Али Новак
Сърца за разбиване (21)

Глава 21

Сутринта преди кинопремиерата, аз още нямах какво да облека. Оливър мислеше да ме изведе по магазините, но после телефонът му иззвъня.

— Ало? — Започна да обикаля из стаята и отговаряше само с „да“. Накрая каза, че ще тръгне веднага, и затвори.

— Какво става? — попитах аз.

— Трябва да ида до офиса на „Монго“ — обясни той. — Нали нямаш нищо против да излезеш по магазините без мен?

— Не, но наред ли е всичко?

— Да — отвърна той и пъхна телефона в джоба си. Наведе се и ме целуна по челото. — Забавлявай се. Ще се видим довечера.

Пет рокли, три чифта обувки и две огърлици по-късно, аз успях да се добера до хотела, без да изхарча всичко, което бях спечелила за последния месец. Когато влязох, Джей Джей седеше на дивана и играеше на видео игра. Затова пуснах торбите и се тръшнах до него.

— Смазана съм — казах му.

Може би щях да имам време да подремна, преди да стане време да се приготвяме.

— Виждам — отвърна той. — Май си изкупила целия мол.

— Не можах да избера — отвърнах смутено.

— Какво?

— Коя рокля да облека довечера, затова ги купих всичките.

Той остави контролера и се обърна към мен.

— Дай да ги видим, аз ще ти помогна да избереш.

Извадих роклите от торбите. Първата беше лилава, с широка пола и бляскава горница.

— Не, твърде момичешка е — каза той, когато я вдигнах пред себе си. Извадих дълга червена рокля по тялото, която вероятно бе най-скъпата ми покупка днес. — Хм — рече той и потърка замислено брадичка. — Тази има потенциал. Следващата.

Извадих светлосинята рокля, която беше къса отпред и дълга отзад, той я отхвърли, защото и тя била твърде момичешка, и една с презрамки, която не хареса, защото била твърде розова. Остана само една и аз се притесних, че не съм успяла да купя нищо подходящо.

— Последната — казах и я извадих. Видях я на витрината на един бутик на връщане към хотела и спрях да я пробвам. Това беше класическа малка черна рокля — леко старомодна, поръбена с дантела и украсена със златисти камъчета — нещо като съвременна реплика на стила на Мерилин Монро.

— Тази, определено — каза той без колебание още когато я разопаковах.

— Наистина ли мислиш така?

— Категорично.

— Добре. — Усмихнах се, бях щастлива, че поне една рокля е подходяща. — Но не казвай на Оливър. Искам да го изненадам. Той върна ли се?

Джей Джей сви рамене и аз оставих торбите на масичката и тръгнах да търся Оливър. Почуках на вратата на стаята му и надникнах вътре. На леглото му имаше куфар. Беше отворен и от него на покривката се бяха изсипали дрехи. Чифт обувки бяха изритани до креслото, но нямаше и следа от Оливър.

Лампата за четене светеше, затова отидох да я изключа. Едва тогава забелязах книгата на възглавницата. Седнах и я отворих. Когато видях първата страница, осъзнах, че това не е книга, а фотоалбум. Ние двамата се усмихвахме от първата снимка, в деня, в който се срещнахме в Чикаго. Господи, изглеждаше толкова отдавна.

Докато прелиствах пластмасовите страници, осъзнах, че Оливър е разпечатал всички фотографии от блога и ги е добавил към личната си колекция. Снимките бяха предимно на нас двамата, но имаше и няколко с момчетата. Когато стигнах до последната страница, вече бях ухилена до уши. От мисълта, че съм достатъчно важна за него, че да направи цял албум, посветен на нас, ми се искаше да скачам от радост.

— Стела — подаде се Зандър от прага. — Оливър тук ли е?

— Не. — Хилех се като откачена. — Нямам представа къде е.

— Защо изглеждаш толкова щастлива?

— За нищо — отвърнах аз.

— Е, добре — рече той и ме изгледа странно. — Трябва вече да се приготвяме за довечера.

— Добре. Ще ида да се изкъпя.

— Когато си готова, Джули и Кен ще са тук. — Това бяха гримьорката и стилистът на момчетата. Бях ги виждала много пъти, преди интервюта и концерти, но никога не бяха разкрасявали мен.

— Те ще ми помогнат да се приготвя? — попитах развълнувана.

— Да, глупаче — усмихна се той. — Тази вечер е твоята първа поява пред публика.

