Али Новак
Сърца за разбиване (17)

Глава 17

На следващата сутрин, когато попитах Оливър за кавгата, той омаловажи всичко и каза, че нямало проблем. Знаех, че само избягва въпросите ми, и щях да продължа да питам, но Джей Джей се държеше, все едно всичко е наред. Може би не можеше да се сърди дълго, но имах чувството, че просто е отложил обсъждането на този проблем.

Защото днес беше специален ден — „Хартбрейкърс“ имаха концерт в Портланд и той се оказа най-страхотният досега. Явно фактът, че пееха в родния си град, ги беше заредил с невиждана досега енергия и в края на концерта усетих, че пея с публиката. Когато всичко свърши, отидохме в дома на Джей Джей на вечеря. А под „вечеря“ имам предвид квартално парти.

Добре, може би не беше точно квартално парти, но имаше толкова деца на улицата, когато пристигнахме, че трябваше да слезем от колата още на ъгъла и да вървим пеша до малката двуетажна къща със сини капаци.

— Кои са всички тези деца? — попитах, когато вървяхме по алеята. Миризмата на скара се носеше от задния двор заедно с една песен на Меленкамп^[1].

— Семейство Морис имат сиропиталище — пошегува се Оливър.

Джей Джей извъртя очи.

— Семейството ми е голямо.

За мен голямо семейство означаваше максимум четири деца, което според него било смешно. Той беше най-големият от осем деца — три момчета и пет момичета. А да посрещне групата беше дошла и цялата рода — лели, чичовци, братовчеди, втори братовчеди и даже съседи.

Имаше толкова много хора, че скоро изгубих следите на момчетата. Зандър първи изчезна, хукна да търси семейството си още щом влязохме в къщата. Не след дълго по-малките братя на Джей Джей повлякоха него и Оливър да играят футбол. Алек ми прави компания най-дълго — тъй като беше от Калифорния и неговото семейство не присъстваше на партито — но започна разговор с един братовчед на Джей Джей и след като десетина минути ги слушах как говорят за неизвестна за мен група, аз се извиних и се отдалечих.

Изглежда, кухнята беше сърцето на купона. Масата беше отрупана с храна, хората се тълпяха около нея като буболечки и грабваха по нещо. Аз бързо хванах апарата, застанах встрани и започнах да снимам непознатите.

Една едра фигура пристъпи пред обектива.

— Стела, какво правиш?

Вдигнах поглед и видях Джей Джей. На гърба му висеше малко момиченце с прекрасни тъмни къдрици и зелени очи, сигурно беше на две годинки.

— Не работя, заклевам се — казах аз, докато фокусирах върху нея. Тя беше твърде сладка, за да я пропусна. — Коя е тази принцеса?

— Най-малката ми сестра Одрела. — Джей Джей се извърна да я погледне. — Од, кажи „здрасти“ на Стела. — Тя поклати глава и зарови лице в рамото му. — Не? Е, добре. — И двамата се засмяхме.

Едно по-голямо момиченце със същите тъмни къдрици вдигна глава от купата с бонбони, в която ровеше. Ъгълчетата на устата й бяха омазани с шоколад.

— Стела гадже ли ти е? — Каза го, сякаш беше нещо много смешно.

— Джени! — възкликна Джей Джей, явно тя също му беше сестра.

— Какво? — рече Джени и сложи ръка на кръста си. — Просто питам.

— Не — отвърна й той през зъби. — Стела не ми е гадже. Престани да любопитстваш.

Джени въздъхна, лицето й малко помръкна и тя измърмори:

— Образи.

— Какво значи това?

Тя не отговори на въпроса му, а обърна зелените си очи към мен и пак се усмихна.

— Мислиш ли, че брат ми е сладък? — попита тя и Джей Джей доби ужасено изражение.

Аз преглътнах смеха си и се усмихнах.

— О, мисля, че брат ти е суперсладък.

— Добре. Трябва да се омъжиш за него. Тогава ще сме сестри.

Този път не можах да се сдържа и се засмях.

— Още съм твърде млада, за да се омъжвам.

Джени кимна разбиращо.

— Мама казва, че и аз съм била твърде млада, за да се омъжвам — рече тя и посегна за още един бонбон, — но вече съм планирала сватбата си. Познаваш ли Оливър Пери? Той е най-сладкото момче в целия свят. Когато порасна, ще се омъжа за него.

