Али Новак
Сърца за разбиване (4)

Глава 4

Когато влязохме в апартамента, стомахът ми беше на топка. Бях настояла да изчакаме пицата, преди да тръгнем. Надявах се, че така ще имам време да се успокоя, но вместо това в стомаха ми се появи камък колкото диня и не можах да хапна нищо.

— Здрасти? — извика Дрю. Вратата зад нас се затвори и тътенът отекна в тихия апартамент, обявявайки присъствието ни заедно с поздрава на Дрю.

Когато никой не отвърна, аз се поколебах.

— Сега какво?

— Може да са на вечеря?

— Е, щом няма никого — рекох, нетърпелива да си тръгна, — да вървим. — Колкото повече наближаваше моментът да се изправя пред Оливър, толкова по-зле се чувствах. Ужас потече по вените ми, все едно ми бяха инжектирали бетон и цялото ми тяло натежа. Не можех да спра треперенето на пръстите си, затова притиснах ръце към тялото си, за да устоя на порива да избягам.

Дрю сложи ръце на раменете ми.

— Но ти още не си се извинила — каза той с коварна усмивка. Забута ме напред по коридора, докато не стигнахме до дневната.

— По дяволите — прошепнах аз и забравих за нервността си. С Дрю се спогледахме впечатлени.

Стаята беше огромна, обзаведена модерно, в сиво и синьо, а отсрещната стена беше от стъкло, през което се виждаше блещукащият град. Вдясно стоеше най-големият плосък телевизор, който бях виждала, спрян на някаква реклама, сякаш някой го беше гледал допреди миг. Срещу телевизора имаше дълъг диван с подходящи кресла, масичка за кафе, отрупана с опаковки от храна, и маса за билярд.

— Няма никого — казах аз тихо. — Вече може ли да ги тръгваме?

Дрю не ми обърна внимание.

— Хей? — извика отново и пристъпи по килима.

Тишината продължи още миг, а после най-внезапно от аудиосистемата гръмна музиката от „Мисията невъзможна“.

— Зареди, огън! — Три момчета изскочиха иззад дивана, вдигнали ръце в готовност. — Мъртъв си, Оливър!

Към нас полетяха някакви предмети и аз изкрещях, защото нещо зелено и хлъзгаво се удари в рамото ми. Погледнах към апарата си, уплашена, че по него може да е паднала част от зелената гадост, но беше чист. Свалих го, преди да ме удари още нещо, но каишката се оплете в косата ми. Измъкнах я точно преди един балон с вода да се пръсне върху гърдите ми и потникът ми подгизна.

— О, по дяволите! — извика някой. — Прекратете мисията!

Щом атаката бе преустановена, се втренчихме едни в други — ние с Дрю се бяхме ококорили, а три четвърти от „Хартбрейкърс“ ни гледаха с увиснали ченета.

— К’во става! — възкликна мускулестият.

Очилатият се почеса по главата.

— Е, изобщо не е откачено.

— Ама изобщо — рече Дрю. Свали някакви боксерки от рамото си. Освен с мръсно бельо и балони с вода, бяхме обстреляни и със спрейове с пяна и снакс. Зелената гадост по тениската ми подозрително приличаше на желе.

След секунда неловка тишина момчето с очилата скочи напред, сякаш едва сега осъзнаваше какво се бе случило, и хукна към нас.

— Господи! — Лицето му беше почервеняло, докато чистеше рамото на Дрю. — Супер съжалявам. Мислехме, че е Оливър.

Дрю изтърси косата си и от нея се посипа снакс.

— Не се тревожи — рече той, докато изтупваше дрехите си.

— По дяволите! Бяхме го планирали перфектно — измърмори мускулестият и пусна спрея на пода. Прокара пръсти през рошавата си коса, поклати глава, накрая се обърна към нас, прокашля се и рече: — Съжалявам, ако сме ви изплашили. — Погледна оплескания ми с желе потник, потрепери и добави: — И омазали.

Още не можех да намеря думи, за да проговоря, но Дрю внезапно отметна глава назад и се засмя.

— Съжалявам — каза той и се хвана за корема, докато всички се взираха с изумление в него. — Това е най-невероятното нещо, което се случи днес, но никой няма да ми повярва, когато му кажа, че „Хартбрейкърс“ са ме нападнали в засада с торбичка снакс.

Мускулестият най-сетне леко се усмихна и подаде ръка.

— Джей Джей — представи се той. — Вероятно и аз не бих ти повярвал.

