Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ученик медиума, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
proffessore (2023)

Издание:

Автор: Алекс Кош

Заглавие: Ученик на медиум

Преводач: Пламен Панайотов

Година на превод: 2023

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2023

Тип: роман

Националност: руска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18943

История

  1. — Добавяне

Глава 3

След странния разпит, превърнал се едва ли не във фарс, прекарах цял месец в безсъзнание. Дяволският любител на иглата нещо обърка и едва не погреба младият ми, дори бих казал, съвършено нов организъм. Затова пък след комата с неочаквана лекота статутът ми от затворник в подземията беше променен на пленник с привилегии, снабден със съответстваща легенда. Отсега нататък бях племенникът на господаря на къщата, дошъл от далечната Руска империя. Моята свобода все още беше ограничена до рамките на имението, но тук можех да се чувствам почти като у дома си, разбира се, ако някога съм живял в огромен дворец с басейн и картечни кули по периметъра. Отначало обаче бях изпратен за изследване в местната лаборатория, намираща се още по-дълбоко под земята. Местният учен, който външно удивително много приличаше на доктор Браун от поредицата „Завръщане в бъдещето“, единствено косата му беше по-къса, едва ли не подскачаше около мен, разглеждайки ме като някаква рядкост. Той беше този, който ми съобщи изключително „приятната“ новина, че временно съм станал най-честния и неконтролиращ думите си човек в света. За щастие, доктор Семьонов не ме тормозеше с анализи, за почти месец (докато бях в кома) вече беше успял да изучи едва ли не всяка клетка от моето тяло. Но пък ми направи няколко интелектуални теста и ме поизпита по основните училищни предмети. Не можах да се сдържа и блеснах с остатъците от знания, сгушени в дебрите на паметта ми още от училище и от института, което накара доктора изумено да се почесва по врата. За своята истинска възраст аз така и не бях казал на никого, нямах и намерение, честно казано. Главното е да не ми зададат правилния въпрос, който аз не бих могъл да избягна. Защото с моята странна „болест“ не можех да си държа езика зад зъбите и си казвах всичко като „отче наш“. А, да, също така Семьонов ме накара да нарисувам с помощта на специална програма фоторобот на напомпания дядка, който ме беше пренесъл в този свят и подмладил тленното ми тяло. Никога не разбрах как от безкрайната поредица бради, мустаци, уши и прочие части може да се събере човешко лице. Но накрая се получи точно това. Във всеки случай докторът погледна екрана, изсумтя странно и милостиво ми разреши да напусна подземията.

Но да се върнем на новия ми дом, и по-точно, на тази част от него, която беше над земята. Охраната живееше в отделна сграда и нямаше достъп до имението, а количеството домашна прислуга беше необичайно малко, затова пък на практика се запознах с почти всички обитатели още в първия ден. Освен Виктор, Ника и дворцовия палач Хан тук живееха няколко камериерки, готвачка, шефът на охраната и самият Евгений Михайлов. Именно него все още не бях виждал, сякаш бащата на семейството не се интересуваше особено от появата на неочакван роднина в къщата. Жена той нямаше. Или беше умряха, или бяха разведени, засега все още не ми се беше предоставила възможност да попитам. Виктор и Ника бяха заминали нанякъде, така че след като ме настаниха в нова стая, обиколка на къщата ми организира икономът.

Кухня, обща трапезария, фитнес, жилищни етажи, бани и тоалетни. Всичко си беше като в обикновена селска къща, само че десет пъти повече и сто пъти по-натруфено. Например това, което нарекох бани, всъщност представляваше цял СПА комплекс с плувни басейни и джакузита.

— Масажистката е в отпуск, ще е тук от следващата седмица — невъзмутимо каза икономът, когато напускахме блестящият с неестествена чистота СПА център. — Ако е необходимо, до пристигането й масажите ги правя аз.

— Боже опази! — отдръпнах се аз. — Живял съм три… петнайсет години без масаж, ще потърпя още няколко дни. Между другото, какъв ден е днес, месец също?