— Така ли? — отвърнах и леко се изчервих. Бях напълно съгласна с нея — Оливър беше сладък. Дразнещо сладък.

— Е, добре — рече Джей Джей, хвана я за ръката и й взе шоколадчето. — Мисля, че захарта ти стига за днес.

— Хей! — извика Джени. Когато той я пусна, но без бонбона, тя го заобиколи и грабна едно брауни от масата. После му се изплези и изтича от кухнята.

— Много се извинявам — каза Джей Джей, докато връщаше шоколадчето на масата. — Тя няма никакви задръжки.

Ухилих се.

— Явно се предава в семейството.

Той отвори уста да отговори, но Одрела, която още висеше на гърба му като маймунка, дръпна тениската му и посочи към шоколадчето.

— Коколат! Коколат!

— Добре, но само едно — каза Джей Джей и взе червено бонбонче М&М за сестра си. — Не казвай на мама.

— Джеремая Джеймс! — извика една жена от другия край на кухнята. — Дано не съм видяла това, което си мисля, че видях. Знаеш, че не бива да даваш на Одрела бонбони!

— Извинявай, мамо — каза той и свали сестра си на земята.

— Джеремая? — ухилих се аз.

— Тихо. Това име е традиция в семейството. — Нямах възможност да го дразня повече, защото на вратата се позвъни и той хукна по коридора. — Аз ще отворя!

Върна се след минута, след него вървеше една жена, изглеждаше в края на двайсетте. Косата й беше толкова руса, че чак белееше, а очите й бяха в смайващ сив цвят, който веднага познах.

— Ванеса! — Алек хукна през дневната като вихър и се хвърли към жената. Тя отстъпи назад, но се засмя и отвърна на прегръдката му. Ако не го бях видяла, нямаше да повярвам. — Какво правиш тук? — попита той, щом най-сетне се разделиха. — Колко ще останеш?

— Спокойно, братленце — каза тя и разроши косата му, а Алек дори не потрепна, когато развалиха съвършената му прическа. — Задавай въпросите един по един.

Той се усмихна по-широко от всякога.

— Защо не ми каза, че ще идваш?

— Защото исках да те изненадам, глупако. Оливър плати за полета, за да не си единственият тук без роднина.

— Направил е това? — изумих се аз. Ванеса извърна пепелявите си очи към мен и аз се изчервих. — Извинете.

Тя вдигна вежда, погледна брат си и попита:

— Това е Стела, нали? Фотографката? — Той кимна и тя ми се усмихна. — Алек ми показа някои твои снимки. Доста са добри.

— О, благодаря. — Алек на кого не беше показвал мои снимки?

— Няма защо. А да отговоря на въпроса ти — да. Оливър ме накара да дойда и да прекарам уикенда с Алек. Като стана дума, къде е той? Не съм му благодарила.

— Не съм го виждал, откакто дойдохме.

Сега като се замислих, и аз не го бях виждала.

— Ще ида да го потърся — предложих и се отдалечих, преди да съм се изложила още повече.

Но исках да го намеря и по друга причина. Сега, след като срещнах Ванеса, осъзнах, че бях видяла близките на всички момчета. На всички, освен на Оливър.

* * *

Търсих го почти час, като си пробивах път през тълпата в къщата на семейство Морис, но Оливър беше безследно изчезнал. Проверих всичко на долния етаж, после излязох и претърсих двора. Навсякъде бе толкова претъпкано, че може и да го бях пропуснала, но бях почти сигурна, че не е на купона.

Затова реших да се кача горе.

На втория етаж имаше един дълъг коридор с врати, на които имаше табелки с имената на децата на семейството: Одрела и Джоан, Айдън, Джени и Ейми, Джордан, Анасофия. В края на коридора имаше врата с името на Джей Джей и жълто-черен знак: ОПАСНОСТ! ТОКСИЧНА ЗОНА!

Извъртях очи, пренебрегнах предупреждението и отворих вратата, не знаех къде другаде да търся Оливър. Стаята беше малка — до лявата стена имаше единично легло, а до дясната — скрин и бюро. Някой беше оставил лампата на бюрото включена и насочена към дъската на стената. На нея бяха закачени няколко снимки.

