Али Новак
Сърца за разбиване (15)

Глава 15

Отне ни девет от десетте минути, отпуснати от Къртни, да разлепим тиксото от Зандър. След още пет момчетата се изкъпаха и бяха готови да излязат. Нямах представа какъв е графикът им за деня, нито кога ще се върнат, но не ме интересуваше, защото аз възнамерявах да спя цяло денонощие.

Но не се получи точно така.

Още щом легнах, започнах да мисля за случилото се и как се бях събудила до Оливър. Мисленето се превърна в притесняване и скоро вече бях в режим на паникьосване. Какво точно беше станало между нас? Молех се да е нищо. Може би и двамата сме били толкова пияни, че случайно сме заспали заедно в леглото. Но една злобна частица на ума ми не спираше да върти възможно най-лошото обяснение: ами ако му се бях нахвърлила?

Не можех да заспя, затова опитах да гледам филм, но нищо не успяваше да ме разсее от мислите. Когато вече не издържах повече, се върнах в апартамента на момчетата, за да проверя дали са там. През следващия час репетирах какво ще кажа. Още щом той влезеше, щях да отида при него и да му кажа, че каквото и да се е случило тази нощ, е било случайност, по вина на текилата, и няма да се случи отново.

— Ох, това е нелепо — възкликнах и задърпах косата си.

Седях на дивана и клатех глава. Колкото повече репетирах речта си, толкова повече ми се струваше, че изобщо не е добра идея да говоря с Оливър. Случилото се на купона се завръщаше и просветваше като цветни кадри, но все не виждах нищо, когато опитвах да си представя нещо свързано с него.

Можех да попитам Зандър или Алек за подробностите, но тях още ги нямаше. Вероятно нямаше да е чак толкова смущаващо да попитам Оливър направо и да спра да се тревожа. Можех да го направя, нали? Все пак бяхме само приятели.

И в този момент вратата се отвори и Оливър се появи, носеше три големи торби с покупки. По-скоро се опитваше да ги носи. Едната се разкъсваше и той бързаше да стигне до кухнята, преди да се е разпаднала. Скочих от дивана и хукнах да му помогна.

— О, Стела, слава богу — каза той, когато взех едната торба. Оставихме всичко на плота до мивката и от торбите се изтърколиха глави лук, чушки халапеньо и една кутия с доматено пюре.

— За какво е това?

— Ще правя вечеря — каза той. — Измий си ръцете. Може да ми помогнеш.

Взирах се учудена в него. Дори да забеляза колебанието ми, не каза нищо. Вече вадеше покупките и ги подреждаше. Доскоро почти не си говорехме, а сега щяхме да готвим заедно? После забелязах как стоварва кутиите с фасул на плота и разбрах, че нещо не е наред.

Не знаех какво друго да направя, затова свалих ластика от китката си, вързах си косата и пуснах водата. Когато потече топла, започнах да си мия ръцете със сапун и да хапя вътрешността на бузата си.

Моментът беше идеален да поговорим за случилото се през нощта, но не можех да се накарам да започна, въпреки че цял час бях репетирала. Освен това Оливър беше разстроен от нещо.

— Къде са останалите? — попитах аз и подсуших ръцете си с кухненска хартия.

Ноздрите му потрепнаха.

— Трябваше да са тук.

— Трябваше?

— Да, веднъж в месеца си правим семейна вечеря, както аз я наричам. Аз готвя и всички ми помагат. Тази вечер трябваше да си направим вечеря, но на връщане от магазина Джей Джей видя една закусвалня и всички решиха да ядат там — каза той и устните му се извиха в грозно озъбване.

Не очакваше отговор. Завъртя се и започна да отваря и затваря чекмеджетата, търсеше нещо. Накрая намери отварачка за консерви и я заби в една кутия. Започна да натиска дръжката, но острието се изплъзна. Опита отново, но със същия резултат, лицето му почервеняваше все повече.

Сложих длан върху ръката му и издърпах отварачката.

— Оливър, добре ли си?

— Идеално съм — отвърна през зъби. След секунда поклати глава и ме погледна. — Извинявай, Стела. Не съм ядосан на теб. Просто съм подразнен.

Изглеждаше ми доста повече от подразнен, особено за една пропусната вечеря, но вероятно не знаех всичко.

