Али Новак
Сърца за разбиване (9)

Глава 9

Не очаквах обаждане. Всъщност замалко да забравя телефона си на кухненската маса, когато тръгнахме за болницата.

Беше минала седмица от приключението ми в Чикаго, цели седем дни, откакто с Оливър се сбогувахме. Татко си взе отпуск и прекарвахме повечето време свити на дивана в дневната, където гледахме стари филми, или седяхме в кухнята и играехме на карти. На рождения ни ден си направихме пикник в един парк наблизо и гледахме фойерверките за Четвърти юли. Е, не беше като на плажа в Северна Каролина, но пак беше хубаво.

Тогава Кара се върна в болницата, за да продължи лечението си, а моят живот отново се върна към скучната рутина, отпреди да се сблъскам с най-известната момчешка група в света.

Или поне аз така си мислех.

Днес тръгнах за болницата сама — Дрю беше в Минеаполис, за да се запише за семестъра. Кара задряма малко преди новините, но аз не смених канала. Започнах да преглеждам една от книгите, които мама беше взела от библиотеката за нея, и наострих уши. Една малка частица от мен искаше да чуе нещо за „Хартбрейкърс“ и Оливър.

Бях решила да не му се обаждам. Не че не исках, исках, но знаех, че нищо няма да излезе между нас. Той беше прочут музикант, а аз бях съвсем обикновена и скучна Стела. Бях получила своята нощ на Пепеляшка и не исках да съсипвам магията й с разочарование. Като не му се обаждах, образно казано, аз затварях вратата пред Оливър Пери.

Но не се получаваше. Колкото и да се опитвах, не можех да спра да мисля за него и как се почувствах, когато ме целуна.

Когато телефонът ми иззвъня, книгата изхвърча от ръцете ми и падна на пода с пърхане на страници.

— Ало? — отвърнах тихо, защото не исках да събудя Кара. Хвърлих чантата си на креслото, за да разбере, че още съм тук, ако се събуди, и излязох от стаята, внимателно затваряйки вратата след себе си.

— Стела Самюълс ли е? — попита някакъв мъж.

— На телефона. — Болницата имаше фоайе за близките на пациентите и аз седнах на един протрит диван. С Дрю и Кара прекарвахме повече време тук, отколкото в нашата дневна.

— Скъпа! — възкликна мъжът и аз отдръпнах телефона от ухото си, за да не ме проглуши. — Толкова се радвам, че най-после говоря с теб.

— Извинете, но кой се обажда?

— О, колко съм глупав. Казвам се Пол Бакстър. Аз съм рекламният агент на „Хартбрейкърс“. Искам да поговоря с теб за снимките, които си направила на групата. — Веднага изправих гръб. Защо рекламният агент на „Хартбрейкърс“ ще се обажда за моите снимки? Кога изобщо ги е видял? — Ало, Стела?

— Да, извинете — прокашлях се и попитах: — Споменахте моите снимки?

— Да, да! Алек ми показа снимките, които си направила преди известно време.

— О, вярно — отвърнах, защото си спомних, че му ги бях пратила по имейла.

— Имаш талант. В снимките има нещо, което не мога да определя. Сякаш… — Той замълча и опита да обясни: — Предполагам, че ще ти прозвучи глупаво, но имаш дарба да улавяш енергията на момента.

Главата ми се изпразни напълно поне за три секунди. Похвалата на Пол беше така неочаквана, така невероятна, че не можех да я проумея. След това топлина се разля по крайниците ми и плъзна по цялото ми тяло като лозови ластари, накрая мозъкът ми най-сетне схвана. Рекламният агент на „Хартбрейкърс“ беше харесал работата ми?

— Стела, там ли си?

— Да — отвърнах пискливо. — Извинете, но сега съм много объркана. Дори не знам какво да кажа. Наистина ли харесвате нещата ми?

Чух го как се усмихна.

— Да пукна, ако лъжа. Ти си изключителна и точно затова искам да работя с теб.

Усетих как главата и гърдите ми някак олекнаха и не знаех дали ще припадна, или ще се понеса във въздуха. Той се майтапеше, нали?

Надявах се да си изкарвам хляба с фотография, но знаех, че не е най-реалистичната кариера на света. Ето защо бях решила да уча в колеж, преди да започна да преследвам мечтата си. Може би щях да завърша реклама или маркетинг и някак да опитам чрез тях да се върна към фотографията. Може би след четири години щях да открия съвсем нова страст и фотографията щеше да избледнее като просто едно гимназиално хоби.

Но предложението на Пол можеше да промени всичко. Внезапно мечтата излезе на преден план, по-близка от всякога. Как беше възможно? Гордеех се с работата си, защото означаваше много за мен, но никога не я бях смятала за добра. Не и като нещата на Бианка. Пол наистина ли искаше да наеме едно момиче без никакво професионално обучение?