— Двадесети април, две хиляди и седемнайста година. Сряда.

„Хм, изглежда времето в нашите светове върви еднакво. Дали бих могъл да разбера в кой момент нашите светове са поели по различни пътища на развитие?“ — помислих си аз.

— А имате ли библиотека тук? Или компютър с интернет? — попитах аз иконома.

„И изобщо създаден ли е интернет?“ — добавих на ум.

Покрай всички тези лабораторни истории все още не знаех нищо за обкръжаващия ме свят. Дори за годината се сетих да попитам чак сега. Странен пришълец си бях, абсолютно нелюбопитен. Но нищо, ако трябва, ще създам тук някакъв вид инстаграм, ютуб или друга подобна глупост за лично обогатяване. Все ще има някакви мрежови проекти, за които не са се сетили в този свят. В краен случай ще започна да печеля от писане на песни за рок банди, слух имам и паметта ми е добра.

— В библиотеката има лаптопи. По-късно, ако Михайлов разреши, ще поръчам на нашите техници телефон и таблет специално за теб.

Михайлов той наричаше главата на семейството, докато в същото време синът беше само Виктор. Не разбирах много добре какви взаимоотношения съществуват в семейството им и какво място ще заема аз в тях. Вятърничавото момиче Ника, сприхавият брат Виктор и тайнственият Евгений Михайлов — всички те в бъдеще трябваше да станат мои роднини. Всъщност технически те вече бяха мои роднини.

— А айфони имате ли? — подкачих го аз.

— Ай какво? — вдигна вежди икономът.

— Ами айфони на компанията Ейпъл — уточних аз.

— Не знам за такава компания — отвърна мъжът, което ме доведе до лека еуфория. — Индийска ли е?

— Страхотно! — възкликнах възхитено. — Определено започвам да харесвам вашия свят. Може би и Америка нямате?

— Извинявай, но ти наистина би трябвало първо да отидеш в библиотеката — каза той с леко покровителствен тон. — Не е Америка, а Миротворчески Американски Алианс.

Пак същото, и в този свят се смятат за миротворци.

— С кого са в алианс? И срещу кого?

— След Великия катаклизъм половината от страните изобщо са изчезнали от картите, а тези, които останали, били принудени да се обединят в няколко независими алианса. В частност, Америка погълнала Канада, Бразилия, Боливия и още няколко оцелели след катастрофата страни.

А, да, май чух нещо такова по време на разпита. Значи тук се е случил някакъв Велик катаклизъм, при това с главна буква. Очевидно здраво беше разтресъл планетата.

Продължих да задавам въпроси, докато крачехме към библиотеката:

— А какво е станало с Русия?

— Руската империя заема най-големия континент на планетата и е основният доставчик на природни ресурси.

Ха, и в това отношение нищо не се беше променило. Знаех си, че ще оцелеем във всяка, дори и най-гадна ситуация.

— Империя, значи? Яко! Но военните казаха, че сме на някакъв остров…

— Така е — потвърди икономът. — Това е специална територия, създадена върху руините на Европа. Малкото държави, които не потънали изцяло под водата, не могли да съществуват отделно и трябвало да се обединят в конгломерат от пет острова.

— На мястото на Европа сега има острови? — изненадах се аз. — Яко! А защо Михайлови живеят тук, а не в Империята?

— Аз не съм справочник — студено каза икономът. — Цялата информация можеш да намериш в учебниците по история. Може би в бъдеще ще наемем учител, който да те подготви по някои дисциплини, за да постъпиш в училище. А дотогава ще разполагаш с това, което е в библиотеката и в интернет.

Отново на училище? Това ще бъде забавно. И силно напомня на аниме. Може би наистина съм попаднал в света на някое аниме, но просто все още не схващам в кой точно? Само да не е „Евангелион“ или друг подобен апокалиптичен свят. Всъщност тези анимета са толкова всеобхватни, че е просто невъзможно да се знае всичко за тях. Винаги съм се изненадвал защо героите-пришълци не само успешно се прехвърлят в гледаното аниме, но също така помнят перфектно идеите си. Хвърли ме сега в света на „Наруто“, едва си спомням няколко ключови момента и сигурно всичко ще объркам.