— Не се извинявай. Няма проблем.

Той кимна.

— Е, явно ще сме само двамата. Обичаш чили, нали?

— Да, много.

Това явно подобри настроението му, защото той пусна музика и се заехме да приготвим вечерята. През следващия час предимно мълчахме, само той ми казваше какво да направя. Отначало ми беше неловко, най-вече защото не можех да спра да мисля за изминалата нощ, но пърженето на телешката кайма беше толкова делнично нещо, че беше странно успокояващо.

Когато Оливър започна да си тананика с радиото, аз се извърнах от печката и започнах да го гледам как кълца зеленчуците и движеше рамене напред-назад, сякаш танцуваше. Беше напълно отпуснат, не го бях виждала такъв цяла седмица и осъзнах, че ако през нощта се беше случило нещо смущаващо, нямаше да е толкова спокоен сега.

Когато чилито започна да къкри на котлона, аз сервирах масата за двама, после се настанихме и зачакахме.

— Е… — каза Оливър. Играеше си с лъжицата и не ме поглеждаше. Господи, казах си. Май прибързах със заключенията. Явно смяташе да говори за вечерта и щом беше толкова смутен, вероятно се бе случило нещо ужасно. — Не ви подслушвах нарочно, но чух разговора ти със Зандър преди концерта в понеделник.

— О… — Не това очаквах. — За какво?

— За сестра ти — каза той и заговори по-бързо: — Щях да ти кажа нещо по-рано, но все не намирах подходящ момент и…

Лъжицата се изплъзна от пръстите му, изхвърча и изтрака до купата му. Посегнах и хванах неспокойните му ръце. Оливър вдигна очи да срещне погледа ми.

— Не е нужно да казваш нищо. Наистина, всичко е наред. Кара… тя е болна от известно време.

Той изкриви лице и поклати глава, сякаш беше разочарован от себе си.

— Цяла седмица се опитвах да измисля какво да кажа, но сигурно е глупаво, нали? Нищо не може да помогне. Само като си помисля, че някой ти е толкова близък и после има опасност да го изгубиш? — Оливър замълча и на лицето му се появи неразгадаемо изражение. — Дори не мога да си представя какво е.

Разбирах само, че е много разстроен, и изобщо не очаквах това.

— Благодаря ти, Оливър. Това означава много за мен. — Кимна, но още изглеждаше тъжен, затова стиснах ръката му и казах: — Ако Кара беше тук сега, щеше да изтъкне, че е още жива и е рано да я оплакваш.

— Права си — рече той. Усмивката му най-сетне се завърна и той изправи гръб. — А тя хареса ли си подаръка?

— Да го хареса ли? Просто откачи от радост.

Оливър се ухили широко.

— Страхотно. Не мога да си представя как е реагирала, когато Пол ти е предложил работата. Какво каза тя?

— Ами заплаши, че няма да ми проговори повече, когато мислех да откажа.

— Мислеше да откажеш? — попита той и се отдръпна назад. — Защо, за бога?

— Не знам — отвърнах тихо. Не ми харесваше посоката на разговора, затова пуснах косата пред лицето си и започнах да прокарвам пръсти през нея.

— Само това ли ще кажеш? — попита той, докато аз отделях синия кичур. Увих го на пръста си и опитвах да избягвам погледа на Оливър. — Хайде, Стела. Трябва да има причина. Не беше заради мен, нали?

Пуснах кичура и се засмях, докато той се развърташе от пръста ми.

— Разбира се, че не, Оливър. Откъде ти хрумна?

Той сви рамене.

— Понякога е трудно човек да разбере какво мислиш. Реших, че не искаш да ми кажеш, защото е свързано с мен.

Издишах продължително.

— Не е заради теб. Честно.

— Тогава защо?

— Вече ти казах, че не знам.

— Как така не знаеш? — настоя той и ме погледна, сякаш бях някаква идиотка.

— Ей така, Оливър! — вдигнах аз ръце. Ако Дрю беше тук, щеше вече да ме е нарекъл „ракетка“. — Просто не знам. Знам само, че усещах отвратителна яма в стомаха си винаги щом си помислех да напусна дома. — Не възнамерявах да му казвам, че все още се чувствам така, когато се замисля за Кара.