— О, господи — изпъшках аз, знаех, че звуча точно като Кара. — Това е толкова невероятно.

Изкъпах се бързо, като едва сдържах вълнението си от предстоящото. След като стъпих на постелката, се загърнах с халата и хукнах към дневната. Кухненската маса беше превърната в гримьорна. Имаше грим, гел за коса, сешоар, маша и голям набор гребени и четки. Алек вече седеше на един стол и Кен работеше по уникалната му прическа.

— Здрасти, Стела — поздрави ме Джули. — Чух, че ще ходиш на премиерата тази вечер?

— Да — ухилих се аз.

— Добре, защо не седнеш, за да те гримирам.

Моята трансформация отне три часа. Джули работеше бавно, като планира внимателно всичко — от сенките на очите до устните. След като цяла година беше гримирала момчетата, което изискваше полагането на плътна основа, за да заглади неравностите по кожата, сега работата с момиче сигурно беше удоволствие за нея. Накрая реши да ми направи сребрист опушен грим на очите и да сложи яркочервено червило.

След грима дойде ред на Кен. Първо ми нави косата на елегантни вълни. После прихвана долния слой на конска опашка и го вдигна нагоре. След почти цял флакон лак за коса успя да оформи косата ми в красива вълна, а синият кичур минаваше през средата като синя мълния.

— Харесва ли ти? — попита той накрая и вдигна огледало зад мен.

— Ще ми я правиш ли така всеки ден? — пошегувах се аз.

Не можех да измисля точната дума, за да се опиша, но изглеждах изискано. След като облякох черната рокля и обух обувките с високи токчета, аз се завъртях пред огледалото в банята, за да се огледам. Не исках да се хваля, но Оливър щеше да е сразен.

— Леле! — подсвирна някой. Обърнах се и видях, че Джей Джей се е облегнал на рамката на вратата, изглеждаше чудесно с черния костюм. — Приличаш на много гореща мадама.

— Мислиш ли? — усмихнах му се аз.

— Оливър ще изстреля товара си, като те види.

Плеснах го по рамото.

— Защо винаги си толкова вулгарен?

— Какво? Това беше комплимент.

Извъртях очи.

— Знам, че се опитваш да бъдеш мил по твоя отвратително перверзен начин.

— Ами аз? Няма ли да кажеш колко съм ослепителен? — попита той нацупено.

— Предполагам, че си симпатичен — подразних го аз.

— Само това ли? Не съм толкова страхотен, че да зарежеш Оливър заради мен?

Изгледах го, той се ухили в отговор и скоро и двамата се засмяхме.

— Хей, Стела? — влетя в банята Зандър.

— Да?

— Оливър не е… еха — замълча той, щом ме видя.

— Готина е, нали? — кимна му Джей Джей.

Зандър се изчерви.

— Да — каза смутено. — Много си хубава, Стела.

— Благодаря. Ти също изглеждаш невероятно. Какво щеше да кажеш за Оливър?

— Не ти ли се е обадил? — попита той с надежда.

— Не, защо?

— Още не се е появил — отвърна Зандър, сбърчил чело от тревога. Думите му ме накараха да се смръщя. — Не е типично за него да изчезва така.

— Говори ли с Къртни? — попитах аз.

— Това също е странно — каза Зандър и бръчките на челото му станаха още по-дълбоки. — Обадих й се и тя изобщо не звучеше притеснена.

— Какво? — изуми се Джей Джей. — Тя обикновено откача.

— Знам. Каза, че ще се чакаме във фоайето след десет минути, тогава ще я попитаме.

Десет минути изминаха бързо и Оливър още не се беше върнал.

Алек погледна телефона си.

— Хора, трябва да тръгваме.

— Мисля да остана тук — казах аз на момчетата. Ако нещо се беше случило с Оливър, не исках да отивам без него.

— Сигурна ли си? — попита ме Алек.

Кимнах.

— Ще се видим там, нали?

— Разбира се — отвърна Зандър и ме прегърна.

— Късмет — добави Джей Джей и се усмихна дяволито. — Не се спъвай на килима.

— Много благодаря — отвърнах саркастично, но сърцето ми внезапно ускори ритъма си.

Когато вратата се затвори и останах сама, аз седнах на ръба на дивана и зачаках Оливър.