— Проучвай — милостиво разреши икономът, отваряйки вратата пред мен. — Ако огладнееш, поръчай си от кухнята. А, и не забравяй, че само Михайлови, професор Семьонов и аз знаем за твоя произход. Ако някой от служителите задава въпроси, то ти си роднина на Евгений Михайлов, който е дошъл тук от Руската империя след ужасната смърт на родителите си. Мисля, че споменаването на трагедията ще те спаси от допълнителни въпроси, а по-късно ние ще допълним „легендата“ с документални доказателства, както и всички необходими подробности.

— Ще бъде направено — козирувах аз.

Аз съм от Руската империя. Страхотно! Нямах търпение да изуча географията и историята на този свят!

А библиотеката се оказа страхотна! В най-добрите традиции на английските филми: високи рафтове, стигащи почти до петметровия таван, стълби на колелца, удобни кресла, дивани и маси от червено лакирано дърво.

Икономът си тръгна и първата ми работа бе да се насоча към лаптопа. Но това, което икономът нарече с тази горда и миниатюрна дума по-скоро приличаше на куфар. Нещо подобно продаваха у нас през деветдесет и пета година. Добре, че поне екранът беше цветен. С такива технологии направо се страхувах да си представя какви ли ще са им таблетите. Да се надявам, че няма да ми се наложи да го бутам на количка пред себе си.

А лаптопът аз все пак подцених, той се различаваше от познатите ми само по странно обемния си корпус от неизвестен материал, украсен със сложни руни и рисунки. Интуицията ми подсказа, че това далеч не е просто украса, може би служеше като защита срещу някакво магическо въздействие. Инсталираната на лаптопа операционна система „Windows XP 2.0“ се оказа доста подобна на нашата „седмица“, скоростта на процесора също ме зарадва. Местният интернет също не бе много по-различен от нашия, така че бързо се ориентирах в системата за търсене и започнах да опознавам новия свят. Уви, тук все още не бяха създали аналог на нашата Уикипедия (отбелязвам си го като бизнес идея), но сайт с исторически хроники намерих без никакви проблеми.

Първото нещо, което направих, беше да изчета раздела, посветен на Великия катаклизъм. Както се очакваше, именно той се оказа тази точка във времето, след която светът започнал стремително да се променя. И това бедствие се случило почти в средата на Втората световна война, и по-точно — през 1943 г. Виновен за всичко се оказа райхсфюрер от СС Хайнрих Химлер — фанатичен мистик, който пожелал да намери митичния град Шамбала в планините на Тибет. Според легендите в този град бил центърът на света — оста на Земята, притежаваща невероятна магическа сила и позволяваща да се разпореждаш с материята и дори с времето. Побърканият немец възнамерявал да се върне в 1939 г. и вземайки в предвид всички грешки на бъдещето, да направи Германия най-великата държава на планетата. Е, в моя свят той не успя. Впрочем, и тук също, но все пак успял да намери града. Всъщност не точно Химлер, а изпратената от него група от петима души, начело с някой си Хайнрих Харер. Не се знае какво точно се е случило в Шамбала, но оста на света определено се изместила. От шестте континента останали само пет, при това част от Европа и почти цяла Азия се отделили от Евразия. Австралия престанала да съществува. А Северна и Южна Америка се събрали в един континент и за хората от двата континента това се превърнало в още по-голяма катастрофа, отколкото наводняването на по-голяма част от Африка. Останките от Европа по-късно станали известни като Обединените острови, защото никой не посмял да нарече тези парчета суша континент. Е, а Антарктика си останала на старото място на практика недокосната, както, между другото, и Русия.