Той премина направо към офертата:

— Моята работа е да създавам и управлявам имиджа на „Хартбрейкърс“. Мисли за мен като за мост между момчетата и публиката. Е, не е тайна, че има слухове за разпадането на групата. Някои казват, че между момчетата имало напрежение, а други, че от звукозаписната компания им оказват огромен натиск. Така или иначе, моята работа е да потуша тези слухове. Те са отровни, но колкото повече се опитвам, толкова повече се засилват. — Пол въздъхна и макар че никога не го бях срещала и дори още не бяхме завършили първия си разговор, се почувствах зле. Напрежението в гласа му ясно се усещаше, предишната веселост бе изчезнала, сякаш слуховете тровеха и него самия.

Защо, за бога, ми казваше всичко това?

— Звучи ужасно — отвърнах предпазливо, — но съм малко объркана. Мога ли да помогна с нещо? — Докато говорех, клатех глава, опитвах се да повярвам на думите, които излизаха от устата ми. Много неща се бяха променили след пътуването до Чикаго — преди седмица никога не бих предложила помощ на групата, която не можех да понасям.

Пол пак въздъхна, този път от облекчение.

— Всъщност можеш. Нито една от обичайните ми стратегии не проработи, затова обмислям една малко нестандартна идея. Кажи ми, имаш ли опит с водене на блог?

— Не съвсем — признах аз. Преди време мислех да публикувам някои мои снимки в Tumblr, но не ми стигна кураж.

— Не се тревожи за това — рече той бързо. — При този проект няма да се занимаваме със слуховете, а ще се постараем да покажем на света, че „Хартбрейкърс“ са по-силни от всякога.

— Добре?

— Ти си успяла да уловиш групата в свободното им време, когато са били самите себе си.

— Просто се забавлявахме. Още не разбирам какво искате да направя.

— Стела, не помня откога не съм виждал момчетата толкова щастливи и искам това да продължи, то е безценно. Предлагам ти да водиш официален фотоблог за „Хартбрейкърс“. Ще снимаш групата в тяхното ежедневие и докато се забавляват и разпускат.

— Като снимките, които направих онзи уикенд ли?

— Точно такива. Освен това ще се занимаваш и с воденето на блога. Ще пишеш по нещо за всяка снимка, трябва да има кратко описание какво се случва. Разказвай за групата така, че феновете да имат чувството, че са споделили този миг с вас.

Замълчах.

— Но как ще направя още снимки?

— От това, което чух, ти бързо си се сприятелила с момчетата. Трябва само да бъдеш навсякъде с тях. Сигурен съм, че така ще се сдобиеш с достатъчно материал.

— Да бъда навсякъде с тях? Постоянно ли? — Как щеше да стане това, по дяволите? „Хартбрейкърс“ бяха всеки ден в нов град.

— Да, разбира се. Ще си с нас на турнето. Никога не съм правил подобно нещо, затова и двамата ще се учим в движение, но наистина мисля, че този подход ще е успешен. Какво ще кажеш? Предложението интересува ли те?

Поех дълбоко дъх.

— Малко е смайващо.

— Напълно разбираемо — рече бързо Пол. — Засипах те с информация и съм сигурен, че ти трябва време. Защо не помислиш няколко дни и после да се чуем?

— Това е добра идея.

Пол ми даде номера си, в случай че имам въпроси, и се разбрахме да се чуем в края на седмицата. След като затворих, се отпуснах към облегалката на дивана.

Главата ми се маеше. Току-що бях получила шанса на живота си, точно работата, за която бих убила. Устните ми се извиха сами в усмивка.

— Стела, професионален фотограф — казах аз. Изсмях се на тези думи, но когато ги произнесох на глас, вече ми се струваха по-истински. Някой искаше да ме наеме като фотограф. Не, не някой. А рекламният агент на „Хартбрейкърс“ искаше да ме наеме. — О, господи, трябва да кажа на Кара!

Скочих, пъхнах телефона в джоба си и излязох от фоайето. Когато тръгнах по коридорите, се чувствах някак по-висока, по-едра, по-силна — готова да се справя с всичко. Но това чувство не трая дълго.

Когато стигнах до стаята на Кара, спрях. Преди месеци бяхме украсили вратата с наши снимки. Беше колаж още от детството: Дрю, Кара и аз с еднакви бебешки дрешки, първият ден в детската градина, ние тримата пред замъка на Пепеляшка в Дисниленд, ние тримата чакаме на спирката пред гимназията. Докато ги гледах, ме обземаше ужас.

Отдавна чаках такава възможност, шанс да бъда себе си, и тази работа беше повече, отколкото някога бях мечтала, но сега вълнението бе заменено от парализиращ студ, който бавно се изливаше от главата ми към краката. Не знаех защо изведнъж се почувствах толкова ужасно, но не можех да позволя на Кара да види, че съм разстроена. Преди да говоря с нея, трябваше да обмисля предложението на Пол.

Избърсах с ръкав сълзите в очите си и отворих вратата. Кара беше будна и седеше в леглото.

— Къде изчезна? — попита ме тя.

— Във фоайето. Мама се обади. — Насилената усмивка на лицето ми потрепна, надявах се да не е забелязала.

— Наред ли е всичко? — попита ме тя и ме изгледа с присвити очи.

