Али Новак
Сърца за разбиване (12)

Глава 12

Когато стигнахме в радиото за интервюто, вече умирах от глад, а бях изяла банана. Оливър бе прав — нямахме време за обяд.

Но не ми пукаше. Бях прекалено впечатлена от всичко около мен, за да се тревожа за къркорещия си стомах. Никога не бях влизала в радиостанция — ако не броим опашката за автографи в Чикаго, но там бяхме само във фоайето. Сега, когато бях тук с групата, имах шанса да надникна зад сцената, да видя как функционира всичко, и компютрите, и пултовете ми се сториха вълнуващи.

Момчетата даваха интервю. Седяха в студиото с двамата водещи, Джак и Кели, около кръгла маса, от чийто център стърчаха микрофони. Джей Джей разказваше как веднъж се заключили в гримьорните по време на концерт в Торонто, а аз ги гледах през един правоъгълен прозорец.

Стомахът ми пак изкъркори и разбрах, че трябва да се върна при автомата за закуски, покрай който бяхме минали, но не можех да откъсна очи от тях. „Хартбрейкърс“ бяха пленителни. За краткото време, докато бяхме заедно, аз бях разбрала това, но сега беше различно. Когато вниманието бе насочено към тях, те пускаха в ход чара си и бяха така харизматични, че не можеше да не ги харесаш. Докато ги слушах, ми хрумна, че сигурно затова бяха покорили сърцата на милиони момичета; имаха звезден блясък.

— … и тогава Оливър хукна по коридора само по боксерки и налетя на една фенка, която бе успяла да се промъкне зад сцената — завърши Джей Джей разказа си. И всички се засмяха.

— Сигурно това е била изненадата на живота й — каза Джак, който още се кикотеше. — Обзалагам се, че не е очаквала да види един от идолите си да се разхожда из коридорите по бельо.

— Тя буквално ми налетя — каза Оливър. — Охраната трябваше да я откопчи от мен. Следите от ноктите й по раменете ми личаха цяла седмица!

— Явно си доста популярен сред дамите — обади се Кели.

Оливър сви рамене в опит да изглежда небрежен, но се беше ухилил многозначително.

— Предполагам.

— Трудно ли е да се справяш с толкова много внимание?

— Понякога е трудно — каза Оливър, — но е хубаво, че още трима души знаят как точно се чувстваш. Ако съм притеснен, мога да се обърна към тях.

— Никой от нас не би могъл да се справи сам с това — добави Зандър. — Подкрепяме се взаимно.

Оливър кимна.

— Тези момчета са моето семейство. Не знам какво бих правил без тях.

— Вие четиримата постигнахте толкова много заедно — каза Джак. — Сигурен съм, че е невъзможно да си представите нещата другояче.

— Така е — отвърна Джей Джей.

— Това е невероятно — каза Кели, която клатеше глава, сякаш наистина бе впечатлена от думите на момчетата. — Времето ни почти изтича, но преди да приключим, искам пак да насоча разговора към момичетата. Оливър, излизал ли си някога с твоя почитателка?

— Не казвам, че не бих го направил, но по принцип не ходя на срещи — отвърна той. — Много е трудно, защото постоянно пътуваме.

— Значи, в живота ти няма някое специално момиче? — Оливър замълча и пое дълбоко дъх. Усетих как Джей Джей погледна за миг към мен, затова бързо сведох очи към телефона си, сякаш чета съобщение. — Оливър? — настоя Кели и аз пак вдигнах глава.

Той отметна назад косата си и се усмихна дяволито.

— Може и да има — каза и сърцето ми запърха като колибри, леко и бързо.

— Охо! — Кели се наведе към него с блеснали очи. — И познаваме ли я?

Той продължи да се хили.

— Определено.

Тази дума изстреля колибрито от гърдите ми. Извърнах се от Оливър и преглътнах с усилие. Знаех, че между нас не може да има нищо, тогава защо си бях позволила да се надявам? Може би защото днес Оливър беше толкова чаровен. Но пък сигурно той караше всяко момиче, с което говори, да се чувства специално. Сбърчих вежди, но не му бях ядосана. Бях подразнена от себе си. Как бе възможно да се чувствам разочарована, когато от самото начало знаех, че това ще се случи?

Кели му каза, че бил много потаен, и аз отново се заслушах.

— Не бих казал, че съм потаен. Просто се опитвам да запазя в тайна личния си живот.

— Така ли? Защото не ти се получава особено — каза Джей Джей.

— Той каза, че се „опитва“ — засмя се Джак. — Трябваше вече да сте разбрали, че ние, от медиите, сме истински детективи.