В допълнение към вълната от разрушения по цялата планета, Великият катаклизъм донесъл на света и още нещо. По-късно учените предположили, че от Шамбала се изтръгнало нещо, което встъпило в реакция с информационното поле на земята. А най-добре в това поле кой знае защо се отпечатвали колективните страхове и религиозните вярвания. Древни богове, малки митични същества, върколаци, вампири, зомбита, русалки, призраци. Всичко, което раждало подсъзнанието на хората. Освен това скоро хората започнали да откриват в себе си нови способности. Първоначално ги наричали магия, но постепенно успели да ги поставят на научна основа и дори да идентифицират някакви си Х-тела в кръвта, отговарящи за способността да се управлява новия вид енергия. Но и това не било всичко. С изместването на оста на света границата между световете изтъняла и се отворил пробив към света на демоните! В текста се отбелязваше и друга версия, според която демоничният свят бил създаден въз основа на най-силните човешки страхове. Като цяло, въпреки усилията на всички учени да обяснят резултатите от катаклизма, абсолютно нищо не се знаеше за самата му природа. Хайнрих Харер бил открит няколко години по-късно в някаква болница в Китай, специализирана в необясними заболявания. Човекът бил изгубил разума си, затова пък имал съвършено неостаряващо тяло с невероятни способности за регенерация. Именно от неговия дневник станало ясно за Шамбала, за оста на света и за причината за световната катастрофа.

Щом катаклизмът започнал да стихва, съществено намалялото човечество се заело с изясняване на отношенията, но, колкото и да е странно, не помежду си, а с новопоявилите се изменени същества. Въоръжени с легенди, художествени книги, филми и всичко възможно, хората започнали битката си за оцеляване. И трябвало да го правят заедно, загърбвайки старите вражди и дрязги. Американци, руснаци, африканци, китайци, японци, както и малкото оцелели европейци — всички обединили сили и започнали открито да обменят информация. Да бе. Определено трябва да се вземе предвид, че чета официален учебник и явно тук също не можеха, без да украсят действителността. Няма как да повярвам, че държавите могат да се включат в такова сътрудничество дори в мирно време, а тук до вчера е имало световна война и хоп, днес хората дружно се борят срещу нечовеците. Не-вяр-вам.

— Аз, разбира се, се извинявам, но вие сте тук вече пет часа. Може би трябва да хапнете нещо? — разнесе се тих женски глас зад мен.

— Засега не искам, благодаря — отвърнах, без да се обръщам.

— Вие, живите, трябва да ядете.

— Какво значи вие жи… — поглеждайки през рамо към събеседницата си, аз рязко подскочих настрани, събаряйки стола си. — Мамка му!

Във въздуха пред мен висеше съвсем истински призрак! Полупрозрачно момиче на около петнадесет години, тоест практически на моята биологична възраст. Дългата бяла коса, очилата, стройното тяло и строгият сив костюм биха изглеждали много сладко, ако тя не беше шибан призрак!

— Ай-ай-ай, грозно е да се ругае на такава млада възраст — осъдително поклати глава призракът.

— Още не си чувала как мога да ругая — веднага се наежих аз. — Ти всъщност какво си?

Момичето разпери ръце.

— Призрак.

— Наистина!? — възкликнах нервно. — Сам не бих се сетил! Какво искаш от мен?

— Нищо. Аз живея тук, в библиотеката.

Осъзнавайки, че никой не се кани да ме убива, аз леко се успокоих. В крайна сметка току-що бях чел за вампири, зомбита и други ереси, описани в съвсем сериозна историческа хроника. А тук само един безобиден красив призрак.

— Хм, а аз си мислех, че съм се запознал с всички живеещи тук.

— Аз се появявам само след полунощ — с лека тъга отговори момичето. — Така че през деня не бихме могли да се запознаем.

Леле, вече е минало полунощ! Май наистина много съм се застоял.

— Тогава да се запознаем — намигнах на призрака аз. — Роман.

Момичето мило се изчерви и направи въздушен реверанс.

— Катя.

— Приятно ми е да се запознаем, Катя — абсолютно искрено се усмихнах аз.

Ама как може така, а? Срещам в новия свят две красиви момичета, една от тях се оказва моя сестра, а втората — сладък призрак. И как в такива условия да работя за създаването на харем?

— Наистина ли ме смяташ за сладка? — още по-силно се смути Катя.