— Аха — отвърнах възможно най-ведро. — Защо да не е?

— Защото ме лъжеш.

— Какво? Не е вярно! — отвърнах бързо, но усетих, че се изчервявам. — Защо ще те лъжа?

— Ами защото току-що говорих с мама по телефона И знам, че не си говорила с нея — каза Кара и скръсти ръце. — Така че аз не знам защо, Стела. Ти ми кажи.

По дяволите! Усетих остра болка в гърлото си, която се засилваше с всяка секунда и ми стана трудно да преглъщам. Какво щях да кажа на Кара сега? Тя нямащо да се откаже. А щом научеше истината, аз нямаше да имам възможност да премисля всичко. Кара щеше да иска — не, тя щеше да настоява да приема работата.

— Кара — отвърнах аз и си поех треперливо дъх. — Може ли да не говорим сега за това?

— Е, ако ми го беше казала в самото начало, сигурно, но ти ме излъга, Стела. И единственото логично обяснение, което мога да измисля, е, че не искаш да ми кажеш нещо — рече тя, ноздрите й потрепваха. После добави малко по-спокойно: — Какво толкова лошо може да е станало, че те е страх да го споделиш с мен?

В този момент тя звучеше така обезсърчена и посърнала, че усетих как цялата енергия изтича от мен. Стоварих се в креслото и се предадох.

— Днес ми се обади рекламният агент на „Хартбрейкърс“ — казах аз, взирах се в ръцете си, които стисках в скута си. — Предложи ми работа като фотограф на групата.

Отначало Кара не каза нищо, но после избухна:

— Стига бе! Сериозно ли? Това е невероятно, Стела. Това е идеалната работа за теб и… — Замълча. — Чакай. Не изглеждаш щастлива. Защо не изглеждаш щастлива?

Нямах правдоподобно обяснение. Тя беше права — трябваше да съм на седмото небе. Но аз знаех само, че когато си позволявах да си представя колко невероятно ще е да съм с групата и да превърна хобито си в потенциална кариера, ме обземаше ужасно чувство и стомахът ми се превръщаше в ледена топка.

Точно тогава ми хрумна, че не исках да кажа на Кара за работата не защото трябваше да помисля, а защото вече бях взела решение. Протяжна въздишка изскочи от устата ми и ръцете ми увиснаха.

— Защото — казах накрая, — не мисля, че ще приема.

Кара примигна.

— Ти луда ли си? — възкликна след малко и се отдръпна назад, сякаш бях казала нещо непростимо. — Ти обичаш фотографията.

— Ще трябва да тръгна с групата на турне, а не мога да го направя — поклатих глава. Не знам защо, но усещах пърхането на тревога в гърдите си всеки път щом помислех за заминаване. — Ти си още в средата на лечението и…

— Да не си посмяла да довършиш това изречение — каза Кара със страховит глас. Настроението й се промени стряскащо и аз се отдръпнах, когато тя ми се озъби.

— Какво? — попитах малко пискливо. — Защо откачи?

— Правиш го заради мен.

— Разбира се, че не — опитах аз да я успокоя. — Просто имам приоритети. В това няма нищо лошо.

— Приоритети, значи? — сопна се тя. — Стела, ти поставяш целия си живот на пауза.

— Мисля, че малко драматизираш.

— Така ли? — Тя вдигна ръце във въздуха. — Тогава защо се отказа да учиш?

Аз изсумтях.

— Нали не очакваше да си тръгна, когато ти пак си болна?

— Дрю го направи.

— При него е различно и ти го знаеш — казах аз и вдигнах за миг поглед към нея. — Той е само на час и половина път от тук. Аз ще съм в друг щат и няма да мога да ви виждам.

Главата й клюмна и тя затвори очи, сякаш за да се овладее. Три дълги секунди изминаха, преди да ме погледне отново.

— Това наистина ли е толкова страшно? — попита ме тя почти шепнешком.

Почувствах стягане в гърдите.

— А за теб… а за теб не е ли страшно? — Наистина ли нямаше нищо против да замина?

— Не, не е — отвърна тя. — Имам новини за теб, Стели. Невинаги ще бъдем заедно и трябва да спреш да се държиш така. Само при мисълта, че ще пропуснеш такава невероятна възможност заради мен… — Тя поклати глава. — Нямам думи.

— Но трябва да ме разбереш, ако замина и нещо се случи…

— Спри! — извика Кара. — Ти не ме слушаш. Прави каквото искаш, но ако откажеш тази работа и после съжаляваш, сама ще си си виновна. Не мисля повече да съм ти извинение.

— Кара, моля те, не се дръж така. — Исках да я моля, да падна на колене и да я накарам да разбере, че не мога да го направя. Дори само като си помислех за това, се чувствах ужасно.

— Може ли да си тръгнеш? — каза тя и се извърна от мен. — Искам да остана сама.

Взирах се в нея, опитвах се да разбера как всичко се обърка така.

— Да, разбира се — казах накрая, гласът ми трепереше.

Взех си чантата и си тръгнах.