Макар че Оливър не присъстваше физически в стаята на Джей Джей, той пак беше тук, усмихваше ми се от почти всички снимки. Имаше една с него и Джей Джей, когато са били сигурно на шест, изцапани с кал и ухилени като идиотчета. На друга бяха с костюми за Хелоуин — джедаи, Джей Джей беше със зелен лазерен меч, а Оливър с червен. На по-късните снимки се появяваше и Зандър: лагер, рожден ден, забава в гимназията.

Тази дъска беше като хронология на детството на Джей Джей и Оливър, затова беше съвсем логично, че снимката в долния десен ъгъл беше с Алек, обща снимка на групата. Извадих с нокът кабарчето от корка и свалих снимката да я разгледам по-добре. Беше отпреди две години, но всички момчета изглеждаха различно — по-малки, а Джей Джей нямаше татуировки. Алек беше поне с трийсет сантиметра по-нисък, Зандър имаше скоби, а косата на Оливър беше дълга и провиснала.

— Здрасти.

Подскочих и изпуснах снимката, сърцето ми едва не се пръсна. Някой започна да се смее и аз видях, че Оливър се обляга на рамката на прозореца, скръстил ръце на гърдите си. Цялото му тяло от кръста нагоре се тресеше от смях.

— Откъде се появи, по дяволите? — попитах аз, сърцето ми още бумтеше.

Той отвърна с хитра усмивка, после се обърна и излезе през отворения прозорец. Когато не го последвах, надникна в стаята.

— Идваш ли?

Бях любопитна защо, по дяволите, се катери през хорските прозорци и кимнах.

— Да, добре. — Закачих снимката на дъската. Когато отидох до прозореца, видях, че отдолу има друг покрив, два на два метра, колкото да седнем на него, без да рискуваме да паднем. Оливър ми подаде ръка и ми помогна да изляза през прозореца.

Когато дойдохме в дома на Морис, на небето още личаха цветове — оранжевото, розовото, лилавото на залеза, но сега беше съвсем тъмно. С падането на нощта беше захладняло и аз съжалих, че не бях облякла горна дреха, защото ръцете ми настръхнаха.

— Е — казах, след като се наместих удобно на керемидите. — Какво правиш тук?

— Наслаждавам се на купона — каза Оливър.

— Но ти дори не присъстваш на него.

— Разбира се, че присъствам.

— Но…

— Замълчи за секунда — рече той и посочи надолу.

Проследих погледа му и замълчах. От покрива се виждаше целият заден двор. По перилата на верандата бяха увити бели коледни лампички и из градината бяха забучени малки фенери, голяма част от купона се беше изсипал от къщата в хладната нощ.

Насред двора имаше каменно огнище и някой вече бе запалил огън. Десетина деца се бяха събрали около него и печаха бонбони маршмелоу или гофрети, а смехът им беше топъл и звънлив, като пукането на пламъците. Повечето възрастни бяха на верандата с чаши в ръка, говореха, смееха се и се наслаждаваха на компанията си. От време на време вятърът довяваше част от разговор до нас.

— Да — признах аз. — Това място е невероятно.

— Когато бях по-малък, с Джей Джей слизахме чак до улука, за да провесим крака от покрива. Госпожа Морис ни забрани да излизаме тук, защото се страхуваше, че ще паднем и ще си счупим нещо, но аз мисля, че точно затова ни харесваше толкова. Влудявахме я.

— Прекарвали сте доста време заедно. — Трябваше да прозвучи просто като наблюдение, но всъщност исках да изкопча още информация за детството му и за това, кой е бил, преди да се превърне във водещия вокалист на „Хартбрейкърс“.

Вбесяваше ме, че за мен той беше още празен лист, докато той бе опознал изписаното на моята страница в най-големи подробности. Лесно можех да го проверя в интернет и да разбера всичко сама, но аз не исках да научавам просто факти за миналото му. Като му разказах колко съм ужасена от болестта на Кара, сякаш излязох насред трафика с превръзка на очите. Но му вярвах, че ще ме изведе на сигурно място и няма да бъда прегазена, затова исках той да направи същото — да ми се довери. Ако го направеше, може би щях да му докажа, че и аз мога да бъда добър приятел като него.

— Моят брат от друга майка — каза той и леко се усмихна. — Родителите ни са били приятели в гимназията, затова прекарвахме много време заедно.

Не вдигах поглед, взирах се в грапавите керемиди, не исках да види колко много ме интересува това.

