлявам беше безполезно, щом забавях, Воротов стискаше ръката ми така, сякаш ще я счупи. Усещането беше, сякаш е попаднала в ковашка преса.

Преди да успеем да се скрием зад завоя, се разнесе ужасен писък. Очевидно защитният амулет от призраци не беше вечен. Обърнах се и видях как Елла пронизва с нокти гърдите на убиеца си, явно възнамерявайки да го разкъса и да изпълни обещанието си да изяде сърцето му.

— Така е дори по-добре — подсмихна се Воротов.

Към нас приближи кола, не полицейска, а нещо като товарен микробус. Вкараха ме в товарното отделение, вързаха ме и ми сложиха торба на главата. Във филмите казват, че ако похитителите закриват очите на жертвата, значи планират да я пуснат. Но това никак не ме успокояваше, тъй като вече знаех името на главния похитител.

Возенето беше кратко. Скоро ме свалиха не особено нежно, изпразниха ми джобовете и ме поведоха надолу по някакви стълби. След това ме вкараха в някаква стая, развързаха ми ръцете и ме оставиха сам. Аз свалих торбата от главата си и се огледах, за да установя, че съм заключен в нещо като мазе. Никакви прозорци, само много солидна на вид стоманена врата. Съдейки по наличието на дръжка от моята страна, тази стая принципно не беше килия, което означаваше, че не съм в полицейски участък или в истински затвор. Което като цяло беше логично — Воротов очевидно не действаше от името на полицията.

Обстановката в импровизираната килия не впечатляваше: нищо освен четири стени и няколко стола. Седнах на най-добре запазения, издишах и леко се отпуснах. Събитията от този ден летяха толкова бързо, че нямах възможност да отдъхна и да помисля. След като вече съм тук, защо да не седна и да не обмисля всичко случило се? Много се надявах Дейм да е оцелял, може би е дошъл на себе си и е успял да избяга, или просто са го съжалили. В крайна сметка Воротов явно не се интересуваше от момчето. Също така се притеснявах какво ще се случи с Елла, след като отмъсти на убиеца си. Ще се развъплъти ли призракът-отмъстител, след като постигне целта си? И ако се развъплъти, то къде ще отиде душата й?

После дойде ред да мисля кой и защо ме отвлече. Очевидно Воротов работеше за някой, който иска да има лост за въздействие върху Михайлови. И аз логично си представях себе си като точно такъв лост. Въпреки че всъщност Евгений Михайлов едва ли сериозно се вълнуваше от това, което се случва с мен. Но използвайки ме като жива стръв, той очевидно имаше възможност по някакъв начин да ме проследи и да намери похитителите, може би с помощта на Джеймс. Все пак, колкото и пресметлив да е, на него му плащат, за да ме пази.

Някъде зад стоманената врата изведнъж се чуха звуци от изстрели и като че ли дори писъци на хора. После се чу силен трясък, който леко разтърси тавана. Изглежда навън се водеше истинска битка.

„За мен е!“ — обнадеждих се аз.

Но минутите минаваха, звуците от битката спряха, а никой не бързаше да отваря вратата на килията. След като изчаках малко, започнах да ритам вратата, опитвайки се да привлека внимание. Може би спасителите не знаеха в коя конкретна стая съм затворен? Мина още половин час, преди да разбера, че никой няма намерение да ме спасява.

Така, добре, за начало главното е да изляза от стаята, а нататък ще видя. За съжаление Джеймс не ме научи на руните, които могат да нанасят физически щети. Най-вероятно просто се опасяваше, че без умения да управлявам нормално обемите енергия при активирането им, ще навредя на самия себе си. Може и да беше прав, но сега се оказах без нито един шанс да се измъкна оттук. Въпреки че… смътно си спомнях руната, която използвах на прозореца на църквата, може би тя щеше да се справи с вратата. Защо да не рискувам?

След като счупих един от дървените столове в стената, използвах стърчащия от седалката пирон, за да разкървавя дланта си, и нарисувах по памет руната на вратата. Оставаше ми да се надявам, че не съм я объркал прекалено много и тя ще проработи, без при това да ме убие. Някак от само себе си възникна гениална идея, способна да ме предпази от възможни последствия — така наречения фитил. Защо да не нарисувам кървава ивица от руната до безопасно място и да я активирам отдалеч? Незабавно реализирах замисленото и отстъпих в най-отдалечената част на стаята, след което активирах руната, като се постарах да не пестя много енергията.

Тряс!

Стоманената врата просто изчезна, отлитайки някъде навън.

С дървения крак на стола в ръка, аз предпазливо надникнах от килията и се огледах. Просторната зала приличаше на хангар — високи тавани, големи пространства. И навсякъде лежаха трупове на хора. Не, не бих казал, че труповете са много, просто наличните бяха разкъсани и разпръснати из цялото помещение, сякаш някой специално се е постарал да изцапа с кръв всеки свободен метър открито пространство. А в центъра на всичко това, върху сравнително цялото и на пръв поглед дори живо тяло на Воротов, седеше момиче в прилепнали по стройната й фигура сиви одежди.

— Рома, най-накрая — посрещна ме тя. — Вече си мислех, че никога няма да отвориш тази врата.