Чаках. А после чаках още. Погледнах мобилния си, видях, че е десет часът, и разбрах, че няма да дойде. Все пак останах там с надеждата, че съм сгрешила. След това вече изгубих представа за времето и всичко ми се сля. Трябва да е било малко след дванайсет, когато вратата на апартамента се отвори и чух, че някой вика името ми.

— Стела, тук ли си? — Едва усетих, че Зандър сяда до мен на дивана. — Хей, добре ли си? — Не отговорих. Почти не го чувах от шума на кръвта в ушите си.

— Стела! — повика ме Джей Джей и клекна до мен. Махна с ръка пред лицето ми. — Стела, събуди се.

Примигнах и ги погледнах. Зандър изглеждаше ужасѐн, сякаш му бяха съобщили за смърт на близък, а лицето на Джей Джей беше червено. Алек стоеше зад тях и изглеждаше… мъртвешки. Блясъкът в очите му беше почти плашещ.

— Той не дойде — казах накрая и погледнах приятелите си.

— Знаем — отвърна Зандър. — Видяхме го там. — Прехапа устна и разбрах, че премълчава нещо.

— Какво стана? — Сърцето ми бумтеше в гърдите от очакване, но усещах как ужасът се разлива като отрова във вените ми. В този миг разбрах какво ще ми каже.

Зандър се поколеба, сякаш се страхуваше, че ще ми разбие сърцето само с няколко думи.

Затова Алек каза вместо него:

— Той дойде с друга.

* * *

Тя беше модел. Момчетата не искаха да ми кажат, но аз ги принудих. Трябваше да видя момичето, с което Оливър бе отишъл на премиерата, момичето, заради което ме беше захвърлил. Очевидно двамата бяха пристигнали малко след останалите от групата и когато Оливър я повел по червения килим, папараците и репортерите направо полудели. Не ми отне много време да я намеря в интернет и разбрах, че Амелия Роуз има дълги, безкрайни крака и зашеметяваща червена коса.

— Тя изобщо не е негов тип — каза Джей Джей. Седеше смръщен на отсрещния диван, явно потънал в мисли. — Когато слезе от лимузината с него, бях толкова шокиран, че почти… — Замълча и поклати глава. — Не разбирам.

— Да — добави Зандър. — Никога не сме я срещали. Тя се появи отникъде.

— Нима? — изсъска им Алек и ги изгледа страховито. — Не помагате.

— Да, извинявай — промърмори Джей Джей и ме погледна извинително. После на лицето му се появи яростно изражение. — Когато се върне, ще го смажа от бой.

— Стела, трябва да ни повярваш — каза Зандър и прекъсна Джей Джей, преди да е отправил още заплахи. — Щом разбрахме, че не си с Оливър, искахме да си тръгнем, но Къртни не ни позволи.

— Няма нищо — отвърнах аз. Не бях ядосана на тях. Те не бяха виновни. Имаше само един разбивач на сърца в тази група.

Зандър и Алек се спогледаха угрижени, но аз не им обърнах внимание. Взирах се в снимката на Амелия Роуз, която ме гледаше от екрана на компютъра. И осъзнах, че няма значение с кого е отишъл Оливър. Можеше да е отишъл и с горила и аз пак щях да се чувствам предадена. Разбира се, болеше ме, че бе завел красиво момиче вместо мен, но всъщност ме разстройваше това, че ме заряза без никакво предупреждение. Просто не разбирах. Последния път, когато го видях, той беше развълнуван, че ще бъде с мен. Какво се беше променило?

Явно нещо се беше случило, след като се видяхме сутринта. Просто не можех да си представя какво. Преди да измисля някакво обяснение, вратата се затръшна и всички замръзнахме. Знаех, че трябва да е Оливър, и паниката се надигна в гърдите ми така, че не можех да дишам.

Обърнах се към Алек.

— Моля те, скрий ме. Не искам да го виждам сега.

Когато разбрах, че Оливър няма да дойде да ме вземе за премиерата, аз трябваше да се върна в стаята си. Но бях толкова шокирана, толкова объркана, че не можех да мисля нормално. Казвах си, че сигурно има съвсем логична причина да направи това. Трябваше да има.

Алек ми подаде ръка, без да продума, помогна ми да стана и аз видях разбирането в очите му. Поведе ме по коридора към стаята си и едва когато вратата се затвори зад нас, каза:

— Стела, добре ли си?

Той знаеше, че не съм добре, но все пак попита, защото Алек Уилямс не беше така скован и студен, както повечето хора смятаха.