— О, така ли? — казах, с надеждата да продължи да говори. За първи път споменаваше родителите си — очаквах да ги видя на купона тази вечер, но щом той се криеше тук сам, явно не бяха дошли.

Оливър се изтегна назад и пъхна ръце под главата си.

— Искаш ли да видиш нещо яко? — попита ме той.

Въздъхнах при промяната на темата, но казах:

— Разбира се. — После легнах като него, надигната на лакти, за да виждам небето. — Къде да гледам?

— Каза, че любимият ти филм на „Дисни“ е „Херкулес“, нали?

Усмихнах се леко, беше запомнил.

— Да.

— Добре, виждаш ли онези четири звезди, които образуват нещо като квадрат? — попита той и посочи право нагоре.

— Май да — отвърнах, наклоних глава и присвих очи.

— Това е астеризмът, ключов камък на съзвездието Херкулес.

— О… не схващам.

— Астеризмът е група звезди в небето, които може да са част от съзвездие, и не само от едно — каза Оливър. Аз извъртях глава, за да го виждам. Не обръщах толкова голямо внимание на думите му, колкото на очите, извърнати към звездите над нас. Те сияеха от вълнение. — Този астеризъм е като ключов камък, оттук и името.

— Благодаря за урока по астрономия, Галилео — казах аз и прехапах устна, за да не се засмея. — Но още не разбирам.

Оливър се ухили и се надигна на лакът, за да ме вижда.

— С две думи, ти виждаш торса на Херкулес. Той има глава, ръце и крака, но никога не съм успявал да ги различа добре. А ако погледнеш малко наляво, ще видиш Пегас.

Взирах се в лицето му.

— Откъде научи всичко това?

— От чичо. Той си пада по астрономията.

— Значи, имаш семейство — казах аз полу на шега.

Той извърна очи и се отпусна по гръб.

— Разбира се, че имам. — Гласът му внезапно се напрегна. Бях развалила настроението му. Бях докоснала болно място.

Когато върнах лентата, си спомних, че той настояваше, затова и аз настоях:

— Тогава защо не са тук?

— Откъде знаеш, че не са?

— Оливър — казах аз и го погледнах. — Ако бяха тук, нямаше ли да си долу на купона?

Той се надигна до седнало положение и дръпна косата си назад.

— Виж — рече, пусна кичурите си и те подскочиха пак на мястото си. — Не може ли да говорим за нещо друго?

И аз седнах.

— Например за какво?

Очите му оглеждаха всеки сантиметър от лицето ми. Това бе един от онези дълги, интимни погледи, от които сърцето ми пропускаше удар. Накрая той се усмихна изморено.

— Знаеш ли, че „стела“ на латински значи „звезда“? — попита ме и притисна длан към бузата ми. — Един поет от шестнайсети век, сър Филип Сидни, е създал това име за сборник със сонети, който нарекъл „Астрофил и Стела“.

— Знам какво правиш — казах почти без дъх, защото палецът му започна да описва кръгове до ухото ми.

— Така ли? Какво правя?

— Опитваш се да ме разсееш.

Той се наведе и бавно прокара език по устните си.

— Не е вярно — рече и аз усетих топлия му дъх. — Ако исках да те разсея, щях да направя това.

Знаех какво ще стане, какво възнамерява да направи, но преди да се отдръпна, той ме прегърна през кръста и сведе глава.

Щом устата му докосна моята, разбрах, че тази целувка не е като предишната. Онази беше трепетна, изпълнена с вълнението от нещо ново. А тази беше агресивна, сякаш бе чакал твърде дълго за нещо, което отчаяно иска, и сега не може да се сдържи.

Не след дълго ми свърши въздухът и се отдръпнах, задъхана.

— Оливър, спри. — Но все още притисках чело в неговото и го прегръщах през врата. — Не трябва да правим това. — Не исках да спирам, но бях взела решение да не правя това с него.

— Защо? — попита той. Затворих очи, когато плъзна ръка по рамото ми и по ключицата. — Знам, че чувстваш същото като мен. Виждам как оставаш без дъх и се изчервяваш, и как не можеш да ме погледнеш в очите, защото знаеш, че съм прав. Затова, ако пак ми кажеш да не те целувам, няма да го правя, но ще трябва да ми дадеш основателна причина.