— Да, да се преструваме, че не се е случило — обади се очилатият. — Между другото, аз съм Зандър, а това е Алек. — Той посочи момчето, което още стоеше зад дивана. Не беше казало и дума, но вдигна ръце в поздрав, когато го погледнахме.

— Приятно ми е — каза брат ми и им стисна ръцете. — Аз съм Дрю, а това е сестра ми Стела.

Момчетата се втренчиха в мен, все едно нещо в лицето ми не беше наред. Стаих дъх и се замолих да не са ме запомнили — ако Дрю разбереше, че съм обидила цялата група, щях съвсем да я оплескам — но видях в очите на Джей Джей, че ме позна, и разбрах, че с мен в свършено.

— Хей — рече той и ме посочи. — Ти си момичето от асансьора. — Обърна се към Зандър и започна да го удря по ръката. — Т’ва е момичето от асансьора, пич!

Зандър отблъсна ръката му.

— Да, Джей Джей. Виждам.

— Чакайте малко. — Дрю се обърна към мен. — Ти си ги срещнала всичките?

— По-скоро ни покрещя — изясни Зандър, — но да, срещнахме се.

Не си направих труда да вдигна очи към брат ми, защото знаех, че ме гледа кръвнишки.

— Много се извинявам — казах и подръпнах подгъва на потника си. — Не бях в особено добро настроение.

— Е, и по-лоши неща сме чували — отвърна Джей Джей и махна с ръка. — В момента искам само да си го върна на Оливър. Сутринта той напълни любимите ми обувки с фъстъчено масло, затова ще си го получи. Хайде, помогнете ми да напълня още балони с вода, преди да се е появил.

Дрю първо се озърна към другите момчета и чак тогава схвана, че Джей Джей е напълно сериозен.

— Искате да ви помогнем да нападнете Оливър Пери?

Явно Джей Джей имаше точно такова намерение.

— Точно тъй — рече той. Вече беше до мивката в кухнята и закачаше един яркорозов балон на крана. — Искам да видя лицето на тоя загубеняк, когато получи неочаквана баня. Зандър, виж дали има още спрейове.

Вратата на апартамента се отвори с трясък и Оливър влезе в стаята.

— Смел опит, Джей Джей. Давам ти четири от пет, но никога няма да ме прецакаш.

Още щом видях Оливър, ушите ми пламнаха, сякаш бяха изгорели на слънце. Бързо пристъпих наляво към Дрю с надеждата да се скрия зад него.

— О, човече — изстена Джей Джей и захвърли единствения балон, който бе успял да напълни. — Откога стоиш отвън и подслушваш?

Оливър се тръшна на дивана.

— Кой казва, че съм подслушвал?

Той се облегна на възглавниците — скръсти небрежно ръце на скута си и протегна крака — а моят стомах пак се преобърна. Това не беше момчето, което бях срещнала сутринта.

Джей Джей се втренчи в него с присвити очи.

— Я чакай малко… — рече той, докато лека-полека загряваше. — Знаел си за плана ни, преди да излезеш, нали? — Оливър не отговори, но кривата усмивка беше достатъчно потвърждение.

— И затова си ги поканил тук — каза Зандър, сочейки Дрю и мен. Оливър пак мълчеше, но вдигна ръце зад главата си, сякаш беше много доволен от себе си.

— Това е подло, човече — поклати глава Джей Джей. — Да прецакаш невинни хора!

— Признавам, че братът е невинна жертва — отвърна Оливър и махна с ръка към Дрю. После погледът му спря на мен. — Но тя не е невинна. — Овладяваше изражението си, докато говореше, но аз все пак виждах как гневът вилнее в очите му. — Не се засягай, но си го заслужи. Дали съжалявам? Не.

Усетих как кокалчетата ми изпукват, преди да осъзная, че пръстите ми се свиват в юмрук. Кръвта ми забумтя в слепоочията и чувах шума й в ушите си, когато тръгнах към него.

— Стела — обади се предупредително Дрю и пак ме хвана на раменете. Знаех, че се опитва да ме предпази от глупост, за която щях да съжалявам, затова устоях на порива да го отблъсна.

Оливър беше пълен, абсолютен задник. Вярно, бях попрекалила с критиките за групата, но макар че не беше особено мило от моя страна, все пак имах право на собствено мнение. Нима той отмъщаваше на всеки, който критикува „Хартбрейкърс“? И наистина ли си мислеше, че просто ще се предам и ще го оставя да му се размине, защото бил известен? Всъщност фактът, че все още го намирах за привлекателен, ме разгневи допълнително.