— Миси? — изненадах се аз. — Как се озова тук?

Изглеждаше много странно: светлосива кожа, жълти очи, издължена форма на лицето. И най-важното, всяко нейно движение излъчваше неестествено животинска грация. Ако не беше познатото лице, никога нямаше да разпозная в това… същество секретарката на Джеймс. По-точно, партньорката му в бизнеса.

— Проследих те, разбира се — усмихна се тя, показвайки нечовешки остри зъби. — Джеймс ми повери твоята безопасност.

— Ясно… — опитвах се да не поглеждам настрани, но очите ми сами се натъкваха на откъснатите части от тела. — А ти въобще… коя си? И как се справи с всички тези хора?

— Аз съм тъмна ханьо — смесица от човек и йокай — небрежно се усмихна момичето. — Но нека това си остане наша тайна, не смей да кажеш дори на близките си.

Ох, само ако знаеше какъв пазач на тайни съм. Впрочем, ако не ми зададат директен въпрос, може и да опазя тайната й.

— Джеймс сега е в офиса и старателно се преструва, че няма нищо общо с конфликта ти с Орлови — продължи Миси. — А мен ме изпрати в леговището на злодеите, за да хвана ето този — тя ритна тялото на Воротов — и да те освободя. Ех, с какво ли само не се налага да се занимава беззащитното момиче…

— Беззащитно? — повторих аз, оглеждайки разхвърляните наоколо тела.

— Изобщо не обичам да се защитавам — поясни момичето-демон, като облиза хищнически устни. — Само да нападам.

— Забелязах — съгласих се аз, като преглътнах конвулсивно.

— След няколко минути спасителният екип ще е тук, а вероятно и Инквизицията. Прекалих малко, когато се поиграх с тези момчета, и оставих твърде много следи. Когато те попитат какво се е случило, кажи, че си бил в килията и не си видял нищо, иначе ти също може да имаш проблеми — Миси ме погали по главата. — И, разбира се, нито дума за мен.

Преди да успея да отвърна нещо, момичето с лекота вдигна пълния полицай от пода, метна го през рамо и скочи към тавана.

— Ще се видим утре в офиса! — извика тя и мигновено се разтвори в сенките.

Каква, по дяволите, инквизиция?! И как да говоря с тях, като не мога да лъжа?!

* * *

Миси винаги беше обичала да работи „на терен“. За съжаление Джеймс рядко й позволяваше да се разхожда из града в естествения си вид — твърде опасно беше. Разбира се, маскировката й много добре я защитаваше от всякакъв вид погледи, но винаги имаше шанс да се натъкне на някой от инквизиторите. А тези момчета определено не харесваха тъмните ханьо.

Вярно, следенето на младия Михайлов в началото се оказа доста скучна задача. Той не излизаше от хотела и постоянно седеше пред компютъра. Стана по-забавно, когато Джеймс взе момчето със себе си по работа. Веднага се появиха подозрителни личности, които проследиха медиума и неговия ученик до самия строеж. Миси се разкъсваше между следенето на самото момче и външната зона около строителната площадка, така че когато Джен беше нападната, Миси успя да я спаси. Но пропусна експлозията. После се поправи и помогна на Джеймс да се справи с нападателите, а след това тайно последва Рома, докато той търсеше тялото на починалото момиче. И момчето действаше изненадващо добре, уж бяха минали само няколко дни обучение с Джеймс, а вече такъв резултат. Медиумът беше много посредствен учител, меко казано, дори името на момчето не можеше да запомни. Но Рома героично успя да научи нещо, да го приложи грамотно и да убеди опасния призрак да се предаде доброволно.

Сега към проблемите се добавиха и Орлови. Джеймс им предаде момчето, за да се освободи от всякаква отговорност по този въпрос, и изпрати Миси след Роман като допълнителна защита. Освен Орлови, за момчето трябваше да дойдат и враговете на Михайлови, тъй като Миси и Джеймс умишлено оставиха един от наблюдателите жив. Денят обещаваше да бъде много интересен. Интересуващите се от момчето групи се срещнаха точно насред улицата: първо се появиха хората на Орлови и лесно се справиха с полицията, а след това и мистериозните врагове на Михайлови. И кой би си помислил, че сред тях ще се окаже Воротов, добър приятел на Джеймс и бивш колега на Евгений Михайлов. После Миси трябваше да се отклони, за да спаси малкото хлапе, лежащо в безсъзнание в парка, от много подозрителни полицаи, но успя да улови сцената на нападението на призрака на убитото момиче над Орлов младши. Преди да си тръгне, в знак на солидарност Миси хвърли диамантена обица, за да счупи защитния амулет и да позволи на призрака на отмъщението да се добере до своя убиец. След това последва дълго преследване, отлична битка и освобождаване на заложника. Изражението на Рома, когато излезе от килията и видя човешките останки, артистично подредени из залата — безценно. Малко вероятно е той да оцени цялата красота на това произведение на изкуството, но се изплаши неимоверно, а страхът — това е най-добрата награда за едно тъмно ханьо. Като цяло момичето беше много доволно от днешния ден, това беше добра компенсация за месеците седене в офиса в образа на човек.