И това беше достатъчно. Сълзите потекоха, аз паднах в прегръдката му и заплаках. Той ме галеше по косата и ми шепнеше успокоително. По едно време чух гневни викове от апартамента, но не можех да спра да плача и не разбрах какво става. Плаках ли, плаках, излях цялото си разбито сърце като кръв от прясна рана.

Сигурно съм плакала, докато заспя. Когато отворих очи, усетих, че косата лепне на лицето ми от засъхнали сълзи. Седнах и забелязах, че някой ме е сложил в леглото и ме е завил до раменете. Този някой се беше отпуснал на едно кресло с килната назад глава и широко отворена уста.

— Алек? — прошепнах, за да проверя дали е буден.

Той подскочи с изхъркване.

— О, добро утро, Стела. — Изправи се до седнало положение. — Добре ли спа? — попита ме той, докато търкаше очите си.

— Господи, Алек! Заела съм леглото ти.

Той махна с ръка.

— Не се тревожи. Няма проблем.

Лилавите сенки под очите му обаче казваха друго и аз разбрах, че изобщо не е спал добре.

— Но вие имате концерт довечера — казах, чувствах се ужасно. — Трябва да си починеш.

Докато изричах това, осъзнах истинското значение на думите си. Момчетата имаха концерт тази нощ, което означаваше, че трябваше да работя. Трябваше да се срещна с Оливър.

Алек сигурно видя ужаса на лицето ми.

— Сигурен съм, че Пол ще разбере, ако не искаш да дойдеш.

— Не — отвърнах аз и изненадах и двама ни.

Чувствах се като празна черупка, сякаш всичките ми вътрешности бяха изтръгнати, особено сърцето, но нямаше да позволя на Оливър да разбере това. И нещо по-важно, нямаше да позволя на нашата връзка, или по-скоро трябва да я нарека нашата минала връзка, да попречи на работата ми.

Заради Кара имах години опит в криене на болката си. Знаех как да се преструвам на силна, когато всъщност се чувствах безпомощна като стръкче трева на вятъра. Това нямаше да е по-различно. А и бях приела работата, защото беше невероятна възможност, а не заради Оливър. Исках да съм добра в нея и нямаше да му позволя да ме провали.

— Не? — повтори Алек и вдигна объркано вежди.

— Ще дойда на концерта.

— Какво? Защо? — звучеше смаян, сякаш току-що му бях казала, че ще скоча от покрива на небостъргач.

— Защото — отвърнах бавно, като опитвах да овладея гласа си. — Ще изглеждам жалка, ако избягам.

— Стела, нямах това предвид…

— Знам. — Станах от леглото. — Но снощи бях истинска разсополивена развалина и няма да позволя това да се случи отново. — Алек изглеждаше разстроен и аз осъзнах, че вероятно е прозвучало, сякаш съм му ядосана. Прекосих стаята, наведох се и го прегърнах. — Много съм ти благодарна, че се погрижи за мен вчера, не бих могла да искам по-добър приятел.

— Няма защо — каза той, когато се отдръпнах.

Виждах, че още е объркан от внезапната промяна в настроението ми, но аз нямаше да позволя моите проблеми да го тревожат повече. Според часовника на нощното шкафче беше още рано, имаше достатъчно време да се наспи, преди денят да започне.

— Защо не поспиш малко? — предложих му аз и посочих вече празното легло. — Имаш още няколко часа.

Той ме гледаше напълно безизразно. След няколко секунди кимна и каза:

— Да, добра идея.

Разви слушалките от айпода.

— Ще се видим довечера — казах аз.

* * *

Този ден беше ужасен. По-конкретно — да съм близо до Оливър, беше истинско мъчение. Но аз имах подкрепата на момчетата — Алек, Зандър и Джей Джей се държаха с него студено. Оливър ни избягваше, доколкото можеше, затова аз се паникьосах и се сковах, когато го чух да ме вика след концерта късно през нощта.

— Стела.

Звукът на гласа му ме накара да поема рязко дъх. Задържах го в гърдите си, в опит да се приготвя за предстоящия разговор. Какво изобщо можеше да ми каже? Дали ще мога да говоря с него? След секунди дробовете ми започнаха да горят и аз най-сетне издишах и се обърнах. Когато го видях, ръцете ми започнаха да треперят и бързо ги скрих зад гърба си.

Не извръщах поглед от него, докато се приближаваше. Още не знаех дали ще мога да кажа нещо, да му покажа някак колко ме е наранил, но се надявах поне очите ми да кажат достатъчно.