— Добре, добре — каза той по-меко и вдигна отбранително ръце. — Не исках да те ядосвам. Реших, че мога да помогна.

— Не се обиждай, но как ще ми помогнеш? — Беше мило, че се опитва, но щом брат ми — един от двамата души на този свят, които ме познаваха най-добре — не можеше да ми помогне, как ще го направи той?

Сви рамене.

— Не знам, но не пречи да поговориш за това.

— Ти да не си ми психоаналитик? — Знаех, че съм рязка, дори лоша, но отново усетих онова мъртво течение. Тръгнах с групата на това турне, за да разбера какво ме плаши, но сега се чувствах дори по-объркана.

— Всъщност смятам, че по-скоро съм нещо като детектив — каза той и се усмихна леко. — Точно сега работя по случая с Мистериозните стомашни усещания. — Погледнах го със стиснати устни и той само вдигна вежди и скръсти ръце. — Успокой се, Стела. Няма да те съдя.

Запитай се от какво се страхуваш…

Накрая въздъхнах.

— Когато Пол ми се обади, много се развълнувах — признах аз. — Подскачах от радост. Исках да кажа първо на Кара и мисля, че… мисля, че когато видях вратата на болничната й стая, се паникьосах. Бяхме залепили наши снимки на нея и те ми напомниха за времето, когато разбрах, че е болна.

— Какво стана?

Сведох глава на масата и известно време мълчах. Това беше денят, за който не исках да си спомням.

Кара ми беше казала, че се чувства странно, отпаднала и постоянно изморена, но аз реших, че е изтощение от дългите тренировки с мажоретките. Накрая мама я заведе на лекар. Решиха да й направят изследвания и аз си казах: е, добре, сигурно е болна.

Но вероятно беше само мононуклеоза или нещо подобно. Лекарят ще й изпише лекарства, ще й каже да не се преуморява и тя ще се оправи. Всъщност истината бе, че бях твърде заета със зимната пиеса по „Момчета и кукли“ и не й обърнах внимание. В клуба по изкуства работехме по постановката и аз отговарях за целия проект.

Когато излязоха резултатите, мама и татко казаха на мен и на Дрю да седнем до масата в кухнята, за да може Кара да ни обясни какво става. Аз се подразних — беше неделя и трябваше да ида в училището за последните уточнения по пиесата преди премиерата в четвъртък — затова не й обръщах внимание, а пишех съобщение на приятелите си, че ще закъснея.

— Стела, слушаш ли ме изобщо? — извика тя. Помня, че вдигнах очи и видях сълзи на лицето й, но все още не можех да схвана колко сериозна е ситуацията.

— Да, какво? — попитах аз.

— Рак е. — Този път тя не викаше. Достатъчно беше, че стисна зъби, когато го произнесе. Това ми дойде като истински нокаут. Или все едно ме прегази камион.

Клатейки глава, вдигнах очи към Оливър.

— Не бях забелязала, че плаче — казах аз и очите ми се насълзиха. — Сестра ми не беше добре, а аз дори не забелязвах.

— Хей — рече той. Столът му застърга по пода, когато посегна към мен и ме прегърна през раменете. — Не можеш да знаеш всичко, Стела. Как ще разбереш, че е болна? Да нямаш рентгенови очи?

— Не става дума за това. — Притиснах ръце към тялото си, за да се овладея. — Не бях забелязала, че нещо не е наред, защото бях твърде заета.

Той поклати глава.

— Не, Стела. Живяла си живота си. В това няма нищо лошо.

Ноктите ми се забиха в дланта, когато стиснах юмрук.

— Не разбираш. Ако бях до нея… — мисълта за това ме накара да стисна очи, — щях да разбера, че нещо не е наред, щях да я заведа по-рано на лекар и може би ракът нямаше да е толкова страшен.

— Права си — каза той и аз поех рязко дъх. — Не разбирам. Нищичко. Обвиняваш се за нещо, което няма как да контролираш, като буря или нашествие на извънземни. Факт: понякога се случват лоши неща и това е част от живота. Всеки го сполетява нещо, рано или късно. Въпросът е как ще поемеш удара.

— Така ли? — Не разбирах съвсем за какво говори. — Какво искаш да кажеш?

— Спри да се чувстваш виновна, Стела. Поемаш погрешно удара.