— Ъ-ъ… аз на глас ли го казах?

— Ами да. Но защо ти е цял харем? Последните проучвания на психолозите показват, че моногамният брак е по-полезен за мъжете, отколкото за жените. Хегел също така казва, че…

— Стоп, стоп — прекъснах аз призрака. — Не може ли човек да има мечта? Някой си мечтае да полети в космоса, друг да напише гениална кантата, а аз искам харем. От тъмна и светла елфийка, в краен случай от брюнетка, блондинка и червенокоса.

Момичето неволно прокара ръка по дългата си бяла коса, очевидно замислена дали тя може да се смята за блондинка.

— Мечтите са нещо важно — съгласи се тя замислено. — Но също така е важно да се храниш правилно. Човешкото тяло се нуждае от определена дневна норма протеини, мазнини, въглехидрати и микроелементи.

Стомахът ми изкъркори в съгласие.

— Да, може би наистина си заслужава да отида в кухнята и да хапна нещо.

— Трябва да се грижиш за тялото си — наставнически каза Катя.

Благоговейният тон на момичето подсказваше колко много я засяга тази тема. Ами да, не започваш да цениш нещо, докато не го загубиш. И ставайки безтелесен дух, със сигурност ще завиждаш на живите, които не осъзнават цялото си щастие.

— Точно така — намръщено кимна момичето.

— Аз отново ли на глас?! Добре, да вървим да хапна…

По-точно аз тръгнах, а Катя полетя до мен. Плъзналата се покрай нас слугиня така небрежно поздрави призрака, че окончателно се убедих, че тя е пълноправен обитател на дома.

— И отдавна ли живееш тук?

— Да, още от Великия катаклизъм.

Ох, проклятие, та тя е на почти деветдесет години?! Ама че малко момиче!

— Тук преди имаше небостъргач, когато земната кора се разцепи, аз паднах в процепа. Дойдох на себе си вече в това състояние и не мога да се отдалеча от мястото на смъртта си на повече от няколко десетки метра. А много по-късно тук построиха този дом — момичето тъжно въздъхна. — За съжаление, не мога да напусна това място и не мога да докосвам материални предмети. Така че единственото ми развлечение е този компютър.

— Можеш да използваш компютър? — удивих се аз. — Но той е материален.

— Силните призраци могат да влияят на електронната техника. Именно от тях защитават руните на корпусите на лаптопите.

Ха! Значи за руните се оказах прав!

Готвачката ме посрещна като родна баба. Въпреки че на възраст беше на не повече от четиридесет, а и външно беше доста добре запазена, но подходът и желанието й да ме нахрани до смърт издаваха в нея принадлежността й към вида „бабичкус грижливикус“.

— Ох, колко си ми мършав — плесна с ръце тя и бързо сложи на масата пред мен „лека закуска“ от шест блюда. — Но няма нищо, аз ще се погрижа за теб. Там в Империята май изобщо не са те хранили, а?

— Метаболизмът ми е бърз — отвърнах, докато тъпчех и двете си бузи с огромна пържола.

— Нищо, аз ще те охраня — заплаши ме с пръст жената, между другото, името й не беше нашенско — Горта. — Така че по пет пъти на ден да идваш в кухнята.

— По-добре седем — включи се и Катя.

— Да бе, десет — измърморих аз. — Вие да не сте решили сумист да ме правите?

Беше много странно и в същото време забавно така спокойно да си говоря с призрак. Интересно, кой ли още ще срещна просто така в този свят? Вампири или върколаци? Или домашни духчета? Списъкът на създанията, появили се на Земята след катаклизма, беше толкова голям, че дори не го възприех сериозно, само му хвърлих един бърз поглед.

— Има ли в дома и още някой, с когото са забравили да ме запознаят? — за всеки случай се поинтересувах аз.

— Домашният дух, но ти така или иначе няма да го видиш — безгрижно отвърна Горта, докато ми наливаше зелен чай в чашата. — С останалите вече се познаваш.