Тъкмо щях да зина, когато Джей Джей заяви:

— Ти си вбесен, защото тя не харесва твоята музика — застъпи се той за мен, като изрече думите „твоята музика“ така, сякаш беше ял нещо, престояло в дъното на хладилника със седмици. Музиката не беше ли „тяхна“? За миг забравих гнева си и наострих уши.

Думите на Джей Джей разсмяха Зандър, но обстановката стана напрегната.

— Трябваше да му видите физиономията, когато се върнахме тук — каза той. — Просто пушеше! Не съм го виждал толкова бесен, откакто падна от сцената в Атланта.

— Не се ядосах, защото тя не харесва нашата музика — сопна се Оливър.

— А защо тогава? — настоя Джей Джей. Оливър се втренчи в него и стисна зъби, сякаш се опитваше да измисли добро оправдание. — Е?

— Майната ти, Джей Джей — изсъска Оливър. Изстреля се от дивана, изхвърча от стаята и изчезна някъде из многобройните помещения на апартамента. Чухме трясък от затръшната врата.

— Голяма примадона е станал — каза Зандър.

— Хмм. — Джей Джей се почеса по брадичката. — По скалата за скромност „Марая“ бих казал, че е още само дива.

Зандър сви рамене, а Алек дори не обърна внимание; той се изтягаше в едно кресло със слушалки на ушите и клатеше глава в такт с музиката. И трите момчета не изглеждаха впечатлени от случилото се и аз реших, че вероятно подобни скандали са нещо обичайно.

Те може и да бяха свикнали с тях, но аз не възнамерявах да оставя нещата така.

— Искам да си поговоря с него — заявих и посочих накъдето беше изчезнал. Опитвах се да овладявам гласа си и да звуча цивилизовано, но се получи доста рязко.

— Моля, заповядай — отвърна Джей Джей. Вдигна приканващо ръце и посочи към коридора, ухилен като идиот.

— Може би не е добра идея, Ракетке — каза Дрю, но аз го погледнах изпепеляващо. Той искаше да дойдем тук, не аз. Аз предпочитах да си стоя в нашата сауна и да се потя до смърт, но сега Оливър щеше да ме изслуша, без значение дали му харесва, или не. След като изгледах за последно брат ми, кимнах в благодарност на Джей Джей и излязох. От смущението ми не беше останал и помен.

* * *

Той беше на балкона.

След като го търсих в няколко стаи, влязох в най-голямата спалня и се огледах. Завесите бяха дръпнати и бързо го забелязах през стъклената врата. През тялото ми се стрелна топлина, гърдите и бузите ми пламнаха и аз тръгнах с подновен гняв през стаята.

— Какво искаш? — попита той, когато затворих след себе си плъзгащата се врата.

Беше с гръб към мен, опрял скръстените си ръце на перилата, и гледаше небето. Очаквах да е бесен, но гневът му си беше отишъл и гласът му звучеше спокоен и натежал от умора. Това ме притесни и аз отстъпих назад.

Оливър се обърна, защото не отговорих.

— О, реших, че е Джей Джей — каза той и леко се смръщи, когато ме видя. — Не искам да говоря с теб.

Отворих уста да отвърна, да му кажа, че не може да се отнася с хората така, но нещо зад балкона привлече вниманието ми и аз пристъпих към перилата. Далече под нас на тротоара пъплеха хора. Приличаха на прашинки, но аз знаех, че са тийнейджърки, които искаха да видят своите идоли.

— Еха — ахнах, неспособна да скрия изненадата си. — Всички тези хора?

Оливър откъсна поглед от звездите и погледна разсеяно надолу.

— Дали са се събрали заради нас? — Потърка ръце, сякаш му беше студено. — Да.

Умът ми не побираше множеството пред хотела. Нима групата трябваше да се справя с това всеки ден? Замаях се от тази мисъл.

Понякога, когато бях в болницата, се взирах в стените на стаята на Кара, за да се уверя, че не се свиват около нас. Често имах това чувство, сякаш бавно ме задушаваха, докато се приближаваха от всички страни. Също както ракът на Кара ме беше затворил в капан между четири стени и ме откъсваше от целия свят. Знаех, че при Оливър е съвсем различно, но се зачудих дали липсата на уединение не кара и него да се усеща като затворник, в капан, както аз се чувствах в болницата.