Всички се засмяха, но именно начинът, по който очите на Оливър се присвиха от смеха, ме накара да се усмихна. Веднага разбрах, че съм загазила. Много съм загазила. Въпреки че той не се интересуваше от мен, аз още го харесвах и зараждащите се в мен чувства бяха опасни. Не можехме да продължаваме да флиртуваме и определено той не можеше да продължи да ми дава закуската си.

Следващия път, когато останехме насаме, щях да поговоря с него. Въпреки че очевидно беше забравил за целувката ни, трябваше официално да заяви, че вече трябва да бъдем само приятели. Може би тогава щях да дойда на себе си и нямаше да се замайвам така, щом погледне към мен. Все пак не бях тук заради него. Бях тук заради мен самата.

— Хей, Стела? — Откъснах очи от Оливър и видях, че Къртни стои до мен. — Може ли да поговорим?

— Разбира се. — Станах от мястото си. Нямах търпение да се отдалеча от това интервю и от Оливър, затова оставих апарата на стола и я последвах в коридора. Повървяхме малко, за да не ни чува никой.

— Забавляваш ли се? — попита ме тя. Полюляваше се на пети и виждах, че се опитва да се държи приятелски, преди да заговори за друго.

— Много — отвърнах и не излъгах, но и не казах съвсем истината.

— Добре — рече тя и кимна. — Искам да поговорим за документа за поверителност, който си подписала с Пол. Сигурна съм, че той ти е обяснил, но съм длъжна да изтъкна колко е важно, докато работиш с групата, да не споделяш с никого никаква вътрешна информация. Разбираш ли ме?

— Да, разбира се — отвърнах бързо. Никога нямаше да го направя не само защото тази работа бе важна за мен, но и защото момчетата ми бяха станали приятели. Имах чувството, че този разговор бе предизвикан от онова, което бях чула в колата… не че бях чула кой знае какво.

— Прекрасно — каза тя и издиша. — Радвам се, че го уточнихме. Пуйка или шунка?

— Моля?

— Моят асистент ще отиде за сандвичи.

— О, предпочитам с пуешко — казах аз, но вече не бях особено гладна.

* * *

Първият ми ден с „Хартбрейкърс“ може да бъде описан единствено като вихрушка, особено що се отнася до концерта, който още не беше започнал, и аз исках само да се наспя. Слава богу, към осем и половина в бурята настъпи затишие. Докато феновете се изливаха в залата, скандираха имената на момчетата и пееха песните им, над групата се спусна изпълнена с напрежение тишина, чакахме в гримьорната. Всички момчета се бяха оттеглили в свой собствен свят, затова аз седнах на един празен диван, доволна само да ги гледам как се приготвят.

Джей Джей изглеждаше най-нервен. Той крачеше насам-натам с палките си, които се движеха като вихър, докато ги въртеше между пръстите си. От време на време изпускаше някоя и тя изтракваше на пода. Зандър седеше на плота пред дългата стена с осветени огледала. Стискаше инхалатора си в ръце и въпреки че вече си беше пръснал лекарство, го превърташе непрестанно, сякаш това щеше да му донесе късмет. Алек, както винаги, беше със слушалките си и се облягаше на отсрещната стена, кракът му тропаше в ритъма на песента.

И накрая Оливър. Той седеше с кръстосани крака на пода, беше затворил очи и медитираше. Дрехите му бяха прости — черна тениска с остро деколте и тесни джинси, войнишки обувки и вечната метална плочка на шията — и все пак успяваше да изглежда едновременно привлекателен и загадъчен. Като лошото момче от последния чин, което само с един изпепеляващ поглед може да накара всяко добро момиче да поиска да стане лошо.

Не можех да откъсна очи от него — от дългите мигли, които докосваха бузите му, от пълните устни и от силната линия на брадичката — и исках да не ми въздействаше така.

Вероятно съм задържала погледа си прекалено дълго.

Той отвори леко едното си око, погледна право към мен и попита:

— Какво?

Усетих как ушите ми пламват и започнах да усуквам лентата на пропуска на пръста си.

— Нищо — отвърнах, искаше ми се диванът някак да ме погълне.

— Гледаше ме.

— Седиш плашещо неподвижно — казах аз, само тази глупост успях да измисля. — Опитвах се да разбера дали си ужасѐн, или наистина си се превърнал в статуя.

— Ужасѐн? — намръщи се той и направи някакъв жест. — Никакъв ужас, само увереност.

Аз извъртях очи, но всъщност бях съгласна — Оливър изглеждаше напълно спокоен.

Макар че Пол ми беше казал, че не е нужно да снимам днес, аз посегнах към апарата на масичката.