— Здрасти — рече той, щом стигна до мен.

Звучеше толкова напрегнат и тъжен, че внезапно изпитах желание да се прислоня в прегръдката му. Сърцето ми настояваше да се приближа, да го успокоя, но аз знаех, че не бива. Свих пръстите на краката си в обувките и останах на мястото си.

— Здрасти — отвърнах безизразно.

— Търсих те — каза той. Реших да го оставя да говори и стиснах здраво устни. — Може ли да поговорим за момент?

Потрих чело и отметнах кичурите си.

— Изморена съм, Оливър.

— Моля те. — Отчаянието в очите му ме накара да въздъхна.

— Говори бързо.

— Добре. — Той посочи зад рамото си към една празна стая. — Но трябва да сме насаме.

За каквото и да искаше да говорим, явно беше важно, защото рискува да ме хване за ръка и ме поведе към стаята.

— Какво искаш? — сопнах се аз и издърпах ръката си. Нищо добро нямаше да излезе от този разговор. Усещах го.

Той замълча, сякаш това, което щеше да ми каже, бе по-страшно от това, да излезеш пред многохилядна публика, и следващите думи, които излязоха от устата му, бяха така неочаквани, че останах безмълвна.

— Обичам те.

— Какво? — Мозъкът ми се опитваше да смели чутото, но не успяваше. Сякаш получавах едно и също компютърно съобщение: Неочаквана грешка. Моля, опитайте отново.

Той се прокашля и повтори, но този път по-бавно:

— Казах, че те обичам.

— О, стига бе! — Скръстих ръце, за да не го зашлевя. — Не може да се отнасяш с мен като с боклук и после да дойдеш и да кажеш нещо такова.

Очите му просветнаха. От гняв, който овладя добре, защото заговори съвсем спокойно:

— Мислиш, че вече не ми пука за теб?

— Не ми ги пробутвай такива — пристъпих напред. — Ти ме заряза, не помниш ли?

— Но това не значи, че не ме е грижа за теб — рече той отбранително. — Повярвай ми, последното нещо, което исках, беше да те нараня, но…

— Млъкни! — казах и вдигнах ръка. — Не можеш просто да се извиниш и да очакваш да завалят цветя и рози. Не можеш да кажеш нищо, за да поправиш стореното.

Вместо да отговори, Оливър се извърна и дръпна кичур от косата си. Изпсува и заби юмрук във въздуха, преди да се принуди да поеме спокойно дъх.

— Права си — каза накрая, все още с гръб към мен. — Не мога да ти дам обяснението, което искаш.

Това ли беше? Само това ли ще ми каже?

— Майната ти, Оливър! Ти се подигра със сърцето ми, а сега не заслужавам дори истината, така ли? — Не исках да плача пред него, но усещах, че очите ми парят.

Той се обърна.

— Крещи ми колкото искаш, заслужавам го. Но това, което направих, няма нищо общо с теб.

— За какво говориш? — Опитвах се да преглътна сълзите. — Не те разбирам.

— Не мога да ти кажа! — отсече той. Потрепна от собствения си тон и поклати глава. — Трябва да знаеш само, че ти все още си моята звезда. Дори да ме мразиш.

Взирах се умолително в него. Имах нужда да каже нещо, каквото и да е, дори някакъв намек какво се е объркало между нас. Но той избра да сведе очи и стисна устни.

— Както и да е — отвърнах и позволих на дъха си, на надеждата и на гнева да излязат от мен. Раменете ми увиснаха. — Аз бях дотук.

Без да го поглеждам, изтичах от стаята, за да се отдалеча възможно най-много от него. Когато открих най-близката баня, се барикадирах вътре, готова да си изплача очите, но тогава телефонът ми изжужа. Погледнах номера и се засмях през сълзи. На екранчето просветваше номерът на Кара. Покрай концерта и Оливър напълно бях забравила, че трябваше да говорим днес и сега исках да чуя гласа й повече от всичко.

— Слава богу, че се обаждаш, Кара — казах, щом вдигнах.

— Стела? — Сковах се, не беше Кара. Беше татко. И от начина, по който опитваше да овладява гласа си, разбрах, че нещо не е наред.

— О, не — прошепнах и сърцето ми падна чак в стомаха. — Какво е станало?

— Сестра ти — каза той тихо. — Трябва да си дойдеш у дома.