— Сигурно е тежко. — Не знаех какво друго да кажа. Усетих бодеж в сърцето и притиснах гърдите си с ръка.

— Свиква се — сви рамене той. Отговорът му беше безразличен, сякаш просто оповестяваше добре известен факт. Не знаех какво да кажа и той се извърна пак към мрака, надвиснал над нас. Едва тогава лицето му доби спокойно изражение и ми напомни за усмихнатото момче, което бях срещнала в „Старбъкс“, а не за известния тежкар, когото бях видяла преди минути.

И аз вдигнах поглед към звездите.

— Не мисля, че аз бих свикнала с подобно нещо — казах най-сетне.

— И аз така си мислех в началото. — Той прокара пръсти през косата си и се обърна към мен. — Виж, Стела, съжалявам. Не исках да ви погодя този номер. Но ти…

— Чакай — прекъснах го. Не знам откъде дойде това желание да се извиня, особено след като преди минути кипях от гняв с намерението да проваля напълно вечерта му, че да заприлича на моята. — Недей. Аз трябва да се извинявам. Държах се като пълна кучка. Ти просто…

— … те хванах неподготвена — довърши Оливър вместо мен.

— Да — отвърнах почти без дъх. — Точно.

Взирахме се един в друг и между нас премина нещо, което не можех да разбера. Оливър беше напълно неподвижен, с изключение на кичурите коса, които вятърът рошеше. Лицето му бе безизразно, но в очите имаше някаква загриженост и пълнота, която ме накара да пристъпя по-близо, за да видя дали това тъмносиньо ще издаде мислите му.

Той се прокашля и в този миг аз ясно усетих колко силно бие сърцето ми, затова сведох поглед. След залеза температурите доста бяха паднали и вятърът охлаждаше кожата ми, но не успяваше да охлади онова, което бушуваше в мен.

— Е? — каза Оливър дрезгаво. — Наистина ли не си фен?

Потрепнах от въпроса му.

— Оливър, много съжалявам, че нарекох музиката ви боклук. Исках да ви засегна, което беше много глупаво, защото нищо лошо не сте ми направили.

— Но наистина не я харесваш, нали?

— Съжалявам — отвърнах и се заиграх с апарата, — не особено. Сестра ми обаче ви обожава и вероятно ще умре от срам, когато разбере как съм се държала с вас.

Оливър ме изслуша мълчаливо и ме гледаше много изнервящо, стиснал здраво устни. Когато се усмихнеше, ставаше друг човек, не беше така плашещ и на мен внезапно ми се прииска да видя пак онези трапчинки.

Не можех вече да издържам на това мълчание.

— Напълно ще те разбера, ако не можеш да ме понасяш — казах набързо. — За да съм честна, дойдох да ти крещя, но после осъзнах, че заслужаваш извинение, затова отново ти се извинявам. Най-добре сега да те оставя сам.

Когато се обърнах да си тръгна, усетих пръстите му да докосват рамото ми.

— Чакай — рече той. Аз подскочих от допира му, той бързо отдръпна ръка и ме погледна, сякаш бе изненадан от действията си не по-малко от мен. Бях твърде разстроена, за да кажа каквото и да било, затова се обгърнах с ръце и го зачаках да заговори.

Той ме погледна и пое дъх.

— Да започнем отначало? — Това беше последното, което очаквах да каже, и зяпнах от изненада, когато той ми подаде ръка. — Аз съм Оливър Пери, фронтменът на „Хартбрейкърс“.

Поколебах се, но бавно плъзнах длан в неговата.

— Стела Самюълс, аматьор фотографка.

Ръката му обгърна моята, кожата беше по-груба, отколкото очаквах, но ми хареса да я докосвам.

— Е, Стела, аматьор фотографке, приятно ми е да се запознаем. — И ме ослепи с онази преобразяваща усмивка, за която бях мислила преди секунди. Тя беше заразна и усетих, че и аз се усмихвам.

— И на мен ми е приятно.

— Е — рече той и се залюля на пети. — Спомена, че сестра ти искала автограф?

— Ами да. — Докоснах с пръсти гърлото си, когато гласът ми изскочи от там. — Това е изненадата за рождения й ден.

— Сигурен съм, че момчетата ще се съгласят и с радост ще ти го дадем.

— Наистина ли? — попитах, а на лицето ми бавно разцъфваше колеблива усмивка. — Наистина ли ще го направите? — Дори след всичко случило се? Може би Оливър не беше чак такъв гадняр.

Той кимна.

— Разбира се. Да влезем да намеря химикалка.