Да бе, за малко да повярвам. Само че с господаря на цялото това нещо кой знае защо забравиха да ме запознаят. Или той не искаше. Гнуслив ли е? Макар че какво всъщност знам за семейство Михайлови? Може би сега имат толкова много работа, че изобщо не им е до мен.

— Ясно-о — бавно проточих аз.

След като започнах с историята на този свят, в мен възникнаха много въпроси, но не смеех да попитам Горта и Катя. Силно се съмнявах, че готвачката беше информирана за истинския ми произход, а да се издъня от незнание на най-прости неща беше много лесно. С Катя беше по-сложно, не бях сигурен, че обитателите на дома изобщо могат да скрият нещо от нея. От друга страна, кой знае, Михайлови можеха да обсъждат важните дела в някакви защитени от проникване на призраци места.

— А ти готвиш ли се за постъпване в нашето училище? — попита Горта.

— Предполагам — уклончиво отвърнах аз, защото за щастие наистина не знаех по-нататъшните планове на главата на семейството за мен. — Защо?

— Просто още щом дойде, веднага заседна в библиотеката. За тийнейджър на твоята възраст това е малко необичайно.

Да бъда тийнейджър на моята възраст е странно само по себе си. Явно съдбата ми е да стана зубрач, тъй като ще трябва да се чете наистина много, за да мога поне малко от малко да съм готов за общуване с обитателите на този свят. Дали да не си купя очила за пълнота на образа? Или, тъй като тук има магия, то и проблемите със зрението се решават толкова лесно, че отдавна никой вече не носи очила? Ето на, дори за такива елементарни дреболии не знам нищо.

— Обичам книгите повече от хората — промърморих аз, погледнах към Катя и добавих: — И от призраците.

Всъщност нямах намерение да казвам на глас подобно нещо и дори не бях сигурен, че помислих точно това, но след иглите на иконома-инквизитор станах жив пример за поговорката „език мой — враг мой“.

— Извинявай — обидено изписка Катя и се разтвори във въздуха.

— Млади човече — неодобрително поклати глава Горта. — Не знам как е прието при вас в Империята, но тук хората се отнасят с уважение към призраците.

Мда, недобре се получи. Трябва някак да се науча да сдържам глупавите мисли още на етапа на формиране.

— Виновен. Аз наистина не се държа много добре с… с всички.

— Добре, сега яж — каза Горта, като ме потупа по главата. — Катя ще се появи чак утре, тя, когато изпитва силни емоции, веднага губи концентрация и се развъплъщава. Непременно й се извини утре вечер.

— Разбира се.

Разговорът с готвачката замря, тъй като аз се страхувах отново да отворя уста, за да не изтърся някоя глупост. А тя вероятно реши, че съм срамежлив тийнейджър, който все още не е свикнал с новата среда, макар и тя да е по-добра. Този образ ще ме спаси от ненужното внимание на домакинството поне няколко дни, а дотогава се надявах да се нагодя към местните реалности.

Връщайки се в библиотеката, аз отново седнах пред компютъра, но този път се зарових в историята на Руската империя. Всъщност територията на родината ми не изглеждаше особено пострадала от движенията на полуделите тектонични плочи. Но пък дългите разстояния между селищата и отслабването на страната от войната не позволили на жителите да реагират своевременно на новите заплахи. А благодарение на мултинационалния народ на майка Русия те бяха предостатъчно: ходещи мъртъвци, демони, кикимори, горски духове, русалки, огромни вълци, върколаци, летящи дракони и прочие отрицателни герои от разнообразния съветски фолклор. Все пак им беше провървяло, че през четиридесетте години ги е нямало стотиците хиляди книги на моите съвременници в различните жанрове на научната фантастика, фентъзито и хоръра. В общи линии това, което не се беше удало на немските нашественици и земетресенията, го бяха направили многобройните приказни създания и хората с пробудили се необикновени способности. Загинали десетки милиони хора. Много повече, отколкото бяха загинали по време на Втората световна война.

Хванах се за главата.