— Никога ли нямаш сценична треска? — попитах и фокусирах обектива.

Той се ухили и аз го снимах.

— Никога — отвърна, после продължи медитацията си. Направих още няколко снимки, а Зандър слезе от плота и дойде на дивана до мен. Обърнах апарата към него.

— Той лъже — рече Зандър, когато го хванах на фокус. — Всички сме притеснени преди концерт.

— Представям си — отвърнах и му направих няколко бързи снимки. — Тук са се събрали милиарди хора. — Отдръпнах се, натиснах бутона за преглеждане на снимките и се изсмях. От толкова близо очите на Зандър изглеждаха огромни заради очилата.

— Може ли да погледна? Така и не успях да видя снимките от онзи уикенд.

— Разбира се.

Той няколко минути разглежда снимките от Чикаго и се смя на общите ни спомени. Щом стигна до последната, без да знае, че няма повече, продължи да превърта. На малкото екранче се появи Кара.

— О, извинявай — каза той, защото осъзна, че е превъртял прекалено, но после се вгледа в снимката.

Тя беше от деня, в който с Кара се сдобрихме и играехме карти в болничната и стая. Бях я хванала в идеален момент — тя гледаше весело, беше разперила картите като ветрило и ми се плезеше.

— Няма нищо.

Внимателно взех апарата от него и Зандър се прокашля.

— Това не беше ти.

Е, очевидно. След като й поставиха диагнозата, някогашната смугла кожа на Кара избеля до сивкаво. Още по-забележимо беше как болестта бе издълбала лицето й — скулите изпъкваха, а очите бяха хлътнали.

— Това е сестра ми — казах тихо.

— Тя е болна — рече той като факт, но аз знаех, че пита.

— Кара има лимфом. Неходжкинов.

Зандър свали очилата си и стисна основата на носа си.

— Когато каза, че сестра ти е болна, си помислих, че е просто грип или нещо такова.

Значи, не знаеше. Погледнах към Алек. Той още стоеше до стената със слушалки в ушите, но гледаше към мен и Зандър. Кракът му спря да потропва и аз разбрах, че слуша разговора ни.

— Не си им казал — рекох аз и го погледнах в очите. — Защо?

— Защото това си е твоята история — каза той с плътния си глас. — Не е моя.

— Почакай? Той откъде знае? — попита Зандър и присви късогледите си очи към Алек.

— По случайност. Попита ме за снимките и просто ми се изплъзна от езика.

Зандър поклати глава.

— Нищо чудно. — Наведе се напред и прошепна така, че Алек да не ни чуе. — Хората винаги му доверяват тайните си. Вероятно защото знаят, че няма да каже на никого.

— Да — съгласих се аз. Последва кратко мълчание и от устните ми излетя въздишка. — Е — стиснах ръце в скута си, — вече знаете защо Кара не можа да дойде за автограф.

Вместо да каже, че съжалява, Зандър ме прегърна и ме придърпа към себе си, раменете ни се удариха. Беше изненадващо дързък, но успокояващ жест.

— Вие двете страшно си приличате — каза той след малко.

— Защото сме напълно еднакви близначки. — Е, с тази разлика, че тя беше болна, а аз здрава.

— Но вие сте трима, как става това?

— Ние сме двуяйчни близнаци — казах аз. Бях го обяснявала толкова пъти, че сега сигурно звучеше, сякаш го четях от учебник. — Това се получава, когато две отделни яйцеклетки са оплодени и едната впоследствие се разделя на две.

— Значи, затова имаш и брат близнак.

— Да, Кара също.

— Добре — каза Зандър, смръщи се и почеса глава. — Малко е объркващо. Да спрем с науката.

— Нямам нищо против. — Разговорът за Кара и Дрю ме караше да мисля за дома, а това събуждаше цял куп нежелани чувства. Не бяха минали и два дни, а стомахът ми вече се свиваше от мъка по дома и аз примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.

Преди да успеем да сменим темата, Къртни връхлетя в стаята.

— Готови ли сте? — попита тя с ръка на кръста, с другата стискаше клипборд. — Време е за шоу.

Изминаха още петнайсет минути, докато момчетата излязат на сцената. Преди това те се събраха в кръг и Оливър каза кратка молитва. После Къртни ги подкара навън и аз тръгнах след тях, като получих сбита информация кой с какво се занимава по време на един концерт.