Още усещах устните му върху своите, имаха вкуса на лимонадата на госпожа Морис, и знаех, че е прав — исках това, макар да не ми се вярваше, че ще го направи.

Оливър не ми даде много време да отговоря и устните му пак намериха моите, целунаха устата ми, шията и рамото. Той бързо пое контрола, премести се върху мен и бях принудена да се отпусна назад. Грубите керемиди жулеха голите ми рамене, но аз едва забелязвах това. Прокарах ръка по рамото му и по гърба, наслаждавах се на стегнатите мускули под кожата.

— Ей, някой може да ви види.

И двамата се надигнахме рязко, щом чухме гласа на Джей Джей, и ударихме челата си. Той висеше от прозореца и се хилеше коварно.

— Господи, Джей Джей! — възкликна Оливър, смръщи се и потърка челото си. — Много си коварен!

— Ако бях коварен, щях да гледам и да си мълча — отвърна Джей Джей и поклати невярващо глава. — Секс на покрива? Това е доста по-опасно, отколкото да си провесиш краката от ръба. Мама ще получи инфаркт.

— Не мислехме да се…

— Не забравяйте, хлапета, използвайте предпазни средства — прекъсна го Джей Джей и ни показа среден пръст. После понечи да влезе в стаята, но спря и добави: — И да не сте посмели да се преместите на леглото ми!

Когато той си тръгна, Оливър въздъхна, претъркули се от мен и каза:

— Е, изобщо не беше смущаващо.

— Никак — отвърнах, седнах и изтупах дрехите си.

Изненадващата поява на Джей Джей беше прекъснала момента и аз вече можех да мисля ясно, внезапно ми се прииска да съм където и да било другаде, но не и насаме с Оливър.

Не знаех дали съм по-скоро унизена, или бясна на себе си. Целувката бе толкова освобождаваща. Сякаш се бях лутала в тъмното и после всичко изведнъж дойде на фокус. Много исках да вярвам в думите му, че чувства същото като мен, но точно когато започвах да ги приемам, си спомних момичето от репетицията и цялата ситуация отново се размаза и излезе от фокус.

— Вероятно трябва да се върнем на купона — казах аз и започнах да се катеря към прозореца.

Оливър ме стисна за глезена.

— Чакай. Защо си тръгваш? Мислех си, че ще поговорим.

— За какво ще говорим? — Не знам защо казах това; трябваше да поговорим за толкова много неща, особено предвид случилото се, но думите сами излязоха от устата ми.

— За нас — каза той и от изражението му личеше, че не разбира как не съм стигнала до същото заключение. Все пак не помръднах, той въздъхна и добави: — Просто се върни тук и аз ще говоря, става ли?

Не пречеше да го изслушам, нали? Отвърнах с леко кимване и се плъзнах пак на мястото си. Оливър първо мълчеше, седяхме така цяла минута, той се потъркваше по брадичката и се взираше в нощта.

Накрая кимна на себе си и ме погледна.

— Опитвам се да намеря добър начин да кажа това, но не мисля, че има такъв, затова просто ще карам направо: Не искам да сме приятели. Не ме устройва.

Знаех, че когато се присъединих към групата, нещата не бяха съвсем гладки, но си мислех, че приятелството ни се е задълбочило през последните две седмици. Усетих болка в гърдите, сякаш някой заби нокти дълбоко в сърцето ми, но запазих невъзмутимо изражение.

— Как така не те устройва?

— Опитвам се да пазя дистанция, защото ти искаш така, но на мен не ми е достатъчно — каза той. — Наречи ме егоист, но не искам да сме само приятели.

О… Бях го разбрала съвсем погрешно.

— Искаш да си с мен? — попитах бавно, за да се уверя, че не бъркам отново.

— Толкова ли е невероятно? — попита той и устните му се отпуснаха надолу.

— Малко. — Всъщност много повече от малко, но не му казах това. — Мислех си, че не излизаш с момичета.

— Така е. Искам да кажа, така беше. — Поклати глава и започна да дърпа металната плочка напред-назад по верижката. — Опитвам се да ти кажа, че вече искам да го правя.

Чу се внезапен писък, последван от смях, на двора група деца се гонеха около огъня. Погледах ги малко, преди да подръпна замислено устната си.

— Ами другото момиче, което целуваше? — попитах и се обърнах към него. — Онова в Маями.