Господи, колко много още ми предстои да уча?! История, политика, наука, технологии, изменени хора и същества, телевизия и книги. И не само защото всичкото това знание ще ми е необходимо, за да съществувам удобно в новия свят. Беше наистина интересно — да разбера каква е разликата между нашите два свята: дали същите хора са станали президенти, появили ли са се знаковите музикални групи, по какъв път са поели тукашните технологии, като се има предвид появата на новия вид енергия — магическата?

Легнах си късно. Сам не знам как успях на автопилот да намеря стаята си, защото да се изгубя в тази огромна къща беше много по-лесно. Проснах се на леглото направо с дрехите и мигновено потънах в сън без сънища.

* * *

А на следващия ден се случи събитие, което разтърси моите и без това не особено стабилни представи за новия свят. На сутринта ме събудиха глухи удари, сякаш някъде на съседния етаж деца са включили компютър с мощна озвучителна система със суббуфер и са решили да поиграят на контрастрайк. До стаята ми достигаха само многобройни „вуф-вуф“ — автоматични откоси или нещо много подобно.

„Странно, кой освен мен би могъл да играе компютърни игри? — леко се изненадах аз. — Аз съм единственият, минаващ за дете тук.“

Прозях се широко, протегнах тяло, изпълзях от леглото и погледнах през прозореца. Просто така, без никакви предчувствия или подозрения. Не можех дори да си представя какво ще видя…

— Мамка му! — хлъцнах аз и се проснах на пода.

Под прозорците на имението се водеше съвсем истинска битка: бетонната стена на едно място беше взривена, през дупката се виждаха няколко разбити БМП-та и двойка пилета-роботи, буквално копирани от стария филм „Робокоп“! Също и тела, много тела в дрехи с цвят каки, повечето от които лежаха извън територията на имението. Всичко това видях малко по-късно, когато предпазливо погледнах през прозореца. Между другото, шумоизолацията на сградата се оказа толкова добра, че не чувах нито изстрелите, нито виковете — нищо. Само глухите „вуф-вуф“ на стационарните установки на покрива на сградата създаваха вибрации, които бях приел за изстрели от някаква компютърна игра. Съдейки по видяното, нашите все пак печелеха, тъй като стрелбата се водеше главно от страна на Михайлови. Не знам що за стъкла имаше на прозорците, но те все още бяха цели, дори без никаква драскотинка от заблудени куршуми. Чудеса!

Когато канонадата стихна окончателно, на разораната от изстрелите и взривовете полянка се изсипаха охранители и делово започнаха да махат телата. Най-много ме изненада това, че всички тези действия ги ръководеше моята така наречена сестричка Ника. В униформа в цвят каки, плътно прилепнала по тялото й, и с два извити меча в готовност. Какъв е смисълът да участваш в престрелка с хладно оръжие? Още повече, когато в действие влизат роботи и БМП-та?! Шумоизолацията не ми позволяваше да чувам какво точно казва момичето, но ако се съди по жестикулацията, тя уверено раздаваше заповеди на охранителите, какво, къде и защо да влачат. Скоро при Ника докараха един от нападателите, той лесно можеше да се различи по цвета на униформата (нашите носеха добрата стара „бреза“, а нападателите — дребнозърнеста американска „цифрова гора“), както и особената „нежност“, с която военните го държаха за завързаните зад гърба ръце. Удар с крак го накара да падне на колене пред момичето, след което последва кратък разговор, по време на който мъжът пръскаше слюнка и крещеше нещо злобно и агресивно. Всичко това приключи съвсем неочаквано — скъпата ми сестричка рязко замахна с меча и му отряза главата.

Облещих се в търкалящата се по земята глава, неспособен да повярвам на случващото се. Първо странното нападение, което аз благополучно проспах, а после тази показна екзекуция.

Ника избърса меча в дрехите на мъртвеца, обърна се към къщата и видя ошашавената ми физиономия на прозореца. Ухили се в радостна усмивка и приветливо ми махна с ръката, стискаща острието.

„Тя определено е луда — ужасих се аз, усещайки как косата ми се изправя. — Боже мой, къде изобщо попаднах?“