Беше невероятно колко много хора всъщност бяха заети с организацията. Например Дан, директорът на продукцията, ръководеше техническия екип, свързан с придвижването и инсталирането на оборудването. Фред, когото момчетата наричаха Смайли, беше сценичният мениджър и работата му бе да контролира движенията на групата и екипа на сцената и извън нея. Той насочи момчетата към местата им, преди да излязат пред публиката. Имаше и поддържащ екип, който отговаряше за инструментите, те подадоха китарите на Оливър и Зандър и баса на Алек. Ритвик беше озвучителят, а Бари отговаряше за мониторите, мистър П., осветителят, и още десетки други хора, чиито имена не успях да запомня.

Когато най-сетне дойде моментът, светлините на сцената помръкнаха. Публиката реагира инстинктивно, виковете на хиляди момичета се сляха в невероятен рев, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха.

— Вълнуваш ли се? — надвика Къртни шума, докато подаваше на момчетата слушалките им.

— Малко съм нервна — признах аз. Сложих си слушалките и се вгледах в публиката. Тя сияеше от присветващи апарати и телефони и сърцето ми се сви при мисълта какво ли е да излезеш пред тях.

— Искаш ли да ти призная нещо? — каза тя. — Аз винаги се притеснявам преди концерт.

Това ме накара да се почувствам по-добре, но не успях да й благодаря. Светлините на сцената пак се включиха и разкриха „Хартбрейкърс“ на публиката. Виковете се утроиха, но внезапно бяха заглушени от първата песен на групата, която гръмна от колоните на сцената.

Притеснението, за което говореше Къртни, изчезна, щом видях Оливър. Поех си рязко дъх и през следващите три и половина минути не успях да откъсна поглед.

— Благодаря ви, че дойдохте тази вечер — извика той, когато песента свърши и тълпата най-сетне се укроти. — Много сме щастливи, че сте тук! — От гръмотевичния отговор на публиката главата ми закънтя, но като че ли не се отрази на момчетата. Оливър погледна назад към другите. Джей Джей кимна и вдигна палките над главата си.

— Дами и господа — каза Оливър. — Това са „Хартбрейкърс“.

— Едно, две, едно, две, три, четири!

* * *

— Стела Барабела, не разваляй купона.

Концертът беше свършил преди половин час и ние пак бяхме в гардеробната. Момчетата опитваха да ме убедят да ида да празнувам с тях, явно щеше да има парти в някакъв клуб в центъра, но аз отклоних поканата им.

— Да не се опитвате да ме убиете още през първия ми ден? — попитах Джей Джей. — Изтощена съм. Искам да се свия на пода още тук и да спя цяла седмица.

Беше и истина, и извинение. Цялото тяло ме болеше — безумният график на групата ме беше изтощил, но не това бе истинската причина да не искам да отида на партито с тях.

Днес ми беше първият ден, в който трябваше да свикна с натовареното ежедневие на момчетата. Но от утре щеше да започне истинската работа — нямаше просто да се мотая с тях и да гледам. Трябваше да върша работа и Пол очакваше от мен резултати. От тази мисъл гърлото ми се свиваше и за първи път в живота ми се притесних, че няма да успея да направя достатъчно добри снимки.

Сега имах нужда да се върна в хотела, където да декомпресирам и да се опитам да се приготвя за следващия ден.

— Удари една-две глътки — каза Джей Джей, грабна една бутилка от плота и ми я подаде. — И ще си готова да дойдеш. — Това беше бутилка с тъмнокафява течност, която още щом се върнахме в гримьорната, момчетата си я подаваха и пиеха направо от нея.

— По-добре да не пия — отвърнах аз. — Утре ми е първият работен ден и не искам да съм с махмурлук. — Не споменах, че всъщност никога не съм пила. Не че бях чак толкова примерна, но докато Кара беше в болницата, купоните не влизаха сред приоритетите ми.

— Ама моля ти се.

— Остави я, Джей Джей — каза Алек и се извърна от огледалото. През последните десет минути си оправяше косата. Не знаех, че ни слуша, но сега му бях благодарна.

— Но ние… — започна Джей Джей.

— Ще има възможност да отиде на още много купони — каза Алек и го изгледа строго.

Взираха се един в друг, тиха битка на волите, но после Джей Джей въздъхна и извърна поглед.

— Добре — рече той и скръсти ръце. — Но само ако Стела обещае да дойде с нас следващия път.

Всички се обърнаха към мен, за да видят дали съм съгласна.

— Обещавам — закимах трескаво.

— Ще ти го припомня — каза Джей Джей, като размахваше пръст пред лицето ми.

Бързо започнах да си събирам нещата, преди да е размислил. Първо сложих капачката на обектива и прибрах апарата в чантата. Къртни тръгваше към хотела след пет минути и исках да отида с нея.

— Някой виждал ли ми е слънчевите очила? — попитах аз и се завъртях бавно, за да огледам стаята.