Той сбърчи вежди, сякаш нямаше представа за какво говоря, после се изчерви, явно си спомни.

— Не съм я целувал, кълна се! — каза бързо. После въздъхна и потърка лицето си с ръка. — Виж, тя не означаваше нищо. Дори не й знам името.

Засмях се, но се получи рязко и напрегнато.

— Не се обиждай, Оливър, но ако се опитваш да ме успокоиш, постигаш точно обратния ефект.

Той стисна кичур от косата си и пак се вгледа в Херкулес и Пегас.

— Чуй ме. — Стисна челюст. — Знам, че беше глупаво, но си мислех, че си падаш по мен, а после изведнъж се оказа, че не е така, и това ме ядоса, защото не разбирах, и исках да се разсея с нещо.

Отне ми известно време да схвана думите му, затова се вгледах в огъня долу. Около него вече имаше и няколко сгъваеми стола и аз видях Алек и Ванеса в края на кръга. Оливър е имал нужда да се разсее с нещо, за да не мисли за мен?

— Не че не си падам по теб — казах накрая. — Просто си мислех, че е обратното.

— Какво? И какво направих, че да мислиш така?

— По време на интервюто в радиото — казах тихо. — Ти спомена друго момиче.

Оливър примигна, а после се засмя, почти истерично.

— Говорех за теб, глупаче.

Отново останах безмълвна. Какво трябваше да кажа, когато най-после чух от него думите, на които се бях надявала?

— Тогава защо просто не го каза? — попитах, след като най-сетне успях да приема истината.

Ако наистина чувстваше нещо към мен, защо просто не го каза, вместо да говори с недомлъвки, сякаш е някаква голяма тайна, и тогава щяхме да избегнем цялата тази бъркотия. Оливър не беше срамежлив и когато се срещнахме за първи път, той се държа прямо и настоятелно.

Гледах го как поема дъх и на лицето му се изписа емоция, която не можех да разгадая. Може би съжаление?

— Медиите имат гадния навик да надничат в живота ми, Стела. Наистина ли искаш да се превърнеш в тяхната следваща история?

— О… — казах аз, като осъзнах какво значи това. Докато съм се притеснявала, че той ще ме нарани, Оливър се е опитвал да ме предпази. — Чувствам се като идиотка. Като най-голямата идиотка.

Той ми се усмихна, сякаш бях казала възможно най-хубавото нещо.

— Това „да“ ли значи?

— Чакай, какво?

— Съгласна си да не сме вече само приятели. — Той не ми даде много време да помисля, но аз бях така смаяна, че можах само да кимна. — Абсолютно ли си сигурна? Не се шегувах, когато казах, че медиите ще раздухат това. Ще започнат да ровят в живота ти и да вадят неприятни неща, които не би искала да излизат наяве.

Каза го така враждебно, че се зачудих каква ли неприятна част от неговия живот са изровили и са показали на целия свят. Аз нямах мрачни тайни за криене, но после се замислих… „Ами Кара? Не искам да я въвличам в това. Тя няма нужда от още стрес в живота си.“

— Ясно — каза Оливър твърде бързо. — Схванах. Ще запазим всичко между нас.

— Ами… — понечих да кажа. Разбира се, че не исках Кара да бъде засегната от това, което се случваше между мен и Оливър, но той май говореше за тайна връзка. — Предполагам?

— Добре — рече и кимна. — Не е тяхна работа с кого излизам.

Исках да кажа нещо повече, защото мисълта за тайна връзка с него някак не ми харесваше, но той стисна челюст и в очите му се появи блясък — не настояваше да приема решението му безпрекословно, но яростно искаше да ме защити, сякаш не искаше да ме изгуби, и никой, дори медиите, нямаше да му попречат. Предполагам, че за някои момичета това би било романтично, но мен ме притесни: какво се беше случило с него, че да стане такъв — толкова недоверчив и предпазлив?

Явно загрижеността ми се изписа на лицето ми, защото той се усмихна и каза лековато:

— Не ти доразказах за сонетите?

Примигнах.

— Моля?

— За „Астрофил и Стела“ — каза той и хвана ръката ми. — Името Астрофил идва от две гръцки думи и означава „любител на звездите“.

— И какво означава това?

Оливър наклони глава и пак се вгледа в небето.

— Че Стела е звездата, в която е влюбен.