— Тук са. — Оливър седеше на страничната облегалка на дивана и държеше очилата ми. Гледаше ме с лека усмивка.

— Благодаря. — Но когато посегнах да ги взема, той хвана ръката ми и ме издърпа така, че бедрата ми се блъснаха в коленете му.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с нас? — попита той тихо. — Ще е страхотно. — Стискаше ръката ми и галеше с палец кокалчетата ми и аз не можех да се концентрирам върху нищо друго.

Поколебах се. Щеше да е забавно да ида на купон с Оливър. Може би дори по-забавно от нощта ни в Чикаго. Но мисълта за Чикаго и целувката ми напомни за интервюто в радиото, а то пък ми напомни за моето решение. Харесвах Оливър много, но не вярвах, че има чувства към мен. Освен това, за да бъда добра в работата си, трябваше да се концентрирам върху нея. Ако постоянно мислех за Оливър, това щеше да ме разсейва. Приятно разсейване, но все пак разсейване.

— Не се тревожи за мен — казах аз и внимателно издърпах ръката си. — Забавлявайте се. Обещавам, че следващия път ще дойда.

Раменете му увиснаха, но не разбрах дали наистина е разочарован, защото все още се усмихваше.

— Е, добре тогава.

— Трябва да тръгвам. — Оливър кимна и ми даде очилата, после се обърнах към момчетата: — Да си изкарате добре, момчета.

— Лека нощ, Стела — каза Зандър. — Ще се видим утре.

— Да ме сънуваш — смигна ми Джей Джей и аз го изгледах кръвнишки.

Алек вече беше сложил слушалките си, затова раздвижих тихо устни в благодарност и се обърнах да изляза. Още усещах погледа на Оливър, затова им казах пак довиждане през рамо и забързах към вратата. Ако се обърнех към него сега и той ми се усмихнеше с онази усмивка, може би щях да си променя решението.

* * *

Бях стигнала почти до фоайето, когато чух някой да вика името ми.

— Стела, чакай! — Обърнах се и видях, че Оливър тича да ме догони. Щом ме настигна, прокара ръка през кафявите вълни на косата си. — Здрасти.

— Ти си здрасти. — Бях ли забравила нещо?

— Реших да те изпратя — каза той и приглади тениската си.

— О… — За миг се бях надявала, че идва да ме уговаря да ида на купона. — Да, разбира се. Би било страхотно.

Тръгнахме в мълчание, Оливър беше пъхнал ръце в джобовете си, а аз стисках чантата с апарата. „Хайде, Стела — помислих си, — това е идеален шанс да поговориш с него.“ Стомахът ми беше така пълен с пеперуди, че ги усещах как се издигат към гърлото и ми пречат да заговоря.

Оливър ме изпревари.

— Е — провлачи той, сякаш не знаеше какво да каже после. — Исках да поговорим.

Нещо внезапно се стрелна през гърдите ми, но аз устоях на порива да го погледна.

— Да, аз също — отвърнах, преди да съм размислила.

— Добре. Ти си първа.

По дяволите! Не знаех как да започна. Имах чувството, че главата ми е празна, и затърсих думите, които вече не можех да си спомня. „Ако не кажеш нещо сега, никога няма да го направиш“, напомних си.

— Ами за онази нощ.

— Какво за онази нощ?

Подръпнах яката си.

— Ами нали знаеш, когато гледахме филма? — Опитвах се да не звуча смутена, но се провалях чутовно — беше ужасно да говоря за случилото се и знаех, че лицето ми е пламнало като светофар.

Оливър се усмихна.

— Да нямаш предвид нашата супергореща сесия?

— Да. — Забих поглед в краката си. — Ами много беше приятно, но… — Замълчах, после изрекох и другото: — Но не мисля, че трябва да се случва отново.

Оливър спря рязко.

— Моля?

Поех дълбоко дъх и се принудих да се успокоя.

— Сега вече работя за вас и не можем да го правим повече. Не е професионално.

— И това означава?

— Че трябва да сме просто приятели — казах аз, като се взирах в него. Той имаше странно, зашеметено изражение, сякаш го бях ударила по главата с чантата си. За една милисекунда си помислих, че може би е разстроен, че не иска да сме само приятели. Но той бавно кимна.

— Приятели — повтори, докато кимаше. Беше леко смръщен, сякаш това бе толкова странно, че не успяваше да го схване.

— Има ли… проблем? — попитах аз.

Той вдигна рязко глава и леко я разклати, после се усмихна.

— Не, никакъв.

— Супер — казах аз, макар че в момента никак не ми беше супер.